Каква данъчна система е нужна на България?

0
9
Проф. Иван Ангелов

Трябва да се премине от „плоски” към умерено прогресивни данъци

Данъците като инструмент на преразпределителната политика

Проф. Иван Ангелов[dropcap style=”flat”]В[/dropcap]секи бюджет има две страни: приходна и разходна. Когато се говори за бюджет, у нас обикновено се има предвид разходната част и се разсъждава как тя да бъде съкратена. Далеч по-малко внимание се обръща на приходите на бюджета, т. е. данъците, таксите и другите държавни вземания. Това е половинчат анализ. С него не се достига до пълната истина и до обосновани решения. С настоящия анализ и с препоръките си искам да направя скромен принос за запълване на тази празнина в публичната дискусияи в стопанската ни практика.

Всички искания на лекари, учители, учени, дейци на културата, работници; на общините, полицията, армията, съдиите и много други за по-високи доходи и по-добри условия на живот и на труд през последните години, нашите управници посрещат с клишето „НЯМА ПАРИ” или със циничния израз „кажете от кого да вземем, за да дадем на вас”.

Съкращенията на доходите се превърнаха в синоним на понятието „реформа”. Думата „съкращения” е любима за неолибералите по света и у нас. Спомене ли се за реформа разбирайте, че искат съкращения. Започнат ли съкращения политиците си въобразяват, че пристъпват към голяма реформа с цел – оптимизация. Хората, които жонглират с понятието „оптимизация” у нас, дори не познават истинското му съдържание и не си дават сметка за какво говорят. Това е тесногръд деструктивен подход. Между съкращения на доходи и орязване на социални програми, от една страна, и реформи, от друга, няма нищо общо! Съкращенията също нямат нищо общо с оптимизацията. Или само случайно могат да съвпаднат с оптималното. Най-често дори ни отдалечават от оптимума. Съкращенията по-скоро дискредитират реформите и ги правят невъзможни. Защото истинските реформи обикновено изискват допълнителни разходи на първо време, а не започване със съкращения.

Точно така се постъпва напоследък с нашите органи на сигурността, което води до тяхната дестабилизация и деморализация. И то в особено опасна обстановка, когато те са ни най-необходими. Защото над България и Европа е надвиснала огромна заплаха от предизвиканото от САЩ и нейните съюзници преселение в Европа на 1,2 млн. души само за десетте месеца на тази година. А кой ще се справя със задаващите се милиони имигранти от Турция към Европа през следващите години, след като се парализират и дори разрушават органите на националната ни сигурност, за да се спестят 15-20 млн. лева? И особено сега, при допълнително усложнената обстановка в и около Сирия, след непредизвиканото сваляне от турски изтребители на руския самолет над сирийска територия, близо до границата с Турция. Това действие на българското правителство е безотговорна постъпка и дори престъпление срещу националната сигурност на България!

Твърденията на българските власти, че „няма пари”, не са верни! Въпреки че все още не се е съвзела от кризата, нашата икономика произвежда повече нови блага, отколкото личи от бюджета. Проблемът не е в липсата на пари, а в ниската събираемост и най-вече – в неправилното първично разпределение на новосъздадените доходи между труда и капитала и по-нататъшното им също неправилно преразпределение между нетен доход на труда и капитала, от една страна, и данъци в полза на държавата, от друга.

Данъчната система е един от най-важните инструменти на държавната политика за въздействие върху поведението на стопанските субекти и на отделните граждани. За разлика от инструментите на паричната политика, които задействат бързо, но действат по-краткотрайно, данъците започват да действат след известен лаг от време (от няколко месеца до една година) и действат дълготрайно. При липса на разгърната парична политика, както е у нас, поради режима на валутен борд, данъците и другите инструменти на бюджетната политика, са едно от малкото ефикасни средства, останало в ръцете на държавата за макроикономическо регулиране и значението им нараства.

Данъците изпълняват няколко много важни функции: Първо, като инструмент за преразпределение – набиране на финансови ресурси за изпълнение на държавни програми в здравеопазването, образованието, науката, културата, социалната сфера, демографията, екологията, отбраната, сигурността и т.н. Специално внимане тук заслужават образованието и науката, които са приоритет над приоритетите за нашето развитие както в тактически, така и в стратегически хоризонт. Това е най-важната и незаменима роля на данъците. Никакви пазарни механизми не могат да изпълняват пълноценно такива функции. Второ, преразпределение на доходи между социалните групи за смекчаване на много големи доходни и имуществени неравенства, както е сега у нас. Трето, изпълнявайки първата и втората функция, те са важен инструмент за стимулиране на вътрешното и външното търсене, а чрез тях – за постигане на по-висок икономически растеж. Това ги прави много важен инструмент за ускоряване на социално-икономическото ни развитие. Още повече при липса на разгърната парична политика и продължаваща икономическа стагнация, в която живеем от 7 години. Четвърто, изпълнявайки изброените функции, данъците стават важен интеграционен инструмент на България за постепенно догонване на другите страни членки по социално-икономическо равнище и за превръщането ни в пълноценен член на ЕС, при условие че са съобразени с данъчните системи в другите страни от общността. При избора на данъчна система сме длъжни да се сближаваме с данъчните системи на другите страни членки на ЕС, които имат много по-голям опит от нас и в тази област. Недопустим е данъчен дъмпинг от наша страна спрямо други държави от общността.

При оценка на една или друга данъчна система, трябва да се държи сметка за данъчните основи и за данъчните ставки. Само двете заедно определят характера на данъчната система и величината на данъчното бреме. При широка данъчна основа (размерът на дохода или оборота, върху които се изчислява данъкът) бремето може да е тежко, дори при ниски данъчни ставки, и обратното. Поради целта на настоящия анализ и ограниченото място ще се спра само на данъчните ставки, още повече, че те са по-видими и разбираеми за масовия читател.

Данъците сега са още по-важна тема поради протичащото обсъждане на проектобюджета за 2016 г. и на бюджетните рамки за 2017 и 2018 г. и свързаното с това масово недоволство от поголовната ограничителна политика на правителството в различните сектори, разчитащи на бюджетно финансиране за своето развитие и дори за оцеляване. Напоследък на тази тема се пише много от икономисти и финансисти, които се надпреварват да доказват предимствата на своите данъчни философии, като някои от тях използват противоречиви, тенденциозни и дори неверни аргументи. Рекордьори в това отношение са пазарните фундаменталисти. Българските медии дават простор главно за техните публични изяви и с това заблуждават читателите, слушателите и зрителите и правят много лоша услуга на България.

Колкото по-успешно държавата мобилизира наличните финансови ресурси, толкова по-добре ще изпълнява своите функции чрез бюджета и по-рядко ще прибягва до оправданието, че „няма пари”. Размерът на мобилизираните ресурси зависи от величината на данъчното облагане и от ефикасността на данъчната администрация. При 10% пропорционален („плосък”) данък върху доходите и върху печалбата, както е сега у нас, с бюджета за 2014 г. бяха събрани 4,3 млрд. лв., които не достигнаха за задоволяване дори на най-острите обществени потребности. Ако облагането с „плоски” преки данъци беше с 20% (както е в някои други страни, прилагащи „плоски” данъци) щяха да се съберат около 8 млрд. лв. Представете си колко повече обществени потребности можеха да се задоволят през 2014 г. с допълнителните 4 млрд. лв. и да се повиши икономическият растеж, без да се повишава бюджетният дефицит и да се увеличава публичният дълг.

През последните 6-7 години нашата държава се самолишава ежегодно от 3,0-3,5 млрд. лв. приходи чрез прекалено ниското облагане с преки данъци. Ако повишението на основната данъчна ставка до 20% се съчетаеше с въвеждане на необлагаем минимум и умерено прогресивно облагане (за което ще стане дума по-долу в т. 5.), бюджетът щеше да получи около 2,0-2,5 млрд. лева допълнителни приходи и да задоволи много повече обществени потребности. Българската държава обаче оставя този ресурс на работодателите, като лишава работещите от по-високи заплати, възрастните хора – от по-високи пенсии, младите семейства и децата – от повече помощи, здравеопазването, образованието, науката, културата, инфраструктурата, екологията, демографията, отбраната, сигурността – от по-добро финансиране. За сметка на това създава по-голям финансов уют на работодателите.

По приблизителни мои оценки през последните 10 години държавата е подарила на капитала по този начин около 30 млрд. лева. И е ощетила със също толкова трудовите хора, малкия и средния бизнес, интелигенцията и пенсионерите. С други думи, ощетява 80% от населението и облагодетелства 8-10% и особено, най-богатите 4-5% от най-крупния капитал. В някои страни ги наричат олигарси.

Като се изказвам против облагодетелстването на капитала за сметка на труда, аз не пледирам да се отива в другата крайност – да се изолира, потиска и експроприира капитала. От години настоявам за разумно съчетаване на интересите на труда и на капитала, вградено в моето предложение за умерено прогресивно данъчно облагане, изложено в т.5. Всеки средно грамотен човек, надявам се, разбира, че обществото се нуждае както от труда, така и от капитала. Възпроизводственият процес е възможен само при съединяването и едновременното участие на труда и на капитала в него. Техните интереси са общи в най-важното – стабилността и успешното социално-икономическо развитие на България, но се различават по разбиранията си за начините на постигането им. Между тях дори възникват конфликти, понякога много остри. Интересите им обаче не трябва да се изострят до крайност, а да се балансират чрез взаимни компромиси.

Държавата е призвана да играе изключително важна роля като арбитър и балансьор между интересите на труда и на капитала. За съжаление, нашата държава не го прави през последните 26 години! И с това, в крайна сметка, вреди на всички. Както вече посочих, тя прави твърде много реверанси пред капитала и пренебрегва интересите на наемния труд.

Организациите на капитала, в съюз с правителствата, отиват твърде далече в защитата на интересите на работодателите и в пренебрегването на интересите на наемния труд. Много по-далече отколкото си позволяват правителствата на останалите страни членки на ЕС. В това число и в сравнение с нашите съседи. Нашият крупен капитал изглежда не разбира, че с настоящото си егоистично социално-икономическо поведение вреди и на собствените си стратегически интереси, защото дестабилизира българското общество и държавата и ограничава възможностите за социален и политически мир в България през следващите години и десетилетия. А без такъв мир крупният капитал не може да разчита на своето нормално развитие! Дори на съществуванието си. Капиталът се нуждае от спокойствие, а не от напрежение. Спокойствието се постига чрез взаимно разбиране и балансиране на интереси. Конфронтацията ражда напрежение и желание за реванш.

