Да, заглавието тръгна на Киномания като „Изкуството да пееш фалшиво“…
Филмът се казва просто „Маргьорит“. Каквито и да са причините преводът на български да е толкова далече от оригинала, това е именно филм за Маргьорит – смешен, тъжен, очарователен и красив. Филм за една влюбена жена на средна възраст, която обича да пее. Маргьорит е влюбена в съпруга си и пее ужасно фалшиво – тези две особености на нейната личност са рамката на този чудесен филм.
Баронеса Маргьорит Дюмон е толкова богата, че единственият ѝ проблем е за какво да харчи парите си. Тя си е купила съпруг – обеднял аристократ, когото обожава. Другата ѝ страст е операта. Маргьорит не просто пръска огромни суми да купува оригинални партитури, костюми и декори, но и се снима с тях като истинска певица, каквато е убедена, че е. За най-близките си приятели тя дори изнася рецитали. Пеенето ѝ е наистина ужасно, но тя пее с такава страст, че е едновременно абсурдна и трогателна. Прекрасната актриса Катрин Фро е толкова очарователна и уязвима в ролята на Маргьорит, че предизвиква огромна симпатия, привлича като магнит.
Историята на Маргьорит е абсолютно истинска. Името на нейния прототип е Флорънс Фостър Дженкинс и ако ви е любопитно, в Youtube могат да се чуят наистина покъртителни записи на нейното бездарно пеене. И в нейния случай голямото количество пари и завидното умение за самозаблуда са помогнали за певческата ѝ „кариера“. В момента се снима филм с Мерил Стрийп в ролята на Флорънс и Хю Грант като нейния импресарио. На фона на този бъдещ хит „Маргьорит“ вероятно ще изглежда като скромна европейска продукция, каквато всъщност е. С всички предимства на доброто европейско кино – отлично направен, красив и въздействащ филм за големите мечти на малките хора.
Когато през 1874г. Томас Харди пише и публикува „Далеч от безумната тълпа” – романа, който го прави известен, едва ли си е представял, че тази мелодраматична история, първоначално издадена като поредица в списание „Комхил”, ще вълнува съзнанията и 140 години по-късно. За пръв път мелодрамата е била филмирана през 1915г., преди точно сто години, и оттогава има няколко различни екранизации, като последната е съвсем нова. Освен филми, по романа са написани и няколко радиопиеси, опера и мюзикъл. Има дори съвременна адаптация във вид на комикс.
В България романът е преведен през 1983г. от издателство „Хр. Г. Данов – Пловдив. Аз съм от поколението, което жадно четеше всичко ценно, което се появяваше в онези „тоталитарни“ години. Та, да си дойда на думата- чела съм и „Тес , от рода Д’Ърбървил“, „Кметът на Кастърбридж“, „Невзрачният Джуд“. А тия, дето пишат за филмите – „кълват“ от Интернет и дали са чели нещичко от Томас Харди?…
Тазгодишната киноадаптация на романа събра много бързо много голям интерес и има прекрасни отзиви и от критика, и от публика. Първото ми впечатление е, че филмът е много естетически – живи, наситени цветове и мека естествена светлина създават убедителен и в същото време някак интимен декор, сред който се развива действието.
Главната героиня Батшеба Евърдийн (Кери Мълиган, която ми напомни Джулия Ормънд в младите ѝ години) е смела, независима, устремена и чувствителна жена.
