06th Aug2018

Бойчо Дамянов и Българската културно-просветна организация „Кирил и Методий“

by Черно и Бяло

По време на поетично-музикалната вечер на БКПО „Кирил и Методий“ в клуб „Журналист“ в СБЖ си говорим с Бойчо Дамянов, председател на организацията за проявите и дейностите във Виена и чужбина.

СП: Разкажете по-подробно за структурата на БКПО във Виена! Какво е характерно за нея?

БД: В рамките на Организацията съществуват няколко звена, едното от които е литературният кръжок, казва се Български литературен кръжок – Виена, и засега по съвместителство аз го водя и него.

Бойчо Дамянов, по време на откриването на поетично-музикалната вечер на БКПО в клуб „Журналист“, 30.07.2018 г.

От няколко години стана вече традиция в София да се организират литературни четения на българите от Виена. Бихте ли разказали кои са новите звезди – поети, писатели, или се събирате в един определен кръг?

Първо, да поясня, че литературният кръжок беше създаден преди три години. За пръв път възникна тази инициатива на нашето годишно отчетно-изборно събрание и както винаги, всяка нова инициатива се среща с малко повече скептицизъм, но инициативата се оправда, тъй като отначало започнахме с десетина човека на първите сбирки, а към днешна дата са някъде около 65 души, членове на литературния кръжок. Това са хора, които живеят и работят във Виена, с най-различни професии,  от най-различни възрасти, главно са млади хора между двадесет и тридесет и пет, но има разбира се и много по-възрастни. Те пишат в свободното си време, кой стихове, кой есета, разкази, романи, най-различно. Професиите са също най-различни – от студенти, даже ученици и ученички, такива,  които са на сравнително млада възраст, с по едно или две  малки деца и по някой път си ги водят с тях на сбирките, тъй като няма къде да ги оставят.  Имаме и по-опитни, по-възрастни хора. Има някои от нашите членове, които са издали по една или по две стихосбирки, други имат по един или по два романа вече издадени и пишат примерно трети роман и са много интересни темите, с невероятно интересни и различни стилове и по този начин, събирайки се на нашите регулярни литературни срещи, които правим обикновено един път в края на месеца, всеки който е написал нещо ново, първо го представя пред членовете на кръжока Получава се едно понякога по-малко, друг път по-интересно обсъждане, но важното, което искам да подчертая е, е че обсъжданията са много позитивни, много градивни и се създаде традиция с една много хубава атмосфера. Приятелска, градивна атмосфера, в която няма остра критика, която да е свързана с някакъв елемент на завист, или недобронамереност. Авторът си го е казал така, както той счита, че е добре, пък друг казва мнение, че той би гледал на това по друг начин. Или че тази тема е много интересна и авторът би трябвало да продължи да работи по нея, тъй  като тя отразява интереса на хората, които са зад граница, в някакъв роман или разказ. Обсъжданията са много хубави, много позитивни. Другото е, че от три години насам, ние решихме, че е хубаво да има по една сбирка през  лятото, когато повечето от хората са в отпуска и са в България, да я направим като среща, така я нарекохме „Литературна среща на родна земя”. Това е литературна среща на литературния кръжок във Виена на родна земя. Тогава възникна идеята да се канят и наши съмишленици, които живеят и работят в София. И започнахме  непредвидено, от тук, от там, даже те започнаха спонтанно и сами да се обаждат, даже без да ги търсим,  – „може ли и ние да участваме?”. Разбира се, че може! Една от първите мисля, че беше доц. Елена Симеонова от Икономическия университет, после се присъединиха и редица други приятели …. Миналата година се присъедини  Никола Начев, който е от литературния кръг „Пегас” и тая година той докара и целия литературен клуб „Пегас”. Така че, нараства интересът и дойдоха и други хора, с  които се запознахме сега и спонтанно участваха и излязоха със свои стихове, със свои произведения. От наша страна, също имаше участници, и задочно участват, включително Христина Лазарова, която за съжаление не можа да дойде, заради контузията си. От миналата година решихме, че като идваме от Виена, трябва да носим и музика с нас и то оперна. Оказа се много  удачно, хубаво. За пръв път миналата година направихме малък оперен концерт в началото на миналогодишната ни среща и тази година решихме да го повторим, т.е. да го създадем като традиция – пак да има такова участие на оперна музика. Мисля, че се получи, отзивите бяха много позитивни, имаше ентусиазъм и в самите изпълнители. Певицата Анета Тодорова е една много интересна оперна певица, работи и живее в Брюксел, но ние си сътрудничим много активно. Тя направи концерт с Христина Лазарова, която също е оперна певица, сега завършва оперно пеене в „Йозеф Хайдн“ – консерваторията в Австрия и поради това, че Христина не можа да дойде, Ани пя сама.

Къде бихте поставили акцента на тази годишната проява, върху кои автори, кои поети?

Не бих искал да правя такива оценки, такива градации, примерно този ме впечатли особено или  друг, всички бяха чудесни. Нямаше участник, който да не беше оригинален, интересен. Най-младата ни участничка във вечерта беше София Асенова. Тя за пръв път участва и много се вълнуваше. На мен ми прави впечатление, че тя на няколко пъти ми каза – „Аз искам да участвам в литературния кръжок” , тя по принцип участва в нашия хор, ние имаме български певчески хор във Виена, който е под егидата, под „шапката” на нашата организация, също доброволен, на обществени начала. Води го един много интересен български музикант, композитор и автор, Божидар Абрашев-син, който е и диригент и ръководител на хора. Та София тази година завършва икономика във Виенския икономически университет, затова я поздравих, че си е предала дипломната работа и дойде много спокойна. Преди беше в едно напрежение през последните месеци и не се престраши да чете. Сега за пръв път прочете свои стихотворения и беше много мило, много трогателно и всички много добре я възприеха и харесаха. Това беше така като новина. Иначе всички останали, особено нашите съмишленици от Клуб „Пегас”, бяха на много добро ниво, Елена (Симеонова) разбира се също, тя е една от много интересните авторки и поетеси, които аз ценя в България. Приятното беше, че съвсем спонтанно се включи и Ивайло Диманов в четенето и той прочете, изрецитира една своя творба и така се получи едно много задушевно изживяване за всички, които бяха там. Това, което мен ме впечатли и ми допадна е, че ние бяхме помолили Съюза на композиторите да ни дадат някой, който да акомпанира с пианото  на Анета Тодорова и дойде преподавателката от музикалната академия Капка Найденова. Тя стоя до края на литературното четене и аз накрая я попитах: – „Госпожа Найденова, Вие, виждам, че не Ви беше скучно?”, тя отвърна: – „Ама как, аз бях толкова развълнувана!”.

Сега е лятно време. Какво предстои през есента?

То все нещо „предстои”! Първо литературният кръжок си работи по ежемесечен ритъм, да го наречем така и предстои през септември представянето на стихосбирката на една наша участничка в литературния кръжок, Ирен Филипова, много интересен автор, много интересна изразителност на поезията ѝ. Много задълбочена, чудесна авторка. Аз се радвам, че след вече няколкогодишното си и участие в нашия литературен кръжок, събра необходимия кураж, събра необходимата „пачка” със стихове, за да направи тази стихосбирка и с най-голямо удоволствие ще я представим в Дом Витгенщайн, в Българския културен институт, Виена.

Освен това, през последните няколко години започна дейност и българското театрално студио във Виена, което е на същия принцип, на обществени начала. Води се от невероятно компетентен човек, това е актрисата Лина Гладийска, която е с много богат артистичен и сценичен, но едновременно с това и с режисьорски стаж. Всъщност тя е художествен ръководител и режисьор. Миналата година направихме постановката по Екзюпери – „Малкият принц“, която се игра вече няколко пъти във Виена и даже имахме и гастрол в Линц. Предстоят представления в Залцбург и дай Боже и на други места в Европа. Създадоха се много интересни образи, и то от хора, които никога не са играли на сцена. Тя направи от тях актьори и тези актьори направиха образи, които се запомнят. Сега работим върху две нови постановки – едната е „Женско царство” на Ст. Л. Костов, която ще стартира през есента и още една, паралелно по нея работим – „Последните страстни любовници” на Нийл Саймън. Ще попитате – „А защо не работите една след друга”? Защото след старта на „Малкия принц” се явиха толкова много хора на кастинг, които искат да участват, че Лина се принуди да направи две постановки, за да може и те да имат роли, а ако се наложи и трета постановка да се направи.

Това, което най-много ни радва и сме доволни е, че имаме една много силна дружеска подкрепа от ръководството на Дом Витгенщайн, тъй като там имаме възможност да ползваме базата и за театъра, и за литературния кръжок. Също така много важна е и подкрепата, която ни дава българското посолство и посланик Сираков, тъй като ние ползваме едно клубно помещение за репетиции, защото не можем да правим постановки, не може хора да прави програма и концерт, ако той не репетира, особено последните дни преди стартовете се репетира много по-често и тези репетиции са след работно време – седем, седем и половина, някой път до десет, до единадесет  часа. Това изисква специални условия да има помещението. Не може където да е. Тези условия, благодарение  на разбирането от страна на посолството и на Дом Витгенщайн ние ги имаме. Това ни спасява, тъй като нямаме бюджет, ние сме, както аз казвам „сиромашка” организация с много идеи, с голям размах, но нямаме абсолютно никаква финансова основа. Получаваме дарения минимални от хора, които виждат, че правим нещо интересно, но това не са дарения от фирма, от банка, от институция, просто това са от обикновени хора, които казват: – „Вие такива неща правите, ето ви двадесет, ето ви тридесет евро” и накрая се събират едни двеста–триста евро на година, които ние изразходваме за венец за паметника на Христо Ботев на първи юни и това ни целият бюджет.

На обществени начала е всичко?

Аз мисля, че това е добре, защото се оказва,  че на обществени начала може да се правят много интересни и дори по-качествени неща, защото се правят със сърце, с ентусиазъм, правят се от любов към България, към българското, към езика, към традицията, към фолклора.  Резултатът е, че се съхранява българщината, но вътре вече същността на работата е такава, че хората се увличат, създават се колективи, създават се дружби, приятелства и се разширява кръгът на съмишлениците, на активистите. В момента, в който се създаде едно такова звено като театралното студио, то „засмуква” голям брой хора, певческия хор –  също, литературният кръжок –  също. Да не говорим за фолклорния състав „Пендари”, където Галя Милева е един невероятен и художествен ръководител и хореограф. Тя създава един невероятен климат на работа и на взаимодействие, на приятелство и там са вече много групите – има детска група, начинаещи, напреднали, почти професионалисти, с професионални отработени програми и когато има концерт, представете си всички тези хора, като поканят по няколко свои роднини, приятели и близки и залата вече е пълна. Само ако преброим хората, които са участници в дейността на културно-просветното дружество, те вече са една огромна цифра. И това се разраства. И това е хубавото и позитивното, че със всяка година, със всеки изминал период нараства, набъбва и се укрепва този  актив около ръководството на организацията, плюс съмишленици, които вече традиционно покрепят, идват, интересуват  се от нашата работа.

Искам да добавя и още нещо – в дейността много ни помага и българското списание или блог да го наречем, „Меланж Булгариен” или „Българите в Австрия”, които първо анонсират нашите предстоящи събития и след това и отразяват нашите събития. И другото интересно, към което се стремим в нашата организационна и кадрова работа е в ръководството на Организацията да участват ръководителите на съответните звена. Например ръководителката на театралното студио Лина Гладийска, ръководителката на фолклорния състав Галя Милева, ръководителя на български хор Божидар Абрашев, главната редакторка на блога на българите в Австрия Елица Ценова и други. Тези хора като участват в ръководството на Организацията, те генерират идеи, ангажират се нещата и споделят вече, в рамките на ръководството се изгражда една единна програма, една единна политика и се стиковат всички тия неща. Това ни дава възможност концертът да е силен, защото участват всички звена. Когато правим някакво друго мероприятие или участваме някъде, да го правим с целия потенциал и по този начин да представим Организацията и българите в Австрия на едно съответно ниво. Готови сме да споделим нашия опит и с други сродни организации по света. Могат да заповядат и ще им покажем!

Организацията е на вече 75 години. Това означава, че вече хората, които са я основали, най-вероятно вече не са между нас.  През всички тези години през редовете на тази организация, казано образно, са минали много хора. Това, което в момента впечатлява е, че все повече млади хора продължават да развиват същата дейност и целите на Организацията се запазват и разширяват, както по време на нейното създаване през 1945 година.

Да разбирам! Въпросът е ясен. Това е отделна огромна тема. Историята и развитието на Организацията в различните нейни периоди.

Първо – Организацията като устав, като вид е регистрирана през 1945 година. Тя съществува много по-отдавна. Ние имаме данни за организиран землячески живот на българите в Австрия от повече от двеста-двеста и петдесет години назад, защото българи  в Австрия винаги е имало и в по-ранните епохи, преди Освобождението. Там са действали възрожденци, там е имало възможност да получат образование, да търгуват, живели са и съответно са имали кантори и  т.н. Това е единият въпрос, тъй като винаги  Виена и България са били свързани с Дунава и това е облекчавало комуникацията, търговията и присъствието на българи във Виена. Има значение и високото ниво на образованието и на възможностите, които е предлагала Австро-Унгарската империя. Друг е въпросът, че след 1945 г. е възникнала необходимостта от пререгистриране на всички такива организации, във връзка с това, че Австрия започва вече по друг начин, по различен политически път да се движи.

Значи ние сме стъпили на една много дълбока традиция. Тая традиция е действително пълна с имена, с деятели, които са работили и са имали присъствие във Виена. Не искам да ги изброявам, защото ще пропусна някой, но това са имена като поетите,  които са работили, като Николай Лилиев, това са големи имена на българската наука като Иван Шишманов, или да речем в по-новия период след  Втората световна война като инж. Филипов, като проф. Мими Дичева, която непосредствено, до преди няколко години беше председател на Организацията. Тоест ние не работим „изведнъж” така. Но това което е различното е, че ние работим  в друга епоха. Ако преди двадесет или тридесет години в Организацията са били хора, които са емигрирали, напуснали страната през 40-те години, или е имало даже аз заварих някои живи градинари, имало е студентско дружество, което ние в един етап възстановихме.

