През последните месеци имах много контакти с хора на театъра. Водиха се много критични разговори за постановки, актьорско майсторство и сценография. Запознах се лично и с някои от „звездите” на съвременното театрално изкуство, което ме накараха да се замисля за действителното място на театъра в живота на хората. Наред с другите плодове на човешкия дух, като откритията на науката и постиженията в медицината, единствено изкуството има непрактичната функция да задоволява само естетическите нужди на цивилизования свят. Затова и корена на думата произлиза от „изкуствено”, или с други думи отдалечено от ежедневния, реален живот. Докато музиката и изобразителното изкуство не се нуждаят от интерпретация поради своята универсалност, то театърът е прикован по сцените на отделните страни в оковите на тамошния език.
Тук е необходимо да отворя скоба, споменавайки също и универсалността на музиката и живописта, че нужда от професионални анализи от страна на изкуствоведи имат само „творбите” на някои модерни композитори и абстрактционисти, чиито произведения е в състояние да сътвори, което и да е шимпанзе в зоологическата градина. На въпроса защо човечеството продължава да толерира такъв вид изкуство е отговорил вече Андерсен с приказката си „Новите дрехи на краля”, но това е друга тема.
Да се върнем към театъра, който се нуждае от превод, за да могат пиесите да гастролират извън държавните граници. Да, но актьорите си остават с малки изключения в страната, където са отраснали, и само преведените пиеси пътешестват с поети от местни театрални трупи. С една дума професията на артиста е неблагодарна, защото зависи напълно от матерния му език и в случай на емиграция той, подобно на да речем на говорител по телевизията, би бил принуден да си смени професията, за да преживее. Изключение прави киното, където синхронизации и субтитри го правят достъпно навсякъде, но в сравнение с театъра то е относително ново изкуство, за което музите са се сетили чак в началото на ХХ век на миналото хилядолетие, навярно след посещение в Холивуд. Защо тогава класическият театър привлича толкова силно човека не само като зрител, но и като упражняващ „неблагодарната” професия актьор?
В древна Гърция театърът се ражда като диалог между протагонист и антагонист придружен от хор. Маските на трагедията и комедията – тези две основни състояния на човешкото настроение – се употребяват по сцените и по време на късното Средновековие. Въпреки религиозния характер на представленията, основния елемент на театъра винаги е бил и ще бъде подражанието. В комедията то е пресилено с цел присмиване и подигравка, а в „сериозните” пиеси като порицание и „поучително навеждане към размисъл”. „Комедия дел арте” се специализира да имитира представителите на отделни слоеве на тогавашното общество. Тази тенденция е запазена и в съвременния театър. Явно е, че човечеството има нужда от изпитателен полигон за тренировка, където да се упражнява или да взима примери за неговите ежедневни роли на голямата сцена: всекидневния живот. Защото всеки от нас е принуден непрекъснато да играе театър: да контактува с хора, които не са му по сърце, да прави комплименти на лица незаслужаващи похвала, да се смее на безвкусни шеги и въобще да играе всякакви етюди по принуда на ежедневието. В големия театър на живота, както и в по-малкия, по-добрите актьори правят кариера и се лансират по-добре в обществото, а непринудените биват изкарвани за недодялани темерути и запращани на „глуха линия”. Тяхната прямота обаче е по-ценна от актьорското майсторство на другите. Не мога да си представя, че професионалните актьори се държат извън сцената по темерутски. Тези, които познавам лично, ме изненадаха в началото с богатата си реч, изпъстрена със сполучливи изразни средства. В по-нататъшното си общуване, когато стана въпрос за тривиални инциденти от всекидневието, някои от тях се показаха като доста ограничени хорица ръководени от примитивни еснафски пориви. Тогава разбрах, че и в личните си разговори те продължават да играят етюдчета, и че хубавите думи в началото са само наизустени фрагменти от различни роли. Всъщност всеки от нас се стреми да наподобява стила на любимия си писател, а не изпускаме и възможността да се пренесем на крилата на въображението в царството на мечтите. Там ние сме безупречни, надарени и много умни. Винаги казваме необходимото, поставяме всеки на мястото му, а и сме много обичани. На прекрасните хора, от които сме обградени, подаряваме небрежно щастието, което и те се опитват да ни дадат, но не могат, защото ние сме прекалено концентрирани върху този колаж на закърпен от различни наши любими пиеси сценарий, та не приемаме сериозно въжделенията на имагинерните ни партньори.
Единствено на малката сцена амбициозните мечтатели могат да реализират своите копнежи: да любят и страдат, да говорят мъдростите, написани от автора на пиесата и заучени от тях, да повишават тон на лица, към които в личния си живот никога ни биха посмели да се държат по този начин, да крещят неистово и дори да умират на сцената, наблюдавайки самодоволно след „смъртта” си, разплаканите почитатели на първите редове. В нормалния живот актьорите дори и да се осмелят да сторят всичко това, те знаят, че за това няма да получат нито аплодисменти, нито хонорар.
Защо едни хора се превъплътяват във всички роли, а други боледуват от т.нар. „сценична треска” не е известно. Може би последните се срамуват да станат това, което не са всъщност, или в момента, когато излязат на осветената сцена се сещат за наставлението на своите възпитатели – „не се преструвай!” – кой знае? Когато ми дават за пример много добри драматични или комедийни артисти, които са в състояние да направят блестящо всяка роля, аз не оспорвам нито техния очевиден талант, нито пък способността им да завладяват и забавляват театралната публика. На фона на житейския театър, в който всички ние сме принудени да участваме, в мен възниква основателно следният въпрос: дали всъщност тези техни качества заслужават моето уважение?
Константин Брадваров
