Понякога се случва да е Неделя през Декември и аз да си купя Черно и Бяло – списанието за свободна журналистика, култура и обществен живот. Купувам го, а то го имало в Интернет. Ето, че и тази Неделя пак се пада Декември и аз пак се озовавам с брой на Черно и Бяло – списанието за свободна журналистика, култура и обществен живот. Разлиствам през обичайните псевдо-поп-интелектуални глупости и що да видя на предпоследна страница –
„Иван Ангелов (това съм аз), известен като „журналиста с най-секси дупе“, носител на ордена „Али Саид Бей“ II степен и Европейски вицешампион по федербал, си отиде след кратко, но болезнено навяхване на глезен. Напомняме на читателите на Черно и Бяло – името на г-н Ангелов бе замесено в скандала с дръзката кражба на десерти от Дом „Майка и дете“.
Добре ме бяха насосали – „носител на ордена „Али Саид Бей“. Аз наистина бях номиниран, задето списах най-гледаната серия на „Косопад“, но то бе за кратко – след едно злощастно посещение на един хан в Истанбул, може и да съм казал някои неща за майката на султана, които да не са били много ласкави, а може и да съм бил прав да ги кажа, но така или иначе, дисквалифицираха ме. Чуха се и призиви да бъда хвърлен в Диарбекир… А свободата на словото, г-н Мидхад паша?! А свободата на словото?!
Некролога определено ме хвърли в тъч. Аз и преди бях чувал за кражбите на самоличност, но все си представях, че се прави за парите, а тя каква стана – някой умрял вместо мен. Станало е някакво объркване с ЕГН-тата или Гражданската отговорност и Смъртта е взела Еди Койси, на мое място. Въпреки, че кражбата беше извършена по особено жесток начин, реших че съм извадил късмет задето няма да ми се налага да умирам и ще живея вечно:
Еее, най-насетне! – казах си. Цял живот притеснения в работата, в дома, инфлация… Сега ш‘е видят те!
Но какво да се прави с Вечния живот? Дори и този с летален изход бе достатъчна мистерия за мен. В главата ми се таковаха милиони въпроси. Какво ли има след Вечния живот? Къде са ми ключовете от колата? Дали не си бяхме по-добре с плановата икономика?
Във всеки случай реших да вдигна един банкет по повода, пък ако ще, турско да стане. Погледнах в портфейла. Може би щеше да се наложи да минем без швепсчета. Оставаше само да поканя всичките си приятели – плюх в длани и се грабнах за телефона с две ръце. Каква беше изненадата ми когато никой не вдигна. Егасиму и приятелите.
„Тук няма да намериш обхват. И Роуминга няма да помогне.“ – чух от зад гърба си. Обърнах се – един мъж в бял двуреден редингот и филцова шапка се бе облегнал на касата на отворената врата. Не можех да различа добре чертите му, заради засилените контражурни условия.
„Къде съм? Кой си ти? Всъщност, какво… Хъ?“ – нещо в този човек ме объркваше, но той сякаш не обърна внимание и само каза с равен глас:
„Последвайте ме, г-н Ангелов. Нека поговорим докато вървим.“
И вървяхме, и той говори. За Доброто и Злото, за Изкушението и Изкуплението, за онзи път когато излъгах, че имам терца и за кокошката, която откраднах от циганския квартал през управлението на Жан Изкормвача – Ти да взимаш от тях?! Е ми не е устроен така света. – вика. Но най вече говорихме за програмите на Небесното царство, по които може да се кандидатства за Вечен живот:
„Сега в момента е много тегаво“ – рече. „Има изисквания, бюрократични спънки, които така са измислени, че… нали… Това е заради моралната криза – то не беше пиене, не беше пушене! И после изведнъж – „Ама, олеле, гръцките банки!“
„Да, аз четох една статия…“ – всъщност не бях, но благородството ме задължи да излъжа.
Петър Красимиров
