Обществото ни отдавна се нуждае и от дебат за ролята на медиите, на журналистите и тяхната съдба. Не е тайна, че в света много разследващи журналисти намират смъртта си точно там, където са направили най-истинските си репортажи или са воювали за истината като основен принцип на демокрацията. Тези дни стана ясно,че над 100 журналисти са били убити, защото са си позволили да бъдат стража на обществени интереси и не са се съобразили с интересите на власт имащите. Е, при нас през последните 20 години ситуацията не е чак толкова черна, но има случаи на останали без работа журналисти, защото са си пъхали носа в случаи на злоупотреба с власт, корупция или дискриминация. Особено тревожна е и тенденцията да се преследват неудобни журналисти с мощта на закона. Само че това са изключенията. В обществото трайно се наложи тезата, че нашата журналистика е слугинаж, медиите – рупори на правителствата, и всички са убедени,че на везните натежава не истината, а това, което ни е поръчано. Да се говори просто за свобода на словото или за достойнството на българската журналистика, звучи някак ретро, защото практиката в последните години показва,че случаите на обслужващи журналисти и пряката им връзка с PR-ите на съответните институции или частни компании е неразривна. Разбира се,никой никога няма да признае това. Всички се кълнат ,че не са под натиск, че в собствената медия няма цензура, че цялата им работа е „на ползу роду”, съвсем като при политиците. Някой свенливо, между другото, ще спомене,че може и да има случаи на автоцензура, но това е само за избистряне на ситуацията. Странно защо всички мислещи зрители и все по-малко оставащите читатели на печатни издания, могат без колебание да посочат кой стои в същност зад тази или онази публикация и какво се цели с нея. Разследва се онова, което е посочено и се анализират събития, където се пропуска основното.
Наскоро гръцки медии открито поставиха въпроса за ролята на журналистиката за кризата в Гърция, защото не са били достатъчно критични към ставащото в страната, за пряката връзка и зависимост между политика, икономика и медии и получаваните тлъсти хонорари или дори заплати от правителствения бюджет от обслужващи журналисти. Изнасят се факти за наличие на „две хранилки” за такива журналисти – за платени публикации за частни фирми под формата на „репортажи” и за „консултации” на пресцентрове на съответни министерства, което се прави най-често от политически наблюдатели. Пари, пари ,пари и така се осигурява политическо влияние над обществото. Въпросът е, че кризата в Гърция изправи страната пред банкрут и журналистите като лидери на общественото мнение не могат да нямат отговорност за състоянието на държавата. Трябва ли да рухнем като Гърция, за да си дадем сметка, че задачата на журналистите не е да се харесат на властите, а ако могат , да бъдат стражи на обществените интереси, което ще съхрани енергията на обществото, за да може то да се справи с кризисните ситуации. Коректното представяне на информацията е основно задължение, но дали то може да се реализира, когато мотивацията на собственика на медията е политическо влияние с цел дивиденти за основния бизнес? Тук даже не става въпрос за жълтите вестници, които погълнаха и без това малкия ни пазар, но осигуриха зрелища за публиката, без да се отчита духовния срив на обществото ни. Често „жълтите” се ползват и за разправа с журналисти или личности, които са станали неудобни по някакъв повод. В период на избори медиите са в период на печалби. Истината е на заден план. И вярата на хората в държава, институции и медии отново я няма. Случаят с взривяването на колата на колегата Сашо Диков доказа,че не сме единни, че не сме обективни, че съчувствието към Сашо е само на книга, а действията ни продължават в дух на снишаване и оцеляване. Тревогата за състоянието на гилдията, за състоянието на цялото ни общество, за страха и обезличаването може би са стигнали до стадий, от който не само няма връщане назад, но и можем да поставим пирон в ковчега на нашето съсловие. Иска ни се да не е последен и затова е дошло време да започнем сами битката да си върнем доверието, дори с цената на по-малко пари в джоба, но с поглед в бъдещето. Защото тези лесни пари са ден до пладне, а на нас ни се иска да има и утре. Да има държава и утре, а тя, без обективна, истинска журналистика, няма как да я бъде.
Зорница Илиева