Синдикалните организации, лишени от достатъчно разбиране и подкрепа от страна на правителствата, не проявяват необходимата твърдост в защита на интересите на наемния труд. С това, до известна степен, могат да се обяснят социално-икономическите своеволия, а често пъти дори и произвол, на едрия капитал и на управляващите политици спрямо интересите на наемния труд. Вгледайте се, например в основните контури на политиката по доходите. През 2014 г. България има 45% от средния БВП на човек от населението в ЕС, но едва 20-25% от средните им доходи. При изпреварващо нарастване на обществената производителност на труда у нас през последните 26 години, ако се прилагаха нормалните европейски стандарти в политиката по доходите ние трябваше да имаме поне 40% от средните доходи в ЕС. Главно с това аз си обяснявам растящото недоверие на наемния труд към синдикатите, защото хората не виждат в тяхно лице ефикасни защитници на своите фундаментални интереси. Българските синдикати правят повече от допустимите социални компромиси в отношенията си с правителствата и с капитала.

Пазарните фундаменталисти твърдят, че трябва да харчим толкова, колкото създаваме, за да не изпадаме в бюджетни дефицити и да трупаме държавен дълг. Това е правилно. Но големият въпрос е колко създаваме, за да преценим колко можем да мобилизираме с данъците? Ако приемем с някои уговорки, че косвените данъци (главно ДДС, акцизи и мита) у нас са на нормално европейско равнище, да отправим поглед към преките данъци (върху печалбата и върху доходите). Дали през 2014 г. нашата икономика е създала такава нова стойност, че може да мобилизира само 4,3 млрд. лева, колкото са събрани с 10 процентните „плоски” преки данъци? Дали това е максимумът, който държавата е могла и е трябвало да събере, за да се отговаря с клишето, че „няма повече пари”?

Преобладаващите проценти за преките данъци в ЕС са около 3,0-3,5 пъти по-високи от нашите. Делът на преките данъци в структурата на общите данъчни приходи в ЕС е 33-34%, а у нас 18,6%. Ако това е грубо мерило за подлежащия за мобилизиране чрез преките данъци потенциален ресурс у нас, той би възлизал на 7,7 млрд. лева. Ако тази практика на европейските страни подсказва нещо, то е че нашата държава мобилизира чрез преките данъци далеч по-малко (едва 55%) от нормалното, което би трябвало да мобилизира по европейските стандарти. То показва, че икономиката ни създава много повече, но с изкуствено поддържаните ниски преки данъци нашите правителства мобилизират за обществени нужди едва половината, а другата половина подаряват на работодателите, особено на най-едрия капитал.

На това основание допускам с някои условности, че през 2014 г., прилагайки европейските стандарти и при нашето равнище на производителност на труда, сме могли да мобилизираме с преките данъци, около 7,7 млрд., а не 4,3 млрд. лева, колкото са събрани в действителност. Ето това е жестоката истина, която се скрива от народа. Представете си колко още обществени потребности можеха да се задоволяват ежегодно с тези допълнителни ресурси от 3,4 млрд. лева през последните години. Повтарям – ако се прилагаха европейските стандарти. И това се прави година след година, като хората биват заблуждавани, че „няма пари”. И се отказва на БАН, когато тя моли отчаяно за финансови трохи – допълнителни 15 млн. лева за 2016 г. И в същото време най-висши държавни чиновници декларират, че науката е приоритет за България.

Може да ми се възрази, че нашата икономика не е подготвена за европейско равнище на облагане с преки данъци, веднага след присъединяването си към общността. В това има някакво основание. Приемам, че следва да се ориентираме към постепенно сближаване с европейския данъчен модел, като увеличаваме година след година размера и дела на преките данъци. Българските власти обаче отказват категорично такъв подход и се придържат фанатично към свръхниските „плоски” преки данъци. Ето вече 9 години сме член на ЕС и не сме се приближили дори с милиметър към техния данъчен модел. А постоянно ни убеждават, че сме за европейска интеграция. Ако допуснем условно постепенен подход на сближаване вместо 4,28 млрд. лева от преки данъци през 2014 г. бихме могли да събираме 5,5 млрд. лева, а през 2016 г. – 6,5 млрд. лева. В проектобюджета за 2016 г. обаче са предвидени само 4,5 млрд. лева от преки данъци, т.е. почти на равнището на 2014 г.

Пазарните фундаменталисти и управляващите политици укриват тази истина от обществото. Помагат им и сервилните медии, като допускат главно тях до камерите, микрофоните и весникарските страници. Въпреки ограниченията, чрез изявленията на обективни социално ориентирани икономисти, частици от тази истина достигат до все повече хора, главно чрез сайтовете в интернет. Не разбирам защо мнозинството от нашия народ търпи покорно това безобразие вече години наред! Нещо повече, защо на изборите гласува за тези, които го лъжат и ограбват!

Пазарните фундаменталисти и правителствата в България си въобразяват, че имат много силен аргумент за този начин на регулиране на нетните доходи на труда и на капитала чрез данъците. Те убеждават неинформираните хора, че „частният бизнес е по-рационален от държавния, че частникът винаги е добър стопанин, а държавата винаги е прахосник”. „На това основание, казват те, се предприема поголовна приватизация, а преобладаващата част от новосъздадената стойност се оставя на добрия стопанин – частния предприемач, а не се предава на държавата – прахосник чрез данъците”. Така се стига до решението за свръхниските преки данъци (10% у нас, при средно около 30% за данъка върху печалбата и 40-45% за данъка върху доходите в Западна Европа) и свръх ниското преразпределение на средства с държавните разходи чрез бюджета (33-35% от БВП у нас, при 50-52% в западноевропейските страни).

Тези числа пораждат въпроса: защо западноевропейските парламенти не гледат на държавата като на прахосник и й предоставят повече ресурси чрез по-високите данъци и по-активната преразпределителна роля на бюджета с държавните разходи, а нашият парламент е на обратното мнение. И поради това приватизира поголовно и създава изключителен данъчен уют на частния сектор чрез свръхниското облагане на печалбата и доходите? Кой е прав при тези фундаментални различия в управлението на икономиката чрез данъчната система, като най-важен преразпределителен механизъм? Дали правителствата на Западна Европа, САЩ, Канада и Япония са слепи и глупави, а нашите управници са прозорливи и умни! Или обратното! Нека читателят сам прецени.

Тези въпроси нямат лесни отговори. Макар че след малко повече размисъл може да се стигне до някои задоволителни отговори:

Първо, социалните, здравните, образователните, научните, културните, екологичните, демографските, инфраструктурните, съдебните, отбранителните, охранителните и други подобни функции се упражняват от държавата. Това са присъщи и неотменими нейни функции, за чието упражняване са й нужни финансови ресурси. Частният сектор не е способен да ги изпълнява отговорно. Световната практика през последните 100-150 години не ни предлага нищо по-различно.

Второ, Частният сектор влага ресурси само там, където получава задоволителна печалба и се стреми към максимална печалба. Печалбата, а не задоволяването на обществени потребности, е смисълът на неговото участие в стопанския оборот. Той задоволява такива потребности само там и до толкова, където и доколкото това му носи печалба. И колкото по-висока е печалбата, толкова по-доволен е той. Това е идеалът на частния предприемач. Той не може да функционира на загуба продължително време. И аз не го упреквам за това. Потребностите на българското и на всяко друго общество, обаче са много по-широки от обхвата на печелившите дейности в която и да е държава. Означава ли това, че нерентабилните дейности могат да бъдат напълно пренебрегнати, макар че са необходими на хората. Разбира се, че не! Държавата е единственият субект, който може и трябва да упражнява тези дейности в полза на обществото. А за да го прави са й нужни ресурси.

Трето, Не е вярно, че частният предприемач е винаги по-рационален от държавата в насочването на ресурсите по конкретни обекти и сфери на дейност. Има хиляди и хиляди примери у нас и в чужбина на чудовищно, неоправдано с нищо, прахосничество на ресурси в частния сектор. Известно е разходването на стотици милиони лева за задоволяване на свръх екстравагантно потребление; за покупка на ултра луксозни лимузини, хеликоптери, самолети, яхти, дори екзотични острови; за изграждане на ултрамодерни офиси и резиденции у нас и в екзотични далечни курорти; за покупка на футболни и други спортни клубове с фантастично, с нищо неоправдано от здравия разум, заплащане на спортистите, за което и най-големите световни учени не могат да мечтаят; авантюристично управление на банки и небанкови финансови институции, водещо до техния фалит с многомилиардни загуби за отделните граждани, за компании и за цялото общество (последният пример с КТБ у нас и многобройни далеч по-фрапантни примери в САЩ, Европа, Япония и на други места); за рискови депозити у нас и в чуждестранни банки и в задгранични ценни книжа; за участие в скъпи хазартни игри и т.н. Нима това са примери за най-рационално използване на ресурси от обществена гледна точка!

Четвърто, частният сектор се въздържа да инвестира в рискови и опасни дейности, от които обаче обществото се нуждае. Това, естествено се поема от държавата, но са й нужни ресурси, за да го финансира.

Пето, крупният частен сектор много често инвестира в офшорни или други подобни зони в Европа, Азия и малки екзотични островни държавици в Карибския и други региони, за да избегне данъчно облагане в страните, където е създаден. Широко разпространена е практиката да се инвестира в специални депозити за избегване плащането на данъци, възползвайки се от традиционната стриктна банкова тайна на някои европейски и други страни. Въпреки полаганите усилия през последните десетилетия, откриването и ограничаването на тези незаконни практики се оказва много трудно, поради вплитането в тези дейности на високопоставени личности от големи влиятелни държави. Не ми е известно възползването на държавни компании от такива противозаконни практики.

Шесто, широко разпространено е влагането на ресурси от дребния, средния и част от едрия капитал в сенчести дейности, за да се избегне плащането на данъци. Не ми е известно държавни фирми да практикуват такива дейности.

Седмо, частният сектор не инвестира в нискодоходни и бавно откупуващи се проекти, като инфраструктурните, особено в планински и изолирани райони, или в силно социално ориентирани дейности от които обществото се нуждае. Държавата се намесва и тук, за да запълни тази празнина, но са й нужни ресурси, за да ги финансира.

