Каква е жестоката истина, която се крие от народа?
Данъците в България и в Европейския съюз
През последните 6-7 години нашата държава се самолишава ежегодно от 3,0-3,5 млрд. лв. бюджетни приходи чрез прекалено ниското облагане с преки данъци. За последните 10 години държавата е подарила на частния капитал по този начин около 30 млрд. лева. И е ощетила с толкова трудовите хора, малкия и средния бизнес, интелигенцията и пенсионерите. С други думи, ощетява 80-85% от населението и облагодетелства 8-10% и особено, най-богатите 4-5%. В някои страни ги наричат олигарси.
Преобладаващите проценти за преките данъци в ЕС са около три пъти по-високи от нашите. Делът на преките данъци в структурата на общите данъчни приходи в ЕС е 33-34%, а у нас 18,6%. Ако това е грубо мерило на подлежащия за събиране чрез преките данъци годишен ресурс у нас, той би възлизал на 7,7 млрд. лева. Това показва, че България мобилизира чрез преките данъци далеч по-малко (едва 55%) от нормалното, което подлежи на събиране по европейските стандарти.
През 2014 г., прилагайки европейските стандарти и при нашата производителност на труда, сме могли да мобилизираме с преките данъци, около 7,7 млрд., а не 4,3 млрд. лева, колкото са събрани. Ето това е жестоката истина, която се крие от народа. Представете си колко още важни обществени потребности можеха да се задоволяват всяка година с тези допълнителни ресурси от 3,0-3,5 млрд. лева. А на хората се казва че „няма пари”.
Със същото отговарят и на БАН, когато искаме скромни икономически трохи – допълнително 10-15 млн. лева за финансиране на що годе нормална изследователска работа през 2016 г., както се прави във всички цивилизовани страни. Какво огромно разминаване с истината! Какъв управленски цинизъм! Каква подигравка с българската наука, която на думи обявяват за приоритет, а на практика я унижават и унищожават.
Пазарните фундаменталисти и правителствата в България вече 26 години внушават на неинформираните, че „частният бизнес е по-рационален от държавния, че частникът винаги е добър стопанин, а държавата е прахосник”. „На това основание, казват те, преобладаващата част от новосъздадената стойност се оставя на частния предприемач, а не се предоставя на държавата – прахосник чрез данъците”. Така се стига до решението за свръхниските преки данъци (10% у нас, при средно около 30% за данъка върху печалбата и 40-45% за данъка върху доходите на физическите лица в ЕС) и ниското преразпределение на средства с държавните разходи чрез бюджета (34-36% от БВП у нас, при 50-52% средно в ЕС).
Защо западноевропейските парламенти не гледат на държавата като на прахосник и й предоставят повече ресурси чрез по-високите данъци и по-активната преразпределителна роля на бюджета, а нашият парламент е на обратното мнение? Кой е прав при тези фундаментални различия в данъчната политика между страните членки на една и съща интеграционна общност – ЕС? Техните или нашите парламентаристи? И нормално ли е да се допускат такива съществени различия, след като има единна парична политика и единна валута, а няма единна бюджетна политика? Това не подкопава ли стабилността на единната валута с проитичащите негативни последствия за цяла Европа? С това не се ли претоварва бюджетната политика, след като тя остава почти единственото важно средство на макроикономическата политика в ръцете на държавата! Хем е единственото, хем е със силно осакатени функции поради рекордно ниските данъчни проценти и ограничената преразпределителна роля на държавните разходи в бюджета.
Дефектите на частния сектор
За да си отговорим на тези въпроси нека поразсъждаваме върху някои факти за „високата икономическа рационалност” и „изключително важната роля на частния сектор” за развитието на България, а също и за „изгонването на държавата от икономиката”:
- Социалните, здравните, образователните, научните, културните, екологичните, демографските, инфраструктурните, съдебните, отбранителните, охранителните, опазването на националната сигурност и други подобни функции се упражняват от държавата. Това са неотменими, присъщи нейни функции, за които са нужни големи финансови ресурси. Без изпълнението на тези функции няма държава. Частният сектор не е способен и не желае да ги изпълнява отговорно. Световната практика през последните 100-150 години не ни предлага нищо по-различно.
- Частният сектор влага ресурси само там, където получава максимална печалба. Печалбата, а не задоволяването на обществени потребности, е смисълът на неговото участие в стопанския оборот. Той задоволява някакви обществени потребности по принуда, защото пътят към печалбата минава през тях. Ако не беше така той не би им обърнал никакво внимание. Частният сектор задоволява такива потребности само там и до толкова, където и доколкото това му носи печалба. Това е идеалът на частния предприемач. Той не може да си позволи да функционира дълго на загуба. И е прав.
Потребностите на българското и на всяко друго цивилизовано общество, обаче са много по-широки от обхвата на печелившите дейности. Можем да говорим за пазаризация и рентабилност на производството, но в никакъв случай – за пазаризация и рентабилност на обществото. Няма държава с такова общество в света. Означава ли това, че нерентабилните дейности, от които зависи пряко животът на милиони хора, пряко заети в тези дейности, могат да се изоставят, макар че са необходими не само на тях, но и на цялото общество. Разбира се, че не! Противното би означавало тотален срив на социалния мир в държавата. Всеобщ хаос и крах на държавата и на обществото. Държавата е единственият субект, който може и трябва да ги упражнява в полза на обществото. А за да го прави са й нужни ресурси.