Днешната епоха, която е свързана с всички сътресения, които сполетяха българския обществен и демографски живот, направиха така, че огромно количество българи бяха принудени, или решиха да напуснат страната по икономически съображения и, разбира се, повечето от тях бяха млади хора, тъй като те са по-енергични и по-готови на рискове и повече на тях им предстои бъдещето, затова във Виена се озоваха, както и навсякъде другаде по света, и в Европа и в Америка, много млади хора и млади семейства. И те са днешният потенциал на Организацията, т.е. нашата работа се отличава коренно от периода преди 1995 г.,  или преди 1945 г., или около 1945 г. Затова аз не искам да правя сравнение и да кажа: „Ние направихме чудеса!”. Не, ние всичкия този ръст, това разпространение на работата е възможно, защото вече има този потенциал. Друг е въпросът, че ние можем и да не го правим. И хората да си живеят, всеки  да  се оправя както си иска. Да си гледа българска телевизия,  да си чете българските книги, да си говори на децата на български  или да не иска да си говори, да си говори на развален немски с тях, но въпросът е, че ние имаме вече този потенциал и тая възможност. И работейки и изхождайки от тия патриотични и родови съображения за запазване на българския род , на българското слово, на българската култура и за затвърждаване на тая идентичност, която е много важна в чужбина, хората да чувствата своята българска идентичност, за да са здрави и за да могат да възприемат с отворени обятия, с отворени ръце и чуждата култура.  Защото ако си „разклатен” вътрешно със себе си, за собствената си идентичност, ти си затворен или си лабилен и към външното. Затова това,  което  ние правим подпомага и активизира така нареченото интегриране на българите в  чужбина. То ускорява и подпомага тяхното интегриране, етаблиране в австрийското общество, колкото и да изглежда нелогично, но е така.

Вие ни разказахте направо вълшебни неща. И най-вече с такова желание правите всичко?! Благодаря Ви много!

И аз…, но нищо ново в света под слънцето!

интервюто взе Станислава Пекова
снимки: Красимир Петков

09th May2018

Книгите са като кутии за тайни и съкровища

by Черно и Бяло

Каза го едно дете. Откри истината, към която вървим цял живот. Някои не я разбират, други работят за нея. Художничката Мира Рахнева е от вторите. Творческият ѝ свят е такава кутия. Да надникнем в нея!

ПП: Мира, откога рисуваш, как стана художничка?

МР: Още от дете драсках всевъзможни образи по листове, стени и където ми падне. Родителите ми ме записаха на курсове по рисуване на 6 години в кварталното читалище, където ни даваха много интересни творчески задачи и още тогава се запалих. Помня, че рисувахме в една стая с по-големи деца, които се готвеха за кандидатстване в художествени училища и покрай тях ние, по-малките, научавахме специални термини и похвати в рисуването.

После, в основното училище (пети клас може би) спечелих конкурс с портрет на Рада Госпожина от „Под игото” на Иван Вазов, бях я нарисувала с цветни моливи. Тази награда бе първите ми пари, изкарани с рисуване.

След това се готвех за приемните изпити в училището за приложни изкуства в София, но конкурсът в Художествената гимназия ,,Илия Петров“ беше преди тях и се явих, за да видя какво е на изпит. Взеха, че ме приеха сред първите и реших да остана там. Имах прекрасни преподаватели, завързах страхотни приятелства, научих много, не само за рисуването, а и за живота. И колелото се завъртя…

След гимназията започнах да участвам в много общи изложби, пленери, събития, да правя самостоятелни изложби…, така е до ден днешен.

Съжаляваш ли за този избор?

Никога не съм съжалявала за избора си, въпреки трудностите. Обичам много това, което правя и се радвам, че картините ми се харесват от много хора. За мен взаимният обмен е много важен – творецът да събужда в зрителя чувства и мисли, да го вдъхновява, а не само да създава нещо, което единствено „да отива на нечий диван”.

Изразяваш ли се и в други художествени жанрове и форми?

От няколко години работя по оформлението на някои от книгите на проф. Рандал Бейкър. Рисувах илюстрациите в тях, може би вече са над 100, както и облика на някои от кориците. Това беше нова област за мен, но се оказа, че ми доставя голямо удоволствие.

Като хоби се занимавам и с фотография, като дете си бях направила даже „тъмна стаичка”, където проявявах снимките, струваше ми се вълшебно. Имам няколко награди от конкурси за фотография, но засега наистина ми е само хоби, изобщо нямам самочувствие на фотограф.

Какво мислиш за книгите, за бъдещето на печатаното слово?

Споменах книгите на проф. Бейкър. Той е автор, който пише с много чувство за хумор и притежава приключенски дух, усет към детайла, който е заразен и ми е помагал да усетя много добре историите, които съм пресъздавала.

Рисувала съм илюстрации и за други книги, но е много важно да ми допада това, което чета, да усетя нещо близко в книгата. Искам да работя с хора, с които ми е приятно да общувам, които уважавам на първо място като личности, като мироглед, иначе не се получава. Взаимно се избираме.

Книгите са много специални черни кутии на нечий ум, в които авторът подрежда себе си, като в куфар, готов за път. Или пък „книгата е като кутия за тайни и съкровища”, както ми каза едно дете наскоро. Като дете обичах да разлиствам новите книги и да усещам аромата на мастилото, шумоленето на страниците ме успокояваше.

Все повече млади хора четат, книжарниците често са пълни с народ, по парковете и превозните средства напоследък виждам младежи, които четат книги…

Минало, настояще и бъдеще са едно цяло според мен, така че писменото слово (под една или друга форма) е било, Е и ще бъде във времето, което и да е то.

Изучавала си семиотика на изобразителното изкуство в Софийския университет ,,Св. Климент Охридски“, може би затова творбите ти говорят с много знаци и символи?

Определено има влияние. Дипломирах се като магистър с текст за символите в българските народни шевици и носии, тайнствения език, закодиран в тях. По този повод създадох тогава и сериите с фолклорни мотиви – невести, моми, гайдари, като в картините вплитах и някои от тези символи, напр. елбетица, геометричните фигури, спирали, ябълката и др.

Преди години исках да уча „Плакат” в Художествената академия (така или иначе, пътят ми после се промени) и рисувах десетки, десетки плакати по зададени теми. Да създадеш креативен, изчистен знак, плакат, с малко да покажеш много, беше страшно интересно. Тук мога да вметна, че обожавам запазените знаци на Стефан Кънчев, които са познати почти на всички, но вероятно малко хора знаят кой ги е създал. Този период много ми повлия, накара ме да отворя съзнанието си по-широко, да променя погледа и отношението си към всичко заобикалящо.

Кои са любимите ти образи, какво търсиш, какво искаш да кажеш в твоя алегоричен свят?

Нямам любими. Образите и сюжетите в повечето от картините ми си идват сами, като „факсове”, не ги мисля като план дълго преди да започна да рисувам. Явно сами искат да разкажат нещо, да излязат на бял свят и аз се явявам като проводник, който спомага това да се случи. При много творци го има, не само в изобразителното изкуство, но и в музиката, театъра и т.н. Помагаш на енергията да излезе, да се завърти по определен начин, да достигне до други енергии, които започват да вибрират заедно.

През времето съм отваряла вратата на различни образи, зависи какво ме е вдъхновявало в момента. Музикалната тема например, която и досега е основна за картините ми, започна от мой приятел музикант, който ме запознаваше с различни джаз парчета, разказваше ми истории за определени музиканти, научи ме да чувам музикални пластове, на които преди не обръщах внимание… И ми се прииска да нарисувам това, което чувам, което виждам в главата си. В тези картини ритъмът на формите, цветовете и линиите отговарят на тези, които съм усещала, докато слушам. Обменът между отделните изкуства е много красив, вдъхновяваме се взаимно за създаване. Често изкуствата преливат едно в друго.

Ръководиш ли се от любима мисъл?

Една от любимите ми мисли е част от т.нар. „вселенски закони” и гласи следното: ,,Мисъл + Време = Реалност“. Тоест, мислите стават реални и се материализират в определено време. Затова внимавайте какво си мислите!

Адресираш ли своя приказен свят и към деца, работиш ли с деца, илюстрираш ли книги за деца (мисля, че си учила и педагогика) или отправяш внушенията си само към възрастните?

Внушенията са за всеки, който вибрира на същата честота и може да ги усети, без значение от възрастта. Работила съм с деца за кратък период, но не почувствах това да е моето призвание. Да си добър учител, както и да пишеш/рисуваш детски книги не е за всеки. Досега не съм илюстрирала детски книги, въпреки че са ми предлагали, но не изключвам тази възможност за в бъдеще.

Как се зареждаш за творчество?

Като цяло предпочитам простичките, всекидневни радости и занимания. Природата, спокойствието, взирането във водата ми помагат да си събера мислите. Харесва ми да прекарвам много от времето си сама. Така се зареждам.

Лошото време ми действа много мотивиращо да рисувам и тогава предпочитам да бъда сама. Имала съм прекрасни моменти с приятели художници, с които рисуваме в една стая и всеки е потънал в своя свят, това е зареждащо и красиво, но иначе не обичам да има „публика”, докато творя, това е интимен процес.

Имам няколко добри приятели и с тях ми е най-приятно. Не обичам шумните тълпи и нощен живот, мина това време. Напоследък слушам музика на грамофона, чета книги, винаги има с какво да се занимавам, няма скука. Самото изкуство също ме мотивира. Изложба, която ме е впечатлила, театрална постановка, концерт или общуването с интересни, креативни хора. Такива неща ме вдъхновяват.

За Мира Рахнева
Мира Рахнева е родена през 1981 г. в София.
Има 9 самостоятелни изложби, участвала е в много общи експозиции, пленери и проекти в България и чужбина.
Илюстрирала е книгите на проф. Рандал Бейкър „Странни места. Интересни хора”, „До София и назад”, „Студената война на горещо място”, „Изгубените Балкани”; „Международни финанси” с автор Александрина Панчева; стихосбирката ,,Изпуснах си мислите“ на Петя Пейчева.
Нейни картини притежават ценители и колекционери от България, Англия, Канада, Полша, Зимбабве, ЮАР и др.

Петя Пейчева

28th Dec2017

Мария Каварджикова: „Труд – това е думата за нашата професия“

by Черно и Бяло

Екипът на „Черно и Бяло Ви представя неотразимата Мария Каварджикова. Нашата репортерка Мариана Енева се срещна с нея преди празниците, за да поговорят за професията и живота ѝ.

Мария Каварджикова завършва ВИТИЗ през 1978 г. в класа на проф. Надежда Сейкова. Работила е в ДТ-Перник и в Нов драматичен театър „Сълза и смях“. От 1991 г. е в трупата на Народния театър „Иван Вазов“, където играе и до днес. Любима актриса на няколко поколения, тя създава над 50 театрални роли  и още толкова в киното. Носител е на множество отличия и театрални награди, сред които: „Аскеер 1997“ за водеща женска роля в „Спускане от връх Морган“ на А. Милър в „Театър 199“; награда на САБ за 1998 г. и на Театралните празници „Благоевград`98“ за ролята на Василиса в „На дъното“ на М. Горки; награда на Театрални празници „Благоевград`99“, „Аскеер 1999“ за водеща женска роля за „Бившата мис на малкия град“ от Мартин Макдона. Публиката я запомни и от обичаните филми и сериали: „Оркестър без име“, „Лавина“, „Куче в чекмедже“, „Петък вечер“, „Жребият“, „Всичко от нула“, „Дом за нашите деца“, „Една калория нежност“, „Откраднати очи“. Има две дъщери Александра и Гергана от първия си брак. Омъжена е за режисьора Иван Балевски.

МЕ: Преди дни завърши  четвърти сезон на „Откраднат живот: Чуждо тяло“, а  в киносалоните мина игралният филм „12 А“, където сте Вера, майката на главната героиня Лина. Как се чувствате в „кожата“ на Жени Генадиева, зрителите я обикнаха…

МК: Ако публиката харесва това, което правя, значи се чувствам добре. Продължаваме да снимаме четвърти сезон, би трябвало да съм се приспособила към  сценария и режисьорските изисквания. Тук е мястото да кажа, че сценаристите развиват образа на моята героиня, така че няма да ме оставят „да плувам по течението“. (Всъщност те са доста  „ревниви“ към сюжета, и към образа на Жени – пазят в тайна какво се случва занапред., б. авт.)

От малкия и големия екран докъде се възпитава добър вкус и  докъде се обслужва масовия вкус на дадено време?

Границата е тънка, особено що се касае до телевизионните продукции, защото там ако не отговориш на неговия интерес,зрителят ще превключи канала. Затова рискът да се отклоним от изискването на добрия вкус е много по-голям. Вярвам, че в „Откраднат живот“ мярката е спазена.

В един малък патриархален Крумовград защо се насочихте към актьорството?

Искам да внеса малко яснота относно крумовградския ми период. Аз съм родена там и съм живяла няколко години след това. С този прекрасен край са свързани най-нежните ми детски спомени. Целият ми съзнателен живот обаче е преминал в София. Затова не мога да си присвоя привилегията да познавам толкова дълбоко нравите и битуването в китния родопски град.

Днес сте постоянно търсена в театъра, киното и телевизията. Как си обяснявате това – късмет ли е, на кои Ваши качества го отдавате? Колеги от Вашето поколение нямаха този късмет…

Късмет ли? Късмет е, когато спечелиш от Тотото, или си намериш монетка на улицата. Уверявам ви, че за това, което съм постигнала в професията, съм положила много труд и съм изхабила доста нерви. Това се отнася не само за мен, а и за всички мои колеги. Това с късмета, са може би „Холивудски легенди“. Не внушавайте на публиката, че артистите някой отгоре ги е целунал и животът им е тръгнал по мед и масло. Труд – това е думата за тази професия, то и за другите сигурно е така. Разбира се, нужна е дисциплина, отдаденост, чувство за мярка, умения да чуваш другия и т.н., тоест – талант.

