Приключи дванайсетото издание на Панаира на куклите, който се провежда на всеки две години със съдействието на Столична Община, Столичен Куклен театър, Министерството на Културата и редица други институции.
Отново се открои демократичният характер на фестивала, достъпността и отвореността му към широки зрителски кръгове, защото, както отбелязва артистичният му директор Кирякос Аргиропулос: „Фестивалът е право на всички.” Факт, който се предполага от самите корени на това изкуство, произлязло от площадния и панаирен театър. И действително, дефиниран като „пространство за съпреживяване между артисти и публика”, Панаирът на куклите завладя театрални зали и ателиета, улици, площади, паркове и дори метростанции на София, както и онлайн платформа.
Фестивалът се откри с премиерната постановка на Столичен куклен театър – „Приключенията на доктор Дулитъл”, адаптация и режисура на Катя Петрова. Спектакъл с ярък визуален език /сценография и костюми на Юлиян Табаков/, пропит с много човечност и хуманни послания, той демонстрира различни техники на водене на куклите и най-вече се изгражда в ритъма на стих и музика с много хумор и детско чистосърдечие.
Друго открояващо се представление на Столичен куклен театър съвместно с Puppet’s Lab е авторският моноспектакъл на Полина Христова – „Полетът на къртицата”. Ориентиран към аудитория за възрастни и наситен със силен емоционално-философски заряд, този спектакъл се разгръща в една все по-мрачна, но и все по-катарзисна мощна кулминация, където съществото с цената на финално жестоко усилие успява да се отърси от страховете си и да полети с душата си може би насън, може би отвъд. Режисьорката Веселка Кунчева и главната изпълнителка Полина Христова, която е и автор на текста, изграждат клаустрофобичната атмосфера на многобройните и всепоглъщащи страхове, които ограбват съществото и съществуването ни. Страховете, които ни правят затворници на самите себе си, които ни обричат на самота и изпадане. Страхове, с които обрасваме и от които е трудно да се освободим, защото се превръщат в наша същност. Тук много умело Куклата-Страх става продължение от тялото на актьора и накрая дори „органична” част, „изяждаща” това тяло.
С присъщата сърдечност и хуманизъм на Валери Петров е постановката „Меко казано” на Държавен куклен театър Стара Загора. Забавно, артистично, много цветно представление под режисурата на Цвети Пеняшки, което разказва увлекателно историята на едно момченце, объркало пътя между желанието да притежава и обичта към близкия човек.
Студентите от трети курс „Актьорство за куклен театър” при НАТФИЗ участваха със спектакъла „Любовта на дон Перлимплин” по Федерико Гарсия Лорка – адаптация и постановка на проф. Боньо Лунгов. Темата за Любовта и Саможертвата в нейно име са разкрити в стремителна и пъстра динамика, представяща три различни гледни точки и стилистики към тази вечна тема.
Открои се силното и многообразно присъствие на испанското куклено изкуство като цяло. Испанската /каталонска/ трупа Zero en Conducta представи един синтетичен театър, съчетаващ куклено изкуство, модерен танц, пантомима в много динамично, изпълнено с виртуозност представление – „Механика на Душата”. Дилемата за куклата и кукловода, за това доколко самостоятелни са волята и емоциите ни, дори самото ни дишане-съществуване се движи в едно непрекъснато напрегнато разиграване между комично и драматично /етюдът с дезинтегриращите се от тялото ръце, например, беше изключително ярък/. Спектакълът пулсира по оста на усилието: дишане-душа / дъх-дух и още веднъж демонстрира богатия изразен и сугестивен език на кукленото изкуство.
Фестивалът беше закрит с хартиен театър отново от испански артист – Хави Санчес, който демонстрира необичайна техника – водене на хартиени кукли с вентилатор. Ентусиазираща е детинската изобретателност и простота на героя – объркан, самотен клоун, който със семпла фигурка, изрязана от хартия, успява да създаде един свой свят на забава и поезия, облъхнати с порива за човечност и мечтателност. Спектакълът разбужда въображението и наивната спонтанност, заразява със своя специфична лирична атмосфера, набира изразителна емоционална енергия само за няколко мига с виртуозното водене на хартиените човечета.
„Макбет Мюе” /”Макбет без думи”/ на канадската трупа La Fille du Laitier представя историята и по-малко трагедията на Шекспировия „Макбет”. История, разказана почти фарсово със средствата на комикса, с нарочно опростени аксесоари, банализирани от мас-употребата. Модерен спектакъл, силно повлиян от съвременната медийна визия. Макбет е превърнат в марионетка на съдбата, чието енигматично присъствие е едва доловим звук от невидима камбанка, която звучи извън нас, а може би и в нас самите. Трагедията се деконструира в галопиращ екшън, където са важни ярките физически действия и непосредствените резултати от тях, а смисълът се разпада. Предметите се превръщат в образи, а персонажите – в клоуни на собствената си същност. Един „Макбет без думи”, но със щедро лееща се бутафорна кръв и мазало от счупени яйца по сцената – все иронични препратки към визията на съвременните филмови саги.
Програмата онлайн впечатли с три изключително оригинални спектакъла – „Ами, танцувай сега” на Theatre Meschugge, Франция, „Аз – Бенджамин Бътън” на Латвийския куклен театър и „Робот” на Unia Teatr Niemozliwy от Полша – всеки със запомняща се своя индивидуална визия и стилистика – но обединени в напрегнатото емоционално-философско търсене на мястото на човека и човешкото в обществото, в историята и във вселената – и то през призмата на кукленото начало.
Два микро-спектакъла на „Мир” Театър, Чехия и на Фигурен Театър, Германия демонстрираха напълно различна техника и тематика, но и двата впечатлиха с филигранна прецизност, бидейки концептуално композирани като музикално-визуални партитури.
Полският професор Марек Вашкел изнесе задълбочена лекция в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” върху периодизацията в историята на кукленото изкуство с акцент върху иновативното и модерното в съвременното му развитие.
Десетдневното пъстро шествие на Панаира на куклите 2022г. показа разнообразни представления, които чрез богатата синтетична изразност на кукленото изкуство, чрез игровото трансформиране на предметите, на човешкото тяло и дори на света намериха своя обединителна точка в копнежа за повече хуманност и красота.
Нина Маринкова
