Медиите, без които не можем

0

Александър Андреев се опитва да се отърве от два мъчително неразрешими въпроса, които го занимават през многото години пребиваване в медиите – въпроси, на които, уви, и в края на този текст няма да има отговор.

1В началото – няколко метафори: Медиите не са прозорец, от който властта подвиква към населението долу и от време на време надава ухо към неговия ропот. Те не са и огледало, в което същата тази власт се оглежда, самодоволно и самовлюбено. Медиите са, да речем, психотерапевт, който изчовърква срамните тайни на властта. Или ортопед, който намества изкълчената комуникация между власт и граждани. Разбира се, медиите са и много други работи. Например това:

„(…) откровена смесица от телеграфно съобщавани факти, явни пристрастия и неприкрит стремеж към свръхсензационно поднасяне на шокиращи случки и събития с оглед на бързото въздействие върху рецепцията на аудиторията.” Така го пише Милко Петров, професор по журналистика, а читателят на това изречение би го подминал с уморена покруса, защото, да, повечето български медии в началото на ХХІ век предлагат именно този коктейл. Само че става дума не за ХХІ, а за ХVІІ век, и не за българските, а за първите модерни медии – британските. Нищо ново под слънцето, ще си каже същият този уморено-покрусен читател и донякъде ще има право. Но защо е така? Каква точно функция изпълняват медиите? И какво очакват техните потребители? Да, знам, че въпросите са банални, но когато обелим баналната люспа, всичко започва да става все по-вълнуващо. Нека обаче внеса малко ред.

Коя е добрата журналистика?
Каква да е журналистиката: бърза и вълнуваща или солидна и благонадеждна?

2Прочетох книгата „Медиите в Европа”* и като човек, който работи в този бранш от 35 години, наистина се размислих. Тъй че една част от следващите редове ще ви информират за книгата с многото ѝ плюсове и малкото ѝ минуси. А другата част ще подредят някои мои собствени наблюдения и размишления за медиите в Европа. С тези така наречени размишления ще се опитам и да се отърва от още поне два мъчително неразрешими въпроса, които ме занимават през многото години пребиваване в българските, пък и в европейските медии – въпроси, на които и в края на този текст няма да има отговор:

Каква е същинската – или може би по-достойната? – функция на медиите и на журналистите: да водят общественото мнение или да го следват?

Коя е добрата журналистика? Тази, която информира точно, безпристрастно, от поне два източника, спазвайки етичните си кодекси, която ясно разделя новината от коментара и борави с леко анемичния, но иначе безукорен език на списание „Икономист? Или пък другата, по-недисциплинираната, но вълнуваща, която нарушава забрани, която предизвиква, полемизира и поляризира?

Наскоро спорих с колега, германски журналист, който се самоопредели като последовател на англосаксонската традиция (каквото и да значи това). Неговият професионален възглед може да се преразкаже така: не е важно да сме бързи, интересни, разследващи и вълнуващи, важно е да сме солидни, благонадеждни и надпартийни, да имаме ясен дневен ред, да разграничаваме жанровете и да не допускаме грешки. Но къде ли в тази прословута „англосаксонска традиция” ще наместим най-кресливата, светкавична и разпасана булевардна преса в света – британската? За каква благонадеждност и надпарийност може да става дума, когато същата тази британска преса години наред манипулира публиката си с възможно най-плоските антиевропейски клишета? Дотам, че един мой добър приятел, бивш британски дипломат и всъщност привърженик на Евросъюза, непрекъснато се диви на собствената си еврофилия, бидейки всекидневно потопен в потока на антиевропейската реторика – и всъщност дори полуудавен от нея.

Великото Лицемерие на Медиите

Ами земетресението, което разтърси флагмана на добрата журналистика – БиБиСи? Изпитвам огромно уважение и пиетет към тази институция, но въпреки това като критичен съвременник си мисля, че случващото се зад фасадата на БиБиСи навярно е показателно и за Великото Лицемерие на медиите. Не само във Великобритания. Не само във Франция или Германия, за България да не говорим. Лицемерие, възпроизвеждащо стародавния патриархален принцип „Не ме гледай какво правя, слушай ме какво говоря”. Тоест, питам се нещо съвсем просто, което звучи дори някак блудкаво: възможно ли е да се прави добра журналистика само по правила – или пък за нея се искат и някакви такива неща като талант, сърце и морал?