Батшеба (добре образована, фина и замислена красавица) наследява имение от починалия си чичо далеч от врящия Лондон и иска да намери мястото си сама в доминирания от мъже викториански свят. Тя прави това тихо, но непоколебимо, както правят всички хора, които са решени да се докажат преди всичко на себе си. Става преди слугите и ратаите и ляга след тях, управлява с нежна, но твърда ръка, която знае какво е да копаеш с мотика, да събираш сено и да гасиш пожари. Натрупването на опит не става без помощ – насреща е безпаметно влюбеният в нея Гейбриъл Оук (Матиас Шьонертс , фламандец) – суров, секси и сляп за всички други, освен за нея. Батшеба още в началото го отритва, а Гейбриъл ще гледа като вярно куче през цялото време. Другият мъж, който желае Батшеба, е едрият земевладелец и ерген на средна възраст Уилям Болдууд (Майкъл Шийн, когото познавам от сериала „Господарите на секса”). Той се опитва да я привлече в началото по-скоро с бизнес предложение, но впоследствие разбираме, че никак не е безразличен към жената Батшеба и също гасне по нея на свой ред. Кандидат номер три е сержант Франк Трой (Том Стъридж). Той е изкушението на героинята, от което всичките ѝ декларации за самодостатъчност ще се разбият на пух и прах (никога не бива да подценяваме мъж в униформа, с игрив поглед и изрядно поддържани мустачки).
Батшеба в крайна сметка прави своят избор между тримата и оттам нататък започва драмата.
Сълзи, страсти, обещания, молби, разлъки, неспокойна природа, галопиращи коне, факли в нощта и фатален куршум. Финалът си го бива, нежната половина в салона тръпнеше от нетърпение за истинските влюбени, дали няма да се разминат! (ето ги в кадъра). Има от всичко за една класическа мелодрама, което ще ни напомни, че колкото и жизнен опит да имаме, с колкото и илюзии да сме се разделили, колкото и цинизъм да сме култивирали, в крайна сметка, когато скрием насълзени очи зад бялата кърпичка на финалните надписи, си оставаме завинаги момичета на четиринайсет.
Един опит за философско осмисляне на руската история
За обърнатата снимка и „слънчевият удар“ на душата и обществото
На 4 ноември, в Деня на народното единство, телевизионният канал „Россия“ показа най-новия филм на Никита Михалков – „Слънчев удар“.
След филма „Цитадела“ често се чуваха твърдения, че Михалков е излязъл от релси, че е престанал да чувства „вятъра на промяната“.
Този път, обаче, режисьорът се оказа на висота и ни показва филм, който с изключителна задълбоченост осмисля сложни катаклизми отпреди 100 години.
Веднага си признавам, че на мен филмът ми хареса. Независимо, че телевизионната версия очевидно е правена в „кратки срокове“ и едносерийният филм, излъчен на 4 ноември, явно страдаше както от фрагментарност, така и от разтегленост на някои епизоди. Но аз не съм кинокритик, затова няма да анализирам професионално филма, да обръщам внимание на най-различни аналогии и алюзии като детска количка, летяща надолу по стръмна стълба и т. н.
Искам да поразсъждавам за историософията, за осмислянето от страна на Никита Михалков на революцията, на нейните извори и причини, на психологическото състояние на дореволюционното общество, и за начина, по който режисьорът разбира настъпващата нова съветска епоха.
Според мен, именно това е главното във филма.
Та, само алчният свещеник, който за обикновено освещаване на нателно кръстче иска да „обрули“ с астрономическа сума случайно отбилия се офицер – какъв образ!
Непрестанно имах чувството, че в този филм художникът Михалков е победил политическия теоретик Михалков, който е известен симпатизант на бялата идея. Впечатлението е, че филмът „Слънчев удар“ се е получил като противоречащ на първоначалната творческа концепция, която е отразена в самото му заглавие. Затова и е станал много добър филм.
„Слънчев удар“ е заглавието на разказ на известния руски писател Иван Бунин, написан от него в емиграция през 1925г. Разказът не е голям, сюжетът му е простичък. Става дума за това как на параходче, плаващо по Волга, някакъв поручик среща млада омъжена жена и я съблазнява. Героинята обяснява тази страст с нещо, подобно на слънчев удар и казва, че това никога не се е случвало с нея преди и няма повече да се случи. Обзетите от страст герои слизат на пристана в безименно градче на Волга, наемат стая в хотела – а на другата сутрин се разотиват с различни параходи. Офицерът тръгва по-късно и прекарва времето, което му остава, в безцелни разходки из градчето – влиза и в православна църква, но, естествено, не, за да се покае за извършения грях, а поради сантименталното си настроение и от безделие. Героят на Бунин въобще не осъзнава стореното като грях.
