Отворено писмо до поета Георги Драмбозов

1

Жоро, бях на протеста на перничани в София. Както обикновено, пак съм развълнуван от събития, които малко другите ги вълнуват. Събота е, почивен ден – защо да се вълнуват. Имаше много млади хора. Това е новото за София, а вероятно и за България. Все пак ги имаме – тук са и нямат намерение да бягат. Мисля, че това е най- страшното за тези, които му мислят на нашия народ злото. Друго от тях не може и да се очаква, освен да ги радва как се топим. Не да ставаме стомана, а мътилка и шлака.

Другото лошо, вече за нас, което видях, е, че писателите ги нямаше. Видях едно момче, един от „лидерите на протеста“ – лекар, на когото му подарих книгата си „Живота честен“. Оказа се, че и той пише стихове. Поет като мен, значи сме били най-малко двама души, но другите ги нямаше. От известните и авторитетните и по-малко известните не видях познати лица. И аз се притеснявам от грипа, но отидох както и на поклонението, на прощаването със Стефан Данаилов – току-що се бях оправил, но отидох, защото не можех да не отида. Рискувах писателското си здраве – ние май други ценности, в смисъл на богатства, нямаме и отидох. И слава богу, видях народа си достоен. Какъвто и знам, че е. Точно това и написах в стихотворението си „Хоро“, посветено на Стефан Данаилов, рано сутринта, в пет часа на другия ден. Написах го и не се разминах с грипа, десетина дена ме държа.

Цялата ми книга „Живота честен” е за този наш живот, в който е и моят. Друг честен живот няма – всички го знаем, и затова ги изненадва заглавието на този, както казваш, сборник със стихове.

Макар че аз не пиша сборници, а отделни книги с поезия – в последователността на написването им на стихотворенията – така и излизат като книги, нещо като роман с поезия. Страничка след страничка.

Навремето Евтим Евтимов ми казваше: Генадий, не слагай дати на ръкописите, ще ти завидят колегите. Те се мъчат цяла година да съберат стихове за една книга, а ти за два дни си написал една книга с безспорно хубава поезия. Послушай ме, млад си, не познаваш „творческата атмосфера“. Той знаеше, че няма да го послушам. Съветваше ме с добрината на баща, Евтим. Лека му пръст и Господ да го прости моя скъп приятел Евтим и да пише за нас и на оня свят.

Коментираш в рецензията на „Живота честен“ стихотворението „Записки по българска литература“, че съм ги събрал най-големите и най-талантливи наши поети – от Пейо Яворов до Петя Дубарова – по сходство на трагизма. Да, така е. Беше ми неудобно да започна изброяването с Христо Ботев, но и той е от същата група с тази особеност, че той не е жертва. Само като си представим завладяването на „Радецки“ се вижда, че Ботев е равен на Епохата. Като Васил Левски. И други такива нямаме. Няма как да са жертва.

Винаги съм мислил, че това величаене на ранната смърт на поетите е едно голямо лицемерие и отвратителен пример за младите поети. Знам какво е да си талантлив и млад поет. А такива има достатъчно и сега. Не си дават сметка тези пропагандисти на трагичното за чужда сметка какво е загубил народът ни, какво и българската литература от ранната им смърт – не само майките и любимите им.

Да ти набият в главата, че за една книжка със стихове си струва да умреш – даже да е гениална, е безсъвестна пропаганда на посредственици и средни умове. Начин да се отървеш от конкуренцията на таланта, който е и чувствителен и достатъчно могъщ по въздействие.

Сещам се за Александър Вутимски с неговото стихотворение „Европа, хищнице“. Да си го видял в читанките за девети, десети клас на нашите деца? Актуално е и днес. Как да го има? Нали Европа е шлагерът на пропагандата от трийсет години насам. Целият Европейски съюз ще протестира срещу този български дисидент от златните години на българския капитализъм, 1939 – 1944 година. Отиде си момчето.

