Бохемата от Виена Петер Зеебахер

0

Баща ми беше завършил далекосъобщителна техника в Мюнхен по време на войната. Когато се върна в България, се оказа, че е най-добрият специалист по релейните телефонни централи, които бяха модерни по онова време. Направиха го шеф на института към телефонния завод в София, въпреки, че не беше член на партията… Двамата му зам.-директори бяха задължително заклети комунисти, което беше тогава задължителното условие за всеки ръководен кадър. Изключението, което беше направено за моя баща, не се дължеше толкова на любовта на БКП към професионализма, колкото на един чисто материален интерес. Баща ми правеше много сделки със западни концерни, защото те се извършваха и решаваха от негови бивши колеги и състуденти, които бяха станали междувременно директори на фирми от ранга на „Сименс“, ИТТ-Шауб Лоренц“ и други, които се намираха главно на териториите на Австрия и Германия.  За тези предприятия телефонният завод в София изпълняваше поръчки, сключени от моят баща, които бяха произвеждани в изолирани от другите участъци на завода, специални цехове, чиято продукция беше много по-качествена от пласираната на вътрешния пазар и в СССР, а твърдата валута на „Бонските реваншисти“ влизаше в джобовете на разни от Политбюро.

Спомням си от моето детство много такива западни граждани, които по време на командировките си бяха канени на вечеря вкъщи. В това четиво искам да се спра на един добър приятел на нашето семейство, който нямаше типичните качества на своите тевтонски колеги. Зеебахер се различаваше коренно от всички други западни гости, които видях навремето в България, защото за разлика от тях не беше „сухар“. Той беше преди всичко човек на живота – стопроцентов „бон виван“ (на този негов начин на живот ще се спра по-късно),  опакован в много аристократизъм, който лъхаше и от външния му вид, и от култивираните му обноски, които в тогавашната ми Родина бяха повече от екзотични. От детския ми поглед не отбягваха подробности от облеклото на Зеебахер, които ме впечатляваха, защото в нашия дом влизаше друг свят и се оказваше, че в него съществуват и други цветове, а не само единственият ни познат – сивият. Наблюдавах с интерес елегантните му костюми и вратовръзки, но по неизвестни причини, най-много ме впечатляваха ръчно изработените обувки с швейцарски мостри. Естествено най-големият „фурор“ идваше от винаги носените от него подаръци. Освен вечното кафе и забранените списания „Квик“, „Щерн“ и „Шпигел“, на децата бяха раздавани ненадминатите и до днес швейцарски шоколади, както и японски играчки с батерии, които предизвикваха истинска сензация всред младежта в махалата. Това беше наистина „чудо невиждано“ и ние клечахме с часове по прашните пътеки около канавките, наблюдавайки с широко отворени очи светлинките на автоматичните японски (тогава още нямаше нито китайски, нито каквито и да е други) играчки. Сигурно сме приличали много по реакциите си на коренното население на Латинска Америка, когато конквистадорите са му поднесли огледалца и мъниста.

Петер Зеебахер идваше в България не със самолет, а винаги с кола, защото отсядаше в Белград, където неговата фирма също правеше сделки. Преди да открие фирмата и бил генерален директор на Сименс – Австрия. Знам, че имаше и в югославската столица любовница, на която плащаше издръжка. Тя беше предупреждавана само няколко дни преди пребиваването на Зеебахер за да бъде „на линия“. В края на 60-те години караше БМВ модел от петдесетте, а после – „Ягуар“. Като паркираше колите си, в двора на нашата къща се събираха любопитните съседи да се любуват на машината и да цъкат с език по понятни причини – тогава в България най-престижният автомобил беше съветското техническо недоразумение – „Волга“. Като го питахме с колко цилиндъра е колата му, Петер шеговито отговаряше: „Тази е с 6, преди карах една с 4, като младеж – мотор с два, а по време на моето следване в Швейцария имах само един цилиндър на главата“.

За съдържанието на дългите разговори на Петер Зеебахер с родителите ми научих частично нещо от майка ми, което естествено ми бе споделено чак в юношеска възраст. Зеебахер казвал често: „Вие сте направо щастливи, защото не знаете колко сте бедни всъщност“. На баща ми предлагал тайно: „Аз печеля толкова много пари от всяка сделка с теб – позволи ми да купя на твое име един парцел до моята къща във Виена, за да го притежават един ден децата ти!“. Баща ми, разбира се, не се съгласил – не му е позволило доброто преди деветосептемврийско възпитание. Аз лично съжалявам и до днес, че баща ми беше отхвърлил предложението за тази своего рода комисионна, защото Зеебахер живееше на „Касграбенгасе“ в луксозния виенски квартал „Гринцинг“, където земите струват цяло състояние. Веднъж беше довел синовете си на гости у нас. Те бяха по-високи и от баща си – отиваха към 2 метра, държаха се много възпитано, но нямаха чара на баща си. За тях Петер беше казал поверително на баща ми: „ Опитвам се да ги въведа в моите сделки, но виждам как няма да стане: колкото са високи, толкова и глупави са. Затова построих до моята къща малко блокче с няколко апартамента, които давам под наем на дипломати, та синовете ми да не умрат от глад“.