Михалков се опитва да приложи идеята за „слънчевия удар“ към ситуацията в Русия по време на революцията и Гражданската война.
Сюжетът на филма „Слънчев удар“ е построен върху 2 времеви пласта.
Първият – това е 1920 година, в Крим. Белогвардейските офицери са повярвали на обещанието на командващия Червената армия, Михаил Фрунзе, че, ако се предадат, няма да им бъде сторено нищо лошо, а само ще бъдат изпратени в Централна Русия. Сега те са събрани на едно място, където ги охраняват червеноармейци, ръководени от трима комисари: екзалтираната еврейка Роза Землячка (истинско име – Роза Залкинд), унгарският евреин Бела Кун и руснакът Георгий Сергеевич (в реалното историческо събитие това е Георгий Леонидович Пятаков), които са изпратени от Троцки, за да прочистят Крим от „белогвардейската зараза“.
(Роза Землячка /Залкинд/ и Бела Кун са реални исторически персонажи – бел. прев.).
Вторият пласт във филма на Михалков е свързан именно с любовната интрига, която се е случила през 1907г. И тук вече има много неща, макар и не всички, които са от Бунин. Впрочем, в разказа на Бунин няма точна датировка на събитието, но на Михалков датата му е необходима, защото във филма му се появява още един важен персонаж – юноша с характерното за Русия име Георгий.
Показателно е вече дори само това, че офицерът, който явно е воювал в продължение на 6 години – в Първата световна и в Гражданската война, сега, изгубил окончателно войната, намирайки се в плен и размишлявайки за собствената си съдба, за съдбата на народа и Отечеството, си припомня не военните походи, не детството, не роднините – а своя любовен флирт.
И вече само този факт характеризира състоянието на умовете на най-добрите представители на тогавашното руско общество (а капитанът, без съмнение, е един от тях).
Между другото, Михалков задълбочава нравственото измерение на тази страст. При него, за разлика от разказа на Бунин, поручикът е сгоден, а непознатата дама е майка на две деца (при Бунин – на едно). Самият Никита Михалков, явно, за да покаже на чия страна са собствените му симпатии, се е снимал във филма върху фотография, представяща съпруга на непознатата. Тези, на пръв поглед, дреболии подчертават обстоятелството, че страстта от „слънчевия удар“ има определено греховен характер.
Във филма се въвежда нов персонаж, който липса при Бунин. Това е юношата, когото поручикът среща на пристана. Той романтично наблюдава движението на параходите, за да може през зимата тези спомени да стоплят душата му. Този чист и искрен млад човек, който изпитва възторг от красотата на Божия свят, и, както после се изяснява, клисар в църквата, става събеседник на поручика, който безцелно скита из града.
Именно тяхната среща – на поручика, увлечен, упоен от страстта си, и на юношата, който размишлява върху сериозните въпроса на човешкия живот, представлява основната идейна канава на филма. Момчето, което се отнася с доверие към офицера, го моли да му разясни как се отнася към думите на гимназиалния учител, добър човек, който ги учи по Дарвин, че човек е произлязъл от маймуната.
Но, увлечен от собствените си любовни преживявания, поручикът пренебрегва и отговаря небрежно на въпросите на момчето; нещо повече, фактически потвърждава правотата на дарвиновата теория, с което, явно, нанася последен удар по съмненията на юношата.
Момчето, съзнателно наречено от режисьора с името на Св. Георгий Победоносец, се измъчва от въпросите: „Ако човекът е произлязъл от маймуна, това означава, че и нашият свещеник е произлязъл от маймуна, и дори (о, ужас!) царят е произлязъл от маймуна?“.
А оттук вече е съвсем близо до отричането на Бога.
Но офицерът не намира за необходимо да стори нищо по-умно от това, да се шегува с тези вълнения на момчето, да пренебрегва размислите му; нали е увлечен от съвсем друго, нещо коренно различно за него е „въпрос на живот и смърт“ – страстта му към непознатата жена, отплавала с парахода.Заминавайки от градчето, офицерът забравя часовника си при юношата, който тича след файтона до пристана, за да го върне, понеже се страхува, че ще го обвинят в кражба. Но не успява да настигне файтона. Офицерът отплава. Часовникът остава у момчето.