- Казват ни, че частният предприемач е винаги по-рационален от държавата в насочването на ресурси по конкретни обекти и сфери на дейност. Това не е вярно! Има хиляди и хиляди примери у нас и в чужбина на чудовищно, неоправдано с нищо, прахосничество на ресурси в частния сектор. Известно е разходването на стотици милиони, дори милиарди лева у нас за задоволяване на екстравагантно потребление от едно нищожно малцинство; за покупка на ултра луксозни лимузини, хеликоптери, самолети, яхти, дори на малки острови в далечни екзотични страни; за изграждане на ултрамодерни офиси и резиденции у нас и в екзотични далечни курорти; за създаване на луксозни затворени жилищни квартали, оградени със стени и със специална охрана за ограничаване достъпа на външни лица; за наемане на мощни охранителни фирми, които да ги пазят от отмъщения на конкуренти със засегнати бизнес интереси (казват, че у нас около 130-150000 души се занимават с такава охранителна дейност, което е доказателство за болно общество); за покупка на футболни и други спортни клубове с фантастично, с нищо неоправдано от здравия разум, заплащане на спортистите, за което и най-гениалните световни учени не могат да мечтаят; авантюристично управление на банки и небанкови финансови институции, водещо до техния фалит с многомилиардни загуби за отделните граждани – депозитори, за обслужвани от тези банки компании и за цялото общество (последният пример с КТБ у нас и многобройни далеч по-фрапантни примери в САЩ, Европа, Япония и на други места); за огромни рискови депозити у нас и в чуждестранни банки и в задгранични ценни книжа; за финансиране на престъпност и за корумпиране на влиятелни личности; за нелегална търговия с деца, с бременни жени, със женска плът и дори с човешки органи за присаждане; за производство и разпространение на наркотици, на вредни за здравето и живота на хората продукти и услуги; за участие в скъпи хазартни игри и т.н. Списъкът за подобни изяви на частната предприемчивост е безкрайно дълъг.
Нима това е рационално използване на ресурси от гледна точка на здравия разум и интересите на обществото! Колкото повече пари остават в тези хора, толкова повече се развихря тяхната екстравагантност в и извън границите на България! В същото време обществото ни изпитва остра нужда от инвестиции за жизнено важни стопански, социални и други обекти. В анкета на авторите на последния Глобален доклад за конкурентоспособността с български стопански дейци (за който ще стане дума по-долу), като главна пречка за правене на бизнес в България те сочат „трудния достъп до финансов ресурс” (виж с. 136). В същото време този ресурс се прахосва в България и по света. Частният предприемач не се интересува от такива дреболии по неговите стандарти. В държавния сектор не се допуска подобно ирационално, дори престъпно насочване на ресурси, не защото ръководителите там са по-морални, а понеже няма мощни обективно стимулиращи условия за подобно поведение, вградени в неговите разпределителни механизми. Ако отделни личности си позволят да го правят, подлежат на наказателно преследване, което, за съжаление, не се случва винаги.
- Най-голямото стопанско престъпление в България през изминалите 100 години беше приватизацията, извършена през последното десетилетие на 20ти век и първото на 21ви век. При общо 93,9 млрд. лева производствени дълготрайни материални активи в 1990 г. по тогавашни цени, през двете десетилетия бяха приватизирани активи за около 40 млрд. лева. Голямата част от тях попаднаха в ръцете на хора, чията главна цел беше да постигнат най-големи печалби за най-кратко време, а не да разширят и модернизират производството и да запазят или увеличат заетостта. Много от тези предприятия дори не бяха пуснати в действие от новите собственици. Те нито можеха, нито желаеха да се занимават с такива прозаични „неприятности”. Тяхната първа грижа беше да разпродадат на части най-ценните машини, а останалите да продадат като скраб. Много предприятия бяха „закупени” без публични търгове примерно за 500 хил. лева, най-ценните машини бяха разпродадени на части за 2-3-5 и повече млн. лева. Много често бяха разпродавани или давани за скраб съвсем нови, току що доставени, още неразопаковани машини.
Приватизационните договори съдържаха клаузи за запазване предмета на дейност, разширение на производството, запазване или увеличаване на работните места и т.н. Тези договори бяха нарушавани масово. Имаше държавна Комисия за следприватизационен контрол, но до сега не ми е известно нито едно от хилядите нарушения да е стигнало до органите на правосъдието и някой да е осъден. Този тип приватизация беше наистина чудовищно престъпление, за което не трябва да има давност. Това беше разгром на българската икономика. Учудва ме, че Президентът и радетелите за съдебна реформа се занимават сега със супердреболии, а мълчат за това най-голямо престъпление на века, пред което съдебната система услужливо си затвори очите още по-силно.
