Екипът на „Черно и Бяло“ Ви представя неотразимата Мария Каварджикова. Нашата репортерка Мариана Енева се срещна с нея преди празниците, за да поговорят за професията и живота ѝ.
Мария Каварджикова завършва ВИТИЗ през 1978 г. в класа на проф. Надежда Сейкова. Работила е в ДТ-Перник и в Нов драматичен театър „Сълза и смях“. От 1991 г. е в трупата на Народния театър „Иван Вазов“, където играе и до днес. Любима актриса на няколко поколения, тя създава над 50 театрални роли и още толкова в киното. Носител е на множество отличия и театрални награди, сред които: „Аскеер 1997“ за водеща женска роля в „Спускане от връх Морган“ на А. Милър в „Театър 199“; награда на САБ за 1998 г. и на Театралните празници „Благоевград`98“ за ролята на Василиса в „На дъното“ на М. Горки; награда на Театрални празници „Благоевград`99“, „Аскеер 1999“ за водеща женска роля за „Бившата мис на малкия град“ от Мартин Макдона. Публиката я запомни и от обичаните филми и сериали: „Оркестър без име“, „Лавина“, „Куче в чекмедже“, „Петък вечер“, „Жребият“, „Всичко от нула“, „Дом за нашите деца“, „Една калория нежност“, „Откраднати очи“. Има две дъщери Александра и Гергана от първия си брак. Омъжена е за режисьора Иван Балевски.
МЕ: Преди дни завърши четвърти сезон на „Откраднат живот: Чуждо тяло“, а в киносалоните мина игралният филм „12 А“, където сте Вера, майката на главната героиня Лина. Как се чувствате в „кожата“ на Жени Генадиева, зрителите я обикнаха…
МК: Ако публиката харесва това, което правя, значи се чувствам добре. Продължаваме да снимаме четвърти сезон, би трябвало да съм се приспособила към сценария и режисьорските изисквания. Тук е мястото да кажа, че сценаристите развиват образа на моята героиня, така че няма да ме оставят „да плувам по течението“. (Всъщност те са доста „ревниви“ към сюжета, и към образа на Жени – пазят в тайна какво се случва занапред., б. авт.)
От малкия и големия екран докъде се възпитава добър вкус и докъде се обслужва масовия вкус на дадено време?
Границата е тънка, особено що се касае до телевизионните продукции, защото там ако не отговориш на неговия интерес,зрителят ще превключи канала. Затова рискът да се отклоним от изискването на добрия вкус е много по-голям. Вярвам, че в „Откраднат живот“ мярката е спазена.
В един малък патриархален Крумовград защо се насочихте към актьорството?
Искам да внеса малко яснота относно крумовградския ми период. Аз съм родена там и съм живяла няколко години след това. С този прекрасен край са свързани най-нежните ми детски спомени. Целият ми съзнателен живот обаче е преминал в София. Затова не мога да си присвоя привилегията да познавам толкова дълбоко нравите и битуването в китния родопски град.
Днес сте постоянно търсена в театъра, киното и телевизията. Как си обяснявате това – късмет ли е, на кои Ваши качества го отдавате? Колеги от Вашето поколение нямаха този късмет…
Късмет ли? Късмет е, когато спечелиш от Тотото, или си намериш монетка на улицата. Уверявам ви, че за това, което съм постигнала в професията, съм положила много труд и съм изхабила доста нерви. Това се отнася не само за мен, а и за всички мои колеги. Това с късмета, са може би „Холивудски легенди“. Не внушавайте на публиката, че артистите някой отгоре ги е целунал и животът им е тръгнал по мед и масло. Труд – това е думата за тази професия, то и за другите сигурно е така. Разбира се, нужна е дисциплина, отдаденост, чувство за мярка, умения да чуваш другия и т.н., тоест – талант.
Театърът, киното и телевизията си имат своите специфики. Кои от тях откроявате?
Неведнъж съм казвала- според мен общото е само актьорът. Телевизията се гледа у дома, не срещу билет на публично място. Екранът е съобразен с размерите на жилището; тези, които се занимават с телевизия, трябва да знаят как да приковат вниманието на зрителя. Много е дълго за обясняване, пък и не е моя работа. Този занаят се учи. Едва ли на широката публика ще е интересно. Тя иска да съпреживява…
Кога разбрахте, че сте известна? Любимка сте на няколко поколения зрители с многобройните си роли. Славата идва и… как да я задържиш?
Когато хората започнаха да ме разпознават по улицата. Телевизията прави актьора популярен и за добро, и за лошо, но такава професия съм си избрала – публична! Славата? Когато работиш, не мислиш за слава. Просто правиш, каквото трябва, което мислиш, че е добро и както са те учили… Ако имаш аплодисменти в края на спектакъла, това е славата. Щом аплодисментите секнат – край. До следващата пиеса…
Кое Ви носи радост и Ви прави щастлива?
Безброй малки, дори незначителни неща, което ме карат да забравя за ежедневието. Поне за миг. Радвам се на топлата и красива есен, например. Постоянно щастие няма. Само безумецът е перманентно щастлив.
За трудните моменти в живота, разочарованията и „жертвите“ по пътя към съвършенството…
С трудните моменти в живота се свиква, те са повече от щастливите и това ни сдава възможност да ценим и малките радости, с които той ни дарява. Съвършенство?… Евентуално в другия живот.
Търси ли се пресечната точка или балансът между творческите намерения на режисьора и неговия екип, и нагласите, очакванията на публиката?
Кой както разбира нещата. За себе си знам, че подадеш ли се само на очакванията на публиката, с изкуството си приключил и си „прегърнал чалгата“. Театърът трябва да държи публиката, а не обратното. Въпреки това, не познавам режисьор, който да не се радва на пълен салон. В изкуството най-важният въпрос е как?
Видели сте администратори, режисьори, колеги-актьори. Какъв е пътят за оцеляване и развитие на театрите ни?
Да, видяла съм доста неща в тези близо 40 сезона в театъра, но рецепта не мога да дам, защото аз съм изпълнител. Може би е клише, но то затова е клише, защото е вярно. Добра драматургия, добър режисьор, добри актьори – това е моята рецепта и мнение. Останалото са пари, конюнктура, политика и още множество безобразия, които пречат, но пък явно без тях не може. Такъв е животът – несправедлив.
Оптимист ли сте за българското екранно и сценично изкуство? В тази насока за какво мечтаете?
Както и да отговоря ще трябва дълго да обяснявам защо. Българският театър съществува повече от 100 години, ще го има и занапред. Как, колко, какъв и т.н., зависи от хората, които се занимават с това изкуство. Киното е друга нещо. Преди всичко – скъпо струващо. Там конюнктурата е много решаващ фактор. Мечтая – не точно. Надявам се да съм здрава и всички около мен – също. Каквото има да става в професията, ще стане. Или пък кой знае!?
разговорът води Мариана Енева