Посечено от туберкулозата. Могат да пишат монографии как красиво се умира по време на чума.

2

Ще дам и още един пример – Пеньо Пенев и неговата поема „Дни на проверка“. Последното, което написа и чете. Ако му бяха дали още 10-20 години живот, примерно до 1979 година, у нас и социализмът щеше да бъде друг, защото си беше трибун на народа, а не на Съюза на българските писатели. Горкият Пеньо, искаше да стане член на съюза, да го признаят за поет. Гилдията не го искаше – твърде голям е, за да е с тях. И твърде честен. Слава богу, тя вече не е каста с привилегии за всепризнатост и осигурено съществуване. Но пак е затворена, самоизолирана и изолирана група с нулево социално поведение. Актьорите поне си направиха награда – „Аскеер“, самонаграждават се като общност, която другите не признават. Даже по телевизиите ги показват колко са щастливи нашите артисти – един път в годината, в деня на връчването на статуетката. Не са наивници, борят се както могат с отрицанието.

Капитализмът е това – признаваш само собствения си труд, а чуждия не го виждаш, той е паднал от небето и значи нищо не струва. Такъв е пазарът на труда, както го вижда капиталът, или пазарът изобщо, когато става дума за цена. Обратно на социализма, когато никой не си ценеше труда и искаше само признание – като Пеньо Пенев.

Пак ще изредя имената на поетите, на които съм посветил стихотворението „ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА“ – Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Христо Смирненски, Гео Милев, Александър Вутимски, Никола Вапцаров, Пеньо Пенев, Веселин Ханчев, Петя Дубарова. И ще направя обобщението, че ранната им смърт е сигурен знак за близката смърт на системата, която ги е убила. Независимо каква е системата на господство – външно или вътрешно. Поезията не си отмъщава. Просто социалната логика е такава. И народите са такива, каквито поети имат.

Георги, ние с теб сме живели и работили, творили, за разлика от Вапцаров и Вутимски, в две обществено-икономически системи. И двете са общества на труда и капитала, съвременни индустриални общества – общества на доминация на стоковите отношения.

Каква е разликата между тези стокови и социални (обществени) системи? Трудът си е останал на мястото, където се произвеждат стоки, в заводите, и има преместване само на капитала в отношението труд – капитал. Надясно, наляво и пак надясно у нас. За самия капитал това означава преминаване от ръцете на едни в ръцете на други не като покупко-продажба, а по право, а иначе и той си остава на място, защото всяка индустрия изисква натрупани финанси, за да се построи, да се инвестира, на ежедневен език казано. И така капиталът при социализма е общ, не на някой отделен собственик, и се ползва и развива като колективна собственост. На тези, които работят в съответното индустриално предприятие – завод, комбинат или по-голяма индустриална структура. За цялото социалистическо общество капиталът вече е всеобщ и дефиниран в социалистическите конституции като общонародна собственост. Собсвеник на този всеобщ капитал е живият български народ – човек до човека, до един. Трябваше да ни чакат до един да измрем заедно с децата си, за да стане тази собственост на народа собственост на някого другиго. Нямаха търпение толкова дачакат на Запад, за да влязат във владение на това, което нашият народ за 45 години беше създал заедно с цялата социална инфраструктура на образование , здравеопазване, култура, наука и спорт. Нямаше друг собственик в това общество на това огромно наследство. Прочети новата конституция, приета от Великото народно събрание, и ще видиш кой е и откога е собственик на гореизброеното. Държавата, новоизлюпената в конституцията нова демократична държава. Всичко от епохата на социализма е частна собственост на държавата. Ето така с една хартийка капитализмът победи в България, без народът да каже и да знае, че са го ограбили до шушка. Нататък вече го знаем – грабеж, грабеж, грабеж…и разруха, от наши и чужди, кой каквото и както си хареса.