Книгата, която ме подсеща за всичко това, съобщава нещо хем близко до ума, хем доста стряскащо и някак обезкуражаващо: в напрегнатите и амбивалентни взаимоотношения между власт и медии (за които стана дума в началните метафори) през последните векове сякаш са се променили само орнаментите. Добре, преувеличавам малко, но когато днес се възмущаваме от посегателствата на българското (на унгарското, на румънското…) правителство върху свободата на медиите или от начина, по който вестниците на Мърдок бяха (бяха?) влезли под кожата на британската политика, няколко примера от книгата на Петров, Попова и Вазински звучат направо като дежавю. Вълнуващо е да се прочете как към края на ХІХ век в Англия журналисти и политици постепенно се сближават, как започва едно – актуално и до днес – прескачане между двете професии. Или пък за Бисмарк, измислил по същото време гениалната схема с държавните поръчки за частните вестници, която – защо ли? – толкова много напомня за една добре позната днешна схема: държавни институции с пари от бюджета или от еврофондовете уж популяризират програми и политики в медиите, а всъщност си правят PR (в добрия вариант) или пък направо си откупуват благоразположеност и мълчание по болезнени теми.

Дори в днешна, а не в Бисмаркова Германия политиката (и особено политическата власт) все още понякога изпада в конституционна амнезия и се опитва да манипулира или да командва медиите. Аферата „Шпигел”, за която компетентно пише Мария Вазински, очевидно е позабравена, защото как иначе да си обясним трагично-несръчните пориви на бившия президент Вулф, опитал се да спре неудобни публикации в „Билдцайтунг”? Или пък скандала, избухнал наскоро, след като един партиен говорител тръгна да раздава нареждания на обществено-правните медии. Неприятни сцени, но поуката звучи оптимистично. Защото както навремето министър Щраус след аферата „Шпигел”, така и в наши дни президентът Вулф и въпросният говорител накрая все пак си подадоха оставките. Принуди ги, впрочем, не някой друг, а общественото мнение, което, не само заради мъчителния опит от националсоциализма, реагира направо ураганно на всяко посегателство срещу свободата на словото.

Агонията на хартиените медии
Вестниците боледуват. И съвсем скоро може да отидат в историята.

3Пак германският медиен пейзаж ми дава повод да спомена още една тенденция. През последните седмици професионалната гилдия, пък и цялото общество, с тъга наблюдават агонията на няколко отлични вестника, сред които култовият „Франкфуртер Рундшау” и младият, но добре списван „Файненшъл Таймс Дойчланд”. Никой не умува над причините, понеже се вижда, че хартиените медии с много жертви отстъпват позиция след позиция. По-младите рядко посягат към хартията и в най-добрия случай инсталират вестниците като апликации на телефоните си. А поколенията, за които абонаментните вестници (в масовия случай – един централен и един регионален) бяха задължителното сутрешно информационно хапче, днес вече оредяват, пък и прекарват все повече време пред телевизора и пред компютъра.

Точно докато довършвам този текст, по радиото (стара медия) една жена с носталгия говори за вестниците (още по-стара медия). Друга работа си е, казва носталгично есеистката, да изрежеш една вестникарска статия и да си я архивираш в папка за вечни времена. Разбирам проблема, съчувствам изцяло като ненаситен консуматор на вестници и радио. Но за мен няма съмнение, че всички познати ни медии неизбежно (ще) се концентрират в чиповете, дисковете и безжичните връзки на различните компютърни модификации. Включително и телевизията, която няма още дълго да удържи часовото си програмиране с фиксирани места на различните предавания. Хартия ще остане, но тя ще излиза от принтера. Радиото също ще оцелее, но пак като апликация и без линеарна програма. Дали ми харесва или не – представа нямам. Но ще стане. А оттук нататък можем само да вярваме, че призваните професионални журналисти ще съумеят да запазят съвестта и гласа си в уникално трудния сблъсък с милиардите непрофесионални автори на думи и образи, които трескаво търсят публика из дебрите на Голямата Мрежа.

А. Андреев

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here