Осмо, когато конюнктурата е неблагоприятна или силно рискована, частният сектор не влага във физически инвестиции за производство на продукти и услуги, а насочва парите си в по-сигурни банкови депозити или в ценни книжа у нас и в чужбина. В отчета на БНБ за депозити на домакинства и НТООД може да се прочете, че в края на септември 2015 г. депозитите над 500 хил. до 1 млн. лева всеки са били1078 на обща стойност 757,7 млн. лева, а депозитите над 1 млн. лева всеки са били 611 на обща стойност 1515,9 млн. лева. По оценка на специалисти голямата част от тях са били депозити на собственици на фалирали или заплашени от фалит малки и средни фирми, вложили парите си на по-сигурно място. През това време животът си тече и трябва да се задоволяват неотложни обществени потребности, а частният сектор не го прави. Държавата се намесва и тук, за което са ѝ нужни финансови ресурси.

Девето, преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ) се насочват само в страни и сектори, където получават най-висока печалба, а не там, където са нужни на страната. Преди 2009 г. около 75% от ПЧИ у нас се насочваха в търговия с имоти и наемодателска дейност, търговия и ремонт на автомобили и мотоциклети, в хотели и ресторанти и във финансово посредничество. Никоя страна не е постигнала благоденствие с такава структура на инвестициите. Почти нищо не се насочи към здравеопазване, образование, наука, иновации, инфраструктура, високотехнологични производства и т.н. Това трябваше да се прави от държавата и й бяха нужни големи ресурси

Десето, важни и необходими на обществото дейности се осъществяват в условията на естествен монопол. Това открива възможности за злоупотреба с монополно положение. Всеки монопол е вреден, но най-опасен е частният монопол. И тук държавните инвестиции са по-рационалното решение, съчетано със силен обществен контрол, какъвто частните монополисти често пъти не допускат, позовавайки се на неприкосновеността на частната собственост, закрепена в конституцията. Държавата се намесва и в тези случаи, но за това се нуждае от ресурси.

Казаното до тук цели да предпази от наивно идеализиране на частния предприемач и на частната инициатива. И на свързаното с това предоверяване в проявяваната от тях по-голяма стопанска рационалност, оставяйки им на разположение по-голяма част от новата стойност, чрез свръх ниското данъчно облагане. Пазарните фундаменталисти твърдят, че оставените по този начин по-големи ресурси на частните предприемачи, ще се използват по-рационално и ще се инвестират за разширение и модернизация на производството. Това обаче не се потвърждава от нашата и от чуждестранната практика. В предкризисната 2008 г., т.е. преди да започне да се чувства ефектът от ниските „плоски” данъци, физическите инвестиции у нас бяха 29,4 млрд. лв.,а през 2013 г., т.е. с ниските „плоски” данъци, спадат на 18,1 млрд. лева. Тук, разбира се, влияят и други фактори.

Казаното по-горе за дефектите на частния сектор не означава, че държавният сектор е кристално чист и ефективен и че трябва да се уповаваме само на него, както беше в недалечното минало. И в него стават хиляди безобразия. Свидетели сме на тях от собствен опит. Въпросът е кой е по-малко лош?

Какво може да бъде решението в тази сложна обстановка? Решението е в лоялната конкуренция. Най-добре ще се развива общество със смесени форми на собственост: частна, държавна, общинска и кооперативна. Те трябва да са равнопоставени пред закона и да се конкурират свободно под икономическото слънце. Който е по-рационален ще оцелява и ще се развива. Който не е – ще вегетира и ще загива. Изборът за рационалността на една или друга форма на собственост и стопанисване трябва да се прави на конкурентния пазар, а не да се предрешава в най-високите държавни или партийни кабинети. При тези условия държавните предприятия ще са изложени на същия риск от фалит, както частните, кооперативните и общинските. Никоя от тях не трябва да може да разчита на подавана спасителна ръка от държавата при изпадане в тежко финансово положение по своя вина.

Изключения може да има само за дейности от стратегическо значение за сигурността на държавата. Те трябва да се определят предварително от Народното събрание, да работят прозрачно в същата пазарна среда и да са обект на непрекъснат държавен и обществен контрол.

Политиката на българските правителства на трайни икономически реверанси пред капитала, особено пред най-крупния капитал, е много опасна. С поддържането на свръх ниски преки данъци и изкуствено занижени бюджетни ресурси се налага убийствена рестриктивна политика над голямото мнозинство от народа, над малкия и средния бизнес, над интелигенцията и над пенсионерите. Това вкарва страната в поредица от години с бюджетни дефицити, които водят до натрупване на все по-голям публичен дълг, чието обслужване става все по-трудно. От държава с нисък публичен дълг (17-18% от БВП) до преди две години, България сега е със средна публична задлъжнялост (почти 30% от БВП). Нараства опасността от навлизане в дългова спирала, от която трудно се излиза. Едновременно с това расте и корпоративната задлъжнялост. Брутният ни външен дълг вече е около 90% от БВП, а заедно с вътрешния – около 100%.

И всичко това българските правителства правят с твърдото си упорство да угаждат на крупния български и чуждестранен капитал чрез рекордно ниските данъци. Тази политика, както вече подчертах, създава сериозни текущи проблеми на голямото мнозинство от домакинствата, на дребния и средния бизнес, на интелигенцията. В средна и по-далечна перспектива от това ще започне да страда и крупният капитал. Нима това не се разбира от настоящите български управници!

Прекаленото повишение на данъчните ставки обаче не е желателно, понеже действа демотивиращо на предприемчивостта при упражняване на стопанска дейност и не насърчава към научно-техническо творчество. Прекалено високите данъци засилват и изкушенията за неплащането им. С повишаването на процента на облагане размерът на постъпленията расте до някъде пропорционално на нарастващата данъчна ставка, след това престава да расте, въпреки повишението на данъчния процент, а след достигане на много високо облагане, примерно 60-70 и повече процента – размерът на постъпленията намалява поради все по-масово неплащане на данъците.

Това се проявява по различен начин в различните страни. То зависи от националната психология, от манталитета на данъкоплатците, от наличието или липсата на утвърдени отговорни данъчни традиции, от убеждението че в съвременното демократично общество гражданите имат едновременно права и отговорности, от наличието или липсата на доверие към държавните институции и политиците, от ефикасността на данъчната администрация и т.н. В Белгия плащат до 70% данък за етажа на най-високите доходи, във Финландия до 62%, в Дания и Швеция до 56%, в Холандия и Норвегия до 52-54% и събираемостта на данъците е добра, мнозинството от хората имат самочувствието и удовлетвореността, че са редовни данъкоплатци на своята държава, а държавата доказва, че използва рационално събраните парични ресурси, че не допуска прекомерна корупция. В България, Гърция, Италия и в други южноевропейски страни, обаче много хора се гордеят с неплащането на данъците и иронизират тези, които го правят. У нас даже има остроумни анекдоти в този смисъл, упрекващи редовните данъкоплатци и героизиращи нарушителите

Решението на проблема при настоящите български условия е в избора на умерено високо и обществено приемливо данъчно облагане, примерно между 20 и 30%, при които ще се събира по-голям ресурс и ще се постига по-добра събираемост. И още по-важно, такова равнище на облагане ще е израз на балансирано съчетаване на обществените интереси с интересите на отделния данъкоплатец. Прекомерно ниските данъчни ставки дават превес на индивидуалния интерес на данъкоплатците и вредят на обществените интереси. Прекомерно високото облагане прави обратното. И двата подхода са погрешни.

Давам си сметка, че прилагането на моите предложения няма да е лесно. Засегнатите най-богати слоеве у нас, привикнали с подарения им данъчен уют, ще се съпротивляват на всяко повишение на тяхното данъчно бреме и ще плашат с „предстоящи масови фалити на компании”, „масови уволнения на персонал” и т.н. Много съм любопитен опонентите дами докажат защо нашите фирми ще банкрутират масово при умерено прогресивен корпоративен данък с максимална ставка 20%, а австрийските, белгийските, хърватските, датските, естонските, финландските, френските, германските, гръцките, италианските, малтийските, холандските, норвежките, португалските, словашките, испанските, шведските, швейцарските, турските и други фирми не фалират при по-стръмно прогресивен корпоративен данък с основни ставки 20% и максимални до 35-36%! Още по-високи са данъчните ставки в страните от ЕС при прогресивния подоходен данък (виж таблица 2.).

Пазарните фундаменталисти ще възразят на предлаганото умерено равнище на данъчно облагане, оправдавайки се с неплащането им. По този начин те признават своята и на българските власти неспособност или нежелание да създадат и ръководят ефикасна данъчна администрация, която да обслужва фундаменталните национални интереси, като прилага твърдо закона. Така постъпват правителствата на всички цивилизовани страни в Европа и извън нея. Ако нашите политици възразяват срещу това, те не заслужават политическо доверие и трябва да бъдат държани далече от лостовете на властта.

Ако за момент допуснем, че данъците са премахнати, държавата и обществото ще бъдат парализирани тотално. Няма такава държава по света. Ако данъците бъдат сведени до 2-3-5% парите няма да стигат за нищо. И такива държави няма в цивилизования свят. С политиката на свръх ниски данъци се залагат предварително основите на жестоки бюджетни рестрикции, които биха парализирали всяка държава и биха разрушили всяко общество. Това е безумна политика с която се създават идеални текущи условия за крупния капитал (1-2% от населението) и финансов геноцид за 80% от хората. Ако сме прецизни, това не е добре и за самия крупен капитал, понеже той се нуждае от защитните функции на държавата. А те трябва да са добре финансирани, за да бъдат упражнявани ефикасно.

Ако българското правителство продължава да упорства с 10 процентните си „плоски” преки данъци винаги ще има остър недостиг на пари за нормално изпълнение на най-насъщните държавни функции. Тези функции ще са поголовно недофинансирани. Твърденията, че оставените с ниското облагане повече ресурси на частния предприемач се използвали най-рационално, както вече посочих, са опровергани тотално от българските и световните стопански реалности. Не е вярно, че държавата е винаги лош стопанин, а частният сектор е винаги добър стопанин! Това изглежда разбират почти всички правителства в ЕС, но не и българското. Както посочих по-горе, има хиляди случаи на лошо и на добро стопанисване, както от държавата, така и от частното предприемачество. Световните стопански реалности са далеч по-сложни, отколкото ни ги представят пазарните фундаменталисти.