Театърът, киното и телевизията си имат своите специфики. Кои от тях откроявате?

Неведнъж съм казвала- според мен общото е само актьорът. Телевизията се гледа у дома, не срещу билет на публично място. Екранът е съобразен с размерите на жилището; тези, които се занимават с телевизия, трябва да знаят как да приковат вниманието на зрителя. Много е дълго за обясняване, пък и не е моя работа. Този занаят се учи. Едва ли на широката публика  ще е интересно. Тя иска да съпреживява…

Кога разбрахте, че сте известна? Любимка сте на няколко поколения зрители с многобройните си роли. Славата идва и… как да я задържиш?

Когато хората започнаха да ме разпознават по улицата. Телевизията прави актьора популярен и за добро, и за лошо, но такава професия съм си избрала – публична! Славата? Когато работиш, не мислиш за слава. Просто правиш, каквото трябва, което мислиш, че е добро и както са те учили… Ако имаш аплодисменти в края на спектакъла, това е славата. Щом аплодисментите секнат – край. До следващата пиеса…

Кое Ви носи радост и Ви прави щастлива?

Безброй малки, дори незначителни неща, което ме карат да забравя за ежедневието. Поне за миг. Радвам се на топлата и красива есен, например. Постоянно щастие няма. Само безумецът е перманентно щастлив.

За трудните моменти в живота, разочарованията и „жертвите“ по пътя към съвършенството…

С трудните моменти в живота  се свиква, те са повече от щастливите и това ни сдава възможност да ценим и малките радости, с които той ни дарява. Съвършенство?… Евентуално в другия живот.

Търси ли се пресечната точка или балансът между творческите намерения на режисьора и неговия екип, и нагласите, очакванията на публиката?

Кой както разбира нещата. За себе си знам, че подадеш ли се само на очакванията на публиката, с изкуството си приключил и си „прегърнал чалгата“. Театърът трябва да държи публиката, а не обратното. Въпреки това, не познавам режисьор, който да не се радва на пълен салон. В изкуството най-важният въпрос е как?

Видели сте администратори, режисьори, колеги-актьори. Какъв е пътят за оцеляване и развитие на театрите ни?

Да, видяла съм доста неща в тези близо 40 сезона в театъра, но рецепта не мога да дам, защото аз съм изпълнител. Може би е клише, но то затова е клише, защото е вярно. Добра драматургия, добър режисьор, добри актьори – това е моята рецепта и мнение. Останалото са пари, конюнктура, политика и още множество безобразия, които пречат, но пък явно без тях не може. Такъв е животът – несправедлив.

Оптимист ли сте за българското екранно и сценично изкуство? В тази насока за какво мечтаете?

Както и да отговоря ще трябва дълго да обяснявам защо. Българският театър съществува повече от 100 години, ще го има и занапред. Как, колко, какъв и т.н., зависи от хората, които се занимават с това изкуство. Киното е друга нещо. Преди всичко – скъпо струващо. Там конюнктурата е много решаващ фактор. Мечтая – не точно. Надявам се да съм здрава и всички около мен – също. Каквото има да става в професията, ще стане. Или пък кой знае!?

разговорът води Мариана Енева

25th Feb2016

Интервю с оперната певица Диляна Георгиева

by Черно и Бяло

CD front v2В месеца на любовта, вълна от нежна музика, френска поезия и женска чувствителност изпълни Музикален център „Борис Христов“ в София. Премиерата на първия съвместен диск с френски класически песни „След една мечта“ на сопраното Диляна Георгиева и пианистката Галина Апостолова се превърна в истинско музикално събитие. Къщата-музей на гениалния български бас се оказа тясна за желаещите да чуят на живо мелодичните френски песни. В залата правеше впечатление присъствието на млади ценители на певческото изкуство.
Проектът не е типичен за творческото амплоа на оперната певица Диляна Георгиева, но е в духа на нейната кауза – да привлича младата аудитория към класическата музика, като показва, че не е толкова елитарна. Най-прекият път към изкуството минава през сърцето. Затова, заедно с пианиската Галина Апостолова, са записали този диск с френски песни от световноизвестни композитори и го представят на живо за Празника на влюбените.
Типично по женски и майчина загриженост, сопраното Диляна Георгиева е инициатор и участник в редица благотворителни инициативи и концерти. Активно работи с Фондация „Аз мога“ (помагаща интеграцията на деца с увреждания). Пише стихове и е носител на международни награди за хайку поезия.

Интервюто

Г-жо Георгиева, в месеца на любовта, заедно с пианистката Галина Апостолова,  издавате албум с песни от известни френски композитори, озаглавен „След една мечта“. Френската класика е особено изящна, но дали е подходяща за празнуване?

Всяка добра музика, независимо от жанра ѝ, е подходяща за празник. Създали сме диск с достъпна музика, преливаща от романтични препратки. Нежността и лириката на френската класика са подходящи е за всяка възраст и освежават празничното настроение. Аз бих се радвала да разбера, че повече хора  я слуша и харесват.

Snimka 1Този албум с френски класически песни всъщност е малко встрани от основното Ви амплоа. Вие сте оперна певица, завършили сте майсторски клас на Гена Димитрова, имате участия на международни сцени (в Япония, Австрия, Италия, Испания, Франция) в опери на Верди, Пучини и Моцарт. Защо направихте този камерен проект – само за вокал и пиано?

Това е нашият специфичен израз на уважение към френската музика. С Галина Апостолова отдавна мечтаехме да записваме. Ние работим заедно от 5-6 години и се допълваме чудесно. Идеята дойде като логичен завършек на серия от концерти с преобладаваща френска музика. Имаме близко светоусещане както за музиката,така и към текстовете на великолепната френски песни. Kамерната музика е предизвикателство, защото позволява  известна свобода на интерпретацията на текст и мелодия. Познанието на езика и музикалните стилове са от голямо значение. Изработихме песните  в детайли и записахме  само  онези, които ни представят като музикален дует със собствен почерк и стил, с ново и различно  лице.

Разбрахме, че възприемате като своя кауза привличането на младите хора към класическата музика. Но като че ли днес се предпочитат други музикални жанрове, а класиката се възприема като елитарна музика. Смятате ли, че ще успеете?

Класическата музика винаги е била до известна степен елитарна, т.е. за подбрана публика. Предизвикателството е да я поднесеш по разбираем за по-широка аудитория начин. Възприемането на класиката става по-лесно, когато публиката е възпитана в традицията да се слуша, коментира и изучава такава музика от ранна възраст. Всеки музикант се чувства най-удовлетворен когато залата е пълна  и развълнувана. Млади хора идват, ако програмата е интересна и изпълнителите са добри. Привличането им зависи и от добрата реклама.

С желание подкрепяте различни благотворителни прояви. Вие сте инициатор и участник в благотворителни концерти на Фондация „И аз мога“, подкрепяща деца със специални нужди. Какво Ви кара да се включвате в такива инициативи? 

В чисто човешки план, да подкрепяш благотворителни инициативи е благородна и високо хуманна постъпка. Но не трябва да е само кампанийно. Има конкретни поводи, които изискват много бърза реакция, без предварителна нагласа… За  да не се спекулира излишно  с участия и за да не се счита като допълнителна реклама за самия артист, аз съм на мнение, че трябва да се подкрепят устойчиви във времето  каузи.

Да, работила съм с фондация „И аз мога“ още когато правиха първите си стъпки. И аз, доколкото успях,  допринесох чрез гласа и моите  изпълнения за набиране на средства за деца в неравностойно положение.  В подкрепа на думите ми, към днешна дата, те са стабилна и действена организация, чиито резултати са публично видими.

Като артист, освен с музика, се занимавате и с поезия. Имате национални и международни награди за хайку поезия. Според Вас, кое е определящо за успеха на едно произведение – музиката или словото?

Поезията, може да се възприема и като сестра на музиката, такива изтънчени занимания се допълват великолепно. В съприкосновение с музиката,  добрата поезия извежда на преден план чувствителността и емоциите ни. Срещата между музикално изкуство и различните поетични форми, в това число и хайку, ни разкриват нови хоризонти. Наслаждаваме се на  различни  гледни точки  към познатото и всекидневното.  Артистите-изпълнители сме убедени, че успехът на едно произведение, след неговият прочит и осмисляне,  до голяма степен зависи от прецизното и високо професионално поднасяне пред публика.

Анета Аврамова

11th Dec2015

Родната публика продължава да дарява поплегендите с любов и уважение

by Черно и Бяло

Музикална школа „Развигор” насочва младите към изискан вкус и респект към българското

11649227_10152977899981149_1079058579_o (1)

Мими Иванова и Развигор Попов: „Нека не пренебрегваме таланта, по-възрастните и по-можещите”
Преди дни зала 1 на НДК бе препълнена от влюбените в песните на Мими Иванова, Маргарита Хранова, Орлин Горанов и Кристина Димитрова, Данчо Караджов и Роси Кирилова. Публиката пееше от сърце и аплодираше тези прекрасни творци, хората отново се потопиха в истинското изкуство и преживяха полета на щастието. Това споделено усещане от моя близка буквално ме изстреля към популярното и любимо на поколения българи музикално семейство Мими Иванова и Развигор Попов.
Кое е най-характерното за тях сега ли? Отговорът е прост. Вдъхновени в творчеството, духовити, сърцати и безкрайно заети в настоящите си задачи и проекти.
За това и бързам с въпросите.

ЧиБ: Богата биография, невероятно творчество и огромна любов насочена към хората. Какво още бихте добавили или пожелали да постигнете?

МИ: Спокойствие, хармония и мир между всички. Е, и още любов…

ЧиБ: Зная, че откровението и истината са важни черти от вашия характер. Така ли ще продължавате и в бъдеще?

РП: Старая се, доколкото мога. Все пак дано Мими не разбере, че пуша, въпреки обещанието си да не го правя!

ЧиБ: Г-жо Иванова, вашите песни вдъхновяват поколения българи. Вие сте любима българска певица, а днес продължавате да творите чрез вашите възпитаници в музикалната школа „Развигор” в столицата. Кое е най-важното нещо, на което ги учите?

МИ: Да владеят гласа си и да усвояват различни вокални техники. Да проявяват изискан вкус при подбора на репертоара, да влагат емоция в пеенето, да обръщат внимание на текста. Да потърсят подходящи български песни, които да пеят с желание, както пеят английските.

ЧиБ: Марио Кръстев е ваш ученик, който е в седми клас, но вече има своя музикална кариера. Впечатляват ли ви такива млади таланти?

РП: Марио е едно приятно изключение. Много талантлив, любознателен, упорито гони целите, които си поставя и не се предава пред трудностите. Има вроден музикален талант,но и като актьор се справя чудесно! Естествено, че силно ни впечатли още при първото ни запознанство,той не може да остане незабелязан! Щастливи сме, че имаме възможност да работим с него, голямо удоволствие е! Дай Боже повече ученици като Марио!

ЧиБ: Какво мислите за детските музикални конкурси и фестивали? В последно време някак станаха модерни тези изяви. А и предпочитанията са към англоезичните текстове.

МИ: Радваме се, че ги има, че и ние понякога журираме и оценяваме тези млади талантливи деца. Наградите от тези форуми ги стимулират за още по-упорит труд. Там те сравняват себе си с останалите, правят своите стъпки, трупат опит. Добре е, че в тези конкурси участниците трябва да пеят по една българска песен. Забелязвам, че понякога тя звучи така, сякаш я пее чужденец, който има акцент. Сега всички учат, говорят, контактуват на английски и все по-малко им харесват и езикът, и песните ни… Лошо е, ако забравяме и пренебрегваме българското, нашето наследство, в което присъстват изключителни образци, с които се гордеем.

ЧиБ: С Вашият съпруг и неповторим български музикант и композитор Развигор Попов имате завидна кариера. Въпреки това, мислили ли сте да заминете и да живеете в друга държава?

МИ: Да, понякога, но винаги е надделявала обичта към България.

ЧиБ: Тревожи ли ви състоянието на днешната ни култура и на различните ѝ превъплъщения през годините?

РП: И да, и не. Логично е в някои периоди да настъпи спад, но след това обикновено настъпва подем. Просто не бива да си затваряме очите и ушите за пошлостта. Тревожни неща в нашето изкуство, а и в целия живот има много… Задача и отговорност на всички ни е да ги посочваме, да се борим с тях и да ги преодоляваме.

ЧиБ: Имате ли отношение към съвременната политика и новите ценности в родната демокрация?

РП: Имаме – като всички, които милеят за страната си и за хората в нея. Все пак осъзнаваме, че много неща не зависят съвсем от нас и се решават от личности, които ние избираме и разчитаме умно, отговорно и адекватно да водят държавния кораб през бурното море на живота.

ЧиБ: Кои са вашите най-близки и сърдечни приятели и колеги?

РП: Много са. Не обичаме конфликти и се стараем да се разбираме с всички.

ЧиБ: Като че ли избягвате скандалите във вашата гилдия за разлика от ваши колеги. Ето, пресен пример е отношението към известната певица Кичка Бодурова?

МИ: С Кичка освен колеги сме и семейни приятели. Това, което видяхме в телевизионен формат не се случва само с нея. Видяхме и други личности, определяни като VIP, само след няколко дни да си сринат така наречения „обществен имидж” в предаването. Явно това е тежко изпитание за егото, за голямото „АЗ”, което съществува у всички и ни прави слаби. Ако спечелим битката със себе си, ще има по-малко скандали.

ЧиБ: Дали е нашенска черта да не уважаваме талантите си и да ги унижаваме понякога…

МИ: Така казват… Не само таланта! Уважават ли се по-възрастните? По-можещите? За щастие имам хубавото чувство,че нашата публика не ни е забравила и продължава да демонстрира уважение и обич към всички изпълнители от поколението ни.

