ЧиБ: Госпожо Димитрова, Вие сте в Париж по покана Европейската асоциация на японистите, но нека да говорим за това по-късно. Най-напред, представете ни Вашата професия?
СД: Завърших психология и културология в Софийския университет и докторантура по социология и имам щастието да съчетавам трите специалности като директор на Център за международни изследвания за образование и култура и като лектор в различни университети по света.
ЧиБ: Защо избрахте тази професия? От настояща гледна точка: така ли си я представяхте?
СД: Когато завърших средно училище, голямата ми мечта беше да мога да стимулирам хората да надскочат ежедневието с неговите дребни суетни и тревоги, да разтворят душите си и „да полетят“. По онова време най-подходяща за тази цел бе професията на режисьор. С помощта на метафори и успешно режисиран текст, зрителите се докосваха до сфери на битието, за които не можеше открито да се говори, защото не бяха одобрени от официалната идеология. Стигнах до последния кръг на изпитите по режисура. Името ми се появи в списъка заедно още трима кандидати, но поради вътрешни ежби, целият изпит бе анулиран. Настана краят на първия ми свят.
По това време открих древно-индийската философия и започнах да изучавам хинди и основи на санскрит. Пред мен се откриха дълбини на познанието за човека и за света, които ме заредиха с невероятен оптимизъм и радост. Заспивах щастлива и се събуждах щастлива. Тогава реших, че трябва по някакъв начин това познание да бъде преведено на езика на съвременната наука. Затова избрах психологията като най-добрия, за мен, претендент за преводач на света на свръхсетивното. Впоследствие, разбрах, че несъзнаваното, което ръководи 90% от нашия съзнателен живот е под влияние не само на личната психика, но и под влияние на колективната културна история. Затова допълних образованието си с магистратура по културология. По-късно защитих и докторска степен по социология.
Животът рядко следва предначертаните ни планове и най-хубавото е, че там, където мислим, че е настъпва краят на този свят, отварят се вратите за нов.
ЧиБ: Кой момент от тази наука Ви вибрира най-много?
СД: Когато изляза пред аудитория, независимо дали това са студенти, колеги или обща публика и видя как лека-полека лицата се отпускат, очите срещу мен започват да се изпълват с блясък и въздухът между нас започва да вибрира с оня чуден, прохладен дух на едно цяло. Не знам как да го изразя с думи, това е поток на нещо между взаимно уважение, обич, милост и подхранване на душата. Тези чувства се връщат към мен многократно и аз се изпълвам с удовлетвореност. Няма нужда от похвали, отзиви, коментари. Заредената с благост тишина говори много повече.
Когато четях лекции на тема „Времето в древните култури“ във Философски факултет на Университета, имах един студент, който два пъти изкара курса, веднъж като студент и втори път като слушател. По думите му курсът „бил лечебен“. След една лекция “Психология на митологията“ в Националната библиотека тази година, портиерът ми каза: „Какво стана с тези хора, като излизаха, те всички се усмихваха.“
Друг път, когато чуя читатели, които не ме познават, как споделят помежду си, че книгата ми е отключила собствените им, неподозирани сили и устойчивост, че ги е избавила от унизително чувство или отчаяние, намирам сили да продължа да споделям древната източна психология, преведена на съвременен език.
Веднъж дъщеря ми беше на стаж в Министерство на Външните работи в Дирекция Азия, Австралия и Океания. По него време преподавах психология в Американския университет в Благоевград. На подписването на един договор се срещнала с госпожа с висок ранг в министерството, която я попитала дали харесва обучението в Софийски университет, защото синът ѝ в момента учел в Американския университет и одобрявал само преподавателката си по психология и преподавателя по маркетинг, чиито лекции били авангардни. Това искрено и непреднамерено мнение беше доста зареждащо.
ЧиБ: Какво Ви донесе работата като психолог? На Вас, лично.
СД: Помогна ми да намеря мястото си в Поднебесната.
ЧиБ: Какво още, според Вас, психологията не е достигнала?
СД: Не ѝ достига терминология, с която да изрази състояния на съзнанието, които излизат отвъд триизмерния свят, към който съзнанието ни е привикнало.
Не може да обясни на кое ниво на материята се извършват всички психични процеси.
Не може да открие как се регулира автономната нервна система.
Древните култури на Индия, Китай, Египет, антична Гърция и Тракия, средновековна Япония (най-вероятно и много други) съхраняват отговорите на тези въпроси, кодирани чрез символи и метафори. Психологията може да преживее революционен скок, ако специалистите от различните дялове на науката се опитат да отключат значението на тези символи и ги преведат с езика на съвременната наука.
ЧиБ: В Париж сте по официална покана на Европейската асоциация на японистите за участие в конференцията: Japanese Cultural Legacy in Europe. Как стана това ?