И ето, че през 1920г. тези двама души се срещат в Крим. Офицерът от Бялата армия, вече капитан, който се е предал в плен – и същият юноша Георгий, комисар от Червената армия, който заедно с Бела Кун и Роза Землячка е пристигнал в Крим, за да го очисти от белите.
Наистина, във филма не е спазена съвсем историческата достоверност, защото в наказателната тройка заедно с Роза Землячка и Бела Кун е бил Георгий Леонидович Пятаков – чиято биография далеч не прилича на биографията на михалковския комисар Георгий Сергеевич.
Пятаков е роден не на Волга, а в Киевска губерния, в заможното семейство на директор на захарна фабрика. През 1907г. той е на 17 години (Георгий във филма е явно по-малък, на около 13-14 години) и вече се е сдушил с революционерите, а не се е занимавал с прислужване в църква. Пятаков завършва живота си като ръководител на „Паралелния троцкистки блок“, осъден е на смърт и разстрелян през 1937г.
А филмовият Георгий Сергеевич през 1920г. очевидно все още не е напълно завършен марксист, и се издава в това отношение, като пита Роза Землячка дали има сходство между комунистическата идеология и християнството. Разбира се, Роза Самуиловна му се скарва заради тези възгледи, но си проличава, че комисарят Георгий Сергеевич не остава напълно убеден от нейните доводи.
Може би най-силната сцена, която се издига до дълбоко историософско осмисляне на революцията, е финалът.
Тук всеки детайл е дълбоко символичен.
Георгий Сергеевич разпознава в капитана същия онзи поручик, но не се издава. А капитанът, увлечен в своите спомени и размисли, не разпознава в комисаря същото онова момче, с което е водил идеологически разговори през далечната 1907 година.
Комисарят чрез един юнкер предава на капитана часовника, който е запазил през цялото това време. И едва тогава капитанът си спомня. И, качвайки се на шлепа, подготвен за потапяне, опитва да извика нещо на комисаря, иска да поговори с него. Но това става в момента, когато вече шлепът, натоварен с офицери, повярвали на съветската власт, започва да потъва.
Комисарят стои на пристана, наблюдава потъващия шлеп, очите му са пълни със сълзи; той вдига ръка, за да се прекръсти, но не го прави – а само поправя фуражката с червена петолъчка.
Изключително силна сцена!
Пред нас е образ на руски болшевик – носител на своята правда. Това е човек, който безмилостно унищожава враговете си, изпраща на смърт пленниците, изпълнявайки заповедта на Троцки. Но той също е човек, който свято спазва Божията заповед: „Не кради!“. Човек, когото са лишили от вяра в Бога, който е изгубил в душата си своята вяра. Една от причините за тази загуба е и това, че някога един офицер, комуто той е повярвал и се е привързал към него, не е успял да го научи как правилно да се отнася към теорията на Дарвин.
В образа на комисаря Георгий Сергеевич Никита Михалков създава образа на християнин без Христос, каквито всъщност били руските болшевики, превърнали се по-късно в опора на сталинския режим.
Чувства се, че първоначалният замисъл на Михалков е бил друг. Той е имал намерение да обясни страшната руска трагедия – революцията и Гражданската война, именно чрез образа на слънчевия удар, чрез концепцията за някакво безумие, внезапно обхванало руските хора, което ги тласнало към съвършено абсурдни, от рационална гледна точка, действия: брат тръгнал срещу брат си, син срещу баща си, а руската кръв се леела като река.
Но инстинктът на истинския художник е предпазил режисьора да се увлече от тази идея.
Като резултат се е получила епитафия на дореволюционна Русия.
Филмът „Слънчев удар“ е именно епитафия на дореволюционната и бяла Русия. Той нагледно показва, че онази Русия е трябвало да загине.