Престъпната българска приватизация продължава да тежи върху съвестта на най-висшите политици, прокурори и други високопоставени държавни чиновници. Много от тях и сега ни поучават по демокрация, морал, по предимствата на частната инициатива и частното предприемачество и пледират за още по-голяма стопанска либерализация и за изгонване на държавата от икономиката. Може би защото при слаба държава ще е по-лесно да се краде.
- Според официални твърдения България сега произвежда по-голям БВП в сравнение с 1989 г. Ще се въздържа от сравняване на числа, поради големите условности във връзка с инфлацията, валутните курсове, промените в мащабите на цените, влиянието на фактора „време” и по други причини. При тогавашния БВП сме имали външен дълг около 10 млрд. щатски долара (това беше максимумът в началото на 1990 г., докато през предходните години дългът беше 2-3 пъти по-малък). Инвестиционната активност беше много висока главно в резултат на високо вътрешно натрупване. Сега имаме по-голям БВП, много по-голям брутен външен дълг – 36,7 млрд. щатски долара (34,2 млрд. евро), доста по-ниско вътрешно натрупване и много по-ниска инвестиционна активност.
Вътрешното натрупване е ниско поради ограниченото натрупване на държавата и на частния сектор. Натрупването на държавата е ниско поради ограничените бюджетни постъпления от ниските данъци. Натрупването на частните фирми е ниско, понеже печалбата им е малка. А тя е малка поради ниската ефективност в дейността им и от укриване на значителна нейна част. И двете характеризират част от „прелестите” на нашия частен сектор. И така, в миналото имаше много по-висока инвестиционнна активност, при относително ниска външна задлъжнялост. Сега има много по-ниска инвестиционна активност, при много по-висок брутен външен дълг. Ето това е един от обобщените резултати от доминацията на частния сектор в нашата икономика.
По тази тема у нас не се говори. По-точно казано, не е разрешено да се говори, поради демонстрираната нелоялност на частния сектор към държавата и обществото и ниската му икономическа ефективност. Тези черти на нашия частен сектор не са приятни и затова се премълчават. Време е българските икономисти да престанат да мълчат по тази изключително важна проблематика. Интересите на България изискват да говорим истината, каквато и да е тя.
- Ограничени и примитивни форми на корупция човечеството познава от векове. Съвременният частен сектор обаче доразви корупцията до невиждани висоти, като едно от средствата за постигане на максимални печалби. Допускат се масови нарушения на правилата за стопанска дейност чрез корупция между стопански субекти или между тях и държавни чиновници от всякакъв ранг. Много се говори за ограничаване на корупцията, създават се десетки органи за борба с нея, но тя продължава да расте. Благодарение и на корупцията през последните 26 години у нас станаха възможни престъпните приватизации на хиляди предприятия и банки, престъпните концесионни договори, неизгодните за България договори за двете американски централи в Марица Изток и за производството на много скъпа електроенергия от възпроизводими източници, хиляди манипулирани държавни поръчки, ощетили обществото с милиарди лева.
И въпреки това нито един осъден до сега. Престъпления има, а престъпници няма! В същия Глобален доклад по конкурентоспособността, интервюираните български стопански дейци сочат корупцията като втора главна пречка, наред с липсата на пари, за правене на бизнес в България (виж с. 136). Очевидно, някои държавни институции или части от тях, работят заедно с престъпните формации, т.е. създават мафиотски структури.
При господстващия в миналото държавен сектор сигурно също е имало корупция, но е била далеч по-малка от сегашната. Не защото тогавашните негови ръководители са били по-морални, а поради самата същност на държавния сектор, в чиято система за разпределение няма вградени такива мощни стимули за лична корупция, както е в частния сектор. Печалбата в онези години не е играла такава важна стимулираща роля лично за работещите в държавния сектор, както е сега в частния сектор, понеже е била присвоявана от държавата.
- Частният сектор се въздържа да инвестира в рискови и опасни дейности, от които обаче обществото се нуждае. Опитите за привличане на частни компании в рисково кредитиране и други рискови дейности пропадат навсякъде. Те не предприемат нищо в такива условия без държавни гаранции. Тези важни дейности, заедно с риска, се поемат пак от държавата, за което са й нужни ресурси.
- Отношенията на нашите работодатели с наемните работници в много частни фирми са далеч под европейските стандарти. Често се наемат работници без трудов договор или малолетни работници. Има произволни уволнения и уволнения без изискваните от Кодекса на труда предизвестия. Често не се спазват изискванията при извършване на масови уволнения. Има много нарушения при полагането на извънреден труд и неговото заплащане. Нарушения на изискването за равно заплащане на мъжете и жените за равен труд. На много места работодателите не осигуряват здравословни и безопасни за здравето и живота условия на труд, за да пестят пари. Допуска се произвол в определянето и текущото корегиране на заплатите. Заплатите често се изплащат с големи закъснения, в някои случаи – в натура с продукция на фирмата или изобщо не се изплащат с инсценирани фалити и други трикове. По данни на БСК задълженията на фирмите към собствения им персонал са около два милиарда лева в края на 2013 г. В много случаи се води „двойно счетоводство” при заплащането, с цел да се избегне плащане на подоходен данък. Доста често не се изплащат осигурителните вноски за работниците или се привеждат в намалени размери. Пряко или косвено се забранява или затруднява дейността на синдикални организации и членството в тях със заплахи за уволнение. Без да твърдя, че тези отношения в държавните предприятия са гладки и безконфликтни, нарушенията там са по-малко и нередностите се отстраняват по-лесно и по-бързо.
