Българската културно-просветна организация „Кирил и Методий” от Виена с втора изява на българска земя
[dropcap style=”flat”]П[/dropcap]о традиция българската общност от Виена, Австрия организира редица културни прояви, които нееднократно са ставали повод за национална гордост и заявяване на присъствие в една нелека за интеграция, особено в културно отношение страна, каквато е Австрия. Та там са родени голяма част от световните гении на музиката, поезията, избразителните изкуства. Още повече, че до неотдавна в исторически план, години наред държавата там е полагала неимоверни грижи и усилия да затвърди своето превъзходство в културно отношение, спрямо остналите народи в една империя. Но това не пречи на предприемчивия и находчив балкански народ да намери своето място и да заяви своето присъствие в културната палитра на Европа, особено след падането на изкуствено създадените прегради в края на 1989 година.
Безспорно, за постигането на това важна роля се пада и на БКПО „Кирил и Методий”. За значението на организацията през годините след Втората световна война е писано много, най-вероятно и недостатъчно, но това не означава, че тя е преставала да изпълнява своята роля на обединител на стремежите към национална себеизява и докосване до това, което най-много липсва и поражда най-съкровения копнеж у хората намерили своето занятие в чужбина.
Без съмнение новото ръковдство на БКПО „Кирил и Методий”, в лицето на нейния председател г-н Бойчо Дамянов, обогати традиционната ѝ дейност с нещо ново – изява на членовете ѝ на родна, българска земя. От две години е създадена и нова форма – Литературен кръжок към БКПО. Негови членове изнесоха на 31 юли литературно четене в клуб „Перото” на Националния дворец на културата. „Досега, изненадващо за всички, имаме около 60 човека – членове на кръжока във Виена” – това заяви при окриването на четенето г-н Бойчо Дамянов. – „Тези, които можаха да си вземат отпуск и дойдоха в България са тук и ще прочетат свои стихове.” Той запозна многобройната публика с дейността на БКПО, като подчерта, че има театрално студио, фолклорна група, сега се създава и български хор, така че работата се разраства. Организацията има 72-годишна история в този вид и структура и се гордее, че е най-старата българска културно-просветна организация в Европа. Прави впечатление, че все повече хора се присъединяват към нея. Тя е изключително на обществени начала. Не получава финансиране от държавата, издръжката е изключително от спонсорство и дарения на членовете и съмишлениците. „Всички работим за подържане на българсикя дух във Виена”, заяви още Бойчо Дамянов. В литературния кръжок участват хора, които имат други професии и специалности, това не са професионални писатели. Има хора, които работят във фирми, банки, международни организации, журналисти, това са писатели, но не професионални писатели, има и представители на музикалните среди.
„Откриваме четенето с представители на такива музикални среди – заяви г-н Дамянов – това са младите Христина Лазарова, оперна певица, а като хоби – поетеса, а може би обратното… и маестро Божидар Абрашев, музикант, композитор, диригент и също поет, които ще четат стихове, но преди това, за повдигане на духа ще чуем: Ария на Керубино, от операта „Сватбата на Фигаро” на Моцарт, Ария на Мария-Десислава от едноименната опера на Парашкев Хаджиев, романса „Полюбила я”, от Рахманинов и „Шепот от „Една нощ във Венеция” на Йохан Щраус.”
Публиката бе запленена от виртуозното изпълнение на двамата млади музиканти, а след закачливия и шеговит абзац на „Шепотът от Венеция”, последваха литературни изненади. Оказа се, че зад достолепието на оперното пеене, може да се крие една търсеща и нежна душа на млада жена, ранима в своя копнеж, осъзнала лилаво-червения хаос като даряващ смелост…, но и лудост, без която не можем да разберем, как противно на математическата логика, Нещо и Нищо, могат да родят Денят и Светлината. И „Споделената поезия” на днешното младо поколение, което се оставя „Да те гледам със затворени очи” до „Душата ми е лека пеперуда”, ранима дори от тънък летен дъжд „със своите „намокрени криле” на Христина Лазарова…
По инициатива на организаторите на вечерта в литературната изява се включват и „гостите” от България, сред които блести със своя огнена светлина Елена Симеонова, доцент от УНСС, поетеса и както сама се представи – носеща нестинарски дух и сама участвала в този древен и като огъня пречистващ ритуал. „Нестинарка” е плод на точно това съпреживяване на традицията:
Първо, като залък насъщен, преглъща душата си.
