11th Jan2018

Градска библиотека: „Досие“ на Петя Пейчева

by Черно и Бяло

За философията на духа през лабиринта на житейското ни „Аз“ в „Досие“-то на Петя Пейчева

Дали, защото едновременно с коледната празничност се случи да потъна в лиричните откровения в „Досие“ на П. Пейчева, но отдавна в душата си не бях усетила такова вълнение; нежност; едно признание за това поетично себеразголване в строфите на Петя Пейчева.

С изящна и премерена прецизност, с точно намерените си метафори, с тази пречистваща философия на духа, поетесата разкрива житейското си кредо – надежди, илюзии, лелеяни хоризонти, разкрива вярната си оценка за суетата, както и всеотдайната си обич към най-близките и… поезията.

И вярваш на споделеното в „Не се научих да живея“ („Не седнах под заслона. Нямах гръб“), но Пейчева все така продължава житейската си пътека без ,,тиха лагуна“, разчитайки само и единствено на себе си.

„Досие“ е навременна поетична изповед, която носи прозрени истини, а и една празничност от мелодичната поетична арфа на Петя Пейчева!

Галерия

Измислен свят,
където слънцето – разрязан портокал,
изцежда се в напуканата чаша на деня
и струйки златна светлина
се стичат в залеза заспал.

Галерията е самотна
и вълшебната игра на четката
събужда уморените платна,
разчупва рамките
и пуска цветовете.

Започва весел карнавал,
объркват се ракурси, гами,
епохи, стилове и драми
в това пиянство на духа,
наречено ,,изкуство“.

Да бяха авторите тук
със своите вражди и завист,
със самохвалството и суетата –
ще разпокъсат на парчета
най-пъстрия колаж на радостта.

Но царството, създадено от тях,
не им принадлежи.
Изкуството, свободно от канони,
по собствените си закони
живее, управлява и твори.

То даже в мрака
следва своя път,
а бялото събира цветовете,
които чакат светлина и дъжд
в дъга да ги превърнат на небето.

Желание

Толкова ли много искам –
да съм първата в съня ти,
да остана тъй единствена,
че да секва в миг дъхът ти…

Толкова ли много искам –
с теб да свържа във верига
радост, трудности и истина.
Чак до гроб да не тежи ми…

Толкова ли много искам –
твоя сила, моя нежност
да се слеят в детски писък,
пълен с цялата безбрежност…

Толкова ли много искам –
да ни има под небето
всяка пролет в утрин чиста.
Стрък от тебе, от мен цвете…

Толкова ли много искам?

Не се научих да живея

Не се научих да живея,
а цял живот се уча на това…
Подсказваха ми весело да пея,
безгрижно да свирукам аз с уста.

Че дните ни са много кратки
и няма място за тъга,
дори за радостите сладки
ни стига времето едва.

И трябва да внимаваш, че късметът
минава като полъх лек край нас.
Не го ли хванеш – хващай пътя, дето
ни карта има, нито пък компас.

Подсказваха ми… Ама кой да слуша!
Когато си тъй млад и устремен,
а пътят живописно лъкатуши
и води те замаян, запленен…

Не сещаш ни умора, ни уплаха,
просторът те зове напред,
понякога забравяш родна стряха,
понесен от незнаен, чуден ред.

 

В стени се блъскаш, бури преживяваш,
объркваш се и падаш, и боли…
Сам учиш се да плуваш, оцеляваш,
порастваш, а пък пътят си върви…

Май, трябва да отдъхнеш, да размислиш.
Къде да спреш? Я, има и разклон!
Там тихо е, дърветата разлистваш,
под сянката им гуши се подслон.

Пак тези гласове… Да се отпуснеш,
сърцето ти да пее, да заспи…
Късмета си да не изпуснеш,
той още над главата ти кръжи.

Не се научих да живея…
Не седнах под заслона. Нямах гръб.
Не се оставих на повея.
Не отмъщавах „зъб за зъб“.

И други като мен вървят по пътя
без съжаление за избора си строг.
И вярват в себе си, а не в късмета,
че ще спечелят с дявола облог.

За авторката
Петя Пейчева е родена в град Елхово. Завършила е Факултета по журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работила е в различни български медии, в Центъра за европейски изследвания и галерия ,,Икар“ в София. От 2013 г. работи в Съюза на българските журналисти.

Евдокия Марангозова