ЧиБ: Бихте ли разказали за работата ви с музиканти, композитори, певци…

РП: За това е разказано в моята автобиографична книга. Който се интересува, нека разгърне страниците и и там ще намери много весели,тъжни или абсурдни случки от живота ни по сцените. Заглавието е „Ау-у, от глад умирам”.

ЧиБ: Двамата с Развигор Попов сътворихте най-сърцатите песни. Те нямат чет и всички са хитове. Гордеете ли се с това?

МИ: Разбира се! Толкова много албуми, продавани в огромни тиражи… Толкова концерти, награди… Толкова песни, толкова срещи, толкова обич! Не е гордост, а удовлетворение ,че имаме спомени, които ни помагат да живеем.

ЧиБ: Вие стартирате кариерата си със състава „Мелоди” на Емил Димитров. Какво Ви завеща този любимец на поколения българи?

РП: Трудно е да се формулира, но преди всичко любов и уважение към всеки човек от публиката и вътрешна необходимост да изпееш всичко онова, което ти е в душата и сърцето. Емо беше обаятелен и чаровен. Печелеше сърцата на всички. Добре съзнаваше това, но си остана докрай земен и много добър човек!

ЧиБ: Защо се насочихте към композирането на детски песни? Вероятно откривате нещо по-величаво и весело в тях…

РП: Пиша песни и за деца, и за тийнеиджъри, и за майки и татковци, баби и дядовци. Децата са точна, взискателна и безкомпромисна публика и това е мерило за качеството на продукцията ни. Преди години, на концертите с групата, от сцената наблюдавахме публиката и реакциите и след всяка песен. Вече имахме песни за майките, за войниците, за влюбените и за още други най-различни категории. Забелязахме, че децата, които обикновено сядат на пода най-отпред и реагират спонтанно и емоционално, сякаш очакват песен, посветена на тях. Това ни накара да потърсим сюжет от някоя популярна детска приказка и така се роди първата ни песен за деца –„Вълкът и 7-те козлета”. След неочаквания успех на песента продължихме традицията – още повече, че и дъщеря ни имаше нужда от песни като за нея. Така стигнахме до цял албум само с детски песни.

ЧиБ: Споделете с читателите кой готви във вашата къща и кои са сполучливите ви кулинарни предизвикателства?

РП: Аз, но и Мими понякога. Бих дал и някои мои рецепти, ако желаете. Ето една много лесна и бърза, подходяща за зимата: В тенджера под налягане нарязваме изцедено кисело зеле. Чер пипер и бахар на зърна, дафинов лист, едно цяло пиле, малко пушен бекон за вкус, вода. Покриваме пилето до горе с кисело зеле. Час и половина ври под налягане и е готово. Повярвайте, много е вкусно. Пробвайте и няма да съжалявате!

ЧиБ: Предвиждате ли съвместно изпълнение с вашата дъщеря, която със сигурност ви липсва сега..

МИ: Ина живее в Берлин и все по-рядко сме заедно. Да,събираме се на празниците, но не е достатъчно… Тя пееше, но когато навърши 11-12 години, сама се отказа. Сега пее често, хубаво, но под душа.

ЧиБ: Госпожо Иванова, Вашият съпруг твърди в едно интервю, че Ви „откраднал” от полски приятел? Днес съжалява ли за това?

МИ: Едва ли… Нямаше да сме толкова години заедно, нали?

ЧиБ: Вашето любимо занимание, хоби или навик….

МИ: Обичам разходки, срещи с приятели и още много все по-невъзможни дребни радости, поради липса на време.

Миглена Китанова

11641978_10152977884871149_1579450557_o (1)Мими Иванова е „нов глас” в българската забавна музика още през 70-те години. Постепенно изгражда самобитен маниер на пеене и изпълнителски стил, който я превръща в открояваща се индивидуалност. Заедно със съпруга си, музикант и композитор Развигор Попов, създават рокгрупа „Старт”. В края на 70-те Мими Иванова и „Старт” са „модерното явление”, а Мими е фаворизираната диско-рок звезда и най-любимата българска певица в анкетите на Българското национално радио за 1979, 1980 и 1981г. През 80-те Мими и „Старт” продължават да бъдат „фабрика за хитове”. И днес тя пее любимите на три поколения хитове, създава и много нови песни, оставайки вярна на своя стил.
20101018_0039Развигор Попов е български музикант и композитор. Музикалната му кариера стартира в състава „Мелоди” на Емил Димитров. По-късно преминава в „Стакато”, а след това и в група „Старт”, с която има осем албума. През 1979г. започва да композира детски песни, като най-известната от тях е „Вълкът и седемте козлета” изпята заедно с Мими Иванова. Измежду най-известните му песни са хитовете „15 лалета”, „Вече свърши хубавото време”, „Вълкът и седемте козлета”. С покойния Георги Минчев имаха дует „Полезни изкопаеми”. В момента заедно с Мими Иванова развиват музикална школа за деца „Развигор” в НЧ „Цанко Церковски” в София и Театър на песента към театрален колеж „Любен Гройс”.
28th Aug2015

Обърни се с гняв назад, част 2

by Черно и Бяло

Едно интервю на Величко Хинов с поета Георги Джагаров

Георги Джагаров, снимка: monitor.bg

Георги Джагаров, снимка: monitor.bg

Георги Джагаров: „Знам, че Луканов извърта и хитрува”…
ВХ: Изглежда, че отново настъпи време разделно?
ГД:
Настъпи и то по-лошо, защото преди бяхме се научили да заобикаляме така наречения класово-партиен критерий, за нас той беше повече обща фраза, отколкото практика. Сега отново се връщаме към него, но в разделителната му, антикултурната му същност. Враждуваме помежду си, за да доказваме кой е бил по-близо до предишната власт и в зависимост от това да му теглим ножа.
ВХ: Според вас какви ще бъдат резултатите?
ГД:
Много просто – политическо разчистване на сметки. До вчера вие бяхте талантите, от днес нататък сме ние. Но въпросът е там, че талантът не се дава с политика, той е дар от природата и ако една политика не се съобразява с този факт, както сега това става у нас, тя рано или късно се проваля.

ВХ: В този смисъл предишният режим подкрепяше ли талантите?

ГД: Безспорно! Това може да се види по отношението към Илия Бешков, Елин Пелин, Багряна, Панчо Владигеров и много други. Режимът им прощаваше политическите увлечения, за да ги привлича на своя страна и да укрепва положението си. Не забравям, че са били извършени и престъпления, но тях ли ще използваме сега като примери?

ВХ: Като вземем предвид само талантливи хора, може ли един талант да се замени с друг?

ГД: Талантът е изключение и той не може да се замени дори с по-голям талант. Не може с Христо Ботев да замениш Димчо Дебелянов или Николай Лилиев. За обратното да не говорим. Такава замяна била една варварска реституция, при която вместо да възстановим някаква ценност, ще съсипваме и унищожаваме други ценности. А като вземем предвид и покровителството, което бившият режим отдаваше на социалните, патриотичните и революционните мотиви в нашата литература, нищо няма да ни попречи да посегнем и върху имената на Ботев и Вазов.

ВХ: Вие бяхте приятел на Пеньо Пенев. Неотдавна в „Демокрация” излезе една бележка срещу вас, в която се цитираха думите на Пеньовия брат, защо не излязохте с опровержение?

ГД: Такива бележки не се опровергават. По-добре е да запушиш нос и да отминеш, и да не се обръщаш назад, дори и с гняв. За мен паметта на Пеньо е свята. Аз съм му посветил стихотворение още когато беше жив. Той също ми е посветил. Завещал ми е тетрадките си, нарекъл ме е и в живота, и в смъртта си свой брат. Повече какво бих могъл да кажа, освен да спомена за трийсетте сребърника? И кой, и защо ги дава?

ВХ: Не виждам да сядате сега с Дамян Дамянов, Любомир Левчев, Константин Павлов и някои други поети, за които някога така решително се застъпвахте?

ГД: С Дамян Дамянов не сядам по понятни причини, но продължавам да обичам неговите талантливи и силни стихове. Същото бих могъл да кажа и за Любомир Левчев. Не съм се отказал и от Константин Павлов, въпреки че върху нашите отношения отдавна е легнала студена сянка. Не мога да се откажа, защото не аз, а той някога написа, че няма нищо по-противно от затлъстял поет, както и онзи страшен стих за пепелянките, които изпраща за дребни услуги при свои приятели. Не съм се отказал от нито един автор, за когото някога съм си мислил, че ни носи предчувствие за пролет в нашето общество.

ВХ: Изобщо вие редовно се застъпвахте за млади автори. На какво се дължи тази ваша слабост? Или това беше някаква роля, която ви се диктуваше отгоре?

ГД: На мен никой никога не ми е диктувал, някаква роля. Не е възможно да ми се диктува. Ролята, за която ме питате, се наложи естествено. Тогава аз публично се бунтувах срещу сталинизма във всичките му модификации. Наоколо се създаваше електромагнитно поле, което привличаше и моите връстници, и по-младите от нас. След унгарските събития през 1956 година срещу по-младите започна масирана атака в печата, но целта беше да бъде изолиран от тях, да им бъда противопоставен като човек, който им оказва лошо влияние. Ние решихме да отстояваме правата си заедно. Това стана на едно обсъждане през 1957 година. Така продължавахме по своя път, докато през 1963 година Тодор Живков произнесе известната си реч за литературата.

ВХ: Как я възприехте, като нападка или като грижа за вас?

ГД: Имаше и едното, и другото. Но същественото беше, че се отричаха нашите опити да пишем така, както изискваха нашите преживявания. На предварително съвещание в ЦК е било цитирано стихотворение от Велин Георгиев, след което е било прочетено и едно мое. Разгневени гласове са викали по мой адрес – мястото на този е в затвора, да се изключи от партията, той е тарторът и др.п. Всичко това бързо го научихме, но струва ми се, че не се уплашихме.

ВХ: Това личи и от редица ваши статии.

ГД: Знаете ли, аз съм израснал в страшно бедно семейство, не съм имал нито културна среда, нито вуйчо владика да ми подаде ръка. Забелязаха ме мои учители, а по-късно и редакторът на „Българска реч” Малчо Николов, появи се една вечер и Радой Ралин. Когато през 1945 година получих от Христо Радевски едно насърчително писмо, три пъти съм обиколил Сливен от вълнение. Знам какво е да ти се каже навреме добра дума. Това изби у мене като вътрешен подтик. Освен това вярвах и на усета си за таланта и на радостта, която ми доставяше неговото появяване. Като си мисля сега за тази роля, разбирам, че общо взето правилно съм се насочвал.

ВХ: Блага Димитрова, с която заедно сте следвали в Ленинградския и Московския университет и заедно сте завършили Литературния институт „Максим Горки”, как се отнасяше към вас?

ГД: Да, тя беше аспирантка, подготвяше кандидатска дисертация за Маяковски, аз бях студент. Помагала ми е, разбира се. Тогава тя плуваше по гребена на вълната и оттам понякога ми помахваше с ръка да опитам и аз по-нависоко, но не успявах, не ми вървеше, обърквах се сред другите вълни на живота, които бушуваха около мене.

ВХ: Защо отношенията ви сега не са добри?

ГД: Не сега, а отпреди двайсетина години. Защо? Ще ви разкажа за един случай от началото на месец септември 1989 година. Повика ме в ЦК Тодор Живок, сложи две тъмнозелени папки на масата, седна.

АЗ: (все още прав): Добър ден, другарю Живков!
ЖИВКОВ: (разсеяно): А-а! Сядай, сядай!
АЗ: (сядам): Някаква задача ли има?
ЖИВКОВ: (изведнъж грубо): Слушай, ти докога ще се занимаваш с тази Блага Димитрова?
АЗ: (стреснато): Как докога?…
ЖИВКОВ: Търсиш връзки с нея и мъжа й, Йордан Василев ли беше? Опитваш се да хвърляш мостове! (Гледа ме строго). Джагаров, тя те мрази! Разбираш ли какво ти говоря? Мрази те повече от мене! Като чуе името ти – побеснява, змии и гурещи бълва!…
АЗ: Това са наши лични отношения!
ЖИВКОВ: Лични! Каквито и да са, няма да ги оправиш! Знаеш ли коя е тя?
АЗ: Заедно сме учили. Знам какво ще ми кажете.
ЖИВКОВ: (отваря горната папка): А това на кое разузнаване служи, знаеш ли? На КГБ или на ЦРУ? Или и на двете едновременно? Или и на трето? Знаеш ли!…
АЗ: Другарю Живков, не ме поставяйте в неудобно положение!
ЖИВКОВ: (прелиства папката): Виж тук, виж! Ако искаш, сам чети! Това са достоверни сведения! Не съм ги събирал аз, за това си има специални органи. Сто пъти съм ги предупреждавал да не измислят! Ето – виж, виж!
АЗ: Нищо не искам!…
ЖИВКОВ: А мъжът ѝ знаеш ли кой е?
АЗ: Беше състудент на жена ми. През 1955 година му помогнах да бъде назначен в списание „Септември”. Но Тодор Павлов го уволни без мое знание. Оттогава…
ЖИВКОВ: (прекъсва ме): Бачо Тодор имаше верен усет за хората!
АЗ: Верен – неверен, поводът беше, че Блага и съпругът ѝ са изтъквали на преден план в нашата критика Владимир Василев.
ЖИВКОВ: Не това, Джагаров! Ние към Владимир Василев си оправихме отношението. Не това е поводът! (Затваря едната папка, отваря другата, прелиства я.) Баща му на този, как беше, Йордан, Йордан Василев, е умъртвявал ранени партизани! Ти представяш ли си? Не ги е лекувал, а ги е умъртвявал, тровил ги е! Какъв лекар? Убиец! Затуй е пострадал след Девети! Затуй сега синът му мрази всичко! Другите мрази! Себе си мрази! Може би е развил някоя болест…
АЗ: Не ми се вярва.
ЖИВКОВ: (рязко, натъртено): Не ти се вярва! (Гледа ме остро). Не ти се вярва и предложи Блага Димитрова за Димитровска награда!
АЗ: Блага Димитрова е факт в нашата литература. Написала е хиляди страници стихове, поеми, проза…
ЖИВКОВ: (прекъсва ме): Възхваляваше вождовете! Стихове за вожда! Червенков на мавзолея! Литература! Опитвал съм да чета, не може да се чете, а ти!…
АЗ: Тя заслужаваше признание. Безпартийна е, но винаги се е вдъхновявала от борбата за социализъм, от успехите в нашето общество.
ЖИВКОВ: Заслужавала е според тебе, но Политбюро мисли иначе. (Прелиства ту едната папка, ту другата.) Ето – виж!…
АЗ: Може да е допускала грешки…
ЖИВКОВ: (затваря папките): Джагаров, това не са грешки, а престъпления! Къде, в коя страна се търпи такова нещо? Ние не сме отмъстителни. След Априлския пленум крачка по крачка вървим към демокрация. Разбира се, наша си демокрация, социалистическа. Подаваме ръка на всеки. Но тези хора са тръгнали против Конституцията и законите! Какво искат? Да кажат поне какво искат! (Мисли). Искат власт, това е! Власт, власт! А ти им пригласяш!
АЗ: Моля ви, другарю Живков, не вярвам, че…
ЖИВКОВ: (тупва с лявата длан по масата): Е, като не вярваш, троши си главата! (Става). Хайде, че имам работа! А ние ще видим…

ВХ: Потвърди ли се това, което ви е казал Живков?