С благодарност всички болки до дъно изпива.
Смирено облича бялата риза и чака огнените езици да я повикат.
После тъпанът рязко ритъмът древен в кръвта ѝ разплисква.
Всички спомени – сбъднати и несбъднати,
като студени змии в гърлото се навиват и го притискат.
Очите ѝ вече никого и за нищо не питат.
Отговорите – гости неканени, сами от небето долитат.
Светът в две тежки сълзи се побира
и по страните ѝ ледени невидимо се разлива.
Ръцете ѝ конвулсивно за молитва се сплитат.
Дъхът учестено гърдите повдига.
Стига!
Тогава ангелите я вдигат и тя безпаметна литва.
Нозете ѝ нежно огъня милват и го молят за прошка и милост.
Онемели звездите се питат: Грешница или Светица?!?
Не, просто влюбена в огъня Птица…
И ни пренася в Стария Пловдив с лекотата на вдъхновението, дошло случайно(?), в рамката на Цанко Лавренов, ненарисувал портрета на поетесата, защото тя самата не иска да стои в рамка, а да се рее в облаците над древния град. В „Разкажи ми!” любовната лирика прераства в ураган, който е толкова силен, че вместо „Завинаги”, преминава „Оттатък”.
Тихата лека вечер на Божидар Абрашев призовава, в ритъм познат ни от Яворовите строфи, любимата да не напуска света на красивото, в който има собствено място. И в стилистиката на фолклорния изказ, приравнява собственото си „Аз” с дорест, непокорен дух, който обаче е и „Прокобен”. Другите, неозаглавени стихове на младия поет, ни отвеждат там, където можем да съзрем мрачните образи на ярките представители на романтизма и може би самия Лорд Байрон, някъде в мъглите около скалите над Женевското езеро. И Библейското „Тъжен плач пред одъра на Лазар…”. След което проронва нежни вопли за любимата, която може би е вече „в обятията на друг?”. Но раздялата от родината е възпята в неведомите пътища на Отечеството и онази гордост, да бъдеш син на род на „Блестящи деди”.
На 23 години, футболист, строителен инеженер и разбира се, млад, може би един от най-младите поети в България, Иван Герасимов представи новата си стихосбирка, в която повечето стихове са обозначени като „житейско”, т.е преживяно и естествено има и любовни, и „автобиографични”. След броени дни стихосбирката ще бъде факт и по рафтовете на книжарниците.
Виктор Макаров е завършил „Богословие”, работи като преводач, но пише музика и представи своята „Шарена черга”, с което омагьоса публиката. В интернет има едно място което се казва точка.бг, където се представя новото поколение „поети с китара”. Там е мястото, свободно от чалга и любопитните ще се изненадат, че има цяло поколение от млади музиканти, които възраждат истинската музика като феникс, възкръснал от пепелта на пожара, опустошил родината ни през последните 20 и толкова години. Не трябва да се пропуска и поканата за двата концерта на 30 септември и на 1 октомври в Студио 5 на НДК, на които ще бъде представен и новият диск на групата.
За да бъде вечерта още по-оригинална, Николай Начев прочете своите „инженерни” стихове, а те са такива, тъй като авторът е атомен инженер и бивш ръководител на АЕЦ „Козлодуй”.
Доцент Иво Панов, ръководител на Центъра по иранистика към Софийския университет, преводач на стиховете на Омар Хаям от оригинален староперсийски на новобългарски, нещо което не е било правено досега, прочете преведени от него „Философски трактати” от великия поет и мислител. Един от тях, „Слово за ползата от виното” предизвика искрен интерес с описанието на седемнадесет вида грозде с ползите и целите, за които се използва виното, приготвено от тях. А стиховете са преведени като филологически превод. Досега преводи са правени през трети език – руски, френски или английски. Сега, тези които имат поетичен талант, разполагат с филологическия превод и могат да се опитат да го пресъздадат в поетична форма.
текст и снимки: Красимир Пеков
