От 10 ноември стартира нова инициатива на Музейната галерия за модерно изкуство. Проектът MOST е конкурс за българско съврменно изкуство, в който всеки български творец може да се изяви. Идеята на МГМИ е да промотира младите български автори както на нашия, така и на международния пазар.Затова и журито не е съставено само от българските представители – Ирина Мутафчиева, директор на Националната галерия за чуждестранно изкуство; Валери Стефанов, председател на Съюза на колекционерите в България; Любен Генов, председател на Съюза на българските художници; проф. Свилен Стефанов, зам.ректор на Националната художествена академия, катедра „Съвременно изкуство”; Деница Атанасова-Гергова, президент на Музейна галерия за модерно изкуство – но и от трима чужденци –Диана Пикасо, изкуствовед; Геза Фон Хабсбург, изкуствовед и куратор и сър Питър Блейк, британски поп арт художник. Именно преди месец сър Питър Блейк беше в България, за да открие първата си изложба в страната и за да се срещне със студентите от НХА в открита лекция, а също и да поговори и да порисува с децата от арт училището на МГМИ. Екипът на „Черно и Бяло” беше на пресконференцията ден преди официалното откриване на изложбата Absolut Brit Art.
Сър Питър Блейк, наричан още Кръстникът на британският поп арт, става известен през 60те. Едни от най-популярните му произведения са обложката на корицата на албума на The Beatles: Sgt. Pepper’s Lonely Hearts Club Band, принтове с Мерилин Монро, Бриджит Бардо, Кейт Мос, Елвис. Освен тях в галерията бяха показани и циклите Paris Suite и Venice Suite. През 2002г британската кралица го награди с рицарско звание за специални заслуги в областта на изкуството. На 78 годишна възраст, сър Питър Блейк продължава да твори, да прави изложби, известността му е световна, а неговата личност е емблематична за редица поколения и знакова не само за британският арт, но и за цялостното развитие на изкуството в световен мащаб.
Разговорът
Въпросите ми към сър Питър Блейк бяха свързани и провокирани от творчеството му и от разцвета в търсеното на поп арт произведенията от колекционери и публика.
Всички знаем че през 70те и 80те се наблюдава затишие на търсенето на поп арт-а, но през 90те това се променя. Пред мен стои въпросът дали това нещо е свързано с успехите на Деймиън Хърст и Трейси Емин (те имат сходна концепция с тази на Питър Блейк, основана на тезата на Дюшамп – б.а.). Дали тази индиректна връзка провокира публиката да обърне поглед към първообраза – поп арт-а и Питър Блейк.
„Не мисля, че Деймиън и Трейси биха казали, че това е някакво възраждане, те не са последователи на това което се е случвало през 60те, те по-скоро вярват че правят нещо ново, нещо различно.
Не мога да твърдя, че те по някакъв начин си взаимодействат с мен или че са повлияни от моето творчество. Това трябва да кажат други хора. Това е както с бандите. Например казват че Oasis са били повлияни от TheBeatles, но това е нещо което други хора твърдят, а не самите банди. Връзките се откриват от други, а не от самите артисти.”
Сещам се за принта на Мерилин Монро и образът на звездата от стенсилите на Анди Уорхол и това ме провокира да задам следващия си въпрос за това дали британският поп арт е истинският и чистият, а не американският.
„Всичко е поп изкуство, не може да се каже кое е по-чисто или по-добро, понеже всичко е поп. Това което аз твърдя е че по никакъв начин не съм повлиян от Уорхол. Анди е бил запознат с работата на младите британски артисти, но също не може да се твърди, че по някакъв начин ги е копирал или имитирал. Имаме съвсем различна гледна точка. Смятам че британският поп арт е много различен от американския. Първият е възхваляващ, а вторият циничен.”