Кажи ми, Георги, как държавата, която е ограбила собствения си народ и го е запратила в чужбина, ще мисли за тези, които са останали тук? Може да е пак българска, но няма да е тази. Тази ще ни дере кожата, ще ни продава и раздава като земя, вода, без да ѝ мигне окото. Тя е оплескана с този грабеж и не ѝ пука от нищо. Крепят я отвънка и се чувства силна. Морално е паднала в очите на всички, на съюзниците ни и на тези, дето ѝ дърпат конците отвън и отвътре. Все доволни от собственото си дередже. И политика. Историята е ходене в неизвестното и ние не знаем какво още ни чака. Ние не ходим, ние чакаме. Ще трябва да походим по улиците и площадите на нашата Родина, защото нещата стават дебели, както казва народът. И не само казва, а и излиза на протест. Групи по групички. То се вижда, че ще ни дерат кожата и ще ни изпият водата. Ако си заминем ей така от този свят, стоейки, Господ може да ни приеме душите в Рая, но няма да ни опази Родината. И няма да можем да кажем откъде сме и от кои сме, като ни питат на небето. Ще погледнат списъка и ще кажат: Такъв народ и такава държава няма.

Аз, Георги, съм убеден, че това няма да го допуснем. Който не е ял наш’та попара или е забравил каква е, ще си спомни – и съседи и по-далечни братя. България не е опитно поле, нито място за експерименти. Нашият път е далечен – и като народ, и като държава – колкото назад, още няколко пъти напред. Бъдещето ще покаже, че съм прав.

Ей това време на бъдещето се кове сега в нашите градове, в нашия град – да поизлезнем на улиците в събота, когато се почива. Такова е времето. Времето на нашия народ.

Все пак да ти кажа още нещо за поезията, нашата безоблачна любов, Жоро. Изпращам ти и последното стихотворение от най-новата ми книга „Говоря с България“, която тия дни завърших въпреки болестите на сезона. Започва книгата с „Хоро“ и завършва с тази „Песничка за съпротивата“.

ПЕСНИЧКА ЗА СЪПРОТИВАТА

На баща ми

Съпротивата
ще победи.
Съпротивата
накрая побеждава –
доказано е от
историята –
от теорията за
металите –
не съм аз
нито инженер,
или академичен
историк, –
но знам
какъв е
на всяка
съпротива
края.

Генадий Велчев

1 коментар

  1. Много ми хареса написаното от ГЕНАДИЙ Велчев .Искрено и непресторено…Поздрави от
    САЩ !Тук съм ,защото има хиладя причини за това,но нито една ,за да ме мразят толкова
    и да изливат НИАГАРСКИ ВОДОПАДИ от фекалии върху мен .Една жена на възраст ,която
    идва през зимата тук,защото в БЪЛГАРИЯ ,когато е била,кара на студ и няма пари за ток,но не се оплаква.Коренът ми е от бежанците от ИЗТОЧНА ТРАКИЯ -ПРОДАДЕНА,ПРЕДА-
    ДЕНА И ЗАБРАВЕНА .Много ог децата,напуснали България и дошли тук ,са от мекедонско
    или тракийско потекло.За сто години България не ни призна за истински свои деца.Но с
    нея ни свърза езика ни.И макар бездомни и сиротни -ние се зовем българи.Та един ден
    един млад инженер получи почерпка едно кафе в заведение ,взето под наем от българско семейство.И той извади една суха кифла от чантата си,старателно завита в
    салфетка.Ако удариш куче с нея ,няма да оживее ,защото сигурно бе като кремък.ПОГ-
    ледна към мене и вика -“”ТОВА ЩЕ МИ Е ЗА ОБЕД.Лельо ,говорят против нас защо сме тук.За парче хляб е.Не от хубаво сме надскочили океана. “.А за Драмбозов ставаше дума -пишехте до него.И аз искам също да му пиша и благодаря,че представи поезията
    на покойния поет Калчев онзи ден .Мъжествена поезия за нашия национален идол-ЛЕВСКИ.Дано всеки носи по една конопена нишка от бесолото в сърцето си!

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here