Означава ли това, че нашето правителство е най-умно със своята политика на рекордно ниски данъци, а другите са късогледи и малоумни? Вярно е по-скоро обратното. То се потвърждава и от фактите. България беше и остава най-бедната страна в ЕС. При сегашната си рестриктивна политика и хилави темпове на развитие, граничещи със стагнация, България никога няма да достигне по-богатите европейски страни. Най-прецизните анализи показват, че социално-икономическата дистанция между нас и развитите страни от ЕС не намалява.

Управниците ни се хвалят, че у нас има финансова стабилност. Това е стабилност на оскотяващата мизерия по европейски стандарти за 50-55% от населението, живот на границите на бедността за 30-35% и благоденствие за 5-10% богати и най-богати. Коя държава може да се гордее с такава стабилност? Коя държава е постигнала национално благоденствие при такава доходна структура на своя народ и абсурдно неравенство в своето общество? Няма такава държава!

Чудя се как нашият народ продължава да търпи! Въпреки че е известен с пословичната си покорност, търпение и послушание! И до кога ли ще търпи! Кога ли ще разбере, че колкото повече търпи, толкова повече управниците му ще злоупотребяват с неговата покорност! Покорността и търпението не са средство за поддържане на социалния мир. Чрез тях не се постига благоденствие, а се създават условия за авторитаризъм, диктатура, престъпност и корупция. Ето такава е картината на нашата България.

В следващите редове се спирам накратко на отделни аспекти на данъчната система в ЕС и у нас и препоръчвам някои важни промени в данъчната ни система, без да навлизам в технически подробности. Ще се спра на най-важните икономически и социални характеристики на някои данъци от гледна точка на изпълнението на гореизброените основни функции.

Като член на ЕС България има добър ориентир за модела на своята данъчна система. Сближаването и последващото уеднаквяване на данъчните системи, наред с другите инструменти на макроикономическата политика, е задължително условие за всяка интеграционна общност. Без това тя няма да е общност. Философията и конструкцията на нашата данъчна система трябва да се придържа към философията и конструкцията на данъчната система на ЕС и по-специално, към данъчните системи на страните, които формират икономическия гръбнак на общността. Европейските икономики в една или друга степен почиват на принципа за социалното пазарно стопанство, макар че през последните 10-15 години пазарните фундаменталисти полагат усилия за демонтирането му.

Събитията през последните години потвърдиха, че опитите от няколко десетилетия да се „американизира”, т.е. да се „пазаризира” още повече системата за управление на европейската икономика се провалиха. Световната криза от 2008-2009 г. отвори очите на много икономисти и политици в Европа. По същото време, особено при президента Обама, се правят опити да се „европеизира” т.е. да се социализира още повече тяхната система за икономическо регулиране. Американските консерватори се съпротивляват упорито на тези опити. Тук трябва да се има предвид, че понятието социално не означава социалистическо.

Налице е обаче и един парадокс. Докато Америка стимулира икономиката си от няколко години с така наречените „количествени улеснения”, започнати от предишния председател на Федералния резерв Бен Бернанке, за да се ускори излизането от кризата чрез по-висок растеж, заетост и доходи, Европа я потиска, за да намали бюджетните дефицити и публичната задлъжнялост. Едва от тази година по инициатива на председателя на Европейската централна банка Марио Драги и в ЕС се прилагат количествени улеснения, макар и в по-ограничени мащаби. Напоследък се говори за продължаването им поне с още една година, което ще бъде полезно. Двете философии за макроикономическо управление се различават помежду си и прилагането им дава различни резултати. Америка вече излезе от кризата, а Европа е единственият голям регион в световната икономика, който все още е в стагнация. В професионалните среди често се говори и пише, че европейската икономика е „болният човек” на световната икономика.

Европейският данъчен модел

Като източник на информация за характеристиките на Европейския данъчен модел използвам най-меродавни публикации. Основната между тях е Eurostat, Development of the Overall Tax Revenue in the European Union. 2014 edition. Преобладаващата част от данните за ЕС и за България в следващото изложение са от тази най-надеждна публикация по темата. Последната година за която има данни там е 2012 г. Този тип данни са силно инерционни и можем да сме сигурни, че междувременно не са настъпили съществени изменения, които да изкривят общата картина.

Фундаментална черта на данъчните системи в развитите пазарни икономики е прилагането на прогресивно данъчно облагане. Човечеството отдавна е стигнало до убеждението за прилагане на прогресивни данъци. Най-ранното известно приложение на прогресивно облагане през средновековието датира от Великобритания през 1435 г. В САЩ това е направено в 1862 г. по времето на президента А. Линкълн. Този тип облагане има няколковековна история в Европа и е развит до съвършенство, като се държи сметка за икономически, социални, екологични и други аспекти.

Най-важни черти на европейския данъчен модел са:

Първо, данъчните системи на страните се основават на баланс на интересите на труда и капитала. Поддържането на такъв баланс е базисно условие за икономическа, социална, политическа и всякаква друга стабилност на държавите и обществата, дори за тяхната национална сигурност.

Второ, общото ниво на данъчното бреме (косвени данъци + преки данъци + социални осигуровки) е умерено високо и е стабилно – около 35-37% от БВП. То съчетава интересите на отделните данъчни субекти и на обществото.

Трето, стабилна е и вътрешната структура на трите му съставки: косвени данъци – около 33-34%; преки данъци – около 33-34%; социални осигуровки – около 32-33%. Това разпределение пък съчетава интересите на различните групи данъчни субекти.

Четвърто, вътрешната структура на всяка група данъци също остава стабилна. ДДС заема около 50% от общия размер на косвените данъци. Данъкът върху дохода на физическите лица варира между 70 и 75% от общия размер на преките данъци, а корпоративният данък – 20-23%. Работодателите внасят около 57-58% от социалните осигуровки, а работниците – останалата част. Тази структура също съчетава интересите на засегнатите данъчни субекти.

Общото данъчно бреме се измерва с отношението между размера на всички видове данъчни приходи и социални осигуровки, от една страна, и размера на БВП, от друга, за съответната година. Средно за ЕС през 2012 г. те са били 35,7% от техния БВП. Най-високи са били в Дания – 48,1%, в Белгия – 45,4% и във Франция – 45,0%, а най-ниски в Литва – 27,2%, в България – 27,9% и в Латвия – 27,9%.

Косвените данъци (ДДС, акцизи, мита и други по-маловажни) за ЕС през 2012 г. са били 33,4% от общите данъчни постъпления. Най-нисък е бил техният дял в Германия – 29,2%, Белгия – 29,4%, Холандия – 30,4% и Испания – 32,9%, а най- висок в България – 55,3%, Хърватска – 50,8%, Румъния – 47,2% и Унгария – 47,1%. Ставките по ДДС се определят от националните парламенти, а за акцизите пак от националните парламенти, но в съответствие с определените от Европейската комисия стандарти. Митата се определят от Европейската комисия в рамките на общата митническа политика.

Преките данъци (върху доходите на физическите лица, върху печалбата и други по-маловажни) общо за ЕС през 2012 г. са били също 33,4% от общите данъчни постъпления. Най-нисък е бил техният дял в Хърватска – 17,1%, Литва – 18,8%, България – 18,8%, Унгария – 19,2% и Словакия – 19,7%. Тези страни прилагат „плоски” данъци, които осигуряват по-голямо намаление на преките данъци от косвените. Най-висок дял на преките данъци имат Дания – 63,6%, Ирландия – 45,6%, Великобритания – 42,7%, Испания – 41,4% и Малта – 41,3%.

Осигурителните вноски (пенсионни, здравни и други) средно за ЕС през същата година са били 32,4% от общите постъпления. Най-нисък е бил техният дял в Ирландия – 15,3%, Испания – 16,2%, Малта – 18,0% и Великобритания – 18,8%, а най-висок в Чехия – 44,5%, Словакия – 44,2%, Холандия – 41,0% и Словения – 40,5%.

Приходите от данък върху собствеността на недвижимо имущество средно за ЕС през 2012 г. възлизат на 1,5% от БВП. Най-висок е той във Великобритания – 3,4% от БВП, Дания – 2,4% и Франция – 2,1%. В България са 0,3% – един от най-ниските в ЕС. В Хърватска, Люксенбург и Малта няма такъв данък.

Данъците върху дарения и наследства се определят от общините и са между 0,4% и 0,8% от данъчната основа, когато се получават от роднини по нисходяща линия и между 3,3% и 6,6% ако се получават от други лица. Не се облага с данък собственост, получавана от съпрузи или по пряка линия. Първите 250 хил. лв. се освобождават от данък.

Между страните членки на ЕС има големи различия в размера на данъците. Няма особено големи различия между старите членове на общността. Не са големи различията и между новите членки на ЕС от Централна и Източна Европа, Кипър и Малта. Новите страни членки, като група, се различават съществено от групата на старите, с високия дял на косвените и с ниския дял на преките данъци. Големи различия между двете групи страни има и по величините на данъчните проценти за преките данъци, а също и по облагането на собствеността.

Къде сме ние?

В синтезирана форма отговор на този въпрос може да се даде със следната таблица:

Таблица 1. Къде сме ние?

Показатели Ниво в % Място
1.Структура на приходите по видове данъци (% от БВП)    
-Косвени данъци:

   –ДДС

-Акцизи и потребителски данъци (с вносните мита)

15,4

9,4

5,1

6

3

1

-Преки данъци:

Върху личните доходи

-Върху печалбата

-Други преки данъци

5,3

3,0

1,9

0,4

27

27

22

24

-Социално осигуряване 7,2 23
Общо 27,9 27
2.Структура по ниво на плащане (% от общите приходи)    
-Централното правителство 70,3 6
-Местните власти 3,0 25
-Социалноосигурителни фондове 25,8 21
3.Структура по икономически функции (% от БВП)    
-Потребление 14,9 4
-Труд 9,2 28
-Капитал

-в т.ч. приходи от данъци върху недвижима собственост

3,9

0,6

23

23

Източник: Eurostat, Development of the Overall Tax Revenue in The European Union, 2014 edition. Раздела за България, сс. 54-57.
Пояснение: Класацията на България по различните показатели в последната колона е в нисходящ ред и е определяна от авторите на публикацията . Не съм внасял никакви промени в нея.

