Представяме Ви стихове на Сета Ексерджиян. Родена на 25.11.1953 г. в град Пловдив. Завършила икономически техникум и работила като счетоводител, след което завършила ПМИ като стоматологична сестра. Поетесата за себе си: „Помня, че от малка се опитвах да пиша стихотворения, особено за мама. Моят баща отправяше новогодишни и други поздравления в картичките към роднините ни в стихотворна форма, а мама и аз много им се радвахме. Изглежда дарбата да пиша съм наследила от моя скромен, трудолюбив и почтен баща. Вдъхновението ме навести особено дръзко в последните години, когато издадох три стихосбирки, всичките представени от г-н Марин Кадиев. За първи път участвах в литературен конкурс проведен в гр. Разград през 2021г. и бях отличена със специална награда.“
Издадени стихосбирки:
- 2018 г. – Житейски ритми
- 2019 г. – 1. Стихове любими с рими; 2. Епиграми, но без Грами
- 2020 г. – Сърдечни пориви
Защо съдбата ме наказва
и укорително показва
сторени от мене грешки
през годините младежки?
А как душата ми копнее
с щастие мъничко да грее.
И да тръпне дяволито
сърчицето ми разбито.
Мечти несбъднати да чакам
любов потайна да дочакам,
да спра сълзички незвани
във танца вихрен отбрани.
Пак търся онова сърце
изгарящо от страст и жар,
да тръпна в твоите ръце,
да горя в пламенен пожар.
Пак търся твоите очи
сливащи се с небесата,
гальовни слънчеви лъчи
къпещи се със зората.
Търся твоята усмивка
изгряла бляскава звезда,
а с горещата целувка
към висини да полетя.
Искам с поглед да говоря
и с въздишка притаена
тъжни мисли да преборя
с мир и благост пременена.
Защо дарявам спомени
подобно завещание
от чувства позабравени
с магичното послание?
Защо безумно пак трепти
сърце многострадално
неосъзнавайки дори,
че за него е фатално?
Защо ли тоз огън вечен
бушува в моите гърди?
Виновно ли е наречен
неутешимо да гори?
Защо с вяра пак обличам
душа си – тъй крехки струни
и мечтата си обричам
на болка от твойте думи?
Обвий сърцето си сега
със вълшебната премяна.
Побързай, улови мига
“утре” може и да няма.
Неправда ли е да обичам?
Сърце младежко в мен витай.
С обич душа си да обличам,
пламък в очи ми да играй?
Да полетя с криле отново,
да гоня вятъра в нощта,
да преоткрия аз наново
магията на любовта.
Да отмарям на твойто рамо,
да плача тихо с песента,
дори докосвайки се само
да си изгубвам пак дъха.
Нашият спомен бе крехък като лед.
Стъпих на него и втурнах се напред,
за да те аз догоня.
Но, пропука се ледът, не издържа
на порива горещ , за да продължа.
Не мога да те гоня.
Потъвах в бездна огромна, мрачна
издълбана в сърцето ми прозрачно,
ала пак не ме разбра.
А ти даряваше ми милостиня
всеки ден като капчица в пустиня,
но, дори не ме видя.
Ти си огъня в сърцето
бушуващ с дива мощ.
Блян изгубен във морето,
що диря ден и нощ.
Ти си моята усмивка,
говорещи очи,
песен нежна и магична,
която в мен звучи.
Ах, вълшебнико, незнаен
ела, при мен се спри.
С жест загадъчен, потаен,
магията сбъдни.
