В съседна Република Северна Македония в периода 27–28 септември се проведе 15-ото юбилейно издание на фестивала „100 000 поети за промяна“. Предисторията на поетичния форум се свързва с поетите Майкъл Ротънбърг (1951–2022) и Тери Карион, които са негови основатели. В основата му е заложена идеята за „връзката между поезията и мира, възраждането на човешкия дух, приемането и възстановяването на природата, единството на различните култури и народи, бедността и поетическото правосъдие и възможните действия в полза на глобализацията на поезията.“
Към Световното поетическо движение се присъединяват 85 международни поетични фестивала и 453 поети от 97 държави и всички континенти, като броят им нараства през годините. Една от целите е да се включат повечето от големите международни поетични фестивали, поети, поетични школи, печатни и виртуални публикации за увеличаване на взаимното сътрудничество като по този начин се стимулира индивидуалният и колективен глас на поезията на нашето време.
В РСМ фестивалът се организира от страна на Дружеството за развитие на културата и защита на културното наследство „Контекст“ от град Струмица. В края на 2025 г. събитието се проведе в Музея на град Струмица, съпроводено с поетично четене на петнадесет местни поети и чуждестранни поети: България, Гърция, Косово, Словения, Албания, Сърбия и Унгария. Бе представена и антологията, която се публикува всяка година в рамките на фестивала от „Контекст“ – изданието съдържа стихотворения от 47 автори от целия свят (България, Египет, Китай, Унгария, Словения, Испания, Косово, Гърция, Сърбия, Албания и САЩ).
Водещ на събитието, проведено на 27-ми септември, бе поетът Митко Гогов, който освен главен организатор, управител на сдружението „Контекст“ от град Струмица, член на Дружеството на писателите на Македония, е и един от двигателите на Стружките вечери на поезията, свързан с атрактивни пърформанси на млади поети, а и самият той е талантлив поет. Участниците от България бяха Николай Бойков – поет, писател, преводач от унгарски език и Поли Муканова, писател и университетски преподавател. Поетичната манифестация започна с българското участие – като всеки участник чете своето стихотворение на родния си език и прозвучава в превод на македонски. На събитието присъства председателят на Дружеството на македонските писатели Живко Гроздановски и негови членове.
Приятелската атмосфера, антологията със стойностна поезия и посланията – да живеем в свят без войни и насилие, задава оптимистичният надслов на подобни срещи – думите правят чудеса и могат да съграждат светове със смисъла и силата на Доброто.
Българската литература пътува по света благодарение на преводите, така става достояние на нови читатели. На 14-ти ноември 2025 г. се състоя премиерата на поетичната книга „Пътят към Гуадалахара“ /Патот за Гвадалахара/ на Поли Муканова в Младежкия културен център в Скопие. Представянето бе посетено от интелектуалци – поети, писатели, преводачи, университетски преподаватели. На самото събитие присъства и директорката на Българския културно-информационен център в Скопие г-жа Антония Велева и нейния екип.
Това е третата книга на Муканова, която излиза в превод на македонски от Зоран Якимоски, който също участва в представянето и сподели своите впечатления от авторката и дългогодишния им творчески тандем. Стихосбирката „Пътят към Гуадалахара“ е издадена в Северна Македония от скопското издателство ПНВ публикации, чийто директор е поетесата, писателка, преводач и издател от Северна Македония, Юлиана Величковска, която бе и модератор на събитието. „Пътят към Гуадалахара“ е сборник от поетични пътепоказатели, които водят от една страна към друга, от миналото към бъдещето, от настоящето във всички посоки, от повърхността на земята към пластовете, напоени с кръв надолу, надолу… и погледът е вперен в небесата – нагоре, нагоре … И ако някога всички пътища са водели към Рим, то в тази стихосбирка Поли Муканова ни насочва към човешкото сърце“, пише Юлиана Величковска в анонса към книгата.
Преводачът и участник в събитието Зоран Якимоски споделя, че „поезията на Поли Муканова е експресивна, вдъхновяваща, освободена от всякакъв патос и патетичност, тя се справя с предизвикателствата със стил, актуален за мига, който възниква и продължава, и която наистина може да предложи много на читателя“, който посочва, че в практиката си не е открил аналог на „тази автентична и оригинална поезия“.
Поли Муканова е поетеса, преводач, университетски професор, родена в София. Преподава история на книгата и библиотеките, теория на четенето и библиофилството в Университета по библиотекознание и информационни технологии в гр. София. Пише поезия и кратка проза. Автор е на шест книги с художествена литература и две научни монографии. От 2010 г. е редактор на литературния уебсайт и издателство „Сборище на трубадури“, https://trubadurs.com/editorial-board/. Нейни стихотворения са преведени на девет езика. През 2025 г. е удостоена с наградата „Мостове на културата“ на Министерството на културата и туризма на РСМ, връчена от директора на Културно-информационния център на РСМ в София, проф. д-р Зоран Пейковски. Центърът чества и своя юбилей, както и неговият връстник – Българският културен център в Скопие, който също отбеляза своята 20-а годишнина.