Последната колона характеризира мястото на България между 28-те страни членки на ЕС. Общото впечатление от нашата класация е неблагоприятно. По негативните показатели (преобладаващата роля на косвените данъци в бюджетните постъпления, високото поголовно облагане на потреблението, ниското облагане на капитала, високата централизация на данъчната система) сме между първенците в ЕС – заемаме 1-6 място между 28-те членки на общността. По позитивните показатели (важната роля на преките данъци, по социалното осигуряване, по степента на децентрализация на данъчната система) сме на опашката – заемаме 23-28 място.

Нашата структура на приходите по видове данъци не е характерна за модерните данъчни системи в Западна Европа. Класацията ни по дела на косвените данъци е антисоциална и антиевропейска. На аргументите се спирам по-подробно в следващия раздел. Същото, но в обратния смисъл, важи и за преките данъци. Ние сме на последно или едно от последните места в класацията по дела на преките данъци в бюджетните приходи, което характеризира антисоциалния характер на нашата данъчна система.

Нашата структура по нивото на плащанията на данъците също е крайно неблагоприятна. Тя показва висока степен на централизация и нищожна роля на местните власти при събирането и прякото използване на данъците.

Неблагоприятна е и структурата на данъците по икономически функции. Нашата данъчна система прилага широкообхватно и високо облагане на потреблението чрез косвените данъци, включително и на най-бедните слоеве, като ги лишава от необлагаем минимум, и прилага символично облагане на собствеността на високодоходните слоеве от населението. Това е тотална дискриминация на бедните и средните слоеве (около 85% от населението) и облагодетелстване на заможните, богатите и най-богатите (около 15% от населението). Облагането на недвижимото имущество у нас е пет пъти по-ниско от средното за ЕС и над 10 пъти по-ниско от това във Великобритания, която се счита за люлка на съвременното пазарно стопанство.

През последните десетина години данъчната стратегия в България беше: намаление на общото данъчно бреме, при снижаване дела на преките и повишение на дела на косвените данъци. Това означава преместване на бремето на облагането от богатите върху бедните и средните слоеве.

Най-важни изводи

Съотношението между преките и косвените данъци е изразител на държавната политика към труда и капитала. Преобладаването на косвените данъци показва, че данъчното бреме се разпределя между всички социални групи. На пръв поглед това може да изглежда приемливо. То обаче тежи най-много на хората със средни, ниски и най-ниски доходи, защото те се хранят, обличат, обуват, пушат, пият алкохол, ползват отопление, осветление, транспортни и други услуги като заможните, богатите и най-богатите и плащат същите високи проценти ДДС и акцизи. Бедните понасят най-трудно това бреме, понеже доходите им са многократно по-ниски, посочените продукти и услуги заемат най-висок дял в семейните им бюджети, облагат се със същите високи проценти за ДДС и акцизи, които превишават значително ставките на преките данъци (например, 10% върху печалбата и доходите, от една страна, и 20% ДДС и още повече с акцизите, от друга). Бедните и средните слоеве не могат да се възползват от ниското облагане с преки данъци, понеже нямат такива доходи и доколкото ги имат, липсва необлагаем минимум. Данъкът от 10% на бедния човек с 200 лв. месечен доход (които се разходват изцяло за храна и се облагат с 20% ДДС), тежи много повече от същия данък на човек с 2000 лв. или 20000 лв. месечен доход, където разходите за храна заемат нищожен дял.

В нашия данъчен модел делът на преките данъци е по-малък. Това е изгодно за заможните, богатите и най-богатите, защото изброените продукти и услуги, облагани с ДДС и акцизи, заемат нищожна част от семейните им бюджети. Преобладаващата част от техните доходи се облагат с нисък пряк данък, а немалка част не се облагат изобщо, защото са в сивия сектор, чийто дял в нашата икономика се оценява на 30-40%. Дори и да искат, бедните не могат да скрият част от дохода си в сивия сектор, понеже нямат такъв. Тази данъчна политика в полза на капитала у нас се засилва с упорития отказ на властите от прогресивно облагане, каквото се използва в повечето страни от ЕС, с прилагането на най-нисък „плосък” корпоративен и подоходен данък, с отказа от семейно данъчно облагане и с премахването на необлагаемия минимум.

С тази си икономически нерационална и антисоциална данъчна политика България се конфронтира и с най-развитите страни от ЕС. Ние получаваме милиардни безвъзмездни помощи от ЕС, а прилагаме спрямо тях данъчен дъмпинг с най-нисък дял на преките данъци и най-ниски „плоски” данъчни ставки. Както посочих в първи раздел, нашата държава се самолишава от вътрешни приходи, облекчава най-богатите си данъкоплатци и товари бедните, а чакаме помощи, събирани с по-високо облагане на западноевропейските данъкоплатци. Това дразни властите и гражданите на западноевропейските страни, все по-често ни се напомня от тяхното обществено мнение и едва ли ще бъде толерирано дълго. То противоречи и на елементарните интеграционни принципи. Според тези принципи в рамките на една интеграционна общност трябва да има еднакви или близки по равнище данъци и сходни данъчни основи, за да не влияят изкривяващо върху пазарните критерии за териториално и регионално насочване на ресурсите между страните членки на ЕС, да не облагодетелстват едни за сметка на други страни членки.

От гледна точка на европейския опит, на принципите на социалната справедливост и на солидарността България прилага най-консервативната, антисоциална и антиинтеграционна данъчна и осигурителна политика. А нашите данъкоплатци мълчат и търпят. Търсят начини да не плащат данъците и ако ги намерят, с удоволствие се възползват от тях. А на изборите гласуват за тези, които в продължение на много години поддържат заплатите и пенсиите им ниски, а косвените им данъци – високи и ги лишават от необлагаем минимум при подоходния данък. Странно поведение на най-бедния народ в ЕС!

Опитите за оправдаване на ниските преки данъци със стимулиране на стопанската активност, привличане на чужди инвестиции, повишаване на събираемостта на данъците, ограничаване на сивия сектор и повишаване на конкурентоспособността се провалиха. Когато се позовават на миналото, пазарните фундаменталисти лъжат, че с въвеждането на ниски „плоски” данъци нараства масата на данъчните постъпления. Когато говорят за бъдещето и предричат финансова катастрофа при евентуална промяна на данъчното статукво, те отново лъжат, разчитайки на неинформираността на голямата част от хората.

В това отношение сервилните медии правят лоша услуга на България и на българските граждани, защото допускат до камерите, микрофоните и печатните страници на медиите главно пазарните фундаменталисти, а не ги изправят очи в очи с опоненти. Наверно защото знаят, че няма да издържат в открита дискусия. От средства за информация българските медии се превърнаха в средства за дезинформация или за подвеждаща информация. Историческите факти по света потвърждават, че почти винаги, когато са въвеждани ниски преки данъци бюджетните постъпления са намалявали и бюджетните дефицити са се повишавали. От това е печелел само капиталът. Тези факти обаче отсъстват от новините и коментарите на българските медии. На тази тема ще се върна по-долу към българския опит.

Въпреки ниските данъци стопанската активност в България през последните години не е по-висока. През 2007 г., т.е. преди въвеждането на ниските „плоски” данъци, бяхме на седмо място в ЕС по темп на прираста на БВП; през 2009 г. т.е. с „плоските” данъци – на 16-о място, през 2010 г. на 18-о място, през 2011 г. на 16-о и т.н. Не е доказана пряка причинно-следствена връзка между ниски преки данъци и висок растеж на БВП. Растежът се определя от цял пакет фактори, като ниските данъци са само един от тях, при това, не най-важният.

Пазарните фундаменталисти казват, че ниските данъци привличали преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ). И това не е вярно. През последните 5-6 предкризисни години у нас постъпиха значителни чужди инвестиции, но насочването им по сфери на дейност имаше паразитен характер. Както посочих по-горе, около 75% бяха за четири направления: недвижими имоти и наемодателска дейност, търговия и ремонт на автомобили и мотоциклети, финансово посредничество, хотели и ресторанти. Само ПЧИ за търговия и ремонт на автомобили превишаваха тези в цялата преработваща промишленост. Не е ли това абсурдно! Няма държава по света, която да е просперирала трайно с такава структура на инвестициите си!

Приоритетни за нас отрасли и сфери на дейност, като здравеопазване, образование, наука, иновации, инфраструктура, опазване на природната среда бяха пренебрегнати от чуждестранните инвеститори, защото не отговаряха на техните комерсиални интереси. Нашата конкурентоспособност беше и продължава да е най-ниска, а енергоемкостта ни – най-висока в ЕС. Расте обезлюдяването на много райони на България. Голяма част от младежите и девойките, току що завършили университетите, напускат страната ни и така изтичат не само младите мозъци, но и генетичният потенциал на България. ПЧИ не помагат за преодоляване на тези фундаментални дефекти на нашата икономика и на обществото ни.

Ниските преки данъци нямаха нищо общо с притока на ПЧИ. Най-големият приток беше преди въвеждането на ниските „плоски” данъци и се дължеше главно на благоприятната световна и европейска конюнктура. След тяхното въвеждане настъпи срив в притока на ПЧИ, не заради ниските данъци, а под влияние на други по-важни фактори, главно влошаването на световната и европейската конюнктура. Притокът на ПЧИ у нас през 2007 г. (т.е. преди кризата) беше 9,05 млрд. евро, а през 2011 г. – 2,12 млрд., през 2012 г. – 1,32 млрд., през 2013 г. – 1,38 млрд. и през 2014 г. – 1,28 млрд. евро. За това повлия и кризата в съседна Гърция, която хвърляше сянка на съмнения в световните финансови среди върху стабилността на нашата икономика и банковата ни система, а също и многобройните наши вътрешни проблеми, за които чуждестранните финансисти са добре информирани.

От казаното следва, че ниските преки данъци не са първостепенен фактор за привлекателността на България за ПЧИ. Достатъчно е да напомним за широко разпространения у нас така наречен „данък корупция”, за неефикасната държавна администрация, недостигът на висококвалифицирани кадри, нестабилното законодателство, бавното съдопроизводство, лошата инфраструктура и т.н., за да разберем, че данъчните ставки нямат решаващо значение за привлекателността ни за чужди инвестиции.