ГД: За папките не знам, но другото – за властолюбието и двуличието, се потвърди. Бях потресен, когато една жена, една поетеса, каза – да изсъхне ръката, която!… Блага проклинаше, а Данчо размахваше бич из коридорите на научните институти. Потресен беше и Петър Динеков. А той не може да бъде обвинен в пристрастие.

ВХ: Значи ли, че Младенов не случайно я покани да го придружава до Париж през май 1989 година?

ГД: Много преди това аз сам ходих в Министерството на външните работи да убеждавам Младенов, че Блага е човек, който заслужава доверие, че на нея могат да се възлагат по-специални и престижни задачи.

ВХ: Умеете ли да забравяте лошото, което някои хора са Ви сторили в живота?

ГД: Мисля – да.

ВХ: Тогава защо на няколко пъти споменахте в лош смисъл Младенов и Луканов?

ГД: А вие не знаете ли какво направиха те срещу мене? Нямам ли право на самоотбрана? Моята самоотбрана е да казвам истината и ако тя е неприятна, аз ли съм виновен?

ВХ: Откога се познавате с Петър Младенов?

ГД: От времето на Световния младежки фестивал в София. Младежки деец, който до такава степен превъзнасяше Живков, че ми дотегна и се скарахме. Предполагах, че прави това, за да се похвали на Живков и не се излъгах. Оттогава все съм си мислил, че този човек е груб и безпощаден кариерист, но съм допускал, че като министър на външните работи ще се поотрака, ще стане по-внимателен към хората, ще се промени за хубаво. Допусках това до самия десети ноември 1989 година, затуй и гласувах за него. Допусках това и до 14 ноември, когато изведнъж възстанових старото си впечатление и реших – дотук, другарю Младенов!

ВХ: А с Андрей Луканов?

ГД: Познавам го от по-рано. Андрей беше умното, способното момче на мама и тате, на целия род Луканови. Така растеше той. Да расте, да порасте, да управлява България! Няма да си кривя душата, изпитвал съм симпатии към него, радвал съм се на стремителното му издигане към върховете на властта. Безспорно умен, безспорно културен, безспорно способен и обигран в политиката. По едно време Живков го гласеше или за министър-председател, или за генерален секретар, беше му открил дори някаква роднинска връзка с Левски. После замлъкна, не споменаваше вече името на Луканов, питаше се защо, а то било, защото Луканов наляво и надясно уреждал хора от родата си, провалял валунтите баланси на страната и други подобни.

ВХ: Изпитвате ли неприязнени чувства към Луканов?

ГД: По-скоро противоречиви. Не може той, ако е човек с култура и съвест, да събере Комисията за вината на БКП и да й нареди да включи името на един поет въ всички списъци. Такава постъпка може да си позволи само един потаен и опасен демагог. Бях на негова страна, когато незаконно го арестуваха, но съм против него, когато го слушам да говори от трибуната на парламента или по телевизията и радиото, защото знам, че извърта и хитрува. А сега, кажете ми, с кого още искате да ме сблъскате?

ВХ: За някои лидери на крайно сините няма да Ви питам.

ГД: Някои от тях бяха някога мои близки по работа и на чашка, разбирахме се, много неща сме си казвали за съдбата на България, а те, изглежда, са забравили това, но Бог вижда, както се казва в един старобългарски надпис.

ВХ: Може ли за малко да се върнем към началото на нашия разговор. Хората имат превратна представа за Вас като държавник. Той ли пречеше на поета или поетът пречеше на държавника?

ГД: И двамата си пречеха, а това беше за добро и на гражданите, и на читателите. Казвал съм го и друг път. Държавната работа е по задължение, работата на поета е по призвание.

ВХ: Пиесата ви „Прокурорът” се игра по много сцени на света, тълкуваха я като първи художествен удар срещу механизмите на сталинската система у нас, режисьорът Любомир Шарланджиев направи филм с великолепни актьори, но филмът повече от двайсет години беше забранен, а вие бяхте на такъв отговорен пост, как да си обясним този факт?

ГД: А вие как си мислите, че всичко ми е било разрешено? А как си обяснявате, че престанах да пиша? Живков е казвал за мене – не пише, защото знае, че партийната критика отново ще го погне, но този път ние няма да го защитим! Казвал съм му – другарю Живков, пуснете поне филма! Отговарял ми е, че отново ще го види, но ми е казвал и друго – че съветските другари били против, някакъв Романов! Веднъж с Венчето, Невена Коканова, се бяхме разбрали и тя да говори с Живков, и аз да говоря, говорихме, но нищо не се получи.

ВХ: Ако сега трябваше да напишете пиесата, какви щяха да бъдат героите ѝ?

ГД: Същите, както и пиесата! Със същия патос, със същата болка и надежда.

ВХ: Живков по този начин не е ли държал поета за гърлото?

ГД: Днес всичко може да се каже. Но на Живков аз съм признателен, че ме е спасявал от моите противници, които не бяха малко, а не затуй, че ме е държал за гърлото, ако изобщо е правил това.

ВХ: Всъщност може ли да се твърди, че всичко е започвало и завършвало с Живков?

ГД: Всичко това е системата. Живков ли я започна? Не, разбира се! Макар че той най-дълго стоя начело. Но пред нашите очи той все повече откриваше нейната негодност, а през последните години направо я отричаше, и то в спорове с Гобрачов. Ще мине време и ако не ние, нашите деца ще разберат какъв държавник сме имали.

ВХ: Казахте ми, че не умеете да лъжете и че това Ви е струвало твърде скъпо както по време на борбата срещу фашизма, така и по-късно – в условията на тоталитаризма. Какво ще кажете за тези ваши другари, които писаха срещу вас?

ГД: Случайно се срещнах с един от тях, смее се, върви към мене, протяга ръка, казвам му – Не ви ли е срам! – а той ми казва – Ти защо напусна партията?

ВХ: Наистина – защо?

ГД: Сто пъти ли да обяснявам? Каквото е имало да казвам, казал съм го в писмото до партийната организация. Вижте там, в „литературен фронт” от януари 1990 година. А може и да прочетете някои неща, които съм публикувал преди пет или преди двайсет години. Слушали сте предаването по телевизията за посещението на една група писатели в САЩ през 1980 година. Помните ли, че тогава повече от половин час говорих срещу партийната пропаганда, че тя ни лъже за американския начин на живот? Помните, нали? Не съм от онези, които бързо си сменят възгледите, бързо се приспособяват към новата обстановка.

ВХ: Разочарован ли сте от днешната политика?

ГД: Не разочарован, а ужасен! Търсим път към Европа – на запад или на изток, на север или на юг, но не и към себе си, а може би този път към самите нас е най-верният, защото Европа е в нас, и то много по-рано, отколкото за някои други народи. И какво постигнахме досега, освен приказки за свобода и демокрация? Стопанска разруха, грабежи и спекулации, престъпност, проституция, СПИН, безработица, глад и мизерия за по-голямата част от народа! Съсипахме държавата си, объркахме отношенията си със съседите, отново затваряме всички изходи, за да си оставим само един, от който най-сигурно ще влезем в клопката.

ВХ: Вярвате ли на нашите днешни политици?

ГД: Има умни и гъвкави политици, на които вярвам, без да ме интересува от какъв цвят са. Вярвам например на Беров, че той и неговият екип ще овладеят хаоса, ще сложат спирачки на инфлацията, ще въведат поне малко ред и законност в нашите обществени отношения.

ВХ: Смятате ли, че за българина е характерно да бяга от себе си и да търси спасение навън?

ГД: Не мисля, че това е черта на българина. Изобщо не мисля, че за българина трябва да се говори така на едро, ту да го изхвърляме на сметището, ту да го въздигаме до небесата. Той е и такъв и онакъв, каквито сме и ние, и ако някой от нас е подлец и разбойник, това не означава, че всички сме подлеци и разбойници, както не означава, че ако някой от нас е гении, то и всички ние сме гении. Защо едни остават тук да носят заедно кръста на родината ни, а други бягат към чужбина? Накъде бягат? Не съм Албания или към Бангладеш, а към Германия, Франция, Съединените американски щати, защото се надяват, че там наготово ще получат това, което не са успели да постигнат с труда си в България. Бягат, за да грабят от богатствата на други страни и народи. Но това не е спасение, а пълно нравствено падение. За тях се отнася приказката, че ние сме племе талантливо, ученолюбиво, работливо, горделиво и най-вече – крадливо! Това ли е българинът? Не, това са някои българи!

ВХ: За какво най-много съжалявате в живота си?

ГД: Съжалявам, че разпилях много от силите си и не успях да дам на хората всичко онова, което те очакваха от мене.

ВХ: Какво би могло да ви пречисти от угризения на съвестта?

ГД: Съзнанието, че мога да поправя грешките си, че мога да изгарям в творческите си мъки и, разбира се – да обичам с най-чистите пориви на душата си.

ВХ: Вашият бивш шофьор имал няколко мерцедеса, това може и да не е вярно, вие вече не се возите на служебен мерцедес, липсва ли Ви?

ГД: От служебния мерцедес слязох в въздишка на облекчение, наблизо нетърпеливо потропваше с крак моят млад и силен Пегас, хванах го за гривата и сега той ме носи навсякъде, където си наумя.

ВХ: Благодаря Ви за този разговор.

27th Aug2015

Обърни се с гняв назад, част 1

by Черно и Бяло

Едно интервю на Величко Хинов с поета Георги Джагаров

Георги Джагаров, снимка: monitor.bg

Георги Джагаров, снимка: monitor.bg

Георги Джагаров: „Знам какво са говорили в политбюро – да ме унищожат!”
ВХ: Господин Джагаров, нашите читатели са предимно млади хора, не ви познават, а доколкото научават нещо за вас, това е по-скоро докосване до едно ехо, отколкото среща с вашата личност. Това смущава ли ви?
ГД:
За никого не е приятно да се откъсва от младите хора. Ако те не търсят и не четат един автор, той е загубен. Но аз не мисля да произнасям подобна присъда над себе си. Сега всичко е объркано, още не се знае кое какво е. Моите връзки с младите хора се прекъснаха изкуствено. Едва когато се възстановят, ще мога да отговоря на вашия въпрос. Тогава се разбера нужни ли сме си с младите хора един на друг, заедно ли ще вървим към бъдещето или ще се разделим. Но при всички случаи не искам младите да губят. Досега винаги съм бил с тях, пък и те са били с мен. По-нататък животът ще решава.

ВХ: Младите хора и да ви търсят, не могат да ви намерят по книжарниците, от десет години насам вие не сте се появявали с нова книга, нито преиздавате някоя от старите.

ГД: Така е, защото аз не съм професионалист. Писал съм от време на време, когато ми дойде и както ми дойде. Това е лошо, но какво да правя? Не можах да се преборя с характера си. Оправдавал съм се с една или друга заетост, както и с това, че не е важно колко си писал, а как си го написал. Късно разбрах, че вдъхновението не идва на готово, че то е едно постоянно състояние, което се поддържа с труд и постоянство. Само тогава авторът може по-често да се среща с читателите си и да си сверява часовника с тях. Съжалявам, че пропуснах тази възможност и сега ми се налага да се разплащам с лихвите. Не че не съм правил опити да се затворя някъде и да се отдам на писане, но не съм успявал. Надявал съм се да успея поне през тези няколко години, но както виждате, отново котка ми мина път.

ВХ: Имате предвид атмосферата около вас?

ГД: Това малко ли е? Цял живот да се блъскаш с убеждението, че създаваш някакви ценности за народа си и накрая да дойде някакъв политически или литературен мошеник и да разруши всичко, което е било смисъл на живота ти, това как ви се струва? Не, не мисля, че всичко ще бъде разрушено, стъпкано и оплюто, но ме измъчва самото това явление, самият този стремеж да се руши, да се тъпче и оплюва. Някога ние цитирахме Кавафис за варварите, които още дойдат, а се оказа, че те са били тук, при нас и сред нас.

ВХ: Вие бяхте заместник-председател на Държавния съвет, това може би…

ГД: Един от заместник-председателите!

ВХ: За другите не се говори, кои бяха те?

ГД: Митко Григоров, Пеко Таков, Ярослав Радев. Имаше и двама първи заместник-председатели – Кръстьо Тричков и Петър Танчев. Общо шест души.

ВХ: Как си обяснявате това пристрастие към вас?

ГД: Да оставим читателите са ми да си отговорят.

