Индустриален пейзаж – българска живопис ХХ век, НМК София, 19.03.2015г

0

На 19 март 2015 година от 18 часа в сградата на Княжеския дворец на пл. „Александър I” №1 ще бъде открита изложба, проследяваща историята на индустриалния пейзаж в българската живопис през 20 век.

Индустриалният пейзаж в българското изкуство се появява в края на второто десетилетие на ХХ век и е знак, както за настъпващата по онова време модернизация на икономиката и обществото, така и за появата на нови естетически нагласи сред едно малцинство от художници, чието творчество ще се окаже определящо за бъдещето на  българското изкуство.

Едни от първите художници, които се обръщат към индустриалната тема са Никола Танев и Сирак Скитник. Художникът, който през 30-те и 40-те години на миналия век превръща индустриалния пейзаж в централна тема на своето творчество е Васил Бараков. Негови наследници в по-късните десетилетия са Мария Столарова и Петър Дочев.

Погледнат от дистанцията на времето индустриалният пейзаж в българската живопис се очертава като поле, в което се пресичат едни от най-продуктивните линии в нашето изкуство, както по отношение на модерните пластични търсения, така и по отношение на търсенето на адекватен израз на екзистенциалните противоречия на съвременността.

Изложбата се осъществява със съдействието на СГХГ, ХГ Пловдив, ХГ Казанлък, ХГ Сливен, ХГ Перник, ХГ, Кърджали, ХГ Стара Загора и частни колекционери.

Куратор на изложбата е Кирил Василев.

[box title=“Информация за художниците“ style=“soft“]Едни от първите художници, които се обръщат към индустриалната тема са Никола Танев и Сирак Скитник. Танев, в духа на импресионистите, е заинтригуван от контраста между светлинните отражения на фабричния дим, локомотивната пара и тъмните корпуси на сградите и машините. За Сирак Скитник индустриалният пейзаж е преди всичко възможност за изграждане на композиция от обобщени геометрични форми.
Повечето от българските живописци, които първи се обръщат към индустриалния пейзаж през 30-те и 40-те години (Васил Бараков, Стоян Сотиров, Борис Елисеев, Кирил Цонев и др.) са членове на Дружеството на новите художници, създадено през 1931 г. и обединяващо млади творци, желаещи промяна в българското изкуство. Те настояват за изкуство обърнато към съвременността, както по отношение на сюжетите, така и по отношение на изобразителния език.
Първият български художник, който превръща индустриалния пезаж в централна тема в своето творчество е Васил Бараков. В края на 30-те и 40-те години той рисува серия от индустриални пейзажи, сред които „Край София“(1938), „Изгорялата фабрика“ (1946) и „Сонди в Къмпина”(1949), които се превръщат във върхови постижения на българската живопис. В тези творби са въплътени, както уроците на Сезан, така и едно дълбоко меланхолично възприятие на действителността. Те имат силата на символно обобщение, без какъвто и да било външен символичен елемент.
След установяването на комунистическия режим в България и подчиняването на изкуството на доктрината на „социалистическия реализъм“ индустриалният пейзаж става част от новото пропагандно изкуство, което трябва да представи една идеологизирана версия на реалността. „Мадан” на Борис Данков и „Кремиковци” на Здравко Александров са „образци” на „социалистическия реализъм” в областта на индустриалния пейзаж и са многократно репродуцирани през 50-те години.
През 60-те години, след като идеологическият натиск върху художниците леко отслабва много от младите художници, които дебютират за първи път в Общите художествени изложби, се обръщат към индустриалния пейзаж. За тях това е възможност едновременно да задоволят идеологическите изисквания и да имат възможността да експериментират с цвета и формата.

Мария Столарова също дебютира през 60-те, но за нея индустриалният пейзаж не е единствено „пропуск” към официалният художествен живот в страната, а самостоятелно избрана тема, в която тя вижда нови естетически възможности. Нейните индустриални пейзажи постепенно се превръщат в своеобразна утопия или антиутопия, в която човешкото присъствие и присъствието на природата са заличени. Пред нас е един съвършен, статичен и дехуманизиран свят, който едновременно хипнотизира и отблъсква.
Други художници, за които индустриалният пейзаж е важна тема през 60-те и 70-те години на ХХ век са Евгени Бугаев, Иван Антонов, Борис Ненов, Любен Гайдаров. В техните пейзажи има и „формалистични” търсения, но най-ценното в тях е усещането за пустота и безизходност. Това усещане, превърнато в споделен социален опит за късните години на комунистическия режим, се тематизира открито в българската живопис едва в края на 80-те години.
Индустриалният пейзаж в българското изкуство е един от основните мостове към чистата абстракция. Това най-добре илюстрира творчеството на Петър Дочев. През 70-те и 80-те години той създава редица индустриални пейзажи, в които сюжета почти изчезва в строгата конструктивистка архитектоника. Решени в черно, сиво и охра пейзажите на Дочев предлагат едновременно пред- и пост- исторични визии за света.[/box]

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here