- Взаимоотношенията между фирмите у нас също са далеч от европейските стандарти. Това важи и за тяхното управление и ниско ефективната им дейност. Много често, особено през 1990те, (но продължава и сега), като инструменти за уреждане на междуфирмени отношения се използват не предписаните в Търговския закон, а заплахите, изнудванията, дискредитирането, побоищата, пожарите, грабежите, бомбите, отвличанията със или без откупи, престрелките, убийствата. По тези причини през последните 26 години са убити повече от 150 души и много повече са наранени. Вместо по законния банков път, разплащанията между фирмите често се правят от личности с налични пари в „куфарчета”, въпреки съществуващите формални ограничения за техния размер.
По данни на БСК дълговете на бизнеса в края на 2013 г. са били 171 млрд. лева ( при 82 млрд. лева БВП за същата година) и продължават да растат от година на година по-бързо от хилавия растеж на БВП. Делът на просрочените плащания достига 35-40%. Междуфирмените задължения са били 117 млрд. лева, задълженията на фирмите към банките и други финансови институции – 46,9 млрд. лева, данъчно-осигурителните задължения – 5 млрд. лева, задълженията към собствения персонал – 2 млрд. лева. Висок е процентът на необслужваните кредити.
България е между най-рисковите страни в ЕС по погасяване на задълженията в срок. Това прави нашия бизнес най-уязвим. Над 67% от българските фирми изпитват ликвидни трудности, поради забавени плащания от техни клиенти. Над 75% от ръководителите на фирми се оплакват, че това затруднява работата им. Над половината от ръководителите на фирми очакват повишение на просрочените плащания през следващите години. Расте опасността от ефекта на доминото.
- Крупният частен сектор много често инвестира в офшорни или други подобни зони в Европа, Азия и малки екзотични островни държавици в Карибския и други региони, за да избегне данъчно облагане. Инвестира се и в специални депозити за избегване плащането на данъци, възползвайки се от стриктната банкова тайна на някои европейски (Швейцария, Австрия, Лихтенщайн) и други страни. Откриването на тези корупционни дейности се оказа много трудно, поради вплитането на високопоставени личности. От медиите научавахме през последните 15-20 години за получени у нас от сериозни институции в европейски страни на достатъчно дълги „деликатни списъци” на замесени в такива далавери богати българи, но влиятелни кръгове се погрижиха всичко да се потули. По стар изпитан маниер, сега никой не говори за тях, докато избледнеят напълно в късата памет на обществото. Не ми е известно възползването на държавни компании от такива противозаконни практики в миналото, но не ги изключвам. И отново, не защото техните ръководители са били непременно по-почтени личности. За разлика от частния, в разпределителните механизми на държавния сектор липсват достатъчно мощни обективни стимули за това.
- Широко разпространено е влагането на ресурси от дребния, средния и част от едрия капитал в сенчести дейности, за да се избегне плащането на данъци. В някои наши отрасли (цитира се дребното и средното хлебопроизводство и други дейности) това е масова практика, но липсват държавни мерки за нейното ограничаване. По-скоро – обратното. Някои високопоставени държавни мъже оправдават това явление с псевдо аргументи и се опитват да доказват, че то имало и полезни ефекти за страна като нашата. Това не било редно – казват те, но без него щяло да е още по-лошо за икономиката. Не ми е известно държавни фирми да практикуват такива дейности. И за това липсват достатъчно силни обективни стимули в държавния сектор.
- Частният сектор не инвестира в нискодоходни и бавно откупуващи се проекти, като инфраструктурните. Особено в планински и изолирани райони, или в силно социално ориентирани, но ниско доходни или нерентабилни дейности, от които обществото се нуждае. Много често, за да привлича български или чуждестранни инвестиции, нашата държава дори изгражда цялата подхождаща инфраструктура до заводската площадка. То важи за транспортното обслужване и за доставката на насъщни стоки и лекарства на малки, изолирани селища. Поддържането на автобусни и други транспортни линии с ниска натовареност до такива селища е неизгодно за частните предприемачи и те ги избягват. В тези райони обаче живеят хиляди хора, които не могат да бъдат изоставени. Държавата и общините се намесва и тук, за да запълнят тази съществена празнина, за което са им нужни ресурси.
- Когато конюнктурата е неблагоприятна или силно рискована, частният сектор не влага във физически инвестиции за производство на продукти и услуги, а насочва парите си в по-малко рискови подвижни търговски и други посреднически дейности (от гаражен или сергиен тип) или в по-сигурни банкови депозити и в ценни книжа у нас и в чужбина. Според последния отчет на БНБ за депозити на домакинства и НТООД, в края на септември 2015 г. депозитите над 500 хил. до 1 млн. лева всеки са били 1078 на обща стойност 757,7 млн. лева, а депозитите над 1 млн. лева всеки – 611 на обща стойност 1515,9 млн. лева. По оценка на специалисти голямата част от тях са на фалирали, на заплашени от фалит малки и средни фирми или на притежатели на свободни парични средства, които не ги влагат в стопански оборот поради големия риск, а предпочитат по-сигурно убежище в банките. Никой не може да каже колко са българските милиарди, изтекли в по-надеждни убежища в чужбина. През това време животът си тече и трябва да се задоволяват неотложни обществени потребности, което частният сектор не прави. Държавата се намесва и тук, но са ѝ нужни ресурси.
- Преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ) се насочват само в страни и дейности, където получават най-висока печалба и други изгоди, а не там, където са нужни на приемащата страна. До 2009 г. около 75% от ПЧИ у нас се насочваха в търговия с имоти и наемодателска дейност, търговия и ремонт на автомобили и мотоциклети, в хотели и ресторанти и във финансово посредничество. В търговия и ремонт на автомобили се насочваха повече ПЧИ, отколкото в цялата преработваща индустрия. Никоя страна не е постигнала благоденствие с такава структура на инвестициите. По-скоро обратното. Почти нищо не се насочи към здравеопазване, образование, наука, иновации, инфраструктура, високотехнологични производства и т.н. Това трябваше да се прави от държавата, за което са й нужни големи ресурси.
Чуждестранните компании много често прилагат рафинирани методи за трансфер на голяма част от печалбата си на компанията – майка или в други страни, за да избегнат плащането на данъци у нас. Някои големи проспериращи чуждестранни компании не показват изобщо печалба или сочат символична печалба в балансите си по същата причина. Българските власти не може да не го виждат, но бездействат. Досетете се за причините. Чуждестранни посланици много често оказват пряко въздействие върху наши министри и други високопоставени лица за облагодетелстване на техни компании у нас. Въпреки твърденията на техните и нашите пазарни фундаменталисти, че политиката не се намесвала в икономиката.
Средновековни методи на експлоатация на труда на български жени в шивашки и други сходни дейности се прилагаха и продължават де се прилагат от гръцки, турски и други фирми в района на Родопите и в други части на страната. При изпадане в затруднено положение или очаквани сериозни проверки от българските власти, бързо напускат страната ни и не изплащат задълженията си към работниците. Посочените тук и други подобни факти пораждат доста въпроси около целесъобразността от привличането на ПЧИ и по необходимостта от по-строг контрол върху тяхната дейност в България.
- Важни и необходими на обществото производства работят в условията на естествен монопол. Това открива възможности за злоупотреба с монополно положение. Всеки монопол е вреден, но най-опасен е частният монопол. И тук държавните инвестиции са по-рационалното решение, съчетано със силен обществен контрол, какъвто частните монополисти не допускат или ограничават до минимум, мотивирайки се с неприкосновеността на частната собственост, закрепена в Конституцията или с „фирмената тайна”. Държавата се намесва в запълването и на тези празнини, но за това се нуждае от ресурси.
- Някой може да ме упрекне в недостатъчна обективност при горните оценки за частния сектор, макар че всички мои обобщения почиват на реални факти от България и други страни. Нека видим какво установяват и други анализатори, в чиято обективност няма причини читателите да се съмняват. Всички сериозни независими анализи показват, че качеството на управлението и ефективността на функциониране на голямата част от нашите частни компании е посредствено или лошо.
Според The Global Competitiveness Report 2015-2016. World Economic Forum, Geneva 2015, публикуван през септември 2015 г., класирането на българските фирми е повече от тревожно. И така е от много години, без признаци за забележимо подобрение. Това също се крие от българската общественост и не се допуска публична дискусия по тази тема.
Ето някои извадки от този доклад в малкия раздел за България по подреждането на нашите фирми в сравнение с чуждестранните: по усвояване на технологиите във фирмите заемаме 85то място от обхванатите в анализа 142 страни; по маркетинг – 90то място; по наличие на модерни технологии – 91во; по наличие на учени и инженери – 96то; по разходи за изследвания и внедряване – 100но; по качество на управлението на фирмите – 105то; по ефикасност на корпоративните бордове – 106то; по потенциал за иновации – 108мо; по отношения между работодатели и наемен персонал – 111то; по надеждност на професионалното управление – 113то; по склонност да се делегират правомощия – 120то; по качество на управленското образование – 121во; по квалификация на персонала – 127мо; по способност да се привлича висококвалифициран персонал – 142ро; по способност да се задържа висококвалифициран персонал – 142ро и т.н. (виж сс. 136-137). А разделът за България е малък, защото нашата икономика е миниатюрна като размери и крайно изостанала по най-важните икономически и други показатели по световни стандарти. По данни на Световната банка ние произвеждаме около 0,09% от световния БВП. Поради това не трябва да се обръща внимание на напудрените самохвални изказвания на някои български ръководители, а да се стягаме за работа и за въвеждане на ред в нашия национален дом.