След многократните намаления на осигурителните вноски (от 32% на 16%), на корпоративния и на подоходния данък, обещаните от пазарните фундаменталисти стотици хиляди нови работни места и стотици милиони лева допълнителни приходи от данъци и осигуровки не се появиха. Напротив, през последните години изчезнаха около 400 хил. работни места. Растеше бюджетният дефицит и дефицитът в осигурителната система, делът на сивия сектор е 30-40%. Около 50% от пенсиите се осигуряват с текущи трансфери от републиканския бюджет, а не от пенсионно-осигурителни вноски. Проверките на НАП и на други контролни органи установяват масови нарушения на данъчната, осигурителната и митническата дисциплина, на санитарно-хигиенните и екологичните стандарти, на трудовата безопасност и т.н., въпреки рекордно ниските корпоративни и подоходни данъци.

У нас липсва структурна и технологична модернизация в икономиката, въпреки най-ниските преки данъци и осигурителни вноски с които на частния бизнес са оставени минимум 30 млрд. лв. допълнителни ресурси през последните 10 години, Не се инвестира в научни изследвания и внедряване на технически и други новости. Това личи от посредственото качество на произвежданите продукти и услуги. Високотехнологичните стоки са едва 3,4% от нашия износ при 18-20% средно за ЕС. Преобладава износът на суровини, материали и първично преработени стоки (44,7% от износа) на ниски експортни цени. Нашият частен капитал използва голяма част от оставените му необложени доходи за инвестиции в екстравагантни офиси и резиденции у нас и в чужбина, луксозни автомобили, яхти, самолети, хеликоптери и други подобни; няма подобрение на условията за труд.

След 2007 г. затихна дейността по разширение и модернизация на нашия производствен потенциал, каквото цивилизованите страни правят активно по време на криза. Както вече споменах по-горе, в предкризисната 2008 г. инвестициите у нас бяхя 29,4 млрд. лв., а през 2013 г. – 18,1 млрд. лв. Влоши се структурата на вноса по начин на използване. Рязко спадна вносът на инвестиционни стоки. Ако през 2007 г. той беше 30,6% от общия внос, за 2013 г. е 22,2%. Още повече спадна вносът на машини, уреди и апарати. Кризисните години са проспани и нашата икономика не е готова за успешно следкризисно развитие.

Корпоративният данък, данъкът върху доходите на физическите лица и стандартният данък върху добавената стойност в страните членки на ЕС и в няколко други европейски страни са както следва (виж таблица 2.):

Таблица 2. Данъци в европейските страни – в %

Страни Максимални ставки за корпоративен данък Максимални ставки за данъка в/у доходите Стандартен ДДС
Австрия 25 50 20
Белгия 33,99 70 21;12
България 10 10 20
Хърватска 20 40 25;13
Кипър 12,5 35 19;8;5
Чехия 21 15 21
Дания 22 55,56 25;0
Естония 20 20 20;9
Финландия 20 56,05-62,05 24;14;10
Франция 33,3;36,6 45;49 20;10;5,5;2,1
Германия 30,18-33,33 13,5-45;0 19;7
Гърция 26 42;46 23;13
Унгария 10;19 16 27
Ирландия 12,50 41 23
Италия 31,4 45 22
Латвия 15 23 21;12;0
Литва 15 42 21
Люксембург 29,22 40 17
Малта 35 35 18
Холандия 20;25 52 21;6;0
Норвегия 27 47,2;53,7 25;15
Полша 19 32 23
Португалия 21 46,5 23;13;6
Румъния 16 16 24;9;4
Словакия 22 19 20;10
Словения 17 50 22;9,5
Испания 28;25 42 21;10;4
Швеция 22 56,6 25;12;6
Швейцария 25 45,5 8
Турция 20 35 18;8;1;0
Великобритания 18 17 20
Русия 20 13 18;10;0
Украйна 18 17 20

Източник: Wikipedia. Tax rates of Europe.
Пояснение: Посочването на няколко числа, особено в колоната за ДДС показва, че се прилагат няколко данъчни ставки за различни стоки. България е една от малкото страни с единна ставка за този данък. Възможно е междувременно някои от данъчните ставки да са променени, но това не променя общата картина на данъците в Европа.

Преди въвеждането на „плоския” корпоративен данък от 1 януари 2007 г. и на „плоския” данък върху доходите на физическите лица от 1 януари 2008 г. нашите управляващи политици и обслужващите ги пазарни фундаменталисти твърдяха, че те ще помогнат за „изсветляване” на икономиката и ще се постигне рязко увеличение на постъпленията в бюджета от тези данъци. Позоваваха се на така наречената Крива на Лафер и на абстрактни опростени логически разсъждения. Нашата практика опроверга и тези прогнози. Сега пък е мобилизирана цялата мощ на пазарните фанатици да плашат обществеността, че посягането на „плоските” данъци (които те, странно защо, в противовес на световния опит, наричат – най-справедливи) и замяната им с умерено прогресивни данъци ще срине постъпленията в бюджета и ще има тежки последствия за икономиката и обществото. Това също не е вярно!

Всеки, който познава подробностите за така наречената „Крива на Лафер” не може да не знае за множеството условности около нейното съществуване и възможности за приложение. Не може да не е прочел, че дори нейният така наречен автор Артър Лафер няма претенции за авторство и още по-малко за приложимостта ѝ.

И още по-важно. Световният опит показва, че въвеждането на ниски данъци в повечето случаи е водело до намаление на бюджетните постъпления, повишение на бюджетния дефицит и на публичния дълг. Без да се връщам към многобройните примери в далечното минало, ще напомня, че това се случи и в САЩ по времето на президента Рейгън, а също и в близкото минало на двамата президенти – Буш старши и Буш младши. Това е една от многото причини за настоящия астрономически публичен дълг на САЩ. Не се е случвало в Западна Европа, защото там никога не са прибегвали до такива авантюристични резки намаления на данъците. Да не говорим какво става и какво би могло да се случи на нашите географски ширини, където доминира максимата, че „и нулев да е данъкът няма да го плащам”. Ниските данъчни проценти не пораждат автоматично готовност да се плащат данъците. То се потвърди от многобройните данъчни ревизии у нас през последните години, при ниските „плоски” данъци, установили хиляди груби нарушения. Потвърждава се и от обобщените данни (виж таблица 3.).

Таблица 3. Постъпления в републиканския бюджет от корпоративен данък и от данък върху доходите на физическите лица в млн. лева

Години Корпоративен данък-постъпления Корпоративен данък-прираст Данък в/у доходите-постъпления Данък в/у доходите-прираст
2005 932,4 1248,6
2006 1206,4 +274,0 1324,6 +76,0
2007 1676,6 +470,2 1808,7 +484,1
2008 2059,6 +383,0 1950,6 +141,9
2009 1617,4 -442,2 2029,8 +79,2
2010 1242,5 -374,9 2012,7 -17,1
2011 1495,9 +253,4 2179,6 +166,9
2012 1478,1 -17,8 2297,7 +118,1
2013 1553,0 +74,9 2348,5 +50,8
2014 1679,3 +126,3 2596,6 +248,1

Източник: Сайт на Министерство на финансите, раздел Статистика
Пояснения: Прирастът на постъпленията е спрямо предходната година. „Плоският” корпоративен данък действа от началото на 2007 г., а „плоският” данък върху доходите – от началото на 2008 г.

Нашите пазарни фундаменталисти и сега твърдят, че въвеждането на „плоските” преки данъци е довело до увеличение на бюджетните постъпления от тях. С тези си твърдения те допускат поне две големи грешки. Първо, не се съобразяват с реалните факти. А фактите са, че няма такова увеличение. При данъка върху доходите картината е силно противоречива, а при корпоративния данък спадът на постъпленията е категоричен. Второ, всеки средно грамотен икономист знае, че размерът на данъчните постъпления е резултат от взаимодействието на много фактори и че е невъзможно да се установи отделното въздействие на всеки от тях. Това се проявява в нашия случай с постъпленията от подоходния данък. Въпреки това, тези хора мълчат за влошаването, но решават да „припишат” цялото подобрение през последните години на действието на един фактор, за да „докажат” това, което им е изгодно да се докаже, колкото и произволно да е то. Такъв своенравен подход в икономическия анализ е недопустим.

Обективният анализ показва, че няма права причинно-следствена връзка между въвеждането на ниските „плоски” данъци и размера на бюджетните постъпления. От историята знаем, че „след това, не винаги означава поради това”. То важи както за положителните, така и за негативните резултати. Както вече споменах в горния параграф, бюджетните постъпления зависят от взаимодействието на много фактори в различна комбинация, с различна дозировка, при различна икономическа, социална, политическа, културна и друга среда. За разлика от така наречените „точни науки”, в обществените, в това число и в икономическите науки (които също са точни), последствията от икономическите процеси са обобщен резултат на това съвокупно действие и никога не е възможно изолирането и измерването на „приноса” на отделните фактори, дори и с най-съвременните методи за факторен анализ.

Очевидно е само едно – поради премахването на необлагаемия минимум при данъка върху доходите и рязкото намаление на данъчните ставки данъчното бреме се премества от богатите към бедните. Това е единственият важен резултат от въвеждането на този данък, който се поддава на безспорно установяване. През 2007 г. (преди въвеждането на „плоския” данък върху доходите) прирастът на постъпленията е бил 484,1 млн. лв., а през 2008 г. (с въвеждането му) прирастът е 141,9 млн. лв., което идва главно от премахването на необлагаемия минимум, а не от „изсветляването” на стопанската дейност. От това следва, че истински положителен принос няма. През 2009 г. прирастът на постъпленията намалява рязко, а през 2010 г. има спад. Колебливото увеличение на постъпленията от този данък през последните години може би се дължи главно на постепенно подобряване работата на данъчната администрация, което е нормално да се очаква, в резултат на взетите мерки, и въвеждането на преки електронни връзки с данъчните субекти. Въпреки че равнището на събираемост продължава да е ниско, особено за ДДС и акцизите върху горивата, цигарите и алкохола, поради огромната контрабанда. Това се знае от всички в България, с изключение, може би, на криминалната полиция и на другите правораздавателни органи.

Може да се говори по-скоро за обратна причинно-следствена връзка – въвеждането на „плоския” корпоративен данък намали постъпленията от 2059,6 млн. лв. в предкризисната 2008 г. до 1679,3 млн. лв. в 2014 г., когато, според твърденията на правителството и на пазарните фундаменталисти, вече сме излезли от кризата и обемът на БВП превишавал предкризисното равнище. И въпреки очакваното нормално подобрение в работата на данъчната администрация. И тук обаче, неблагоприятният резултат се дължи на сложното взаимодействие на много фактори, за които стана дума по-горе и не бива „вината” да се стоварва само на един от тях.