ВХ: Може би защото след ноември 1989г. вие пръв напуснахте БКП, подадохте си оставката отвсякъде, отказахте се от всички звания и отличия на бившия режим, обявихте се за независим народен представител, обърнахте гръб на новите партийни и държавни ръководители?…

ГД: А нямах ли това право, когато се провъзгласяват принципите на свободата и демокрацията? Беше ми дотегнало да завися от една партийна върхушка, тя да ми определя как да живея и какво да правя. Новите властници бяха от същата тази върхушка, познавах ги много добре с тяхната страхливост и непочтеност, с тяхното грубиянство и властолюбие, само че сега искаха да се представят в друга светлина, да си измият ръцете и да излеят помията върху главата на Тодор Живков, пък и на всеки, който им беше неудобен. Аз не им бях удобен, защото рано или късно щях да ги разоблича. Въпросът беше – къде? В партията или извън партията? Предпочетох това да стане извън партията, за да не й усложнявам положението отвътре. Но тези хора не разбраха за какво става дума. Знам какво са говорили в заседание на Политбюро – да ме унищожат! Затуй надигнаха срещу мен цялата си сбирщина от лъжци и клеветници. Мислеха че лесно ще се справят, като пуснат в ход понятията живковизъм, живковисти, както е постъпвал и техният учител Сталин с троцкизма и троцкистите, с бухаринщината и бухаринци. При това аз бях уязвим, защото Живков наистина ме е защитавал, но от кого – от такива като тях! Бях сам, а тълпата ревеше, искаше да разкъса някого и те я насочваха срещу мен. Това са същите, които преди три години заповядаха да бъде арестуван Живков, а сега го оплакват без дори да се засрамят, че те са виновни.

ВХ: Бихте ли казали с какво по-конкретно сте се занимавали в Държавния съвет?

ГД: Това не е тайна за никого, ако сериозно се интересува. През първите няколко години бях председател на Съвета за развитие на духовните ценности на обществото, помощен орган, който имаше за задача да подготвя стратегически разработки. По-късно този съвет беше прехвърлен към Министерския съвет. Отговарях и за работата на две комисии, едната – по националните и международните награди, другите – по наименуването и пренаименуването на обекти с национално и местно значение – села, реки, върхове, местности, параходи и др.

ВХ: Неотдавна един народен представител каза, че сте възглавявал и комисия по възродителния процес?

ГД: Излъгал е горкият, но може би не от злонамереност, а от незнание. Ако е имало такава комисия и аз съм я възглавявал, сега бих намерил основание да се похваля с нещо полезно и исторически необходимо. Защото аз не бих се занимавал с насилствена и кампанийна смяна на мюсюлманските с християнски имена, а бих се заловил с механизмите на нашето национално съзнание, с националното възпитание и образование. Всеки народ има право на това, нашият – също. Така че възродителният процес не може да се отхвърля и осъжда, без да се накърнят интересите ни като нация. Друг е въпросът, че в него са взели участие и престъпници, но аз питам – а в кое благородно дело не са участвали и престъпници?

ВХ: Одобрявате ли асимилацията по принцип?

ГД: Дали я одобрявам или не, това няма значение. По-важно е, че тя се е вършила и се върши навсякъде по света. Ако един чужденец, който живее в България, е решил да се срасне с нашия народ и възпитава децата си да бъдат българи, аз не виждам в това нищо осъдително. Друго е, ако това го прави под натиск на държава, на партия или на някаква друга институция. По този начин – насилствено или с различен род съблазни, са били асимилирани по време на робството милиони българи. В националната си политика ние не можем да не държим сметка за този факт. Затуй ми се струва странно, че някои политици говорят за две национални общности у нас. Ние сме се изградили исторически като една национална общност. Това съвсем се означава, че се пренебрегват интересите, своеобразието на различните етнически групи, напротив! При това нито една от тях не е териториално обособена от българския народ и да се представят сега претенции към териториално обособяване по села и градове, не е нищо друго освен проява на антибългарски национализъм, на насилствена асимилация, която ни е позната от далечното минало.

ВХ: Работата на Комисията по наименованието и пренаименованието на различни обекти не е ли била свързана и с личните имена на гражданите?

ГД: Не, разбира се! Но когато комисията се преустрои в Комисия по езиковата политика, някъде след 1986 година, ние настоявахме нашите учени да подготвят и да издадат пълен Именник на българските граждани, за да бъдат улеснени родителите в избора на имена за децата си. В този смисъл особено настойчив беше проф. Заимов, а ние успяхме да издадем кратък препоръчителен именник, в който наред с християнските, бяха включени и редица мюсюлмански имена. Не забравяйте, че в именната си практика ние се сблъскваме с какви ли не щуротии, например с имена като Проститутка, Телефонка, Язовир, Пръцко и др. п. Ще се съгласите, че държавата не бива да позволява на своите граждани да заклеймяват децата си със срамни и позорни имена. Иначе съм бил за пълно равноправие между именните системи на различните религиозни общности.

ВХ: Според вас езикът може ли да управлява?

ГД: Това е все едно да ме питате дали могат да се управляват земетресенията или ветровете. Не, езикът не може да се управлява, той се движи по свои вътрешни закони, почти равнозначни на природните. Но ако тези закони не могат да се управляват, може да се управлява отношението на човека към тях. Затуй ги изучаваме и когато ги формулираме ясно и точно, те ни служат като норми за поведение, повишават езиковата ни култура, подпомагат езиковото ни общуване. На тази основа възникват азбуката, правописът, стилистиката, литературният език.

ВХ: Наближава най-българският от всички български празници – 24 май, денят на светите братя Кирил и Методий. Разказахте ми как сте го посрещали като дете. Имате ли да споделите нещо извън детските си и ученически спомени?

ГД: Този най-български от всички български празници е преминал през много изпитания, но – слава Богу! – винаги е побеждавал, а с него е побеждавал и българският дух, съзнанието ни, че „и ний сме дали нещо на светът!”. Може би тъкмо поради тази сила, която носи в себе си, той почти беше забранен по времето, когато България беше управлявана от такъв интелигентен сатрап като Вълко Червенков. Празникът беше сведен до просветните, научните и културните организации. Изчезнаха трицветните знаменца, шумните орляци на деца по улиците, песента „Върви, народе възродени!”. Груба и тежка ръка удари българина по душата.

ВХ: Кога празникът беше възстановен?

ГД: След 1956 година и тук не мога да не подчертая заслугата на Тодор Живков. Празникът отново се превърна в общонароден, стари и млади, жени и деца, ученици, студенти, писатели, учени, инженери, лекари, работници и селяни, уки и неуки – всички ликувахме! Слушал съм какво си говорят чужденци – такъв народ, който може да чества азбуката и словото си, е велик народ, народ със светло бъдеще! Но системата не би била тоталитарна, ако не беше се възползвала и от този празник, за да възвеличава себе си. Потоците от народ се насочваха към трибуните, от където партийни и държавни ръководители трябваше да приветстват хората, а хората да приветстват ръководителите си. Застанал съм за малко на мавзолея, до Стоян Михайлов, гледам манифестацията и тръпна от възмущение. Стояне, казвам, виж, виж как наред с образите на нашите първоучители, на Климент Охридски и Черноризец Храбър, на Патриарх Евтимий, Отец Паисий, Раковски, Левски, Ботев, Вазов над главите на хората се мандахерцат и физиономиите на Пенчо, на Гришата, на Пешо! Идиотщина, казва Стоян, трябва нещо да се направи, не може така! Внеси предложение!

ВХ: Внесохте ли?

ГД: Много пъти съм занимавал Живков с този въпрос, подкрепяха ме Балевски и Зарев и представете си, че Живков се съгласяваше, но не смееше да постави този въпрос в Политбюро, за да не обиди другарите, с които работеше. През 1989 година направих и писмено предложение как да преминава празникът, но от ЦК не получих никакъв отзвук.

ВХ: Знам, че се водеха спорове как да се нарича езикът, за който светите братя са съставили нашата азбука?

ГД: Дълги и неприятни, преднамерени спорове. Нашите учени, повечето от тях не отстъпваха от научната истина. Тя се оспорваше от наши славянски братя, които твърдяха, че езикът бил общославянски. Но по онова време славянските езици са били достатъчно разграничени един от друг, всеки си има своите характерни и речникови, и фонетични, и структурни белези, така че Константин- Кирил Философ и брат му Методий не са се заели да правят азбука за някакво славянско есперанто, а за езика, който им е бил майчин, тоест – езика на българските славяни. За това има достатъчно доказателства. Но се намери един руски специалист, който аргументира отрицателното си становище с това, че в ХІ век българите още не били славяни, следователно и езикът на двамата братя, първият книжовен език на славяните не можел да се нарича български. Негова милост се правеше на разсеян, занимаваше се с научна демагогия. Защото българите на Аспарух вече втори век са общували със славяните от своята държава на техния славянски език и защото славяните в тази българска държава няма как другояче да бъдат наричани освен както се наричат и днес – българи. Не искам тук да продължавам един научен спор, а само да изкажа мнението, което съм поддържал тогава. Понятието славянски, старославянски е много услужливо, много удобно, ако трябва по равно да се разпределят богатствата на една велика езикова култура, но то е абсолютно неприемливо, ако трябва да се отстоява истината. А тя е в това, че езикът, на който е съставена азбуката, е език на българските славяни, повтарям – български език, сега старобългарски.

ВХ: Водеха се спорове и за азбуката. Вашето мнение тогава и днес?

ГД: Няма спор, че солунските двама братя са съставили глаголицата. Спорът е кой и къде е съставил кирилицата. Повечето специалисти приемат, че тя е съставена от Климент Охридски в чест на неговия учител. Но ако това е вярно, тя още през девети век би могла да се нарече кирилица. Такова нещо няма. Думата е образувана по-късно. Никой от учениците, които са се клели пред Христовия кръст да бъдат верни последователи на своите учители, никой никога не би си позволил да отстъпи тази клетва, да се отклони от свещените букви на глаголицата. Това би могъл да си позволи друг учен мъж на тогавашна България, царският син Симеон, човекът, който е завършил образованието си в Цариград и предполага се, до съвършенство е владеел гръцките писмена, само той и кръгът от просветени люде около него. Преписването на свещените книги в Плиска и Преслав, вече преведени на български от двамата братя и техните ученици, е ставало под диктовката на Климент, Наум и другите, но с кирилица, а не с глаголица, защото глаголицата е била по-трудна за усвояване и приложение. Такова си беше моето мнение тогава, такова си остава и досега. А да се нарича нашата азбука славянска, за мен е също неприемливо, защото половината славянски народи си служат с латиница. Еднакво приемливо за всички би било да наричаме нашата азбука кирилица, както би трябвало да я наричат и сърби, и руснаци, и украинци, и белоруси, че и десетки други народи и народности, ако толкова се дразнят от името българска.

ВХ: Какъв смисъл влагате в понятието майчин език?

ГД: Зависи от повода. Ако ме попитате кой е моят майчин език, аз естествено ще ви отговоря – езикът на майка ми. На този език не се говори никъде извън семейството. Ние с братята и сестрите ми, с нашите близки и познати си имаме свои думи, свои интонации, това беше моят майчин език. Вие също имате свой майчин език. Но ако някой ме попита, ето, както сме си заедно, кой е вашият майчин език, ние и двамата ще отговорим – българският, защото и вашата, и моята майка говорят български. Това вече е друго равнище на майчин език. Има и по-високо равнище, това е майчиният език на всички ни, езикът на нашата земя, езикът на нашата държава и на нашето общество, езикът на който се разбираме в производството, в културата, в управлението, майчиният език на родината. Докато моят семеен или групов майчин език е равнопоставен на вашия семеен или групов майчин език, езикът на майка България е равнопоставен на други национални езици по света. В този смисъл в семейството или групата всеки от нас може да общува на какъвто език иска – немски, руски, английски, турски, цигански, това е негово право и тук никакви фактори не могат да му се бъркат в избора, стига да не пречи на другите, стига да не подменя със своя си семеен или групов майчин език, майчиният език на нацията, езика, на който общуваме всички. Извинете, че усложних отговора си, а исках да кажа нещо съвсем кратко и просто – че на общонационално равнище може да има само един майчин език и той е българският.

ВХ: Но турците в България не признават българския за свой майчин език.

ГД: Не турците, а турските националисти. Те се противопоставят на българския език, те искат да обособят и да затворят българските турци в семейния им майчин език, защото знаят, че езиковото обособяване води до териториално обособяване. Досега това се вършеше на равнище село, оттук нататък ще се върши по райони, ще се върши с наше участие, както се вършеше десетилетия подред по указание на Коминтерна. Сега указанията идват от другаде. Ние сме пречка за много чужди интереси тук, на Балканите. Затуй и много сили се опитват да ни изтърбушат отвътре. Ето в момента на българска земя се вдигат седем или десет телевизионни ретланслатора, които ще излъчват програми на турски език. Това са седем или десет ковчега, приготвени за още една част от българската езикова общност. Не съм чул някаква държавна институция да е възразила. Всички мълчим, примиряваме се. Кажете ми, къде другаде по света може да се случи подобно нещо? Никъде. Ние сме като разграден двор, всеки може да влезе и да прави каквото си иска. Няма да му се разсърдим, няма да го поканим да си отиде, откъдето е дошъл. При това ще ни поучава как трябва да се отнасяме към българските турци, като че ли той е живял с тях, а не ние. Той дори не знае, че съдбата им е да бъдат двуезични, да общуват помежду си на своя си майчин език, а с народа си – на български. Иначе как ще се развиват, как ще получават професии, как ще се осъществяват в живота? Тогава защо е това масирано настъпление срещу тяхната езикова самобитност? Техният език, както твърдят изтъкнати тюрколози, не е езикът на Радио Анкара, а по-друг език. Или всеки може да чете европейските документи както си иска? Ако се прилага една мярка, защо не се възстанови етническото своеобразие на българските татари, на казълбашите, на черкезите? Може би защото те вече са потурчени, а от потурчване все още никой не се е върнал у дома си? Но стига сме говорили по този въпрос, вече започвам да се обърквам!

ВХ: А как мислите, има ли македонски език?

