Желанието ѝ да опише престоя си в Мароко я спохождаше все по-често. Искаше да разкаже преживявянията си, но в съзнанието ѝ нахлуваха непрекъснато спомени от времето от преди. Сега беше друго… Тя не беше същата, обстоятелствата и хората също. Разполагаше с достатъчно време, ето защо си позволяваше да не бърза. С всеки изминал ден отчиташе, че това, което се случва в ежедневието не притежава силата да заличава спомени, събития, факти, история. Нещо повече – то се превръщаше в нейн приятел. Знаеше, че моментът за написването на материала сам ще си дойде, а съдържанието на текста беше почти конструирано. Сега трябваше да реши дали да назове героинята си така както я знаеше в живота или да търси по-подходящото име. Но защо ли да търси ново име?!
Трябваше да се сети разбира се, че времето беше внесло промяна във всичко наоколо – от вида на аерогарата, ширината на улиците, сградите, бляскавите хотели, та чак до облеклото на жените – богатство от стилове, в които тукашна девойка предпочела късата пола пред бурка, изглеждаше не само нелепо, но и твърде скандално. Да ,Ана отчиташе промените и в себе си, но беше сигурна, че суетата никога нямаше да победи чувството ѝ за естетика и тънкия усет към изящество и стил. В Мароко беше преживяла най-вълнуващите години от живота си и за нея това място щеше да се запази в съзнанието ѝ като земята на най-топлото слънце, уханията на младостта, смехът в градините на Мажорел и да, може би органичното усещане за близост с пустинята…
Движеше се бавно към таксито, което щеше да я закара в хотела, а умът ѝ чертаеше вече планове за дните напред. Само след час време тялото ѝ се наслаждаваше на спокойствието и премерения лукс в хотела, а след още броени минути – и на отпускащ мускулите, неочаквано топъл басейн.
Водата изми умората от пътуването и я настрои за работа. В този момент се случи нещо извън всякакви очаквания. Стоеше като омагьосана и не помръдваше. Шумът от силно бръмчене я накара да се загледа. Точно над нея два самолета извършваха необичайни маневри, а само след миг се появи най-романтичното послание – огромно бяло сърце беше изрисувано в небето над Маракеш, а двете машини като по чудо бяха изчезнали. След секунди далеч по-мощен звук изостри любопитството ѝ. Това, което се случи през следващите минути беше истински спектакъл, в който да наблюдаваш танца на самолетите беше най-неочакваното и необичайно преживяване. Висш пилотаж! Продължи може би час и се повтаряше абсолютно всеки ден до края на престоя ѝ. Какво беше?
Истинска случайност, съвпадение, знак или кой знае още какво? Можеше да го изтълкува даже като лично отправен поздрав към нея, но разбира се, беше доста самонадеяно и твърде абсурдно, за да е вярно. По-важно в случая оставаше усещането за преживяване, заради което след време щеше да сподели, че този път Мароко остана наистина в сърцето ѝ.
Случилото се през следващите дни можеше да бъде описано по много начини, даже да се повтори, но въздушните картини бяха сравними единствено с природно явление, за което се чака понякога с години, дори векове. За този спектакъл небето се беше превърнало в най-необикновената сцена или още по-точно – в мащабно художествено платно, върху което имаше рисунък, имаше пластичност и динамика, но и един твърде основен и необходим елемент – този на абсолютната изненада.
Сега това, което трябваше да направи е просто да излезе на улицата, да вдиша нагорещения въздух и да се изгуби сред хората. Да, нуждаеше се от анонимност. Само така щеше да проникне в кутията на спомените си и да подреди парченцата от миналото до впечатленията от настоящето.
Избра най-прекият път към площада. Знаеше, че маршрутът ѝ включва и поляната с камилите. Толкова се радваше! Отново ще срещне хората, носещи традиционните дълги туники джелаба, онези същите ярки и контрастиращи на пясъците и измазаните в розово къщи и огради. Да, хората на Магреба. Каква мистичност!
Какво има в тях? Като че ли вятърът от планините на Алтай, пясъците на пустинята, както и африканското слънце. Без тези три природни елемента, както и още много наследствени дадености, интересът към тях би бил единствено повърхностно любопитсво, касаещо стил, поведение или мимолетно впечатление на фона на всичко останало.
Отдалече изглеждаха като поставени нарочно в определена конфигуралност. Да бъдат описвани е излишно. Стояха точно като за кадър, подканващ и без друго намеренията на Ана да търси сред преживяванията си най-вълнуващите фрагменти за своя разказ.
Следващите няколко часа изтекоха точно като пясък между пръстите ѝ. Толкова неусетно и толкова неочаквано.
– Вие търсите аптека, нали? – тя го погледна и продължи да се движи, пресичайки улицата. Мъжът не беше досаден. Не беше и случаен. Появи се, когато полицаят, стоящ пред внушителната порта го извика на име и посочвайки Ана обясни, че е добре да я придружи до площад Джемаа ел Фна.
– Намира се до Кутубия, нали знаете, известната джамия, съвсем близо е… – усмихва се!
– Ще ви покажа и аптека. Ще се движим по тесните улици на Месината.
Тя стоеше точно под огромната тежка порта (Баб Агнау), а очите ѝ се свиваха в усмивката на човек, който беше видял току-що кавказкият снежнен човек. Но не, поводът за разсейването дойде от всичките накацали или стоящи прави перести щъркели, за които Мароко се превръщаше в най-топлото място за тяхната зима. Ана се радваше. Щъркелите бяха застанали като в засада. И освен това бяха толкова много.
