Почина изтъкнатият музикален педагог и блестящ концертмайстор професор Мими Дичева. Пианистката с „вълшебни пръсти“, по думите на виенските музикални критици, оставя много недадени отговори на незаданените въпроси от нейните близки, колеги, роднини и приятели, за които беше готова да отдаде енергията си безрезервно, докато разбере, че такава не е останала за нея самата. Прекарала по-голямата част от живота си, и то точно най-активната, творческа част, в столицата на културна Европа, Виена, отдала силите и младостта си на музиката, и то точно там, където музиката е творческо докосване до божественото, в същото време тя беше изключителна българка, отдаваща неизчерпаемата си енергия на каузата на българите, живеещи във Виена, да запазят своята национална идентичност, съхранявайки традициите на родните култура и флклор. Дългодишен председател на Българската културно-просветна организация „Кирил и Методий“ , тя успяваше да вплете в съзнанието на всеки „неотменимото“ преклонение към българщината, към националните светини и може би най-важното – единението на всеки, за когото звуците на неравноделния такт предизвикват не учудване, а тръпка, караща душата да трепери, а очите да се навлажняват. Тя беше позната, или като непозната предизвикваше екстаз дори у най-малките, събрали се по повод честването на 1-ви юни, деня на Ботев. Там едно невръстно, 3-4 годишно момиченце, прегръщаше рисувания портрет на Ботев и в края на овациите го разцелува на сцената. За тези българи проф. Мими Дичева не може да си „отиде“ просто така. Те трудно могат да приемат истината.
Но тя, наред с преклонението пред подвига на Ботев, боготвореше още един човек и това беше нейният баща поковник Петко Дичев. На каузата да го представи като изключителен военен картограф и човек, тя посвещаваше цялото си съществуване в продължение на години. Когато издаваше поредната посветена на него книга, човек се удивляваше, как една толкова крехка, ефирна дама, занимавала се цял живот с музика, намира сили и енергия, за да премине през цялата „процедура“ по списване, редактиране, отпечатване, а преди това и намиране на „спонсор“ за всичко това. И в следващия период да организира честването на 1-ви юни във Виена, като не забравя и там да се погрижи за всички, да има с какво да се почерпят, да танцуват, да пеят и да свирят. И пак за децата на българите живеещи в Австрия, прекрасни изпълнители на пиано, да ги нирича „моите деца“, въпреки, че вече не им преподава.
И като го боготвореше, организирайки среща с приятели по повод неговата кончина, „реши“, и ни напусна. Тихо, без парадности, без шум и без да ни остави възможност да и кажем за последно колко я обичаме.
Сбогом Мими!