ГД: Знаете ли какво си мисля – че както вървим от въпрос на въпрос, още малко и вие ще ме представите пред читателите като върл националист. А аз не съм такъв, ей Богу, не съм и не искам да бъда. Национализъм ли е да обичаш отечеството си с най-чистата обич, за която си способен? Национализъм ли е да отстояваш интересите на своя народ и не да го нареждаш пред другите народи, а да държиш за честта и достойнството му направо с тях? Ако това е национализъм, включете ме тогава в черния списък. Ето, вие ме питате има ли македонски език и знаете, че аз ще ви отговоря – не! Това, което се нарича македонски език, са българските говори в Македония. Виж друго нещо е там книжният език. Той до голяма степен е посърбен вариант на народните говори, изработен по всичките правила, които Сталин изискваше да се спазват от неговите верни и неверни ученици като другаря Тито. Този книжовен език е един от най-ярките примери, а може би и най-яркият пример за това как от една нация могат да се правят две, стига това да е в интерес на класовата борба, на пролетарската революция, а още по-точно – на една великодържавна политика тук, на Балканите. Емилиян Станев, иначе човек възпитан и сдържан, псуваше със седмици, когато му се споменеше за този титовско-македонски език. Но както и да е, реалностите са си реалности, на този език се пишат стихове, пиеси, романи, изучава се от децата, използват го техните родители. Въпреки това аз не мисля, че изходът е затворен веднъж завинаги. Сега се създават условия за добросъседство с Македония, за открити граници и открито общуване, така че въпросът ще се реши само по себе си, естествено и свободно. Нужно ни е само по-често да си гостуваме, да си разменяме книги и вестници, да си пишем като роднини и близки, и ние тук да се освободим от езиковата си надменност, от самочувствието си, че българският език е само този, на който ние пишем и говорим.

ВХ: Ще имаме ли един ден общ правопис?

ГД: Щом сме имали в миналото, ще имаме и в бъдещето. Това ще го решат нашите деца и внуци. Трябва да им вярваме.

ВХ: На 24 май как ще празнувате?

ГД: Над буквите, от които се правят думи, а от думите – изречения. Искам да видя внучката си Деница и внука си Младен как весело размахват знаменцата на нашата надежда. Искам още веднъж мислено да целуна ръка на моите учители, които са ме учили да правя добро в живота си.

ВХ: Достатъчна ли ви е сега тази „земя като една човешка длан”?

ГД: Тя винаги ми е била достатъчна – за радост и за мъка. И за любов, и за разочарования. И за приятели, и за врагове. И за смърт, и за безсмъртие. Какво повече?

ВХ: Тази година ще получим ли книга от вас?

ГД: Е, на толкова въпроси ви отговорих, позволете ми на този да не ви отговарям. Привършихме, нали? Затворили сме се тук, вие питате и дълго мълчите, аз пуша и дълго отговарям, сякаш двамата решаваме някакви съдбовни въпроси, а навън – погледнете само – слънце, слънце! Там от ъгъла на „Солунска” някой ме вика. Ще му се обадя. Казах ли ви, че и аз имам приятели!

14th Jun2015

За „Добрите управляващи и добродетелния град”

by Черно и Бяло

Разговор с деканът на Факултета по философия и политология на Казахския национален университет „ал-Фараби“, доктор на философските науки, проф. Алия Масалимова

IMG_1516ЧиБ: Добър ден! Бихте ли се представили на читателите на нашето списание, както и на потребителите на сайта blackandwhitemag.bg. Каква е целта на Вашето посещение в България. (Разговаряме на чудесен руски език.)
АМ:
Добър ден и на Вас и Вашите читатели. Казвам се Масалимова Алия, аз съм доктор на философските науки, професор и декан съм на Факултета по философия и политология на Казахския Национален университет „ал-Фараби“.
Целта на моето посещение е разширяване на дългосрочно сътрудничество между Софийския Университет „Св. Климент Охридски“и Казахския Национален Университет „ал-Фараби“.
Ние проявяваме интерес и познаваме България не само от това, което сме чували за нея. Знаем, че това е страна с много богата история, с традиции и през тези няколко дни, през които съм тук, аз видях, много добре видях, че много неща ни обединяват. Пошегувах се, че ако имам още една седмица, аз вече ще говоря на български. Поради характера на моята дейност съм била в различни страни, в различни университети, видяла съм различни култури, но по някаква причина тук ми е комфортно, имам усещане за комфортност, за уют. Като че ли не се намирам в някаква чужда страна. Дори се шегувам, че не ми се налага навсякъде да говоря на английски, тук навсякъде те разбират, говориш на руски. Посетих вашите забележителни исторически места – Манастира Иван Рилски, градът-музей Копривщица. Видях много от това, което има в нашите култури, такива например национални модели в традиционните домашните съдове и доколкото аз самата ръководя факултета, в който има такава специалност като „културология” например, която изучава културата и естествено за мен като културолог беше много интересно да наблюдавам хората , как те живеят тук, какви са техните взаимоотношения, какво обичат и какво не обичат. Но ако трябва да кажа още нещо за моя Университет, то той е един от най-известните университети в нашата страна, един от най-старите. През 2014г. Университетът празнува своя 80 годишен юбилей.

ЧиБ: Университетът се намира в Алма Ата, нали?

АМ: Да. Намира се в Алма Ата, в подножието на планината, в Кампус. Това е малко университетско градче. Повече от 18 000 студенти се обучават в нашия университет, в 14 факултета, в 63 катедри, в това число и моят факултет, възпитаничка на който се оказвам и аз, тъй като самата съм го завършила, а го оглавявам от 2011г. В нашия факултет имаме 6 катедри – по класическа философия, по културология и религиознание, по социология и социални дейности, по психология, педагогика,катедра по политология – общо 1200 студенти се обучават по девет специалности при нас във факултета. И разбира се, това е важно, тъй като образованието е една от най-важните, главните насоки и капиталът и основата на интелектуалния път на развитие на обществото. Това е начинът за навлизане в световното пространство, за установяване на каквито и да било международни връзки.

ЧиБ: Какви са намеренията и договореностите между двете страни в София и Алма Ата?

АМ: Нашите връзки не се ограничават само до обмена на студенти, които да пътуват и да се обучават. Трябва и да се осъществяват и проекти – това е една от целите на създаване на нови образователни програми. Това е тема за магистратура, която условно можем да наречем „културна дипломация”. Така също ще издаваме и военни дипломи на Казахския Национален Университет и на Софийския университет, които ще бъдат на английски език. Това е много важно и аз изобщо смятам, че това сближава, тъй като в момента живеем в необикновено време, с глобализацията, световната криза, неразбирането понякога. А всяка култура се отличава със своята самобитност. Ние естествено имаме различия, но признавайки тези различия, ще бъдем гаранти един на друг. Ние трябва да бъдем заедно, защото живеем на една планета и всеки човек трябва да бъде щастлив. Споделям това, тъй като нашият Университет носи името на един велик средновековен учен, мислител, философ и енциклопедист Абу Насър ал-Фараби, който е ставил много богато научно наследство. Наричали са го Вторият Учител на Изтока, тъй като първият е бил Аристотел. Не Ви казах защо Университетът носи името ал-Фараби. Това е така, защото той е роден в селището Фараб, което се намира на територията на съвременен Казахстан, недалеч от един голям град в Туркестан. Той е роден и израснал там, след което се е отправил на Изток. Неговият гроб се намира в съвременна Сирия. Той е живял през 9-10 век, а ние го смятаме, за наш предшественик.

ЧиБ: Разкажете, моля, на нашите читатели най.характерното за учения – енциклопедист Абу Насър ал-Фараби…

АМ: Със своите Трактати, със своите коментари е подарил на световната цивилизация и именно чрез арабската култура достиженията на античната култура. Точно чрез арабския е започнал и европейският ренесанс. Един от най-известните трактати на Абу Насър ал-Фараби е трактатът „За жителите на добродетелния град”. В този трактат се говори, че твърде много зависи от управлението на града, от главата на града, за това че има добродетелни градове и невежествени градове, още говори, че в добродетелните градове хората се обединяват около това да постигат щастието по пътя на добродетелността и именно в съобщество, именно в града човек може да бъде щастлив и да достигне определени свои цели. И, разбира се, трябва да се отбележи колко е важно, колко много зависи от главата на града, който трябва да притежава определени качества, не само външни и физически, но да притежава и нравствени качества, да бъде образован. Когато главата на града е мъдър и с такива качества, естествено и жителите на града ще се стремят да живеят в мир и съгласие. Може да се каже, че един от лайтмотивите е, че хората се появяват на този свят, най-вече за да търсят пътя към това щастие. Искам да отбележа, че при нас, в Университета се провеждат международни Фарабийски четения. Вече втора година провеждаме Фарабийски форум, на който се събират водещи учени от цял свят, които се занимават със значението, със съвременната наука, не само с наследството на ал-Фараби, въпреки че една от нашите главни задачи е именно изследването на наследството на Фараби, но точно ал-Фараби е оставил богато наследство именно в областта на класификацията на науките. Много е писал именно за това какъв трябва да бъде ученият, каква да е неговата етика, как човек трябва да получава своето образование. Той е бил много образован човек, знаел е много езици. Нашата цел е именно използвайки тази основа, учените от цял свят да могат да обсъждат същностните проблеми на човечеството. Сега наистина сме в период да си отговорим на въпроса как трябва човек да живее, как да се развива, в какви направления, доколкото ние много често говорим за това, че светът се променя, хората се променят, ценностите се променят и ние трябва да се определим как ще вървим по-нататък.

ЧиБ: Това ли обсъждахте тук в София с българските си колеги?

АМ: Това беше и част от темите, които обсъждахме тук с българските учени, да правим съвместни изследвания, да участваме в такива международни конференции и да се сближаваме едни с други на летни школи, чрез курсове за повишаване на квалификацията. Тук пристигат не само наши студенти, но и наши преподаватели, получават сертификати от Софийския университет (благодарение на Виолета Добичина, който се явява един от главните координатори при организирането на нашето сътрудничество, мисля вече от осем години). Това е значителен принос в развитието на двустранните отношения между нашите страни.

ЧиБ: С кой факултет от Софийския университет имате отношения?

АМ: С Историческия факултет. И това е така вече четвърта година. Има и други катедри по културология, но ние все пак подбираме хората, с които можем да работим, с които има какво да направим заедно. Така че сега съм България по покана на Историческия факултет, Катедра Етнология на Софийския университет. Навремето и в Казахския Национален Университет катедра Етнология и Културология е била част от Историческия факултет, тъй като това е част от историята на една държава. Впоследствие Катедра Културология преминава във Философския факултет. В Софийския университет все още тази катедра е в Историческия факултет и затова поканата е от там. Но доколкото в съвременния научен свят съществуват много интердисциплинарни връзки, т.е. не може строго да се каже. За тези пет дни имах твърде много срещи с професори, декани, със завеждащи катедри и водещи професори във вашия Университет, членове на редколегии, аз също съм член на такава редколегия. Като такива също правим изследвания и те се явяват изследвания в различни области. Затова хората могат да работят в различни факултети , в различни специалности, но изследователският им интерес да е в едно русло. Такива са много интересните изследвания в областта на културната идентификация. Преди ден, вчера в Казахстан завърши своята работа петият конгрес на лидерите на световните и традиционни религии. Това е едно много мащабно събитие, вече за пети пореден път, на което се събират представители на различните религии на една маса, така да се каже и обсъждат такива проблеми, отнасящи се не само към религията, но мисля и на общочовешките ценности. И нашият президент подкрепя разработената Стратегия – Казахстан 2050, според която нашата държава през това време трябва да влезе в списъка на 30-те най-развити страни в света. Това е нашата стратегия, това е голяма, амбициозна програма. Набелязани са пет нови институционални реформи, отнасящи се до държавното управление, икономиката, културата, националните ценности. Разработена е програма от Сто стъпки, в които са определени задачите, стъпка по стъпка за всяка държавна структура, обществена структура, граждански обединения и организации, включително и в сферата на образователните структури, т.е. какво и кога всеки е трябва да направи. И ние имаме т.н. „национална идея”, на която даде гласност нашият президент, която не просто означава народът да е един, а това е цяла програма, цяла философия за това как трябва нашият наород днес да се развива, по какъв път трябва да върви в този нееднозначен свят, какви ценности трябва да изберем, как да възпитаваме младежта. Много често казваме: „Да те трябва да бъдат патриоти”, но какви точно патриоти? Да могат да уважават своята култура, своята родина и разбира се, че е много важно как ще ги възпитаваме. Ние носим своята отговорност, доколкото ние работим в сферата на образованието, доколкото точно ние работим с младежите, а младежта сега е твърде напреднала. Днешната казахстанска младеж в голямата си част говори на три езика. Това е наша програма за триезично обучение. Всеки цивилизован казах трябва да владее три езика – родния си казахски, руски език и английски език. И преподаването в нашите университети се води на три езика и в училище се провежда програма на триезичие, така че от от началното училище децата да се обучават на тези три езика. Ние сме убедени, че знанието на езици е разширяване на границите на човека, на неговия хоризонт, на неговия кръгозор. Струва ми се, че в някаква степен способства за разбирането на човек. И когато говориш с някого на един език, това помага повече за взаимното разбиране, както ние с Вас например говорим в момента на руски.

ЧиБ: Отдаде ли Ви се възможност да се запознаете с българските студенти? Имахте ли срещи и лекции пред български студенти?

