Филмът „Майка съм“ представя оголен женски разказ за гранични преживявания от претърпяно насилие от близки в семейството.
Майка съм“ също е построен предимно като компактно интервю, в което ударната сила на най-тежките моменти остава в словесния изказ, а последвалото „отреагирване“ е преведено в тон на флейта, женски пеещ глас и разпилени външни образи – пътека към дворче, стълбища, железопътни релси, влак, преминаващи пейзажи, които скоростта на движението замазват в размита зелена ивица, клонче с листа през което избухва слънчев взрив и градски сцени с много стъкло и загубили свежестта си фасади на многоетажни еднотипни блокове.
Тук носещият разказ е един. Разказва майка, която проклина майчинството си.
„Това, което преживях, никога не бих родила дете… Никога!“
Разказът започва с песен, която героинята Катя, някогашна певица, започва да пее, но не може да продължи. Вместо песента по-нататък чуваме нейната изповед. Тя разказва за чудовищността на едно от децата си – втория й син – заплахи и побои в семейството, многократни изнасилвания с ужасяващи садистки изстъпления и по свидетелството на внучето ѝ – убийството на бащата, нейния съпруг и гавра с трупа му на погребението.
Образът на насилника е сляпо петно, ние не чуваме неговия глас и не виждаме неговия образ, дори в снимките, които ни показват от семейните албуми – (освен като дете).
Филмът сякаш има два финала. Първият започва да тече след думите: „Коя майка не иска детето й е да е добро? Имам най-добро желание да ги събера както съм ги събирала като малки… Да ги събера.“ После камерата започва внимателно да обикаля ъгъла на селска къща, докато достигне до врата, на която някой е издраскал „Тате, обичам те“. Откъде идват тези думи? Кой ги е написал? Този син към този баща? Някое друго дете към някакъв друг баща? Те казват нещо, което другият, чудовищният син не може да каже? Иска да каже? Не му е писано да каже?
Вторият финал завършва с края на песента и върху нейните думи:
„…голем зулум сестро сум направило ….сум заклало сестро син на майка …айде айде брате да вечеряме, за кръвнина брате колай бива… сестра има брате девет сина, едно сине майка ке прежали…. прежилила майка най-малото, най-малото, най-малото майка, най-убавото…“
Тече последният кадър с възстановеното семейство – майката, дъщерята, зетят от Холандия и тичащото около тях момиченце. Камерата ги следва донякъде, докато те се смалят, а после започва да се вдига към небето, но не съвсем, докато разкрие еднотипни монолити на жилища, препречили пътя към планината зад тях.
Документалният филм създава силно сгъстено субективно пространство. Понеже в него няма координати от чужди разкази, които да го обективизират и да ни дадат опора за критична преценка, в някакъв момент документалното в него изчезва и той започва да прилича на игрално кино – (някой разказва личния мит на живота си).
Но има моменти, когато центризма на разказа се прокъсва и тогава оттам започва да наднича още по-голям кошмар. Когато Катя мимоходом и с лекота разказва за отнетите родителски права върху Антоан в Холандия. (В останалите точки разказът й е почти непробиваем.)
Режисьорът Ефемия Фард балансира внимателно между тези точки на пробив и защитите на героините си. Допускам, че тя не настоява за отговори, не само защото ги щади и им е благодарна за степента, в която се разкриват пред нас, а и защото трагедията, към която концептуално се стреми като форма тук, се нуждае от тази затворена субективна перспектива.
- Подбрана ли е достатъчно важна тема, която да оправдае енергията, който се влага за осъществяването му, както и насочването на вниманието на зрителя върху актуален, генерален житейски проблем и в каква степен той ще му повлиява.
- Дори чрез изразните средства на документалното кино, представена ли е тази важна за човечеството тема по интересен и завладяващ начин, по който вниманието на зрителя да се задържа и дори за миг да не му се позволява да „излезе“ от филма.
- Зрителят сам трябва да достигне до идеята, тогава проникването в съзнанието му ще бъде най-пълно.
И в двата документални филм, „Майка съм“ и „Контролирани глътки въздух“, а предвид търсенията ни по време на монтажа със Стефан Бояджиев, са проследени истински истории. Спечелих доверието на Катя, Хриси и Алфред и те ме допуснаха в своя свят – това е базисна точка за създаването на филма. Навлизането ми в тази много интимна сфера, в която се говори за изнасилвания, садизъм, предпоставя освен доверие, но и изграждане на тясна връзка между снимачния екип и героите. Мога да твърдя, че такава връзка е изградена, предвид многобройните срещи и разговори, които са проведени между мен, героите, оператора, и звукорежисьора. Аз не въздействах, не режисирах филмовия процес. Героите ми, просто ми повярваха. И екипът засне неподправената изповед на душите им. Така създадохме емоционални истории със силна социална и хуманна измеримост.
Филмът не е пропаганда, а разказ на проследена, истинска, човешка история. Темата е свръх универсална за човечеството и всеки един зрител от аудиторията би разпознал, ако не история от своето собствено семейство, то историята, на която е бил свидетел в невиртуалния свят.
Идентификацията на героите ми е постигната по изключително убедителен начин, вследствие на потапянето им в една крайно специфична за тях среда. Усещането, което нагнетява тази среда, въвежда рязко зрителя в социалната проблематика на темата.
Стилът на филма е провокативно наблюдение, каквото героите ми допускат да бъде направено в най-личните им пространства, комбиниран и с интервю, защото историята им трябва да бъде разказана.
Усилването чувството за съпричастност става неконтролируемо силно, със средствата на монтажната пост-продукция. Историята от филмите се преживява директно от зрителя, в цялата и болезнена реалистичност. Характерно за монтажа е активност и динамичност.
Сега е мястото и времето да споделя с вас факти, които се случваха и с героите и с мен по време на снимките и след завършването на филмите. Катя получи инфаркт лятото на 2016г. в Перник, след като я уведомиха, че пускат от затвора сина и Антон. А аз не посмях да допусна филмът да бъде излъчен по която и да е телевизия, въпреки проявения интерес, защото аз също се страхувах, страхувах се и за себе си и за малката си дъщеря, как би действал един изнасилвач, и садист след като види себе си във филм по телевизията. Но Антон не е приспособен да живее като свободен човек, няколко дни след като го бяха пуснали, явно и поради пълната липса на пари, беше извършил ново престъпление и разбира се отново го прибраха обратно в затвора. Той е просто РЕЦЕ /рецидивист/.
Филмът „Майка съм“ беше отличен със специалната награда „Свети Георги Победоносец“ на IV Международен кинофестивал „Славянска приказка“, през 2016 г.
Ангелина Василева, преподавател в НБУ
д-р М. Ескандари Фард (Араш)