Питам го за изкуството му – дали то е коментар на ценностната система на обществото и личните взаимоотношения на хората:
„Мисля че аз съм разказвач на истории. Това което визирам, например слоновете в Париж – нещо абсолютно сюрреалистично, нещо което едва ли би могло да се случи, но в същото време – защо пък не? Но все пак това са едни фантастични истории, а не коментар на морални ценностти. Аз разказвам историята и вече наблюдателя може да види моята история или да си създаде своя собствена…”
Питам го за хобито му да колекционира всякакви предмети.Дали това го е провокирало към поп арт-а или ефекта е бил обратен.
„Не.Не мисля, че колекционирането ме накара да започна с поп арт-а, напротив, отначало правех картини, които бяха биографични изображения на деца със значки („Автопортрет със значки”), по-късно действително започнах да колекционирам различни предмети и те ме провокираха по някакъв начин да ги превръщам в изкуство.”
Знам че в интервюта, Питър Блейк споменава, че иска да направи изкуството популярно колкото поп музиката и затова му задавам въпросът дали сега, в хилядолетието на глобализацията и интернет,изкуството е загубило креативността си и се е превърнало в комерсиално. Той споделя, че „комерсиализацията и достъпността на изкуството не отнемат от същността му и от креативизма му, напротив.”
На въпросът ми защо в началото е рисувал повече с масло, докато неговите съвременници са използвали други техники и какво е отношението му към принтовете, той ми отговаря следното:
„Използвах повече маслото понеже през 60те бях по-голям романтик и моралист. Сега имам повече принтове. Никога не съм бил финансово прекалено добре и бих казал, че благодарение на принтовете като че ли съм по-добре. Изкуството ми е една комбинация между комерсиално и едно вълнение чисто артистично. И в днешно време използвам новите изразни средства, въпреки че самия аз не знам как да работя с тях…”
Децата и Питър Блейк
На срещата си с децата от арт училището на МГМИ, сър Блейк им показа своите картини и беше на разположение на въпросите на малките артисти. Ето какво им разказа той провокиран от любопитството им:
„Това, че съм известен, по-скоро е стечение на обстоятелствата, някаква случайност.Част от популярността ми се дължи на моето дълголетие. Повечето мои съвременници не са между живите, но аз съм и продължавам да творя. Когато бях на 13 години, техникума в който учех беше свързан с училище по изкуства. След един тест по рисуване успях да се прехвърля в него. Според мен, тогава не бях много добър художник, но с течение на времето това се промени и в мен се роди амбицията да бъда успешен. Обичам много професията си понеже тя е свързана с много пътувания, а студиото ми е едно прекрасно място, в което съм събрал цялата си колекция от предмети.
Повечето творби съм направил с маслени бои, но имам и такива,които са на базата на колажната техника като Paris Suite например. Аз правя всичко – рисувам, правя колажи, скулптури, покривам целия диапазон, който един художник може да покрие. Някои художници се концентират само върху едно нещо, но аз се интересувам от всичко, затова и се опитвам да правя всичко.
Нещата, които ме карат да творя са живота и света около мен. Колкото по-възрастен ставам, толкова по вдъхновен се чувствам от този свят, в който живеем. Мисля, че всеки един художник трябва да използва въбражението си, защото това с което разполага е едно платно, четка и бои и без въображение няма как да покаже какво мисли. Специално мен ме вдъхновяват творбите на Стенли Спенсър и Джоузеф Корнел. Всеки художник трябва да има вдъхновител, а аз имам много, това са само част от тях.
Най-трудната картина, която съм рисувал всъщност е тази, която правя в момента.Тя представлява портет на Св. Мартин, който сваля наметалото си и го дава на един просяк, а просякът е Исус. Всеки един от образите в тази картина е много труден. Рисуването е един много сложен процес: започва с нещо елементарно, но след това трябва да надграждаш много пъти. Последната картина, която рисувам винаги е най-трудна.”
Tекст Андриана Коцева
Cнимки Симеон Пеков