България за тринадесета поредна година бе домакин на световни писателски срещи в рамките на Софийския международен литературен фестивал, представляван от програмните директори проф. д-р Амелия Личева и доц. д-р Дария Карапеткова. Събитието се проведе в периода 9–14 декември в Националния дворец на културата в София. Един от акцентите бе представянето на чешкия автор Петър Шестак, неговата българска премиера на романа „Завръщането“ (на чешки Kontinuita parku) е част от програмата на престижния фестивал. Книгата е публикавуна от издателство „Ерго“ в превод на Васил Самоковлиев, https://ergobooks.eu/books/zavrashtaneto-ot-petar-shestak/. На 10-ти декември, авторът участва в дискусия, модерирана от Поли Муканова, в която отговори на въпроси, свързани с вдъхновението, пътуването, фотографията, българските автори – класически и съвременни, които са го впечатлили през годините. Втората среща с читатели на Шестак се състоя в гр. Пловдив на 11 декември в Народно читалище „Шалом Алейхем – 1945“. Водещ на събитието бе неговият преводач Васил Самоковлиев. Важно е да се отбележи, че гостуването на автора бе осъществено със съдействието на почетния консул на Чешката република в Пловдив доц. д-р Иван Соколов, който е и Директор на престижния Международен панаир – Пловдив, https://www.fair.bg/bg/page/za-nas и с финансовата подкрепа на фирма Renomia, https://www.renomia.bg/renomia.
Петър Шестак е писател, фотограф, специализиран в аналогова и моментна фотография, и организатор на културни събития. Роден е през 1981 година в Южноморавските Судети, Чехия. Завършва бохемистика в Педагогическия факултет на Карловия университет в Прага. Бил е на стаж в Лондон, живял е в Париж. Преподавал е чешки в Лвив, Украйна. Пише сценарии за телевизионно туристическо предаване и участва в заснемането му в Монголия и на френските острови в Карибско море. Две години обикаля Европа с пътуваща фотоизложба, с която идва и в България. Съвсем закономерно освен художествена проза създава и текстове, които спадат към жанра на репортажа, който е много представителен за съвременната чешка и полска литература. Пътуванията и видяното провокират написването на поетично-философския пътепис „Пътуваща галерия“ (2014) и детската книга „Пътуването не е шега работа“ (2023). На български е преведен дебютният роман на Шестак „Континуитет на парка“ (2021), но с първоначалното му заглавие „Завръщането“ в превод на Васил Самоковлиев (издателство Ерго, 2025). Следващият му роман-памфлет „Изгаряне“ (2023) е номиниран за най-високата литературна награда в Чехия „Magnesia Litera“ за проза на годината. Критиците не пропускат да отбележат, че фотографският опит на писателя се отразява на стила му, който се отличава с фрагментарност (кратки глави, разпръснати набюдения, използване на нестандартни образи, които често шокират). Сред темите, които вълнуват автора са: завръщането в родния град след години на отдалечаване; животът в малките градове; връзките между поколенията; паметта – личната, но и социалната; свръхурбанизацията и последиците от нея, както и от свръхконсуматорството. Или както отбелязват чешките критици, Петър Шестак е актуален, защото говори за неща, които са сред проблемите на съвремието – задръствания, замърсяване на природата, трудното изграждане на идентичността, забързаното темпо на ежедневието.
С нетърпение очакваме последния роман „Изгаряне“ на Шестак на български език, а дотогава читателите могат да задоволят своето любопитство с откъс от него, публикуван в Литературен вестник (бр. 12, 25–31.3.2026, с. 12),в превода от чешки на Десислава Вилимовска: „Караш точно зад мен, чувствам топлината на мотора, нетърпението му, копнежът да си винаги начело на групата. Само че тук не можеш да ме изпревариш. След малко не издържаш и надуваш клаксона, понякога скачам на педалите с всичка сила, възможно най-бързо карам до някъде, където най-накрая ще можеш да натиснеш педала и ти, и чувствам леко облекчение, леко намалявам темпото, отървавам се от усещането за опасност. Друг път се обръщам и ти показвам среден пръст, и аз имам право да съм тук, колкото и ти, малоумнико. Понякога ми се иска да спра, да преградя пътя с колелото и да дойда да ти разбия физиономията. Но рядко го правя, само се джафкаме като кучета през ограда, само киселото чувство на омраза се разлива по телата ни и още усещаме неприятния му вкус и след час, а понякога и цял ден. Всеки път искам да ти разбия физиономията, но всъщност никога няма да го направя. Учените изследвали как мозъкът реагира на инструментите, които човек използва. Участниците в експеримента един час работили с проста механична щипка, предназначена за събиране на дребни отпадъци. След час трябвало да отгатнат разстоянието между предметите и да преценят дали ще могат да ги достигнат, или не. Преценявали разстоянието много позле, отколкото преди да използват удължената механична щипка, имали чувството, че ще достигнат по-далеч, че ръката им е по-дълга, отколкото била в действителност. Инструментът мигновено се свързал с мозъка, който го интегрирал, като че ли бил част от тялото. Веднага пренастроил възприемането на света и го подчинил на инструмента. На тази способност дължим зараждането на цивилизацията. Всеки ден използваш автомобил, превърнал си се в автомобил. Колата иска движение, колата иска да се кара, да се кара колкото може по-бързо. Затова е това свиркане към колоездачите, към пешеходците, към по-бавните коли. На тротоара не би дишал във врата на никого, не би крещял „разкарай се“. Не ти натискаш клаксона, не ти искаш да се движиш, не ти си безцеремонен, а твоят инструмент, който се е сраснал с тебе, а ти си се сраснал с него. Ти си като Пако де Лусия, когато свири на китара, само че ти не си Пако де Лусия и не свириш на китара, ти караш след колоездача, бързаш, защото твоят инструмент бърза, натискаш клаксона, защото твоят инструмент може да свирка, свиркаш само на един тон, ти, свиркаджийо, защото си си избрал лош инструмент. А след това слизаш от колата някъде, отиваш в офиса да създаваш стойности, да работиш за по-добро бъдеще, да налагаш идеи, да чертаеш урбанистични планове, да строиш, да правиш политика. Но понеже продължаваш да си автомобил, градиш свят на автомобили, планираш градове за автомобили, правиш политика за автомобили.“
