ВТОРА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА – от V до VІІ клас
І място Наоми Грейс Провоу
Един есенен ден
Неделя е. От онези недели, когато от сутринта ухае на вкусно…
Времето ставаше все по-хладно. Листата пожълтяваха и бавно се сипеха по земята… Застлаха градините и улиците със златен килим. Есента се разхождаше из сивия град. Натъжи се. Само чуваше как хората говорят за нея, че е студена, влажна, мрачна… Никой не обръщаше внимание на цветовете на дъгата, вплетената златна нишка на слънцето, с които грееше мекият като че ли от пух килим. Колко несправедливи бяха хората! Все бързаха за някъде, свъсили вежди като Баба Зима. Не излизаха от своя стъклен свят и бетонните кутийки… А когато отидат в планината да се заредят с енергия, след себе си оставят само непотребни и никому ненужни отпадъци…сякаш да се освободят от ненужния товар, който ги задушава в града…А кому е нужно това? Как малкото семе отново ще извие стъбълце напролет, как жизнените му сокове ще дават сили, когато е надигнало главица в малка пластмасова кутия, притискайки го към твърдата кора на големия бук в съседство…Как?
Ядоса се. Свъси вежди, начумери се…Спусна се оловно-сива тежка мъгла над града, сякаш се разля мляко в небето. А плодовете, а зеленчуците в градините!? А пъстролистната гора в цветовете на дъгата, а кипналото злато в полето, натежалите житни класове… Те нищо ли не означават! Как ще дават живот без буйните студени води на Места и Марица.. Та те са ни изворът на живот, родени от прегръдката на високите заскрежени рилски върхове, от кристално-чисти и бистри ручей на лазурните Рилски езера…
Кадифените и очи се напълниха с големи сълзи, заромоля дъжд и тежко падаха дъждовните капки върху още топлата, напечена от слънцето земя…Разнесе се тежка въздишка над града… Вятърът подхвана златистите коси на есента, разля ги над заспалото градче.Изведнъж над сънените прозорци се разнесе звънливо детско гласче като коледна коамбанка, но още беше рано за баба Зима… Ослуша се.Чудна история шепнеше вятърът, а дъждецът ромолеше ли ромолеше, сякаш му припяваше в клоните на сънливите оголели дървета.
Неделя вечер.Високо горе навръх Рила. Старата хижа… От онези недели, когато още от сутринта ухае на вкусно. Ароматът на сладки и чай от билки се носи в цялата къща. Сгушила съм се в старото кресло до прозореца, наметната със стария вълнен шал на мама. Унасям се в сладка дрямка. Едва чувам леко почукване по прозореца и ситното барабанене по перваза. Сигурно е дъжд, мисля си в просъница аз, нали е есен. Очите ми тежат като оловни капаци на стар прозорец… Пак. Не се стърпях и отворих сънливи очи, с усещането за нещо важно.
То беше мокро. Сивата перушинка беше слепнала. Премръзнало. Гладно. Само розовата човчица издаваше признаци на живот. Врабче. От онези, съвсем обикновените сиви врабчета..но за мен бе специално. Гост, помислих си аз. Но много специален! То беше останало тук! При нас! При мен… Като дете все се молех на родителите ми за домашен любимец..Не котка или куче като повечето деца, а птиче! Мислех, че всяко перце има свой знак… Всяко перце си представях, че дарява усещане за вълшебство – също като цветовете на есента, която разлива цветовете на дъгата,а в гората кипеше злато! Като всяко цвете, което разлива живот на високопланинските зелени поляни, като всяко дърво, всяка фиданка, всяко дете на гората. Вятърът шептеше в ухото ми вълшебства, а дъждовните капки, те щяха да дарят живот отново на пролет. Щяха да вдъхнат живот на малките семенца! А какво правим ние, хората, взимаме, унищожаваме без да даваме… Когато съм в планината аз съм си у дома! Животворна е планината! И дава ли, дава… но докога! Загубим ли я, ние губим себе си… Но не всички имат очи за това!