Общият извод е, че българската данъчна система нито е икономически ефективна, нито е социално справедлива, нито е проевропейска. Тя прави прекалено много реверанси пред интересите на едрия капитал и пренебрегва интересите на трудовите хора, на средния и дребен бизнес, на интелигенцията и на пенсионерите. Обслужва паразитни интереси на икономическата стагнация. С такава данъчна система не можем да разчитаме на възстановяване на вътрешното потребление и скорошно излизане от кризата. И още по-малко – на следкризисно догонващо устойчиво икономическо развитие в съответствие със стратегията „Европа 2020” и по-нататък.

Проект за данъчна реформа в България

За преодоляване на посочените дефекти в действащата у нас данъчна система и за нейното модернизиране в съответствие с европейските стандарти, предлагам следните промени в данъчната система на България през следващите години:

От 1 юли 2016 г. ”плоският” данък върху доходите на физическите лица да се преобразува в умерено прогресивен данък с необлагаем минимум за месечен доход до 420 лв и данъчни ставки: 10, 15, 20 и 25% в зависимост от размера на дохода. Конкретните данъчни етажи подлежат на уточняване. Може да се мисли и за намаляване броя на етажите над необлагаемия минимум от 420 лв., колкото ще бъде минималната заплата през 2016 г. Важното е да се остави достатъчен необлагаем минимум за най-бедните. Следващите доходи, примерно до 1500 лв. месечно (което е масовият случай) да се облагат с 10%; превишението от 1500 до към 3000 лв. с 15%; горницата до към 5000 лв. с 20% и над 5000 лв с 25%. Това е умерена прогресия като се има предвид, че в ЕС преобладават максимални данъчни ставки над 40%, а в някои страни достигат до 56% и 70% за най-високите данъчни етажи (виж таблица 2.). То би било важна стъпка към сближаване със средното облагане на доходите в ЕС (около 40%), което неизбежно ще стане през близките години, като един от елементите на интеграционния процес.

Така по-голяма част от доходите ще остава в бедните и средните доходни групи и ще повишава покупателната им способност. Това пък ще увеличава потребителското търсене на домакинствата (което е над 60% от БВП), предимно за произведени в България стоки и ще бъде стимулатор за икономическия растеж, заетостта, доходите и за бъдещи постъпления в бюджета.

Главният резултат от въвеждането на този данък е, че чрез необлагаемия минимум и данъчната прогресия бремето се премества към заможните и богатите слоеве и се облекчават бедните и средните. Това е икономически оправдано, социално справедливо и целесъобразно от гледна точка на интеграцията ни в ЕС. От чисто фискална гледна точка крайният резултат ще е умерено положителен, но това не е най-важното. По-важна е справедливостта в разпределението на данъчното бреме – който получава повече ще плаща повече, защото може да си го позволи. Този принцип е уважаван в цял свят от векове. Струва си да се напомни още веднаж, че това е било разбрано и приложено във Великобритания през 1435 г. и в САЩ през 1862 г., а някои хора в България не желаят да го разберат в 2015 г.! Предлаганата промяна ще осигури и допълнителен ресурс за бюджета и допълнителен тласък за възобновяване на растежа.

От 1 юли 2016 г. да се премине към семейно облагане на доходите. В този случай данъчен субект ще е семейството, а не отделните му членове, както е сега. Общият доход на членовете на семейството се дели на техния брой. Ако доходът на член е по-малък или равен на необлагаемия минимум, установен с новия данък върху доходите на физическите лица, той не се облага. Ако е по-голям горницата се облага по скалата на данъка върху доходите.

С този данък се оставя по-голям доход на разположение на домакинствата. Това ще стимулира потребителското търсене (а чрез него и растежа), ще допринася за по-висока раждаемост и ще улеснява отглеждането на децата. Това, наред с други мерки (еднократните помощи при раждане на дете, повишаване на детските надбавки, ежегодната еднократна помощ за първолаците в началото на учебната година, увеличаване на отпуска по майчинство, помощите за младите семейства и за отглеждане на деца, разширяване на детските ясли и градини, въвеждане на безплатни детски ясли, градини и средно образование и т.н.) ще помогне за смекчаване на преживяваната от страната ни все по-остра демографска криза, която вече прераства в демографска катастрофа и застрашава оцеляването ни като народ и държава към края на това столетие. Бездействието на властите през последните десетилетия в контекста на наближаващата демографска катастофа е равносилно на национално престъпление. Това ще се проумее след няколко десетилетия, но тогава ще е късно!

От 1 януари 2017 г. „плоският” данък върху печалбата (корпоративният данък) да се преобразува в умерено прогресивен с максимална ставка 20%, при 33-34% в Германия и Франция и около 30% средно за ЕС (виж таблица 2.). И тук препоръчвам да се оставя необлагаем минимум за печалбата на малките и средните фирми (това ще бъдат предимно семейни фирми, чийто размер подлежи на уточняване с ясни критерии); да се запази 10% ставка за средните по размер печалби и да се въведе 20% за най-големите печалби над определена граница. Конкретните данъчни етажи подлежат на уточняване.

С предлаганото повишение на средното равнище на облагане с корпоративен данък ще се осигури допълнителен ресурс за бюджета, а заедно с умерено прогресивните ставки ще се направи важна крачка към сближаване със средното равнище на корпоративно облагане в ЕС, което ще стане неизбежно през близките години, като елемент на интеграцията в бюджетната политика.

Препоръчвам също тези основни ставки да се съчетаят със: а/ въвеждане на нулев данък за реинвестираната в производствени дълготрайни активи част от печалбата през следващите 10 години във всички райони на страната; б/ право на фирмите да прилагат ускорена амортизация за новопостроени производствени сгради, доставени нови производствени машини и съоръжения през 2017-2025 г.

На евентуални възражения от страна на Европейската комисия, че това е държавна помощ, може да се отговори със силни контрааргументи: икономическата изостаналост на нашата страна; ниската производителност и конкурентоспособност на нашата икономика в условията на открити европейски пазари; оскотяващата бедност, пораждаща нарастващо социално напрежение и ускорена емиграция; необходимостта от догонващо икономическо развитие на България, което е от взаимен интерес. Това може да бъде елемент на един допълнителен пакет от икономическа помощ, каквато по-бедните страни членки следва да поискат съвместно от ЕС в близко бъдеще.

Този корпоративен данък ще стимулира инвестиционната активност за разширението, за структурното и технологичното обновяване на производството, особено като се има предвид рязко спадналата инвестиционна активност през последните седем години, за която стана дума по-горе. Моят анализ показва, че фирмите, които инвестират активно ще плащат дори под 10% корпоративен данък през следващите 10 години. Това ще повиши растежа, заетостта, доходите и бъдещите данъчни постъпления в бюджета.

За дейности с ограничен оборот и където е трудно и неоправдано да се води официална отчетност (сергийна търговия, занаятчийски ремонтни, транспортни и други услуги в работилници или по домовете, частна лекарска и зъболекарска практика, таксиметрови и други транспортни услуги и т.н.), определени със закон, да се плаща патентен данък. Размерът на очаквания доход и на полагащия се данък да се определят след внимателен анализ от специалисти и въз основа на натрупания опит. Този начин на облагане на доходите ще стимулира данъчните субекти към по-голяма активност.

Да не се допуска приемането на така наречения данък „Градина”. С този данък се посяга на символичните доходи на селските стопани, които отглеждат ограничени количества плодове и зеленчуци за собствени нужди в дворовете си. Освен това, разходите по неговото прилагане ще са по-големи от постъпленията по този данък за местните власти. Дори само това го прави излишен.

ДДС да остане на сегашното ниво от 20%, но от 1 януари 2017 г. за лекарствата, детските стоки и учебните помагала да се намали на 5%, а за хазарта и за екстравагантни луксозни стоки по списък утвърден от Народното събрание, да се повиши на 25%. Това също е умерена стъпка, като се има предвид, че в 13 страни членки на ЕС стандартният ДДС вече е над 20% (виж таблица 2.). То ще облекчи живота на възрастните хора, които са главни консуматори на лекарства и ще помогне за стимулиране на раждаемостта и отглеждането на децата в контекста на демографската криза.

  1. От 1 януари 2017 г. данък върху лихвите по депозити на домакинствата да се прилага само за влогове сумарно над 100 хил. лева на вложител, независимо в колко срочни депозита или банки са вложени. Това ще засегне ограничен брой физически лица. При настоящите ниски лихви по депозитите в условията на дефлация постъпленията от този данък ще са нищожни.
  2. От 1 януари 2017 г. да се повишат данъчните ставки върху доходите от дивиденти и други форми на капиталови доходи. Подробностите да се изработят от данъчните власти, като се има предвид въвеждането на умерено прогресивни преки данъци.
  3. От 1 януари 2017 г. да се повиши прогресията в данъка за недвижимо имущество над 200 хил. лева по данъчна оценка, а може би и за притежавани екстравагантни транспортни и други средства и съоръжения: самолети, хеликоптери, лимузини, яхти и други подобни. При сегашното облагане размерът на този данък за семейство в София е два пъти по-малък от годишната такса смет, което е ненормално. В тази връзка през 2016 г. да се направи преоценка на данъчните оценки на имотите, които сега се разминават драматично с пазарните им стойности. Ставките по този данък да осигуряват приходи в бюджета, поне 1% от БВП (при среден за ЕС 1,5% от БВП). Подробностите да се изработят от данъчните власти, като се има предвид въвеждането на умерено прогресивни преки данъци.
  4. До края на 2016 г. да се приложи еднократен данък „солидарност” върху недвижимите имущества със сумарна стойност на домакинство над 300 хил. лв в размер на 5% от данъчната им стойност. Приходите от него да се използват само за инвестиционни цели. Това не е репресивен данък, а средство за подпомагане на българското общество в настоящата трудна ситуация. Решението за такъв данък да се вземе чрез национален референдум.
  5. Да се преразгледат данъците за даренията и наследствата, като се запази сегашното облагане на малките и средни дарения и наследства и да се повиши за големите и най-големите, превишаващи 250 хил. лева по данъчна оценка. Това е икономически обосновано и социално справедливо.
  6. До края на 2016 г. да се осъществи децентрализация на данъчната система чрез предоставяне на общините правото да събират и използват по-голям дял от приходите, както е в западноевропейските страни. На първо време може да се започне с отчисляване на 10% от данъка върху доходите на физическите лица. Засега местните власти у нас събират само 3% от данъчните приходи (виж таблица 1.) и по този показател сме на 25-то място между 28-те страни членки.