Именно тази дълбока историософска правда на филма влиза в противоречие с неговото заглавие. Разбира се, за никакъв слънчев удар не става дума – защото в такъв случай ще трябва да се съгласим и с това, че „слънчев удар“ е сполетял някога и учителя по биология, както и други учители (не само по биология), които „според последните научни данни“ са учили милиони руски Георгиевци, Ивановци, Василиевци, Макаровци, че човек е произлязъл от маймуната – което означава, че всъщност няма Бог.
Но тогава трябва да приемем, че „слънчев удар“ е бил ударил и онези професори в университетите, които са учили учителите да вярват в теорията на Дарвин.
Революцията и Гражданската война не са никакъв „слънчев удар“ – а резултат от страшната деформация на руското общество, която деформация именно довела Русия до националната катастрофа през 1917г. Струва ми се, че точно това показва Никита Михалков със своя филм.
Но във филма се появява образът на комисаря Георгий Сергеевич – този християнин без Христос. Представител на онова поколение руски хора, които после в трагичната 1941 година с червени петолъчки върху пилотките и фуражките си ще защитават Светата Рус от пълчищата на онези, които пък с кръстове и надписи върху ножовете „С нас е Бог!“ ще тръгнат да унищожават Русия.
Такава е руската история през ХХ век!
Тя е много сложна, но трябва да я приемем цялостно, каквато е, да разберем нейния трагизъм и величие. Всъщност, става дума да разберем действието на Божия промисъл в руската история през ХХ век.
Чрез филма си „Слънчев удар“ Никита Сергеевич Михалков дава своя принос в осмислянето на този проблем от хамлетовски мащаб, който стои през днешните руски хора – те трябва да свържат времената, да съединят своята разделена история, да закърпят руското тяло, което е разкъсано на бяла и червена част!
И за това трябва да благодарим на режисьора!
Анатолий Степанов, превод: Л. Чолаков
Саймън Къртис сяда на режисьорския стол и напълно поема в свои ръце всички неща, които са необходими за създаването на завладяващата „Жена в злато“. За такава жена със сигурност си мечтаят много мъже, но дали филмът ще ни разкаже някаква несполучлива любовна история или се касае за нещо съвсем различно? Това ще разберем единствено при положение, че останем до края на филма пред големия екран и следим със затаен дъх развоя на събитията. Една жена цял живот се е занимавала с търговия с бижута и други скъпоценности, ето защо този сектор е много добре позната територия за нея. Освен това тя може да разчита на услугите на много опитен, макар и още твърде млад адвокат. Може ли нещо да се изпречи на пътя на подобна комбина?
Оказва се, че няма нищо съвършено и много скоро една упорита и непреклонна жена ще трябва със зъби и нокти да воюва за нещо, което според нея принадлежи много отдавна на фамилията. Става въпрос за антична картина, която още една от лелите на главната героиня притежава. Не така обаче мисли правителството на Австрия, между което и жената се стига до съдебен спор. В залата единствено младият адвокат е този, който на всяка цена трябва да убеди съдебните заседатели в правотата на своята клиентка. Ще станем ли свидетели на поредния случай, в който подкупването на висши лица ще се окаже решаващо за спечелването на едно дело или всичко ще се развие по законен начин? В главните роли ще видим двама актьори, които поне за голяма част от зрителите нямат нужда от представяне. Това са Хелън Мирън и Райън Рейнолдс, а имената на техните герои във филма са съответно Мария и Ранди Шьонберг.
На великолепната Хелън Мирън ( Илена Линда Василевна Мироноф, от руски произход) ѝ отива да играе ролята на прокудената от нацистите австрийска еврейка Мария Алтман, която в края на 90-те години на ХХ век се изправя срещу правителството във Виена в битка за семейната реликва – Ар Нуво портретът на нейната леля Адел Блох БауерI, направен от Густав Климт. След войната, въпросният портрет става известен като австрийската Мона Лиза, а „Жената в злато“ разкрива тежката осемгодишна борба на Мария и нейния адвокат като протест на личността срещу забравата, поддържаната от властта алчност и суетата на виенските пазители на изкуството.
редактор Мариана Енева
