Иска се кураж, но преди всичко голямо сърце, за да се пише…

0
Жоан Хол Хови по време на представяне на една от книгите ѝ.

Untitled

[col2]Джоан Хол Хови, свободен журналист и писател в Канада, публикува статии и разкази в различни по жанр издания като: The Toronto Star, Atlantic Advocate, Seek, Home Life Magazine, Mystery Scene, The New Brunswick Reader, Fredericton Gleaner, New Freeman and Kings County Record. Нейният разказ “Dark Reunion” отпечатан в Antology Investigating Women, издание на Simon & Pierre.

Госпожа Хови провежда работни срещи и е лектор в различни училища и културни институции в няколко града; преподава в Унивверситета в New Brunswick. От дълги години е tutor (инструктор) в Willing School, дистационно обучение за творческо писане, в Отава.

Член е на Писателската федерация в New Brunswick, бивш вицепрезидент на Crime Writers (Сдружение на писателите с криминална тематика) в Канада, Mystery Writers в Америка и Sisters in Crime.[/col2]

Израстване като пишеща личност

Нейната история започва там, където води началото и тази на всеки друг пишещ – “със слушане”. Родителите й са били добри разказвачи. Започнала е да пише в момента, в който се учила да чете. Обичала е и да рисува, и си спомня думите на eдин от нейните ранни учители: “Не знам какво ще излезе от тебе”. Тя винаги разказва с удоволствие този анекдот. Избрала е писането, но самата тя се категоризира по-скоро като разказвач, а не толкова като писател.

След детските книжки за принцеси и жаби, се увлича от Шарлот Бронте, Джейн Еър. За нея библиотеката става “магическо място”. Едни от любимите ѝ автори са: Charles Dickens, Mark Twain, Edgar Allan Poe, Shirley Jackson, Phyllis Whitney, Ruth Rendell, Stephen King и още много други, на които тя е безкрайно признателна за това, което е научила от тях. Четенето, според нея, е началото на пътя за всеки писател…

Джоан се омъжва млада, като майка се грижи за израстването на четирите си деца, работи нискоквалифицирана работа (сервитьорка, секретарка…) и пише сутрин рано или късно вечер, след като е сложила децата си в креватчетата им…

Тя работи като свободен журналист в продължение на повече от 20 години, но мечтае да пише романи със суспенс. Един февруарски ден домашният телефон позвънява. Тя е знаела интуитивно че това е издателството Zebra, където е представила за публикуване първия си роман. Когато съпругът ѝ се е върнал от работа вечерта, тя е приготвяла спагети за вечеря. Той я погледнал и по израза на лицето ѝ разбрал: “Ти издаваш книгата си”.

За писането

За Джоан писането е забавление. Според нея то е задължително, особено ако се пише суспенс. Пишейки, тя се стреми да създава условия за читателя да се ангажира. Това е единственият начин той да съпреживява всичко, което се случва с героите. Тя държи на дълбочината на книгите си, за да може да пресъздава универсални истини за човешкото състояние. Човекът, в която и да е точка на земното кълбо, има идентични с другите хора сетива и изживявания. Както в романа ѝ “In Nowhere To Hide”, тя си поставя за цел да развие взаимоотношенията между брат и сестра като ги поставя в много трудни ситуации.

Тя се старае да пише по начин, чрез който да държи вниманието от първата до поседната страница. Отзивите на читателите ѝ я карат да вярва че е постигнала известен резултат. Но пътят от идеята до читателя е толкова дълъг…

По време на творенето се опитва да се отпусне, за да може всичко да “дойде само” при нея. Най-добрите ѝ идеи идвали по време на разходка или във ваната.

Героите ѝ са част от самата нея. В едно интервю тя казва, че описва всички тези човешки състояния, които са познати и на всички нас, но ги доразвива в техните крайности и ги поставя в съответни убедителни ситуации. “Иска се кураж, за да бъда писател. Никога нe знам и никой не може да каже дали един нов роман ще бъде приет или отхвърлен от читателите. Писането е несигурен бизнес и не е за хора със слаби сърца. За никой от нас няма гаранции, дори и за най-известния и утвърден писател. Така че, единственото което мога да направя по време на писане на нов роман е да се издигна над такива мисли, да надделея страха и да се съсредоточа в работата си. Няма друг начин.”

За начинаещите в писането, Джоан няма рецепта, но казва: “Четете! Четете! Четете! Особено жанра, който харесвате. И пишете всеки ден по една-две страници, за да практикувате занаята и да израстнете като писател. Пишете за това, което познавате или което ви интересува. Отидете там, където е болката ви или насочете вниманието си към това от което се увличате”. И подчертава: “Радвайте се докато пишете, отдайте се изяло… и знайте – вие не сте сами. По целия свят, в този момент, писатели творят или на кухненските маси или на техните компютри…”

Не е достатъчен талант, за да се пише. Това е работа, която изисква постоянство, търпение и голяма самодисциплина: “Вярвайте в себе си. Чудесата не спохождат тези, които не вярват в тях”.

И преди всичко, писането е резултат на обич в сърцето… Обич към писането, обич към хората, обич към всичко…

Хоби и обществена ангажираност

През една голяма част от живота си, Джоан, наред със семейните си задължения, ако не е пишела е играела на театралната сцена. Има награди за най-добра роля. А сега създава аудио записи за предприятия и институции: с търговска цел, като разказвач на истории, аудио-книги, on-hold messaging (автоматични телефонни съобщения за телефонни оператори и предприятия)… И ако не пише, не провежда курсове или работни срещи, Госпожа Хови e отдадена на работата в институциите, изброени по-горе, в които е на изборна длъжност.

Славата и парите никога не са я привличали. Тя просто пише и се наслаждава на писането, а за останалото не мисли. Публикацията и срещата ѝ с читателите е резултат от положените усилия и на времето за писане, прекарано в радост.

Днес, тя живее скромно със съпруга си Mел, така както и през целият им близо 50-годишен съвместен живот, в Kennebecasis River, Канада. Тя споделя, че благодарение на него се чувства уверена в живота и без него не би постигнала нищо. Писането й дава чувство за израстване и удовлетвореност както нищо друго, освен нейните деца (днес Жоан е и една брилянтна баба). Обикновено, щом свърши една книга, тя започва нова и смята, че е това е най-голямата ѝ награда.

Неотдавна я попитах за колко време създава един роман. Тъй като на авторите от мъжката половина са необходими три месеца. Тя ми отговори – година и половина. Необходимо ѝ e време за писане, преписване, редакция, корекция на текста… Но си помислих, вероятно то е и защото, в която и да е точка на света, с каквато и да е професия, животът на една жена не принадлежи само на нея самата. Една голяма част от него тя посвещава на другите.

Ирина Пла

http://www.joanhallhovey.com/

 

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here