ТРЕТА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА – от VІІІ до Х клас
І място Лъчезар Йорданов
Щастлив живот
Това съм Аз – творение на природата, което много хора притежават. Да си домашен любимец не е лесна задача. Ние трябва да разбираме хората, да им съчувстваме да ги успокояваме, понякога дори да ги ядосваме, но най-важното нещо и мое най-любимо е да ги обичаме.
Спокойно мога да бъда наречена „най-добрият приятел на човека“. С моят стопанин обичаме да си играем заедно. Той ми измисля куп забавления, а аз „му се връзвам на акъла“ и заедно се забавляваме постоянно. Гледаме филми, сериали, четем книги и обичаме да прекарваме времето си заедно.
Не, аз не съм куче! Моят притежател ме обгрижва много внимателно. Реши козината ми, подрязва ми ноктите, дори ми прави прическа. Когато той ме е прегърнал на мен ми е много хубаво и аз започвам да мъркам и да карам тялото ми да вибрира. Това е толкова хубаво!
Не, аз не съм и котка! Обичам да скачам и да гриза разни работи. О, колко вкусни са неговите тениски или космите му на ръцете. Ама той не ми дава да си хапвам от тях… Това е много гадно! Обичам да си похапвам и кабели, мебели и още куп неща, но за жалост и те са ми забранени. Хубаво е обаче, че моят стопанин ми оставя клонки от круша, на които мога да си точа зъбите. А, те толкова ме сърбят и постоянно, ама постоянно растат.
Не, аз не съм и хамстер, не съм и заек! Живея в клетка, но и доста добре познавам апартамента. Неведнъж съм си маркирала и територии в него. Обичам много да свиря. О, как свиря… Чувам се чак в съседната стая, но какво да направя и аз съм човек, така де животно. Свиря с всичката си сила и цяло гърло. Духовите инструменти не могат да се мерят с мен. Аз винаги съм гладна и доста деликатно напомням (като свиря супер силно) на собственика ми да ме храни, но той ме държи на строг режим. Ама какво да направя, че вечно съм гладна? Това храната е прекрасно нещо… Особено глухарчето! О, как обичам глухарчета – те са просто прекрасни! Мога да изям тонове от тях!
Предполагам, познахте – Аз с цялата си гордост заявявам, че съм Морско свинче и се казвам Елизабет – накратко Бети! Малко мои сестри носят такова царствено и величествено име, но аз си го заслужавам, защото съм специална и много красива. Имам ангорски прадеди от които съм наследила дълъг и красив косъм, с който много се гордея.
А, тук идвам аз. Не мога да взема думата от нея… Това да имаш домашен любимец е просто прекрасно. Учи те на дисциплина и редица отговорности. Дори леко те подготвя за деня, в който ти някога ще станеш родител. Домашният любимец не е просто играчка или някакъв вид развлечение. Той се нуждае от точно толкова грижи, колкото и ние самите. Животното иска да получава толкова обич, колкото и ни дава, защото всяко животно обича по някакъв си негов си начин. Моята Бети е прекрасна и се надявам да се чувства добре при мен, защото аз наистина я засипвам с много обич и тя ми отвръща със същото.
ІІ място Десислава Тасева
Близо до морето, близо до вечните спомени
Беше късна и тъмна нощ. Пълната луна се отразяваше по повърхността на чистещото се, бурно море и създаваше страховита, но спираща дъха гледка. Шумът от приливите и отливите беше наслада за ушите ми и ме освобождаваше от напрежението. Камъчетата по брега масажираха босите ми крака. Бризът, идващ от морето, освежаваше белите ми дробове и охлаждаше изгорялото ми от слънцето през деня тяло. Градът, ами той не е от особено значения, защото историята говори достатъчно.
Безсъницата ме гонеше и затова реших да си направя малка разходка по плажната ивица. Цялата атмосфера беше толкова приятна, че буквално се пренесох в един малък свят на спокойствие. Свят, в който нямаше мисли, грижи и хора. Спокойствието ми не остана обезпокоявано за дълго и силно тракане като на нокти по дървена повърхност секна тишината. Стреснах се и първата мисъл, която дойде в ума ми беше, че е време да се прибирам. След половин минута тишина обаче, тракането се повтори и любопитството в мен надделя над страха.Реших да насоча разходката си в посоката, от която идваше звукът. Вървях няколко минути докато погледът ми не се спря на нещо средно голямо, мърдащо в пясъка. С голяма изненада установих, че съм попаднала на изхвърлено от морето бебе-делфинче. Тракането, което чувах всъщност беше заради опитите му да повика майка му, която седеше по-навътре във водата и се чудеше как да помогне на бебенцето си. Все пак реших, че трябва да направя нещо. Първо щях да се опитам да върна животното обратно в морето със собствени усилия и сила. Ако това не проработеше, щях да се обадя на зоополицията. Метнах чантичката и джапанките, които носех в ръката си, на пясъка и се приближих бавно до делфинчето, за да не го стресна. Погалих го и го повдигнах леко с двете си ръце. То не тежеше много и беше лесно за носене. Не се дърпаше много, защото усеща, че няма да го нараня и че ще му помогна. Нагазих в морето с лек страх. Бях твърдо решена, че ще направя всичко по силите си ,за да помогна на горкото животинче. Пуснах го на място, на което вълните нямаше шанс да го избутат обратно на брега и закрачих по обратния път. Когато се върнах при метнатите ми на пясъка неща, се обърнах назад и видях една очарователна гледка, която стопли сърцето ми, а именно майката и делфинчето, отплуващи към дълбините на морето.
След тази случка се запътих право към хотела, въпреки че нямаше шанс да заспя от вълнение. Чувството беше уникално. Това чувство седи в мен и до днес и ме вълнува всеки път, в който разказвам историята. Но, аз научих нещо. Не трябва да се оставяме на страха, защото има ли желание, има и начин.