Ангелът на смъртта отиде на гости у Миле Клисаря и къщите изпукаха от дълбоката въздишка на селото. Отдъхнаха си всички, защураха се насам-натам, да приведат в ред земните си работи преди да се отправят към отвъдното. От много време и повече нещо мореше хората и те предаваха Богу дух надве-натри, без да могат да се поопомнят и да стегнат багаж за последния си път. Само Миле знаел кой кога ще умре, вътрешен човек бил – разправяха старците – с Душегубеца въртял алъш-вериш и трупал капитал за небесното царство. Криви бяха хорските приказки, но Миле не спореше, ни една душа не беше погубена, осторожен беше Ангелът и право носеше душите, сновеше нагоре-надолу, докато каталяса от мъка и той и спря в колибата на Клисаря. Другарувал беше с него, откакто Миле се помнеше като малко момче пред попската порта. Баща нямаше, а майка му се поболя от хорски одумки: „Бягай – рече тя, – при дяда си попа, там кора хляб все ще има за тебе“; рече и свърши… И тъй Миле се привърза към камбаната, него караха да я бие, върза се с въжето й за оня свят и често виждаше да слизат по него ангели, едни даваха живот, други взимаха.
Леко и небрежно течеше времето и тъй неусетно измени хода си, че се завъртя и кривна от пътя си, дядо поп изчезна безследно, продъни се някъде в кривиците му, кривна и камбанарията и от голямата черква остана малко черкве. „Не питай – рече Ангелът, – не питай що е тъй, Миле, ами изправи светилището, право го вдигни, право да ходят хората, криво да не мислят.“ Изгърби се клисарят, преви се под думата на Ангела, пости и плака, как ли не го моли да почака още малко, да отложи жетвата, морът да ги подмине. Ами, не му е дошло времето, улисани са всички, преливат от пусто в празно, на баир лозе садят, грозде от тръни чакат. Пък като се поправи времето и хората ще изправят думата си, пък тогава отвесно ще вдигнат камбанарията, право нагоре да сочи куполът, че и ангелите право да слизат, да не се мъчат и те по кривата черква. Всичко ще се нареди – и попче ще си доведат, ще го грабнат още от семинарията, булка ще му намерят, да мете и премита храма, да хортува благо на бабите. Даже курбан ще заколят, най-ваклото агне ще гътнат, агне без недостатък, всички да ядат, да се наситят, че и на Бога ще сипят, дето се вика, знаят си те и ред, и закон Божий, ама, нейсе!
Едно мислеха, друго ги залюля. Люшна ги време безпътно. Изпогубиха се хората, не виждаха вече камбаната. Само бай Миле стърчеше под нея, обесен на въжето й, и викаше по цял ден, колкото му глас държи: „Днес да се готви еди-кой-си!“, викаше и удряше, а камбаната дрънчеше на месинг, от по три лева килото. „Еди-кой-си“ като чуеше името си, бързаше да се поумие отгоре-отгоре, вадеше новия кат, скътан за умрело, и търчеше към гробището с китка босилек. Други пък, дето не хващаха вяра, че връзка има в чрезвичайните събития, тъй си пътуваха нагоре със земната кир, цъклеха се по стоборите със зейнал поглед, убедително втренчени в тукашния мир. Викаше Миле по цял ден, дрънчеше онова ми ти камбанище, а вечер, щом слезеше от въжето, увещаваше Ангела: „Ела ми гостувай дома, с курбан ще те гостя, таман сега става добитъкът…“ Склони глава Ангелът, помилва Клисаря по челото, преви се под словото му, мъчно му стана за хората. Що са хортували с Миле, що нещо изяли, изпили – никой не знае, но инак осъмна селото, скоротечно време докара сговорът им.
Изтече, ми и отмива времето, бързо засипа храм и дворове, чисто почисти леш, мръсотия, друг мирис довея отнейде, на вино, елей, на овнешка тлъстина. Плъзна мирисът през деретата, прескочи камъни и дървеса, доведе млади момци, млади юнаци с прави мисли. Плеснаха с ръце момчетата, то не бе място, то беше трапеза, ухае на дом и на Господ… „Тука – рекоха те, – бели ръкави ще вдигнем, бели къщи ще построим, а там в средата черква ще има, право нагоре ще гледа куполът, златна камбана в небето ще бие.“ Рекоха, сториха, случи се. Право изправи се времето, стигна от радост до Слънцето, оттам се спусна по купола бяла попадия, по цял ден храма редеше, с благо гощаваше хората, а заран и вечер камбаната пееше:
„Миле, помилван от ангели,
Миле, вакло агънце,
курбан ли, Миле, ще вариш
или курбан ще ставаш…”
разказ на Златка Колева