С изключение на така наречения „Данък сгради” за по-големите недвижими имоти и данъка върху най-луксозните автомобили и други луксозни превозни средства, да не се допуска повишение на други местни данъци, за което призовава през последните дни министър-председателят. Това ще бъде поредната груба грешка в данъчната политика. Необходимите допълнителни ресурси за общинските бюджети да се набавят от повишение на преките данъци (корпоративен и по доходите на физическите лица), ДДС за луксозните стоки и акцизите, данъка върху хазарта, данъка върху големите наследства и дарения, приходите от еднократния данък „солидарност”.

  1. България да се присъедини към данъка върху финансовите трансакции, който предстои да бъде въведен в ЕС.
  2. Да се забрани отнемането за бюджета на остатъчната неразпределена печалба от държавните фирми (след изплащане на корпоративния данък и дивидента). От 1 юли 2016 г. дивидентът за държавата да се намали от 80% на 20%. Това ще остави допълнителни ресурси за развитие на държавните фирми. При действащите сега правила печалбата на държавните фирми се облага два пъти: с 10% корпоративен данък и с 80% дивидент, т.е. изземва се почти изцяло. Това ги лишава от ресурси за развитие и ги поставя в неравностойно конкурентно положение с частните фирми.

Защо е необходима такава реформа?

Първо. Данъчната система е най-ефикасният инструмент в преразпределителните отношения. Тя е сърцевината на бюджетната политика, която трябва да осигурява стабилно развитие на държавата и обществото. Всяко общество е съставено от икономически, социални, професионални, етнически, религиозни, културни и други общности със свои интереси, между които има различия, а често пъти противоречия и дори конфликти. Колкото по-добре се съчетават различните интереси, толкова повече стабилност и успешно развитие постига обществото. Инструментите за това съчетаване са данъците, а то се постига само чрез компромиси.

Сегашната наша данъчна система има конфронтационен характер. Тя обслужва много добре интересите на 5-10% от гражданите на България. Недостатъчно добре, но засега поносимо, обслужва интересите на други 10% от българите. Тя обаче потиска интересите на 80% от българите и особено жестоко – на най-ниските 50%. Настоящата данъчна система на България е икономически неефективна, антисоциална и антиевропейска. Във вътрешен план тя поражда все по-голяма нестабилност, недоволство, апатия, напрежение, негодувание, отчуждение и конфронтация. А във външен план – все по-голяма изолация на България от ЕС и негодувание от другите страни членки по наш адрес.

България се нуждае от по-добро балансиране на различните социално-икономически интереси чрез данъчната система. Идеално обслужване на всички интереси не е възможно, но някакво що годе рационално съчетаване на интересите на 90-95% от населението е възможно и необходимо. А останалите 5-10% най-богати трябва да проявят реализъм и разбиране, защото то е и в техен стратегически интерес. При евентуална социална експлозия на дискриминираните бедни богатите могат да загубят всичко. В техен интерес е да не се допуска изостряне на вътрешното социално и политическо напрежение.

Предлаганата от мен система за данъчно облагане не препоръчва незабавно изравняване на нашето данъчно бреме с преобладаващото в ЕС. Това би било социална и икономическа авантюра. Предлагам постепенно сближаване с европейските данъчни стандарти през близките 8-10 години, като се започне с умерено прогресивно облагане. Това е компромис, който ще улесни развитието на нашата държава в условията на социално-икономическа и политическа стабилност. Този тип развитие няма здравословна алтернатива.

Второ. Отделните хора, социалните и професионалните общности, а и държавите трябва да се оглеждат и в страни, когато вземат важни решения. За да видят първо, как постъпват другите държави при решаване на сходни проблеми, да си „сверят часовника” с тях, и второ, дали със своите решения не накърняват интересите на съседи или на други членове на общността. При това оглеждане в нашия случай се установяват поне две неща:

  1. Преобладаващата част от другите страни членки на ЕС и особено най-големите и най-развити страни прилагат прогресивно данъчно облагане, с което преразпределят доходи и се стремят да балансират различни групови интереси. Ако правителствата на високо развитите и проспериращи страни членки на ЕС в които живеят около 450 млн. души, отдавна са стигнали до такива решения, следва че в прогресивното данъчно облагане има нещо по-рационално от „плоското” облагане. Едва ли тези демократични общества и техните правителства грешат вече десетилетия наред, а ние сме единствените мъдреци с нашата допотопна и конфронтационна данъчна система. Очевидно някои влиятелни корпоративни среди у нас са заинтересовани да има такава система и я натрапват на покорното и търпеливо българско общество. Огромното мнозинство от нашето население обаче не е заинтересовано от такава система. Рано или късно търпението му ще се изчерпи.
  2. Във всяка интеграционна общност от държави трябва да има висока степен на сближаване и дори уеднаквяване на икономическите политики и техните инструменти. Недопустимо е една или няколко държави да прилагат икономически политики, които увреждат интересите на другите страни от общността. В нашия случай, недопустимо е една или няколко държави да прилагат данъчен дъмпинг спрямо другите страни членки, каквото прави нашето правителство вече девет години. Засега това се толерира снизходително от по-големите ни западни партньори, но едва ли ще е безкрайно. То дори вече ни се напомня няколкократно. Интересите на ЕС изискват интеграция в данъчната ни политика, като инструмент за по-рационално насочване на икономическите ресурси в рамките на общността, а също и за стабилизиране на общата валута. Защото не е възможна обща валута без обща парична и бюджетна политика. ЕС има обща парична политика, но няма обща бюджетна политика. Това заплашва бъдещето на общата ни валута, дори бъдещето на ЕС като интеграционна общност.

Трето. Всяка съвременна държава трябва да упражнява някои функции, които само тя може да изпълнява успешно. Това са сложните, социално и морално чувствителни функции, които не могат да се предоставят на пазарния автоматизъм. Те са твърде важни, за да се решават само от пазара. Такива са: образованието, здравеопазването, фундаменталната наука, културата, грижите за най-възрастните, болните, инвалидите, самотните, демографските процеси, инфраструктурата, съдебната система, отбраната, сигурността, опазването на околната среда, последствията от големи природни бедствия, стопанските дейности в условията на естествен монопол, развитието на планински, полупланински и други изолирани райони и т.н.

Упражняването на такива функции изисква големи ресурси. Тези ресурси могат да се набавят само с участието на цялото общество. Световната практика е доказала отдавна, че най-ефикасен инструмент за целенасочена трайна мобилизация на такива ресурси е данъчната система. Доказано е също, че това може да става най-добре с умерено високи данъчни проценти и подходяща данъчна основа, които да съчетават потребностите на обществото от такива ресурси със запазване на стимулите за упражняване на стопанска дейност от компаниите и отделните граждани. В този контекст е доказано, че разумното равнище на облагане на доходите на физическите лица и печалбите на компаниите от стопанска дейност, е в порядъка на 30-35%, съчетано с разумна прогресия. При данъците върху потреблението разумното стандартно равнище на облагане е около 15-20%.

Четвърто. Ако народите по света желаят развитие и просперитет в условията на социално-икономическа стабилност през следващите години и десетилетия, трябва да наложат на своите правителства възстановяване на грубо погазената социална справедливост. Защото в света, а и у нас, няма по-остър дефицит от дефицита на справедливост! Не е възможна социална и политическа стабилност и успешно развитие в рамките на една държава или интеграционна общност, ако липсва елементарна социална справедливост.

Бедността и неравенството се пораждат от характера на доминиращата в света капиталистическа система, която се уповава изцяло на свободното пазарно стопанство, на частната собственост и свързаната с нея система на разпределение на новосъздавания продукт между труда и капитала. При това разпределение делът на капитала в световен мащаб расте, а на труда намалява. Нараства доходното и имущественото неравенство. То се превръща в главна заплаха за системата, която го е създала. Капиталистите подкопават основите на капитализма. Нобеловият лауреат Джоузеф Стиглиц доказва това по категоричен начин в своите публикации през последните години.

Необходими са мерки за радикални промени във философията на тази система на разпределение. Това е много трудна за изпълнение гигантска задача. Докато това стане обаче, нейните дефекти могат да се смекчават частично чрез системата на преразпределение. Най-ефикасното средство за преразпределение е данъчната политика, осъществявана чрез данъчната система. Наред с другите й функции за които стана дума по-горе, тя служи и за смекчаване на социалното неравенство, породено от погрешна доходна и друга политика.

Дискусиите в Давос през последните години също потвърждават, че без възстановяване на социалната справедливост не е възможна стабилност и успешно развитие, особено между Севера и Юга. Там от години се казват верни думи, правят се заклинания, но участниците се разотиват и всичко продължава по старому. Липсата на радикални мерки за подпомагане на най-бедните световни региони, особено на Африка, с нейната оскотяваща бедност и растящо неравенство, през следващите години и десетилетия ще тласка десетки милиони хора на север към Европа, в търсене на по-добър живот и повече справедливост. Масовото преселение на над един милион души от Африка, Близкия и Средния изток към Европа през 2015 г., прогонени не само от войните, но и от оскотяващата бедност, бие тревожно камбаните за надвисналата ни опасност. Варварският терористичен акт в Париж на 13 ноември 2015 г. и злодеянието срещу руския пътнически самолет над Синай (в Египет) са послания, които трябва да бъдат прочетени внимателно и възприети много сериозно! Ако и този път Европа не се събуди навреме, тя е изправена пред много тежки изпитания

Горният анализ показва, че българските правителства не спазват нито една от данъчните поуки, потвърдени от многогодишния световен опит на най-развитите страни в условията на нормално функционираща пазарна икономика и особено в установеното в континентална Европа социално пазарно стопанство. Нито една високо развита страна в Европа, Америка, Япония, Австралия не е постигнала сегашното си благоденствие с помощта на „плоско” и свръхниско (10%) данъчно облагане. Няма да го постигне и България. По-скоро обратното! Дано управляващите среди в България го разберат навреме!

Реформирането на данъчната ни система в препоръчаните направления ще я направи по-справедлива, икономически по-ефективна и по-европейска.

Проф. Иван Ангелов
Член-кор. на БАН

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here