Отдалечен, ще бъда близо…

0

На 4-и април Андрей Арсениевич навършва 88 години- двойна безкрайност! От 29 декември 1986 година, когато се пресели в един друг свят – отдалечен, повече от 34 години е все по-близо до верните (а може би и нови)зрители. Тези, които полагаха и полагат духовно усилие да осмислят неговите филми. Носталгията по духовното и естетическото пространство и време все още предизвиква множество публикации, размисли, спомени. Темата и днес е болезнена – за твореца и обществото, за трудното време, в което Тарковски създаде  филмите си – в тях не даваше готови отговори, а размишляваше за достойнството на човека. Не се учудвам, неговите прадеди са черкези. Вижте тези леко дръпнати, горди очи: „За мен киното е занимание нравствено, а не професионално… Целта на изкуството е не да научи, а, как да ви кажа, да смекчи човешката душа и да обърне поглед към истината, доброто, да ни направи податливи и способни да възприемаме доброто.”

Естетиката и душевното богатство на Андрей са съизмерими с неговото верую: „Художественият образ винаги е уникален и неповторим за разлика от събитията в живота… Изкуството е форма на познание… Изкуството е реалистично тогава, когато се стреми да изрази естетически идеал.”

„Киното е начин да стигна до някаква истина.”

Безкрайно ми е скъп човекът и творецът Андрей Тарковски – съдбата му отреди немалко горчиви дни. Обичам всичките седем и половина филми. Любимият ми е „Сталкер”, наскоро, на последната Киномания от документалния филм на неговия син Андрей А. Тарковски „Киното като молитва”, разбрах, че същият този „Сталкер” по повестта на Братя Стругацки „Пикник край пътя”- е любимият и на Андрей Арсениевич.

След „Соларис” – един от най-ярките му филми, през 1972 година Тарковски започва  в  творческо обединение „Мосфилм” следващата си работа „Сталкер” и пише: „ Изкуството носи в себе си тъга по идеала. То трябва да вселява в човека надежда и вяра. Дори, ако светът, за който художникът разказва, не оставя място за надежда. Нещо повече, колкото по-мрачен е светът на екрана, толкова повече трябва да се чувства идеалът на художника, залегнал в основата на творческия му възглед, толкова по-отчетливо зрителите трябва да долавят възможността за излаз на нова духовна висота.” Андрей Тарковски искаше зрителите да възприемат неговия „Сталкер” именно от такива позиции. На среща със студенти режисьорът разказва  как зрителите са спорили: „ В какво е смисълът на филма? Къде всъщност отиват неговите герои? Какво представлява тази Зона? Кой е всъщност Сталкер?” Да влизаш в тайните глъбини на подсъзнанието, да вървиш по тясната и опасна пътечка на Сталкер, пробуждайки у зрителя толкова различни противоречиви чувства- колко е възхитително, но не и невъзможно за  творческото търсене на Тарковски.

Припомням накратко сюжета. В района на неголямо селище преди двадесет години е паднал метеорит, причинявайки малък Апокалипсис. Започват да се разпространяват слухове за странни явления в мястото на катастрофата. Изчезват безследно хора. Военните изпращат свое подразделение, което не се завръща никога. Тогава те ограждат „Зоната“ и поставят часови около нея. Нищо обаче не може да спре любопитните. Разнася се мълва за особено място, наречено „Стаята на желанията“. Според фолклора на „Зоната“, ако някой успее да преодолее коварните ѝ капани и се добере до „Стаята“, желанията му ще се сбъднат. Авантюристи, отчаяни хора или такива, търсещи просто силни усещания, се стремят да проникнат в нея. Техни водачи са сталкерите. Мисията на сталкера е да води хората в „Стаята“. Той не бива да има користни цели, нито може сам да се възползва от чудото. Неговото щастие е да прави другите щастливи. В замяна на това рискува живота си и пренебрегва семейството си.