Зарадва се есента, усмихна се. Слънцето срамежливо надникна и разля последните топли лъчи по червеното кадифе над още сънените планински склонове Синьото се разливаше в небето и преливаше кристално чисто в Сълзата…
Неделя е. От онези недели, когато от сутринта ухае на борови иглички, а отдалеч се носи аромат на изсушени билки и зрелите дивачките круши, които още се олюляваха по оголелите гранки…
Весело чуроликаше до мен моето малко сиво приятелче…
ІІ място Зия Михалева
Мечо Пляс
Имаме вила в Родопите и миналото лято изкарахме чудесни дни там. Нашата хижа има тавански етаж, от който аз мога да надничам в двора на съседите и да разузнавам какво става там. Съседите имат голям басейн с топла минерална вода и техните деца по цял ден цамбуркат вътре. Ние със сестра ми често бяхме канени да гостуваме на съседските деца Петър и Ивана.
Моя милост, Зия, и сестра ми Елена бяхме привързани не толкова към Петър и Ивана, колкото към техния топъл басейн. Аз от своя страна, понеже имам интереси към астрономията, нощем висях на таванския прозорец и наблюдавах звездите с портативния телескоп, подарен ми за рожден ден от дядо.
Една прохладна августовска нощ, докато броях звездите, изведнъж чух отдолу някъде „Пляс, пляс, пляс!“. Поглеждам мигновено и съзирам как в басейна се плацика нещо черно и бая голямо. Колко да е голямо, малко повече от мен, която съм на 12 години. Като се съсредоточих внимателно, си казах: „Брей, това е мечка, само че малка! Значи – мече!“ Сестра ми вече спеше и свирукаше с уста, както си прави тя насън, затова не я събудих, само наблюдавах мечето. То се окъпа необезпокоявано и си тръгна, като се покатери по една бреза, оттам на зида и си замина.
На следващата сутрин нямах търпение да споделя видяното с Елена, Петър и Ивана. Те обаче изобщо не ми повярваха:
-Ти кой знае какво си сънувала и сега ти се струва, че е било наистина….. – отряза ме Елена.
-Ти си луда, бе! Как така мечка! – завъртя ръката си Петър.
-Въобразяваш си, не ти вярвам – подсмихна се Ивана.
Аз обаче не се предавах:
-Нека да проверим на камерите. Ако съм права, ще ме черпите с един поход в гората!
-Дадено – казаха тримата и хукнахме да проверяваме на камерите при техния градинар – иконом Станой.
– Ехааа, същинско истинско мече! Дали ще дойде пак? – прехласна се Ивана, докато гледахме записа.
-Може да си го хванем и да си го гледаме! – въодушеви се Петър
-А, не! – възпротивих се аз. – Нека да си е свободно, стига ни, че идва на гости.
На другата нощ и четирите деца бяхме качени на нашия тавански прозорец и с нетърпение очаквахме мечето. То дойде пак, окъпа се, поплува блажено и се изниза по познатия начин – по дървото и през зида.
На третата нощ ние се бяхме скрили из подрязаните декоративни храсти, когато мечето дойде. Точно до брезата оставихме кошница с ябълки и малини. След като се окъпа, гостенчето тръгна да си върви и се натъкна на кошницата с лакомства. Огледа се, почеса се с лапа по ушите и излапа всичко от кошницата.
На следващата нощ, докато лапаше приготвените от нас медени курабийки, ние безшумно се приближихме до него и плахо застанахме прави, за да ни забележи. Когато излапа курабийките, Мечо Пляс /така го нарекохме/ вдигна муцуната си и ни видя.
Мечо Пляс каза:
-МММе! – разтърси козината си, поколеба се и дойде да ни подуши краката. После каза:
-МММа, МММу! – изнесе се по брезата и през зида.
Така малко по малко ние се сприятелихме с мечето и то идваше всяка нощ, а ние го хранехме с каквито лакомства намерехме за удачно.
Винаги е въодушевяващо и незабравимо, когато придобиеш нов приятел.
