Двете Европи

0

Човечеството воюва откакто съществува. Ние сме единственото поколение, което още не е преживяло световна война. И то не поради някакво вразумяване, а само заради страха от атомните бомбардировки, след които няма да има нито победители, нито победени, нито оцелели. Някои от предишните поколения са били неволни свидетели дори и на двете последни войни – дядо ми например е преживял и първата, и втората Световна война. Съществуват теории, че германците са виновни за двойното унищожение на стария континент чрез инициирането на войните. Говори се дори, че и в днешно време Меркел е успяла пак да контаминира Европа със своята доста грешна емигрантска политика. Във всички случаи воюващите страни винаги са спазвали неподписаното споразумение да оставят Швейцария неутрална, за да могат да запазят там капиталите си, които ще им трябват за инвестиции в разрушените инфраструктури. Този извънреден статус на тази алпийска страна е използван от край време и от всички международни мошеници и престъпници за финансов оазис. Благодарение на тези не съвсем чистоплътни капиталовложения Швейцария дължи и своя висок жизнен стандарт. Иначе ако не се интересува от високи чукари и планински езера, човек едва ли би намерил нещо интересно в тази доста безцветна страна, която обаче е единствената държава на планетата без бюджетен дефицит, разбира се, предимно заради своята банкова политика.

През Втората световна война германецът достигна апогея на вродената си варварщина и безчовечност. След капитулацията САЩ приложи плана „Маршал“ за да изправи на крака разрушената до основи Европа, чрез който приключи недоимъкът в Германия и Австрия. Това стана малко преди започването на „Студената война“, затова и американецът предложи с присъщата своя политическа наивност, финансова помощ и на бившия съюзник –СССР. Руснаците, разбира се, отказаха по идеологически причини да приемат пари от своите вечни врагове, защото временният военен съюз с Щатите беше само нещо като съюз между кучето и котката срещу готвача с цел да му откраднат шницел. В Съюза решиха да изпреварят Запада чрез преизпълнение на петилетни планове и други подобни инициативи, чиито жалък краен резултат е известен на всички. Руските политици съжаляват и до днес, че на времето не са приели финансовата помощ от САЩ, която може да се окачестви като подарени пари. Аз лично се съмнявам, че този план би изменил коренно икономиката на Съветския Съюз, защото комунистическият начин на управление не може да бъде спасен с никакви кредити, както и показаха последните 70 години.

През 1948 г. избухна конфликтът с подялбата на Берлин. СССР настояваше за обединението на Германия, защото източната част беше много добре организирана под контрола на Червената армия и при бъдещи избори властта в цялата страна би била спечелена от комунистическата партия. Аденауер и Америка усетиха навреме опасността и предотвратиха съединението. Тогава Сталин с присъщия си „демократичен“ почин, нареди блокадата на Берлин, очаквайки обреченото на глад и оставено без електричество население, да падне на колене. Американците направиха въздушен мост, като снабдяваха Берлин със самолети и по този начин спасиха жителите.  Този инцидент сложи началото на Студената война и на строежа на Желязната завеса. Европа беше разделена окончателно на Западен и Източен блок. Присъствието на великите сили продължи още до 1955 г. на територията на Австрия, където във Виена носеше наименованието „четиримата в джипа“. На повечето австрийци не им е известен фактът за истинската причина, допринесла неутралитета на родината им. Този факт не се коментира и в учебниците по история. Курсират  дори глупави теории за това как австрийският канцлер Леополд Фигл пил водка със съветските генерали и им станал толкова симпатичен, че те решили (без допитване до Сталин) да изтеглят войските на Червената армия от Австрия. А причината е следната: австрийската столица е разделена и се контролира съвместно от офицери на окупационните армии (четиримата в джипа). Останалите части на Австрия са разпределени по следния начин: руснаците в източната част „Долна Австрия“, американците на баварската граница при Залцбург, англичаните на югославската граница в Щирия и французите на швейцарската граница във Форарлберг. За Съветския съюз позицията на войските в източната част на Австрия е била без предимства, защото в комунистическа Чехословакия е била 250 км. по на запад чак до германската граница. Южно също през (още) братска Югославия се е стигало на запад чак до италианската граница. По тази причина руснаците настоявали за изтеглянето на всички войски от Австрия и обявяването на страната за неутрална, което и било прието. Ако погледнем картата на Европа, виждаме един голям клин, дълъг около 1000 км., състоящ се от следните неутрални държави – Австрия, Лихтенщайн и Швейцария. Тази неутрална територия не може да бъде прекосявана от военни конвои и също военни самолети не могат на прелитат над нея. Този клин по средата на Европа прави връзката на НАТО от север (Германия) към юга (Италия), много тежко осъществима само през южна Франция. Това е бил гениалният съветски план, съобразен с тогавашната танкова стратегия. Ако по това време бяха вече изобретени ракетите със среден радиус на действие, руснаците никога не биха напуснали Австрия и сега тази страна щеше да прилича на Албания. Защото, където е стъпил вече един път червеният ботуш, трева повече там не никне и няма излизане освен с насилствено изгонване, както се случи 1984 г. в Афганистан. Там СССР вече кроеше планове как да стигне на юг чак до Персийския голф, но тези планове бяха осуетени от американските ръчни ракети от тип „Стингър“,  с което бе прекъсната пъпната връв на съветските войски – въздушното снабдяване. От Австрия Съюзът излезе по гореспоменатите причини уж доброволно, но не и безвъзмездно, както другите 3 окупационни войски. Освен че накараха населението да събира дори и семейни накити за репарации, руснаците натовариха на влаковите ешелони, с които напуснаха страната, всички машини и ценни уреди, които намериха по фабрики и заводи. Така Австрия остана гола и неутрална, но планът „Маршал“ я изправи на крака, докато за Съветския Съюз нямаше спасение.

