Това е поредната книга на Весела Василева, наименувана „Поглед към миналото”[1], но в дълбоката си същност това е нейното послание към настоящето и бъдещето. Към настоящето, т.е към днешните поколения – за да узнаят своите родови корени, за да изведат поука от живота и поведението на своите предци, от техните най-висши качества – родолюбие, трудолюбие, добродетелност, и още – за да пламне Отецпаисиевата искрица на любородието и да продължат описанието на родовите разклонение и клонки. Към бъдещето – т.е. за идните поколения, за поддържат искрицата, за да имат самочувствието, че са граждани на Европа, но не като „дърво без корен”, а като потомци на добродетелен род. Така родовата памет ще бъде неугасващ факел, който ще поддържа съзнанието за национална идентичност.
Нека отзивът ми не прозвучи помпозно, превзето като готови клишета, защото точно днешните български поколения имат възможността да общуват свободно с поколенията от европейските държави и не може да не усетят съзнанието за принадлежност към род и родина у немци, поляци, чехи, унгарци, дори съседна Румъния поддържа родовата памет от столетие. Е, вярно е, че сме поизостанали с развитието на генеалогията – през 60-те години на миналия век науката за рода беше обявена за буржоазна наука, нещо което не се случи в бившите социалистически страни.
Съществува и обективна трудност по отношение на документите, носители на родословна информация. По силата на превратностите на народностната ни съдба много документи са унищожени, за беда не само от турския завоевател. В съвремието пък липса на пари пречи за дигитализацията на това, което е останало. За сравнение – във Франция например архивните документи са качени он лайн от ХV век насам.
Но, има алтернатива и В. Василева я доказва с настоящата и предходните книги. Когато няма автентични генеалогични извори, на помощ идват спомените и интервютата с предци и потомци. Ще вмъкна, че подобен подход се налага от последните десетилетия на миналия век, обусловил и новата наука социална антропология, т.е социално човекознание, знание за обикновения човек – известен или не, но все дал някакъв принос в съграждането на голямото общежитие, на България.
„Поглед към миналото. Моят казанлъшки род” е добър пример за подражание. След увода, в който авторката показва своята мотивация за написването на книгата, следва кратко въвеждане – като загадка, като примамка да се прочете докрай родословието, чиито родоначалници са Ненко и Неда. Тук ще насоча вниманието ви към историческия извор, от който Василева черпи информация, за да посочи Ненко и Неда като основатели на рода. Това е легендата, устното предание – като правило то винаги е наситено с романтизъм. Така е още от античността. И е разбираемо защо разказът е силен, емоционален, с поука – за да се поддържа като устен мост между поколенията и да не се счупи този мост. Всеки добросъвестен изследовател, какъвто е и авторката, показва в повествованието си защо и как го приема за извор на историческа информация.
По нататък Василева следва генеалогичната методология. За да разположи своята родословна „фотография” в историческото време и географското пространство, тя ни въвежда в мястото, което е дало живителните сокове на родовите корени и разклонения. Това е град Казанлък – с неговото богато минало и динамично настояще. Тук може само да се възкликне – ех, има с какво да се гордеят казанлъчани – поселници и пришълци, с плодотворната история на материалната и духовната култура на селището. Пък и дано се сбъдне и на Весела, и моята, и на много други мечта – да се експонира отново древният тракийски град Севтополис, основан от цар Севт III, бил е и столица на Одриското царство от 320 г. пр. Хр. За града още от студентка зная от покойния проф. Димитър Димитров и водещата археоложка проф. Мария Чичикова, че е уникален като археологически обект, защото съдбата е оставила запазени основите на царския дворец, главните сгради, улиците, гробниците, луксозните старогръцки керамични съдове, украшения, фрагменти от каменни скулптури, амфори и др. Днес се посочва от специалистите, че Севтополис е най-известният обект под вода в българската археология – единственият цялостно проучен до момента тракийски град на българска територия. Той е не само уникален археологически и исторически обект, но и цяла съкровищница с данни за живота и бита на траките. И не случайно един връх от Дряновските възвишения на остров Гринуич в архипелага Южни Шетландски острови, Западна Антарктика, е кръстен на Севтополис.
Но да продължим нататък по пътя, по който ни води авторката. Отново ни среща с родоначалниците Ненко и Неда, основавайки се и на устните разкази, и на публикациите, в които има данни за тях – миграционния път, начеващ откъм Тревненския край, родна къща, роднинство с Ангел Кънчев, битие и поминък. Както пише Василева „и заживели в къщичката си в мир, сговор, труд и упорство, но и в любов и с песни на уста”. За днешните и идните потомци остава поуката – успехът идва с трудолюбие и предприемчивост, а това са добродетели, вместили се в родовия ген и предавани на поколенията.
Раждат им се три дъщери – Тотка, Стефана и Марийка. Всяка от тях в съпружеството си става основател на нови три казанлъшки родове. Най-голямата е Тотка – баба на авторката, която се омъжва за Димитър – с фамилното име Балкански, достойно съхранено и до днес. Василева проследява миграционния им път, битието и поминъка, раждането на децата им Цанка, Ненко, Неда и Илия.
С присъщото си родолюбие Василева рисува с най-нежните краски от своята словесна палитра дядовата къща – старата и новата, която е музей на бележития художник Ненко Балкански. Трябва да ѝ благодарим, че тя ни дава възстановка на автентичния ѝ вид. А колко образно е представила гощавката с пуканки, сладкото от джанки, дренки и пр. – все живи картини от живия някога живот на Тотка и Димитър, носители на българските добродетели – трудолюбие, честност, патриархалните ценности. Обнародваните писма и картички потвърждават нейния спомен. Нарекох го спомен, но това е и поука за днешните поколения. И дано стигне до сърцата им, защото живеем в доста бездуховно време.