Естествено, че вечерите на Зеебахер у дома ни трябваше да бъдат следени от Държавна сигурност, защото освен полезния приход на валута, не се знаеше още какви държавни тайни можеха да бъдат издадени на декадентския Запад – например рецептата за лютеницата. Затова и блюстителите на тогавашния ред „бдяха“ за да опазят „завоеванията на прогресивното човечество“. Или с една дума: по време на гостуването на Петер в храсталаците около къщата се навираха някакви милиционерски копои, за да „бдят“. Успехът на тази операция беше доста съмнителен, защото те не можеха да чуят за какво се говореше в гостната, а и се съмнявам някой от тях да е владеел немски език. Тези случаи бяха използвани от мен да нанеса „удар на властта“ по един детски и много авантюристичен начин. С моят добър приятел К.Ц. събирахме подходящи камъни и щом се стъмнеше ги хвърляхме тихо и с голяма траектория от съседните безлюдни  парцели към предполагаемите скривалища в храсталаците. Чуеше ли се „Ох“, знаехме, че сме улучили …, което много ни удовлетворяваше.

 Зеебахер не позволяваше винаги да се приготвя специално за него вечеря и често ни канеше на ресторант. Отиваше с удоволствие на терасата в старата кръчма на Копитото, от където се виждаше цяла София като на длан. Опитваше се да го каже на български, но не знаеше колко пъти да произнесе членуването, та казваше: „Хайде да отидем но Копитотото да ядем кебапчичи“.  Петер обичаше много живота и пийваше порядъчно. На въпроса как се прибира от ресторант в Австрия в не много трезво състояние, отговаряше следното: „Аз не знам, но колата сама си намира пътя до гаража“. Обичаше най-много бялото вино и често си тръгваше от нас „на градус“ с такси, като прибираше колата си на следващия ден. Отсядаше винаги в хотел „Рила“ или „Плиска“. По-скоро там го настаняваха, защото в тези два софийски хотела всички стаи бяха снабдени с подслушвателни микрофони и следователно крайно подходящи за западни посетители. Веднъж Зеебахер си беше тръгнал с такси до хотела. Няколко минути след това шофьорът на таксито се обади от телефонна кабина да пита баща ми за името на хотела. Петър му казал „хотел коняк“, защото само така запомнил „Плиска“.

Петър Зеебахер казваше често, че любовта му към виното и цигарите ще му излезе един ден много скъпо. Така и стана. Някъде в началото на 70-те години той се събудил по време на последната си командировка в хотел във Франкфурт, без да знае къде е и как се казва. Обадили се от рецепцията на синовете му да го приберат. За последен път го видях през 1976 във Виена. Физически беше наред, но паметта му го беше напуснала изцяло. Отидох на гости в къщата му в Гринцинг. Жена му, симпатична, много пълна швейцарка, ме черпи торта и ме предупреди да не отивам с него в близките винарни, защото винаги го връщала полицията, тъй като не знаел кой е и къде живее. Сбогувах се и си тръгнах по някое време, но само след няколко крачки той ме настигна и ме завлече почти насила в една винарна. Успял да се измъкне от жена си и да избяга от къщи през градинската вратичка. Изпихме половинка вино и в продължение на половин час той ме пита 5-6 пъти кой съм. Спомняше си и след 5 минути пак пълна амнезия. Много тъжна картина като си го спомням какъв беше преди. Няколко месеца след нашата последна среща Петер Зеебахер почина.

В спомените ми остана същия от моето детство: елегантен, с гладки, прави коси вчесани на път, кръстосал крака на фотьойла в хола с димяща цигара „Пеер“ в ръка.

Заедно с него май по същото време изчезна и останалата австрийска аристокрация, на което и аз отчасти станах свидетел. Пак в средата на 70-те години се сприятелих в едно виенско кафене в центъра с истински барон. Той носеше винаги бели ризи с ръкавели и говореше много изискан немски без диалектно произношение, което ненавиждаше. Когато общувах с него имах чувството, че гледам филм с Вили Форст от 30-те години. Той описваше например новото жилище на сина си, като вместо „уютно“ употребяваше израза „очарователно гнезденце“. Влиза веднъж синът му в кафенето и баронът ми казва поверително на ухото: „погледни го как се облича и какъв език говори – държи се като файтонджия, а така се старах да го възпитам добре, но се оказа, че времената са по-силни от добрата традиция. Същото се случи и с децата на всички мои приятели“. От този австрийски аристократ имам една черно-бяла паспортна снимка с надпис: „за спомен на моя приятел К.  твоят Ханс“.

Глобалното изпростяване на населението видимо не пощади и европейските страни, които нямат за този тъжен факт посткомунистическо оправдание.

***

Журналистът Константин Брадваров живее и работи в Австрия от 1975 г. Бил е редактор в органа на „Българската социалдемократическа партия“, вестник „Свободен народ“ – Виена. Бил е отговорен редактор за програмни анализи на радио „Свободна Европа“ – Мюнхен, „Дойче Веле“ – Кьолн и „Гласът на Америка“ – Вашингтон, както и радио кореспондент на културната секция на „ББС“ – Лондон.

Член на организациите „Свободна Преса“ – Мюнхен и „Европейски съюз на журналистите в изгнание“ – Париж. Член-кореспондент на „Амнести Интернешънъл“ и „Хелзинки Уоч“ – Виена. Председател на „Българската лига за правата на човека“ (БЛПЧ) и отговорен редактор на бюлетина и на интернет-страницата на Лигата. Член-кореспондент на „Съюза на българските журналисти“. Дългогодишен редактор и автор на поредицата „Без грим“ във вестник „Свободен Народ“. Посредством агенция „Ройтер“ негови статии са публикувани в американските вестници „Ню Йорк Херолд Трибюн“ и „Уошингтън Пост“. Има публикации и в алманаха на „Хелсинки Уоч“ – „В защита на човешките права“. Неговите есета намират място в списание „Черно и Бяло“ и в журналистическата интернет-страница „Фрог БГ“.

Константин Брадваров

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here