Всяко класиране в този световен доклад след 50то – 55то място поставя съответната страна в групата на слабо развитите, а след 100то – в групата на най-изостаналите в света. Сравнете тези данни за българския частен сектор с онова, което нашите учени – пазарни фундаменталисти, членове на правителството и високопоставени управляващи политици ви внушават за неговата висока икономическа рационалност и решаваща роля за нашия икономически прогрес и за това, че някои други страни трябвало да се учат на ред от нас. И с това оправдават прилагането на най-ниските данъчни проценти в Европа, за да оставят на тяхно разположение по-големи ресурси.
Размишлявайки над тази класация не е трудно да си представим колко „ефикасно” се използват подаряваните на българските фирми от години допълнителни ресурси чрез рекордно ниското данъчно облагане. Класацията на нашите фирми по конкурентоспособност е между 105-110то място, т.е. в компанията на най-изостаналите страни в света. Това доказва, че твърденията на пазарните фундаменталисти и на управляващите български политици за високата икономическа и управленска рационалност на нашия частен сектор се разминават с действителността. Настоящото състояние на нашите фирми не обещава социално-икономически прогрес на България в обозримото бъдеще, при положение че частният сектор доминира в икономиката.
Някои хора ни съветват да не се занимаваме с частните фирми. Ако губят то си е за тяхна сметка. Контролирайте държавните фирми, защото се разпореждат с държавно имущество. Такива изявления не са оправдани. Нещо повече – те не са верни! За това състояние на фирмите техните собственици отговарят не само пред себе си и своите акционери, но и пред българската държава, чието имущество беше отнето и подарено на много от тях, а за някои от тях – буквално ограбено по време на престъпната приватизация. Гражданите на България не можаха (а българските правораздавателни институции – не пожелаха) да предотвратят тази престъпна приватизация, нито да потърсят отговорност от нейните архитекти.
Сега поне имат основания да настояват това имущество да бъде добре стопанисвано, а не пропилявано. Да не говорим, че лошата работа на всяка частна фирма вреди на нейния персонал, на нейните контрагенти, на общината и на населението в района, където работи, на околната природна среда, трупа задължения към други фирми, към банките, към бюджета, към осигурителната система, към собствения си персонал.
Защо дефектите на българския частен сектор са още по-големи?
От години търся отговор на един много важен въпрос: Частният сектор има сериозни дефекти. Част от тях бяха описани по-горе. Но той има и много силни качества, доказани от световния опит. Големият икономически и научно-технически прогрес на Америка, Западна Европа, Япония и други страни е постигнат, наред с учатието на други фактори, и с важния принос на частния сектор. Това е безспорен факт. Да се отрича този исторически факт е несериозно!
Питам се – защо силните черти на частния сектор не се проявяват по същия убедителен начин и у нас, а доминират слабите му страни? Къде са причините за посредственото, дори лошото управление и неефективно функциониране на голяма част от българските частни фирми? Защото качеството на работата във фирмите, а не няколко макрофинансови показатели, в крайна сметка определя дали една икономика е конкурентноспособна или не.
Моите разсъждения и търпелив анализ на много факти ме довеждат до заключението, че корените на причините за лошото състояние на повечето частни фирми трябва да се търсят в технния произход. Голяма част от нашия частен сектор беше зачената през 1990те по престъпен или полупрестъпен начин и предприятията не попаднаха в ръцете на най-компетентните, най-предприемчивите и най-почтените хора. Много от тези хора продължиха сами да управляват подареното им или откраднато държавно имущество по начина по който е било придобито. Някои от тях привлякоха компетентни експерти, без да им дадат достатъчна свобода на действие. Това блокираше ефекта от тяхното присъствие в управленските органи на фирмите.
Съвсем малка част от новите собственици бяха достатъчно разумни да се оградят с компетентни и почтени професионалисти – управленци и да им делегират правомощия. Те можеха да се разгърнат на фирмено ниво и да създадат проспериращи компании, но се сблъскаха с враждебна околна среда. В продължение на много години доминираха не доказаните от световната практика рационални макро- и микроикономически управленски методи, а бандитските методи за които стана дума по-горе в т. 9. Тази враждебна околна среда не позволяваше на добрите професионалисти и почтени хора в българските фирми да проявяват своите способности и да бъдат конкурентоспособни. Те и до сега са блокирани както на фирмено, така и на макро равнище от враждебна рестриктивна икономическа среда и на бандитизъм в междуфирмените отношения. Нелоялното, дори полупрестъпно поведение се превърна в решаващ фактор за успех. Почтените и лоялните не можеха да се конкурират в такава замърсена икономическа и нравствена среда. Промяна може да настъпи само след промяна в средата чрез даване простор на лоялната конкуренция в условията на регулирана пазарна икономика.
Показателна за характера на нашия сегашен частен сектор е и скоростта на неговото формиране. В Америка, в Западна Европа и други световни региони формирането на най-богатата прослойка и на нейната собственост ставаше постепенно с опита на много поколения в продължение на 150-200 години, придружено с много извращения, скандали и престъпления. Формирането на най-богатата прослойка у нас с нейната структура (заможни, богати и най-богати) и притежаваната от нея собственост стана за 15-20 години, по престъпен и полупрестъпен начин. Това може да се прочете и в сегашното стопанско и друго поведение на нашите най-богати хора, по специалните оградени със стени квартали в които живеят, по обучението на техните деца в специални чуждестранни училища, по многобройната им въоръжена охрана, по бронираните им автомобили. За тях най-важна е бързата максимална печалба, независимо от бруталността на придобиването ѝ.