Родословният „пътепис” за малко спира, за да се поклоним пред Куленската църква. Василева се основава на книгата на Георги Георгиев „Сред светци и ангели”, който е проучил името на квартала – Кулата, където се намира църквата „Св. пророк Илия”, чието име означа крепост, твърдина на вярата. Прекланяме се пред плочата, поставена „в памет на над 200-те невинни казанлъчани, избити от турците на 4 август 1877г в двора на църквата”, с притаен дъх прочитаме легендата-поема за вечно скърбящата Мария-Магдалена.
И отново се връщаме на житейския друм на рода Балкански. За поука е, че предци и потомци са запазили българската родова традиция в именуването на новородените – децата от мъжки пол носят имената на дядовците, а от женски – на бабите. Добросъвестна като изследовател Василева дава конкретни родословни данни, които е открила в църковните регистри на църквата „Св. пророк Илия”.
Следват генеалогичните данни за потомците на Тотка и Димитър. Първото дете е Стоянка – по кръщелно, но за всички тя е Цанка и това име е продължено от двете й внучки. В съпружество с Геньо Стойнов имат син Тончо и дъщеря Тотка. Всеки от тях е продължил рода с клони и разклонения. Василева поднася важни биографични данни, лични спомени от срещи с потомците, документира разказа си с много снимки.
Второто дете и първи син на Тотка и Димитър е Ненко – бележитият български художник, известен и уважаван и по света. Тук разказът на Василева е умело вплитане на биографични данни с информация за личната, житейската и професионалната ценностна система на Ненко Балкански, а документалните основания са спомените на авторката, на роднини, както и на публикации, специално на проф. Атанас Божков, който е записал спомени и размисли на самия Ненко Балкански, а те са и биографични, и трогателни.
Ще каже някой, че много е писано за твореца Ненко Балкански, но приносът на авторката е, че тя съумява да ни направи съпричастни към неговия живот, да се докоснем до него – като човек, и като поет, и най-вече като художник. За това допринасят и снимките, които също са богат извор на информация. Сред тях ще посоча факсимилето, чиито текст е: „1957г. Като дете Боян Балкански и родителите му (художникът Ненко Балкански и съпругата му Лиляна) предават на читалище „Зора” в Русе черепа на Стефан Караджа”. Признавам, че узнах този исторически факт от настоящата книга.
Авторката ни дава биографичните данни за внука – Ненко Боянов Ненков – Балкански – Ненко-младши, роден 40 дни след смъртта на художника. Както пише Василева, той „продължи делото на своя прочут дядо и стана добър художник, защото наследи не само името му, но и дарбата му”.
Продължаваме по родословната пътека с третото дете на Тотка и Димитър – Неда, майката на авторката. Две са децата на Неда и съпругът ѝ Никифор – първа е Веселинка, вероятно така е записана нашата авторка в кръщелното, второто дете е Димитър. Те от, своя страна, създават родови разклонения, а поднесените биографични данни доказват, че са достойни потомци, носещи добродетелите на родоначалниците, с приноси в строителството на България.
Четвъртото дете е Илия, който със съпругата си, с деца и внуци продължават добродетелните и творчески дела на рода Балкански.
След като споделя спомени и интервюта за рода, Василева поднася биографичен разказ за сестрите на нейната баба – Стефана Ненкова – със съпруг Георги Пиргов, и Марийка Ненкова – със съпруг Тотю Христов Желев, както и за техните потомци, а снимковият материал внася допълнителна информация за тяхната душевна и професионална чистота.
Непременно трябва да се прочетат включените в книгата публикации за рода. Казано с една дума – за поука.
С книгата си „Поглед към миналото. Моят казанлъшки род” В. Василева води читателя по вярната пътека на генеалогичното и историческото познание. Тя следва най-важното методологично изискване, според което родословието трябва да бъде обективно, достоверно, за да бъде частица от националния научен фонд. Тя привлича писмени извори – от официален и личен произход, и така наречените в теорията житейски разкази. Езиковата палитра е лека, четивна, с нищо не подсказва трудния път на изследователя да прилага методите на генеалогията, историческата география, ономастиката, изкуствознанието.
Разказът въвежда читателя в родовата и обществената атмосфера, докосва се до картини от всекидневния живот, запознава с факти и събития от душевността на членовете на големия и виден род – все изисквания на социалната антропология.
С настоящето и с предходните си родословни проучвания В. Василева оставя поуката, че към личната си мотивация генеалогът трябва да прибави и стремежа за методическа издържаност, да премине от родословие само за себе си към родознание за научната и социалната потребност, от обикновеното регистриране на генеалогични факти към тяхното историческо осмисляне и обяснение. Това означава обективен подход, изграден на социалната мярка в оценката на личното, семейното, родовото проявление в живота на обществото – от миналото към настоящето.
Обогатила творческата си методология с антропологичен подход, авторката успява да разкрие живота на предци и потомци от рода Балкански като действени „атоми”, изграждали и изграждащи живота на обществото ни.
За Весела Василева и за рода Балкански моето – Достойно ест.
[1] Василева, В. Поглед към миналото. Моят казанлъшки род. С., 2014, 159 с.
Антоанета Запрянова