Писателя и Професора са двама души, пожелали да проникнат в „Зоната“. Първият е в творческа криза. Обезверен и циничен към всичко, той не се отнася особено сериозно и към това приключение. Вторият е спокоен, неразговорлив и мрачен човек, чийто мотив да търси помощ от „Стаята“ е неясен. Писателя скоро влиза в конфликт с водача си, който напразно му обяснява, че мястото е извънредно сложна система от клопки, положението на които се мени непрекъснато. Скептикът се съмнява във всичко: в „Зоната“, в „Стаята“, в капаните и дори в почтеността на сталкера. За разлика от него Професора гледа на всичко доста по-сериозно, но всъщност е и по-опасен. Когато след множество изпитания тримата се добират до входа на вълшебното място, се оказва, че ученият носи в раницата си взривно устройство. Той смята, че феноменът представлява заплаха за човечеството. Какво би станало, ако някой самозван диктатор реши да го използва, за да прекрои света според своите разбирания? Сталкерът не може да попречи на Професора, още повече, че Писателя застава на негова страна. Но унищожаването на „Зоната“ би отнело и последната надежда на много хора. Защото тя не наказва лошите и не пропуска добрите, смята водачът, а избира да помогне на онези, на които вече нищо не им е останало. В крайна сметка Професора се отказва от плана си. Двамата с Писателя обаче няма да посмеят да престъпят прага на „Стаята“. Може би им липсва кураж, а може би не знаят какво да поискат. Изглежда, че на Сталкера не му остава друго, освен да се съвземе от разочарованието си и да поведе следващата група. Завинаги запомних чистите му очи с молещ поглед , искрената  детска душа и   рискованите благородни постъпки в името на човека и неговото добруване- великолепно сътворен образ от Александър Кайдановски (Бог да го прости)!

Тайнствената зона- това средоточие на неизвестното, свръхестественото, надчовешкото, притаила се в бившето човешко убежище- разорено, напуснато, изоставено от хората в страха им, е пресъздадена в образно съответствие с книгата на Аркадий и Борис Стругацки. Тарковски отново споделя: „Що се отнася до оптималното въплъщение на идеите, това най-малко съм успял в „Сталсер”. Струва ми се, че там замисълът много тясно се покрива с резултата„ Филмът е за това, че силата в крайна сметка нищо не значи. И че понякога слабостта изразява смисъла на силната душа. За това, че във всекидневната гонитба на материалното в живота си ние губим духовност. За това, че морално не сме готови за този „технологичен прогрес”, който съпътства живота ни, и който вече почти не зависи от волята ни. Бих казал, че не сме заслужили тази технология, която ни заобикаля. Ние получихме атомна енергия. Направихме от нея оръжие. Ние взехме електронния микроскоп и започнахме да забиваме гвоздеи в него. Това означава, че човечеството не е готово за откритията, които му предлага науката. Моят „Сталкер” е още и за това, че без вяра в приказки, в чудеса човекът не е способен да живее, нещо повече- да се нарича човек. Животът в крайна сметка не е прагматичен. И ние скоро ще почувстваме това, вече сме го почувствали.”

Филмът на режисьора  съчетава опит да се приближим до непознаваемостта на външния свят, с дълбоко потапяне  в тайните на човешката душа. „Сталкер” излиза по кината през май 1979 година в СССР и не е спрян. Пратен е в Кан и през 1980 година печели Голямата награда на журито, а по повод 80-тата годишнина от създаването на Съветската кинематография Андрей Тарковски е удостоен със званието „народен артист”.

Синът на Тарковски, създател на  вълнуващия документален филм„Киното като молитва”- философски и дълбоко правдив, разказва за своя баща:

„Доста оригинални теории са изписани в опити да се обясни „феноменът Тарковски” в съвременното изкуство. Но какво е мислел самият Тарковски за всичко това? Какви принципи са го ръководели в създаването на неговите шедьоври? От какво се е вдъхновявал? Какво е преживявал и какво е искал да постигне в общуването си със своите зрители? Тези цели си поставих с правенето на този филм – да отведа зрителите обратно до изворите на режисьорската мисъл и да споделя емоцията от срещата с великия творец, великата личност и водач в живота, какъвто беше моят баща”.
„Животът е толкова труден, че понякога чак ти дожалява, че си се родил. А друг път те дарява с удивителни неща, заради които и си струва да живееш. Така че въпросът за щастието не ме занимава. Даже ми се струва че такъв въпрос въобще не съществува.”

Често казват, че баща ми е „режисьор на човешката душа“. Може би това е вярна характеристика за него. Баща ми не беше догматично религиозен, но духовните му търсения стигаха, според мен дори по-далеч от пределите на християнството. Той се интересуваше от будизма, от йога, от средата на 1970-а до последните си дни медитираше. Знаете ли, много свещеници в Италия са ми казвали, че филмите на баща ми са променили в някаква степен живота им. Баща ми владееше познанието и умееше да научи и другите. Понякога си мисля, че ако не беше режисьор, той можеше да бъде също толкова велик художник, или музикант. Той самият се шегуваше, че цял живот е искал да бъде… диригент на голям оркестър. А знаете ли аз какво мисля за филмите на моя баща? – Че те трябва да се гледат с очите на дете. Детето възприема света безпрекословно, без предразсъдъци – може да приеме нещо, може и да го отхвърли, но всяко от тези две действия ще бъде искрено. Баща ми искаше филмите му да се гледат именно по този начин!..“,

Поклон пред светлата памет на великия, гения месията Андрей Тарковски!

Мариана Енева

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here