Когато през 1989 г. комунизмът в Източна Европа падна (макар и само символично), ние всички – емигрантите от източноевропейските страни – се зарадвахме, защото помислихме, че държавите ни, освободени от пипалата на червения московски октопод, ще се изравнят само за няколко години в икономическо и политическо отношение със страни като Германия и други подобни. От това време минаха вече почти 30 години без значителни изменения. Чак тогава разбрахме, че пораженията не са само панелното строителство, а най-вече в психиката на хората, които продължиха да живеят на принципа от едно време „ние се правим, че работим, а държавата се преви, че ни плаща“. Най- страшното на това душевно изкривяване е политическата апатичност на електората, която позволи на псевдодемократи да продължават кражбите на народни пари. Самият народ се оплаква от немотията си, но не си прави труда да предприеме нещо против това. Мой приятел, който има малък цех в България, ми се оплака, че го е срам на фона на огромната безработица в страната, да е принуден да взима работници от Македония, защото българите не искали да работят. „Седят по кафенетата и плачат, че са без работа, а като им предложиш такава отказват“  – разправя дребният работодател – „не мога да си обясня причината на такова поведение: явно ножът не е опрял още до кокал“.  Малцината свестни и способни хора, като видяха в какво инертно блато се намират, напуснаха родината си, което е допълнителна и много чувствителна загуба за България. Преди читателят да помисли, че в случая става въпрос за български специалитет, ще направя посткомунистически аналог с населението на бившето ГДР, но преди това ще си позволя малко отклонение за да обрисувам бегло модерната тенденция на сепаратизъм в Европа. Ирландия не иска Англия, баските и каталонците не се считат за част от Испания, а сицилийците твърдят, че не са италианци. Също и Словакия се отцепи от Чехия. Разпадането на последните многонационални империи в Европа така или иначе се очакваше, защото още от римско време всяка империя бива разрушена в кървава гражданска война. Така стана и в СССР, където царуваше руската хегемония, или в Югославия при сръбската доминираща политика. Единствената страна, която се обедини бе Германия. Този път САЩ си дадоха веднага съгласието, защото Геншер, обхванат от старата идея за „обединена Германия“ на Бисмарк, заряза европейската  програма „Еврика“, която застрашаваше американците с икономическа „Атлантическа война“ след упоритата и дългогодишна „Тихоокеанска война“ от тип „Хай Тек“ срещу японците. Специалистите политолози очакваха безпрепятствено съединение на двете Германии,  защото ГДР беше пример за подражание в Източния блок и витрината на комунизма. Там имаше западни стоки и ни бе внушавано, че всичко функционира не по-зле от живота на населението в ГФР, като изключим свободата на словото и пътуванията, разбира се.  Чак след съединението видяхме, че и дисциплинираният германец не е бил пощаден от „добродетелите“ на комунизма. Вместо да се радват на уникалното си щастие, което нямаше никоя друга страна от бившия „Соц блок“, източногерманците почнаха да се оплакват, че им затворили фабриките за “Трабант“, „Вартбург“ и други нерентабилни заводи. Представям си колко хубаво би било за България да бъде присъединена към втора съседна България на икономическото ниво на Швейцария, която да обмени всички спестявания едно към две и да инвестира за своя сметка в инфраструктури на своята изостанала посестрима. Всичко това беше свързано с много лишения, не на последно място и с данък „солидарност“, само за да се хомогенизира населението в двете части на страната. Западна Германия разбра много скоро какви психически изменения са настъпили в източната и част и какъв „трудно смилаем залък“ е глътнала с обединението. В началото на 90-те години излезе следният виц: „източногерманец казва на своя сънародник от западна Германия: знаеш ли, ние сме един народ на което получава отговор – и ние!“. По същото време в списание „Шпигел“ публикуваха странния анонс във един франкфуртски вестник: „Вдовица дава стая под наем (не приемам източногерманци)“. Дълго се чудих с какво точно са се провинили толкова ГДР-ейците пред западните си събратя, докато не получих окончателния отговор. Гледах репортаж по телевизията за обучаване на източногерманци в други професии, финансирано от федералната служба за въдворяване на работа. Журналистката разпитваше двама младежи от Тюринген, които  посещаваха курс по грънчарство. Те се оплакваха, че са затворили завода, в който работели доволно и сега били принудени да се учат на други занаяти. Въпрос на журналистката: „Вие не сте женени и обвързани с вашия роден град. Имате немско поданство и говоритеезика на вашата страна. Защо не отидете в западна Германия, където има много и добре платена работа, като например в Мюнхен, Щутгарт или Хамбург?“. Отговорът не се нуждае от никакъв допълнителен коментар: „Чували сме, че там трябва да се работи яко“… След като германец мисли по този начин какво да очакваме от населението на Балканския полуостров?

 Ако в държавата нахлуят хуни или други варвари, опожарят и съсипят напълно страната и населението, след като я напуснат тя пак ще се съвземе от нашествието.. В Европа вече не съществува желязната завеса, но невидимо тя продължава да прекарва дебаркационна линия в манталитета на различните народи и въпреки Европейския съюз, продължава да дели стария континент на източна и западна част. 

Константин Брадваров

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here