СД: През 1994г, чрез конкурс спечелих първата за България стипендия на японското Министерство на външните работи за изследване в Япония. Интересувах се от методите на социализация, които създават у децата трайни умения за работа в колектив. По това време в България социалните умения бяха доста примитивни и тъй като имах малко дете, а очаквах да се появи още едно, реших да проуча тази перфектна система на възпитание, за да я предам на българските учители.
Влюбих се завинаги в Япония, в нейното изкуство, жизнена философия, изящество на предмети, пози, жестове, думи, пейзажи и архитектура. Но най-важното бе, че пренесох във факултета по Начална и предучилищна педагогика и в Департамента за продължаващо образование на учителите основата философия на японската образователна система и тя е „Ти съществуваш, защото другите съществуват.“
Японците имат тънък усет за това, кой истински познава тяхната култура с всичките и необичайни за европееца начини на изразяване. Още три пъти ме каниха да чета лекции за психология на междукултурните контакти в Нагоя, Васеда и Цукуба университет – изглежда откриха в мое лице лектор, който прави мост между японския и западния светоглед, ценности и най-вече стил на изразяване.
Затова ме канят на различни конференции за японска култура. Така и сега, още повече, че в Центъра за международни изследвания за образование и култура сме правили проект за японското изобразително изкуство с колеги от Цукуба университет.
ЧиБ: В България единственото културно наследство от Япония са гравюрите Укийо-е от 17-19 век и Вие ги представяте на тази конференция. А ако опишете това накратко?
СД: Да, техниката на печатане на изображения, изрязани в дървени блокчета, е едно от най-значимите достижения за епохата Едо в Япония. Тя е оценена като най-фината графика в света, осъществена посредством дървени блокчета.
Буквалният превод на Укийо-е е „картини на плаващия свят“. Това е хедонистичен поглед към света на мимолетните удоволствия, на освобождаване от грижите на ежедневието.
Със зараждането на класата на търговците и занаятчиите в Япония се появява необходимост от образи на съвременния градски стил на живот. Затова гравюрите Укийо-е са изцяло доминирани от вкусовете и естетическите изисквания на новата класа: чисти линии, прости сюжети, много детайли, но в същото време запазват изяществото на японския стил.
Очаровани от неочаквания стандарт за красота в Укийо-е и образност на артистичното мислене, културните кръгове на Европа откриват нови стилове в изкуството като импресионизъм, кубизъм и пост-импресионизъм. Смята се, че стилът на българския художник Иван Милев е повлиян от гравюрите Укийо-е.
В националната галерия за чуждестранно изкуство се съхраняват около 70 гравюри, които са нарисувани от най-големите за времето 17-19 век майстори: Андō Хирошиге, Катсушика Хокусай, Хосода Еиши, трима автори от школата Тойокуни и др. Аз представям само оригиналните творби. Счита се, че до 20-то копие, гравюрите са оригинали.
Археологическият музей пък пази царската колекция, която е изключително ценна, съставена от 10 графики на Андō Хирошите върху коприна на „Цветя и птици“ и 15 графики на Катсушика Хокусай, част, от които също представям на конференцията.
ЧиБ: С какво друго обичате да се занимавате в свободното Ви време?
СД: Обичам българските планини и гръцкото море, йога медитация и да си рисувам в стил черно-бяла японска графика.
ЧиБ: Какви книги сте написали?
СД: „Времето в древната ритуална традиция“ 2000 „Притчите на Изтока – Психотерапия на ежедневието“ т.1, „Бисерната броеница на Сарасвати“ 1998, 2011, 2013 и т.2 „Денят на Брахма“ 2005, 2013,. „Рабиндранат Тагор – Митичният страж“2008 , „София- Токио: Светът през погледа на японските и българските деца“ 2012 и няколко книги за деца.
ЧиБ: Кое от човешките качества цените най-много? Защо?
СД: Феникс, който излиза от пепелищата жизнен и целеустремен отново и отново, все едно, че е нямало пожар.
И стабилност на приятелите. Да можеш да разчиташ на даден човек, че няма да те предаде, за да заздрави позициите си, да натрупа дивидент, да се хареса на другите. Защо? Защото съм виждала десетки огъващи се хора, които стават странични наблюдатели (в психологията те са т. нар. “катализатори на тормоза”) в момент, в който най-много се нуждаеш от тях, необвързани и самодоволни, забравят че „другият – това си ти“. Това за мен са слаби хора или егоисти.
ЧиБ: Какъв въпрос не Ви поставих, а бихте искали да му дадете отговор?
СД: Нямам готови отговори.
ЧиБ: Сега, какви мисли за България Ви вълнуват най-много?
СД: Възможно ли е изобщо да има правителство на националното единение.
Интервюто взе Ирина Пла