Разходката ѝ продължи не според очакванията, но за сметка на това, изненадите бяха само приятни. Посети берберска аптека, пи кафе, разбира се, направи много снимки, а после се озова и на площада. Най-после! Но докато се движеше по криволичещите улички и разговаряше с придружителя си, направи извода, че всъщност промяната беше настъпила само във външния вид на хората. Иначе почти всичко запазено в спомените ѝ, се оглеждаше наоколо като в огледало, което я караше да се вълнува двойно.
– Инш Аллах – каза той, протегна ръка, докосвайки нейната и се сля в потока от разноликото множество.
Нямаше съмнение, мюсюлманската култура тук е фактор и то какъв!
Мъжът, отделил ѝ поне четиридесет минути време показа джентълменско отношение, а английският му беше достатъчно добър. От него Ана научи, че жените в Мароко си стоят по домовете, че мъжете им са доста или по-скоро, достатъчно богати и още нещо, казано не съвсем директно, но с подразбиране – че колкото една жена е по-корпулентна, толкова по-заможен е съпругът ѝ. Е добре, в този момент Ана нямаше как да не се усмихне. Все пак нейните 59 килограма не се вписваха в стандартите за мароканска естетика, но този факт не беше трудно да се преглътне.
Когато навлезе в пределите на площада, веднага забеляза насядалите жени, доволно загърнати в черни роби и шалове, в стил хиджаб. На около десетина метра по-навътре почти се препъна в кошници, до които отново седяха жени. Едната от тях протегна изящно ръка и посочи четките си. Ето я и следващата емоция. Десет минути творчество и още пет за разговор. Огледа изрисуваната си с къна хенна ръка и доволна от резултата даде всичките си монети в знак на благодарност. В съзнанието ѝ изплуваха спомени за времето, в което боядисването с хенна се превръщаше в ритуал за нея. Сега усещането беше трогателно.
Слънцето грееше особено ослепително. Никога не разбра защо в тази жега по улиците се появяваха хора, облечени като за най-люта зима. От някъде се носеше особено остра и твърде неприятна миризма. Хора, дошли за първи път на това място биха се учудили ,но Ана имаше отговор. Знаеше, че навътре в лабиринтите на сука човек можеше буквално да се изгуби. А за документ като показания по-долу можеш да си изпатиш съвсем изневиделица. (молещи се мюсюлмани – б.а.)
В галериите човек попадаше в съвършено неочаквана обстановка сред всевъзможни предмети, а можеше и да се упои от смесените аромати на десетки екзотични подправки. Тук крайностите са доста шокиращи, но в това тя откриваше очарованието на предишни спомени и нищо не можеше да я смути.
Мракът, надвиснал над площада даваше знаци, че е по-добре да се насочи към хотела, да подреди мислите си и да планира следващите си маршрути в оставащото време от престоя ѝ.
В следващите дни програмата ѝ се подреди като по часовник. Разходки и пазар ,приятни моменти с момичетата от екипажа на самолета и особено с едно, две от тях, чиито усмивки внасяха европейско поведение в топлите пролетни вечери, прекарани край басейна.
В тяхна компания направи и онази разходка до известните градини на Мажорел. Избраха един от най-горещите следобеди. Но да се движиш пеша под парещото слънце се оказа твърде рисковано. Спасението се появи с наемането на файтон. Така разходката се превърна и в преживяване. Не, в приключение!
Ако на берберски Маракеш означава земя на бога, то мястото, в което попаднаха в този късен следобед можеше да се нарече просто оазис.
Ето я ботаническата градина! Толкова невероятна, че чак дъхът ти спира. Разположена е на площ от един хектар, а растителността е събирана от цял свят. Палмови дървета, храсти, гигантски кактуси, бугенвелии, лотоси, папрати – колекция от 350 вида растения, които са съчетани по най-причудливият начин. Синият цвят (мажорел блу) е доминиращ, но контрастите от наситени багри в жълто, червено и оранжево, заедно с основния зелен цвят (този на растителността) създават уникалната комбинация в тази великолепна градина. Оазисът носи името на своя създател – Жак Мажорел. Художникът е гледал на творбата си като творец, създаващ шедьовърът на мечтите си и е успял. Далеч, по-късно, до неговото име се записва още едно – това на Ив Сен Лоран. Разбира се, известният дизайнер доизпипва детайлите, създава музей на берберското изкуство и допълва колекцията от екзотични растения, сред които човек наистина губи представата за време и пространство. Всеки би могъл да открие своето кътче в тази градина, но умът на Ана завинаги ще остане в плен от хармонията на ултарамаринът с бяло, розово и червено, тази буквално шокираща игра с цветове, в унеса, на която можеш да сътвориш и най-непресказуемите си проекти. Толкова магична, толкова зареждаща е атмосферата тук.
Ана не се питаше кога започва деня в Маракеш? Понякога успяваше в зори да чуе провикващите се гласове от минаретата. A кога завършва един кратък престой в древната столица на Мароко? Когато си омаян и изморен от впечатления, но правиш извода, че не си посетил и една трета от забележителните, омагьосващи места на тази мистична страна.
Трябваше да отиде отново до Медресе Бен Юсеф, а също и в музея Дар Си Саид. Дворецът Бади, както и дворецът Бахия. Но това не беше всичко, разбира се. За Ана беше важно, че имаше шанса да се изгуби отново в царството на спомените си. В бъдеще я чакаше работа, в която новите преживявания осмислиха всичко необходимо, за което щеше да пише.
В хотела я чакаше нейният съпруг, командирът на самолета, който щеше да я върне на родна земя. Всеки път, когато се издигаше над облаците Ана извикваше възможно най-поетичните си чувства. Небе, слънце, необятност и една много тънка нишка, свързваща я с земята, наречена живот! Преземиха се точно навреме, а само три часа по-късно текстът стоеше на масата на главната ѝ редакторка.
текст и снимки: Даниела Владимирова Христова