В рамките на стотина години България преживя второ диво първоначално натрупване на капитали, започвайки пак от нулата. Преди 160 години Карл Маркс описа този процес във Великобритания с пророческите думи, че капиталът не се спира и пред най-големите престъпления в името на максималната печалба. Ние наблюдаваме това и в България през последните двадесетина години. Този великан на мисълта като че ли е знаел какво ще се случи през следващия и по-следващия век и в страни като нашата.
Ако се опитам да извлека един единствен важен извод от изнесените по-горе факти за поведението на държавата и на частния сектор, той е следният: ДЪРЖАВАТА МОЖЕ да прави всичко, което прави частният сектор у нас и по света, но ЧАСТНИЯТ СЕКТОР НЕ МОЖЕ И НЕ ЖЕЛАЕ да прави всичко, което прави държавата за обществото в което живеем. Поради това задължително условие за социално-икономическия прогрес на всяко общество е тясното сътрудничество и взаимното допълване между държавата и частния сектор. Трябва да се намери решение, което интегрира в себе си най-доброто от частния и от държавния сектор.
Казаното до тук цели да предпази от наивно, а в много случаи съзнателно идеализиране на частния предприемач и на частната инициатива, както в глобален мащаб, така и в България. И на свързаното с това предоверяване в тяхната стопанска рационалност, оставяйки им по-голяма част от новата стойност, чрез ниското данъчно облагане.
Истината за частния сектор е далеч по-сложна и по-противоречива, отколкото се представя от пазарните фундаменталисти, но тя се крие от нашия народ. За това помагат и сервилните медии, които не допускат истинска дискусия по тази тема пред своите микрофони, камери и на печатните си страници. Техните собственици и избраните от тях главни редактори се страхуват от такава публична дискусия.
Пазарните фундаменталисти твърдят, че оставените по този начин ресурси на частните предприемачи, едва ли не веднага се инвестират за модернизация на производството. Това би било добре, ако беше вярно! То обаче не се потвърждава от нашата практика, а и от току що цитираните данни в т. 16. В предкризисната 2008 г., физическите инвестиции у нас бяха 29,4 млрд. лв., а през 2013 г., т.е. с ниските „плоски” данъци и въпреки увеличените ресурси на тяхно разположение, спадат на 18,1 млрд. лева. Тук, разбира се, влияят и други фактори.
Прочитайки тези редове, спомнете си за призивите на Милтън Фридман преди няколко десетилетия за „по-малко държава” и за „изгонване на държавата от икономиката”. Спомнете си и за изказванията на президента Рейгън преди години, че „държавата не може да решава проблеми, защото тя самата е проблем”. Спомнете си и за многобройните внушения на нашите пазарни фундаменталисти по медиите, идеализиращи частния сектор. Представете си, че държавата беше наистина „изгонена” и лишена изцяло от участие в управлението на икономиката, как и от кого щяха да се решават изброените по-горе проблеми, след като частният предприемач не желае и не може да го прави. Една от причините за оскотяващата бедност и растящото доходно неравенство у нас, е отстраняването на държавата от редица нейни важни функции. Можеше ли да има що годе нормален живот за милиарди хора по света в цивилизованото общество, ако държавата беше наистина „изгонена” изцяло? Всичко това доказва антиикономическата и антихуманната същност на пазарния фундаментализъм. Съвременният прогрес е възможен само при разумно сътрудничество и взаимно допълване между държавата и пазара. Това аз наричам регулирана пазарна икономика. Много други икономисти по света и у нас са на същото мнение.
Като се изказвам против облагодетелстването на капитала за сметка на труда, аз не препоръчвам да се отива в другата крайност – да се изолира, потиска и експроприира частният капитал. От години настоявам за разумно съчетаване на интересите на труда и на капитала, вградено в моето предложение за умерено прогресивно данъчно облагане. Всеки средно грамотен човек, надявам се, разбира, че обществото се нуждае както от труда, така и от капитала. Възпроизводственият процес е възможен само при съединяването и едновременното участие на труда и на капитала. Техните интереси са общи в най-важното – стабилността и успешното социално-икономическо развитие на България, по това – да ни има или да ни няма. Те обаче се различават по разбиранията си за начините на постигането им. Между тях дори възникват конфликти, понякога много остри. Те трябва да се решават чрез взаимни компромиси, а не с революции. Българската държава има да играе много важна роля като обективен арбитър между труда и капитала, каквото тя засега не прави.
Казаното по-горе за дефектите на частния сектор не означава, че държавният сектор е кристално чист и ефективен и че трябва да се върнем към него, както беше в недалечното минало. И в този сектор ставаха много безобразия. Особено при авторитарно държавно управление. И двата сектора имат съществени недостатъци. Въпросът е кой е по-малко лош? И как могат взаимно да се допълват?
Двигател на прогреса е конкуренцията, а не формата на собственост
Какво може да бъде решението в тази сложна обстановка?
