На 21 декември 2019 г. в столичната зала Арена Армеец бе представен най-новият моноспектакъл на Мариус Куркински, озаглавен Мариус 50. Представлението, играно преди това във Варна и Пловдив, е изготвено по случай 50-годишният юбилей на българския актьор. Моноспектакълът представлява сбор от голяма част от познатото до момента творчество на Куркински – Дон Жуан по Молиер, Дамата с кученцето по Чехов, Самият човек по Платонов, Български разкази по Ангел Каралийчев, Сътресение и Черното пиле по разкази на Николай Хайотв и др. Може да се твърди, че Мариус 50 е спектакъл-равносметка както за актьора, така и за зрителя. Мариус Куркински играе моноспектакли от 1993 г. и, събирайки най-ярките образи, в които се е превъплъщавал през годините, той прави опит за проследяване на трансформацията и израстването както на своето творчество, така и на светоусещането на публиката.
Зад всяко театрално представление има конкретни причини, които водят до неговото поставяне на сцена и показване пред публика. Театърът е исторически обусловен и е проводник на определени идеи, вълнуващи обществения живот в различните епохи. Актьорът, от своя страна, е оръдие на тези идеи – превъплъщавайки се в своите роли, той като че ли отразява духа на времето, в което живее. В тази връзка, решението на Мариус Куркински да постави на сцената сборен моноспектакъл, включващ представления, играни преди повече от 20 години, е вид проверка на актуалността на текстовете. Събирайки почти всички причини, които са го подтикнали да постави конкретните пиеси, актьорът провокира както себе си, така и публиката, задавайки въпроса дали идеите, разгърнати в по-старите му постановки, са все още важни за обществената действителност, в която се намира днес, както и дали реакцията на публиката остава непроменена, или напротив.
Още от Античността театърът се свързва с ритуалното и мистичното. В своята Поетика Аристотел излага теорията си, че театърът произлиза от култа и с течение на времето от импровизации (които трябва да се разбират в смисъла на шествие и честване) кристализират в творбите на драмата. Както вече бе споменато, театърът е исторически обусловен и е проводник на определени идеи, които отразяват различното светоусещане в различните епохи. С възникването на драмата на Новото време през Ренесанса театърът се свежда до представянето на сцената на взаимоотношенията между хората в един междуличностен свят. Диалогът пък е средата, която изразява всичко, което човек иска да каже и реализира. В този смисъл диалогът може да се разглежда като действие; той е отваряне на всичко, случващо се с човека. Той разкрива какво се случва в отношенията, като че ли не може нищо да остане скрито. В този смисъл, идеите на епохата намират израз чрез намеренията на персонажите, които пък биват разкрити чрез диалога между героите. Цялата драматическа тематика се образува във взаимодействието. Има действие, защото има субект на действието, тоест всичко, което се разкрива на сцената, идва от индивида и се случва благодарение на това, че срещу него стои друг човек, т.е. благодарение на общността; сякаш няма свят извън диалога.
Снимки от представленията на актьора през годините
Ако се приеме, че драмата може да постигне своя абсолют и да се реализира пълноценно само ако на сцената бъде представено отварянето между хората посредством диалога, то дали тогава изобщо един моноспектакъл би могъл да бъде проводник на актуални обществени идеи? По начало моноспектакълът е особен театрален формат, който няма конкретна форма. Декорът като че ли не е толкова важен – инструмент е поставеният на сцената сам актьор и от него самия зависи как е настроен. Той не може да скрие нищо както от себе си, така и от публиката. В тази връзка, може да се каже, че монологът не пречи на театралното представление и на кристализирането на идеите на сцената. Нещо повече: когато монологът е част от постановка, изградена предимно от диалози между героите, той в известна степен улеснява разкриването на героите; когато обаче сценичен партньор липсва и актьорът е сам на сцената, той използва монолога като средство за диалог със самия себе си, като вид саморефлексия. И тъй като моноспектакълът е произведение, изградено изцяло на принципа на монолога, при него актьорът напълно се обединява с ролята си скрива себе си, за да разкрие героя и неговата абсолютна същност.
Именно това постигане на абсолютния герой се случва в Мариус 50. Имащ почти 30-годишен опит в моноспектаклите, Мариус Куркински не разчита на сюжета на действието или на характерите на героите си, за да постигне въздействие върху зрителя. Използвайки сценичния език, пространството и движението и уповавайки се единствено на формата на монолога, той до такава степен се слива с персонажите си, че като че ли зад тях не стои актьор, като че ли светът на театъра се е слял с реалния свят и границата между действителност и изкуство е премахната. Нещо повече: поставяйки на сцена кулминационните моменти от предишни постановки, сборният моноспектакъл представлява едно наситено с идеи и усещания представление, чието въздействие върху публиката е много по-силно, отколкото би била една театрална постановка с повече от един актьори на сцената.
Неоспоримо е, че докосването до публиката е най-силно в моноспектакъла; при него между актьора и зрителя се изгражда една определена интимност, която не би могла да бъде постигната с наличие на повече актьори на сцената. Но какво се случва с тази интимност обаче, когато моноспектакълът се играе в огромна зала като Арена Армеец? Разбира се, събитието, станало причина за поставянето на сборния моноспектакъл на Мариус Куркински, предполага излизането от малката театрална зала, в която по принцип се играят представленията му, но все пак не може да се отрече, че размерите и възможностите на Арена Армеец оказват негативно влияние върху крайния резултат на представлението. Лошата акустика и недостатъчно добрата видимост водят до известна невъзможност за осъществяване на връзка между зрителя и публиката, което пък, от своя страна, елиминира част от въздействието на моноспектакъла. Самотата на сцената предразполага актьора към размисъл и стихване, към обръщане навътре в себе си и собствената си същност. Големината на залата, от една страна, донякъде притъпява това усещане за самота и притихналост. От друга страна обаче, като че ли колкото повече хора има, които да съпреживеят случващото се на сцената, толкова повече се увеличава силата на словото и се легитимира случващото се със застаналия сам на сцената актьор.
Събирането на толкова много хора в една зала като Арена Армеец за театрално представление в случая може да се разглежда не като проява на масов вкус, а по-скоро като опит за равносметка както за актьора, така и за публиката. В сборния си моноспектакъл Мариус Куркински търси както това, което се е променило в светоусещането през годините, така и онова, което е останало непокътнато и се е съхранило във времето. Различните откъси в Мариус 50 съответстват на различните етапи, през които минава актьорът в своето изграждане, но и проследяват развитието в нуждите на театралната публика у нас от 90те години до днес.
Калина Цонева