На концептуално равнище решението е в лоялната конкуренция. Двигател на прогреса е конкуренцията, а не формата на собственост. Най-добре ще се развива общество със смесени форми на собственост: частна, държавна, общинска и кооперативна. Те трябва да са равнопоставени пред закона и да се конкурират свободно под икономическото слънце. Който е по-рационален и по-ефективен ще се развива. Който не е – ще се свива и загива. Рационалността на една или друга форма на собственост и стопанисване трябва да се определя пред очите на всички – на конкурентния пазар, а не да се предрешава в най-високите държавни или партийни кабинети. При тези условия държавните предприятия ще са изложени на същия риск от фалит, както всички други. Никой не трябва да разчита на протегнатата спасителна ръка от държавата при всяко изпадане в тежко финансово положение по своя вина.
Изключения трябва да има само за дейности от стратегическо значение за сигурността и бъдещето на България. Те трябва да се определят предварително от Народното събрание, след много внимателно обсъждане със специалисти в съответните области, да работят прозрачно в същата конкурентна пазарна среда и да са обект на непрекъснат строг държавен и обществен контрол.
На равнището на данъчната политика решението е в избора на умерено високо и обществено приемливо облагане на печалбата и на доходите на физическите лица, примерно между 20 и 30%, при което ще се събира по-голям ресурс и ще се постига по-добра събираемост. Такова равнище на облагане ще е израз на балансирано съчетаване на обществените интереси с интересите на отделния данъкоплатец. Прекомерно ниските данъчни ставки фаворизират частния интерес на данъкоплатците, особено на най-богатите, и вредят на обществените интереси. Прекомерно високото облагане прави обратното. И двата подхода са погрешни. Сполучлива е тази данъчна ставка, която е концентриран синтез на взаимно допълващи се равнопоставени интереси на стопански и други субекти, участващи в стопанския оборот.
Давам си сметка, че приемането на моите предложения няма да е лесно. Засегнатите най-богати слоеве у нас, привикнали, първо, с подареното или откраднатото огромно имущество, и второ, с подарения им от години специален данъчен уют, измерван с милиарди левове, ще се съпротивляват на всяко повишение на данъчното им бреме и ще плашат с „предстоящи масови фалити на компании”, „масови уволнения на персонал”, „масова безработица”, „всеобщ хаос” и т.н. Това са добре познати изхабени клишета с които частният сектор борави винаги, когато се докоснат, макар и слабо, неговите интереси. Много съм любопитен опонентите да ми докажат публично защо нашите фирми ще банкрутират масово при умерено прогресивен корпоративен данък с максимална ставка 20% (и средна около 13-14%, а тези, които инвестират активно – под 10%, както предлагам аз), а австрийските, белгийските, хърватските, датските, естонските, финландските, френските, германските, гръцките, италианските, малтийските, холандските, норвежките, португалските, словашките, испанските, шведските, швейцарските, турските и други фирми не фалират масово при по-стръмно прогресивен корпоративен данък с основни ставки 20% и максимални до 35-36%! Както посочих в началото, още по-високо е облагането при прогресивния данък върху доходите на физическите лица.
По-логично би било да търсим причините за евентуални фалити на фирми у нас в изложеното в т. 9. и т. 16. по-горе. Но трябва ли да толерираме безкрайно дълго посредственото управление и неефективно функциониране на голяма част от българските частни фирми, както става вече 15-20 години! У нас се пише и говори нещо за посредственото, дори погрешното макроикономическо управление. Но почти нищо не се пише и говори в големите медии за посредственото, а в много случаи – дори лошо, управление на частните фирми. Най-честото оправдание за това е „неприкосновената частна собственост”, закрепена в Конституцията и „фирмената тайна”.
Както посочих по-горе, състоянието на нашия частен сектор не засяга само собствениците му и работещите в него. То е голяма грижа и за цяла България, която губи всяка година милиарди левове от ниската му конкурентоспособност, дължаща се главно на лошо управление. То заплашва и финансовата стабилност на цялата икономика с огромната си корпоративна задлъжнялост, за която също стана дума по-горе в т.9. Само външният дълг на частния сектор в края на септември 2015 г. е 65% от БВП, при външен дълг на публичния сектор 14,4% от БВП. Въвеждането на умерено прогресивно данъчно облагане, наред с много други мерки, ще ги принуди да подобряват качеството на управлението и да повишават конкурентоспособността си.
Ако българското правителство продължава да упорства с 10 процентните си „плоски” преки данъци винаги ще има остър недостиг на пари за нормално изпълнение на най-насъщните държавни функции. Тези функции ще са хронично недофинансирани. Те никога няма да се изпълняват напълно и качествено. От това ще страдат поне 80-85% от българите. И в същото време ще има излишък на пари в частния сектор, които той ще разходва, както и до сега, не по най-рационалния начин. Твърденията, че оставените с ниското облагане повече ресурси на частния предприемач се използват най-рационално, са опровергани тотално от световните и особено от българските стопански реалности. Не е вярно, че държавата винаги е лош, а частният сектор винаги е добър стопанин! Това разбират почти всички правителства в ЕС, но не и българското.
Проф. Иван Ангелов
член-кор. на БАН