АМ: Да имах такава лекция – „Ролята на казахската култура в световната цивилизация”. Постарах се колкото мога повече да разкажа за моята страна, да я представя и разбира се да покажа особеностите на нашата страна, така че не само наши студенти да идват при вас, но и български студенти да пристигат в Казахстан, да се учат, за видят как той се развива и доколкото той е от страните в Средна Азия, то той е и една устойчива страна в икономическо отношение. Ние, разбира се, се гордеем с това и се стремим да го съхраним. И в това отношение, тази година за нас е много значима. Проведохме Фарабийски четения, които бяха посветени на 1145-ата годишнина от рождението на ал-Фараби. През месец май широко се отбеляза 70-годишнината от победата във войната, отбелязахме 20-годишнината на Асамблеята на народите на Казахстан. Това е един от уникалните социални институти на държавата, доколкото нашата страна е многонационална. Повече от 130 етноса живея в нея и те са обединени в тази Асамблея на народите в Казахстан, където всеки етнос има равни права, те са представени в нашия парламент и имат своя голям принос в укрепването на стабилността вътре в държавата, в укрепването на гражданското съгласие, междунационалното съгласие. Също така през тази година отбелязваме и 550 – годишнината от установяването на Казахското ханство. Точно от ХV век започва летоброенето на Казахската държавност. Ето това са все такива значими дати, на които ние придаваме значение, дотолкова доколкото без минало няма настояще, а без настояще няма бъдеще. За да влезем в бъдещето, ние трябва да знаем своето минало, своето настояще. Много голямо внимание се отделя в момента на това и именно и нашите учени с това се занимават, с въпросите на т.нар. културна идентичност, гражданската идентичност – от къде сме дошли, и накъде отиваме, това са въпросите, които занимават нашите учени.

ЧиБ: А каква е разликата между казахските студенти и българските им колеги?

АМ: Знаете ли, ние навярно с колегите сме на едно мнение. Студентите в цял свят навярно са еднакви, защото са млади хора, в основната си част. Но според мен зависи много и от човека, от неговите стремежи, от неговите цели, от разбирането защо се учи. Мога да кажа, че у нас студентите се обучават с помощта на Грантове, т.е. държавни субсидии. Има и частни ВУЗ-ове, и платено обучение. Но основното е държавния Грант. Те ги печелят, получават стипендия, само най-важното условие е, че трябва да се учат добре. Ако ти се учиш добре, то държавата ти помага. Не мога да не спомена, че у нас има и такава уникална президентска програма, това е една международна стипендия на името на президента Нурсултан Назърбаев „болашак”, в превод от казахски това означава „бъдеще”. По тази програма вече хиляди студенти се обучават в чужбина, т.е. държавата изцяло спонсорира обучението във водещи задгранични ВУЗ-ове. Това са топ-университети в Европа, Америка, Азия. Държавата инвестира в такива стратегически направления като медицината, инженерните науки и образователни науки, на практика във всички направления. За такова обучение е необходима най-напред да се положи изпит и да се издържи и държавата помага на такива младежи. Много бакалаври отиват за магистратура, магистри за докторантура и стаж за преподаватели. Аз самата като декан на факултет съм стипендиант на тази програма, помагат ми да изуча английски език. По тази програма те вече трябва да знаят на някакво ниво езика, и по-нататък да го усъвършенствуват.

ЧиБ: Беше много интересно да беседваме с Вас и разговора можеше да продължи още дълго, но знам, че имате и друга програма, сега доколкото съм информиран ще посетите Националния исторически музей. Ако съм пропуснал да Ви попитам, какво бихте искали да споделите още?

АМ: О, да… Може ли да добавя и нещо за нашия ректор. Все пак в събота той ме изпрати за България. Искам да кажа, че нашият ректор Мутанов Галимкаир Мутанович допринася твърде много за развитието на нашия университет, доколкото доколкото нашият университет е преминал на релсите на иновационното развитие, т.е. ние се стремим да останем научно-изследователски университет. Ние сме в топ 305-те Университети в Международната агенция КЮЕС. Това е много високо постижение и ние буквално в последните три-четири години постигнахме тези резултати. Според програма „ал-Фараби” ние имаме иновационен проект който се казва”ал-Фараби юнивърсити смарт сити”. Идеята на този проект е да се развиват и материално, инфраструктурно, технологическа иновационна платформа на развитието така също и духовното развитие. Това трябва да бъдат две позиции, които да вървят едновременно. Ние не можем да развиваме науката, ние не можем да развиваме технологиите, ние не можем да развиваме иновациите без възпитанието, без духовно-нравствената култура, без придобиването на някакви етични норми.

ЧиБ: Благодаря Ви за любезното съдействие!

Разговора води Красимир Пеков

10th Mar2015

Башар ал-Асад пред португалски телевизионен канал за ситуацията в Сирия

by Черно и Бяло

Откъси от интервюто на Президента на Сирийската Арабска Република д-р Башар ал-Асад, дадено за португалския телевизионен канал RTP на 04.03.2015г

(more…)

12th Aug2014

Единадесетгодишният Марио Кръстев грабна сърцата на публиката в „Борис Годунов”

by Черно и Бяло

М. Кръстев: „Изкуството не може без подкрепата и любовта на близките, преподавателите и приятелите”

Марио Кръстев е магнетичното 11-годишно момче, което успява да завладее душите и да вдъхнови мнозина българи от различни поколения по време на концертни изяви. Песните и изпълненията му са изправяли на крака десетки пъти публиката по време на конкурси, музикални състезания, шоу програми, празници на читалища. Едва четиригодишен Марио започва да се занимава с пеене в студио”Музика” към столичното НЧ „Димчо Дебелянов-1960” под вещото ръководство на музикалния си педагог Росица Йорданова.

Днес възпитаникът на 23 СОУ „Фредерик Жолио Кюри” е вече в ролята на Феодор в операта „Борис Годунов”, която за пръв път се игра на открито на пл.”Св.Ал.Невски” и събра хиляди почитатаели на класическата музика . С участието на Марио режисьорът на операта Пламен Карталов завършва истинската семейна картина на руския цар-Борис Годунов, който има подрастващ син с различни интереси. Младият артист попада в екипа след кастинг и дълготрайно търсене от диригента на операта Стефан Недялков и Таня Лазарова-диригентка на радиохора. По-късно Марио Кръстев срещнал единодушното одобрение на Пламен Карталов, диригента Борис Спасов и творческият епкип на операта.

Всъщност успехите не идват наготово и винаги носят след себе си труд, талант, харизма, любов и подкрепа от преподаватели и близки. Такъв е и животът на Марио Кръстев, който никога не се уморява и винаги носи усмивката на удовоствието от песните, които пее на сцените. Той има десетки престижни награди (Grand prix, първо, второ, трето място, както и специални награди за артистичност) от конкурси и фестивали в България, Италия, Малта, Люксембург, Босна и Херцеговина, Хърватска, а през август е поканен в международния фестивал „Тра-ла-ла” в Македония. Бил е гост-изпълнител в „Малките таланти на България” с Ники Априлов, телевизионните предавания „Точно така” с Орлин Павлов, „Феномени” по БНТ и „Апартаментът” с Марта Вачкова. Стигал е до финалист на „Супер 8” (БНТ) , както и полуфиналист на конкурса „Голямото междучасие”, организиран от D2. Включен е в книгата „Успелите деца на България” на фондация „Димитър Бербатов” за 2009г.

И това не е всичко. Марио прави опити и в киното. Участва в руския сериал „Вангелия” с реж. Сергей Борчуков, където играе ролята на приемния син на Ванга – Димитър. Снимал се е в турския сериал „Ездачи”. Има участие и в няколко телевизионни реклами. Играл е в Народния театър „Иван Вазов” в пиесата “Отровата на театъра” и в софийския „Арт театър”. От началото на 2014г. участва в мюзикъла „Пепеляшка” , поставен от Мими Иванова и Развигор Попов в „Театър на песента” към театралния колеж „Любен Гройс” в София. Изучава английски, немски и френски език, тренира японско бойно изкуство „Wing Tzun”. Марио е участник и в телевизионното шоу за малки таланти “Големите надежди” по НТВ.

А закваската в музиката е по линия на дядо му Жоро Карагеоргиев, дългогодишен председател на световноизвестния мъжки хор „Кавал”.

Въпреки обичайното напрежение и естествена умора, Марио сподели, че е щастлив от участието си в грандиозния спектакъл”Борис Годунов” . „Колкото по-многолюдна е публиката, толкова повече позитивна енергия получавам от нея, казва той. И допълва,че екипът на спектакъла е страхотен и всички артисти са много мили и сърдечни. Възхитен е от режисьора – Пламен Карталов, когото определя като най-благия и сърцат човек . „ За мен е чест, че бях един от всички тях – големите певци в операта „Борис Годунов””, възхищава се Марио.

Когато родителите му разбрали,че ще участва в спектакъла пред храм-паметника „Св. Ал. Невски”, изпитали различни чувства.” Баща ми първо каза: „Е, как ще пееш в опера, като никога не си се занимавал с оперно пеене?!” , а майка ми се зарадва и ми каза, че ще се справя. Най-много обаче повярва в мен Таня Лазарова – диригент на детския радиохор, която ми помогна във вокално отношение да разуча ролята си на Феодор. Преди това заедно с диригента Стефан Недялков прегледали всичките ми клипове в youtubeи така ме харесали. След време се явих за одобрение пред комисия в операта. Там се запознах с бъдещите мои партньори и много се харесахме. „

МИ: Би ли споделил лично впечатление от преподавателката си Росица Йорданова?

МК: За първи път отидох на урок по пеене при Роси в студио „Музика”, когато бях на 4 годинки. Спомням си, че след всяка песен ми даваше за награда бисквита. На 5 г. ме изпрати на конкурс и аз я зарадвах с награда. Роси винаги се радва, когато нейни ученици печелят медали. Това й носи истинско щастие. Тя постоянно пътува по конкурси, организира концерти, шоута… Винаги ни е подкрепяла и обичала! Обичаме я и ние! Искам да кажа едно много голямо БЛАГОДАРЯ на моята Роси!

МИ: Какво е предизвикателството да си талантлив човек и да не губиш почва под краката си?

МК: Животът на хората на изкуството не е гладък – винаги има някакви неравности. Когато отпаднах от телевизионното шоу „Големите надежди” си казах: „След една крачка назад следват две напред”! Така и стана… получих централна роля в операта „Борис Годунов”. Важното е да намериш сили да се усмихнеш дори когато си претърпял поражение.

МИ: Питат ли те вече какъв ще станеш като пораснеш?

МК: Въпросът „Какъв ще станеш като пораснеш?” вълнува всички още откакто започнах да пея. Когато бях малък, като ме питаха какъв съм, казвах: „Аз съм звезда и освен това певец”. Много ми се смееха вкъщи на това. Насочил съм се към изкуството. Актьор, певец, режисьор, а отскоро уча онлайн и как се дирижира. Руският диригент Константин Чудовски ми каза: „Не искаш ли да станеш диригент?”. Стана ми интересно. Животът ще си покаже…

Според Марио успехите се постигат само с усилен труд, много амбиция , а и да не се отказваш лесно от поставената цел. А истинското забавление идвало с дългоочаквания концерт или спектакъл.

МИ: Кажи нещо за приятелството, любовта…

МК: За да постигнеш нещо ти е нужна и подкрепа от приятели – приятели, които те уважават. Когато бях първи клас, написах едно стихотворение за любовта:

Обич – танц с любимия,
обич – духовното в мен,
обич – това е всичко
на този свят свещен.

Любовта е духовно нещо,
то се чувства, то ухае…
и навярно се постига,
светлина е, доброта е!

МИ: Имаш ли усещането,че живееш в друго време и преживяваш емоциите на по-възрастен човек. Имам предвид твоите изпълнения на сцена и твоите превъплъщения в някой текст от песен….

МК: Всяка песен изразява различни чувства и настроения. Когато аз я пея, се старая да не играя това чувство, а да си представя, че наистина се чувствам така, че това съм аз. Един приятел в операта ми каза след премиерата, че успявам да играя на сцената дори когато не мърдам. Много ми стана смешно.

МИ: Разкажи за своето семейство, за техните грижи, за всичко,което е във вашето ежедневие…

МК: Мама – Весела Кръстева, е доктор на науките, преподавател по български език. Тя ме научи да пиша грамотно. Тате – Марчо Кръстев е издател. Ако срещна затруднение с някоя задача, отивам при него. Имам и две по-големи сестри, които обичам безкрайно – Лили и Деси. Лили живее в Люксембург вече 7 години, а Деси живее в София и си има две деца – Иван и Калоян. Тате е шофьорът, операторът и „парламентът” в къщата. Всички проблеми се обсъждат с него. Мама е продуцентът и мениджърът. Деси и Лили са достойната публика, а Иван и Калоян са радостта на семейството. Наистина много обичам моето голямо семейство. За мен то е най-важното нещо (след любовта, защото ако нямаше обич нямаше да има и моето прекрасно Семейство).

МИ: Как ще мине твоето лято? Във ваканционни преживявания, пак кастинги, пак снимки…

МК: След „Борис Годунов” следва малко активна почивка на Пампорово, където се записах на лятно училище по английски, организирано от „Британика”. Там освен че ще учим английски, ще спортуваме, ще ходим на походи, ще правим тематични вечери…След това отивам на финалния кръг на конкурса „Детето, Бургас и морето” в Бургас, организиран от Левон Манукян./ спечели трето място/. Там ще прекарам и моето море. Следва международния конкурс „Тра-ла-ла” в Македония. Радвам се, че ще видя Охридското езеро. В края на август съм поканен от Андреана Ковачева да участвам в празниците на изкуствата „Аполония” в Созопол. Очаквам да започна репетиции и за още една постановка в операта, но засега е тайна. Чакам това с нетърпение!

Сред любимите занимания на Марио са изучаването на чужди езици, спорта и творчеството с ръце. Предметите в училище ставали все по-трудни, но и по-интересни. Стараел се да помни в час, заради ограниченото време за учене в къщи.

Марио не понася агресията, мръсотията по улиците, препълнените автобуси. Неприятни са му обидите и завистта. Всяка несправедливост възприема болезнено. Отбягва общуването с деца, които говорят глупости, слушат чалга и не говорят правилен български език.

Миглена Иванова
снимки: Виктор Викторов

16th Dec2013

Георги Черкин: Музиката владее 100% от живота ми…

by Черно и Бяло

Безукорно елеганен, чувствен и изряден на сцената с концерти на три континента, (more…)

22nd Nov2013

Министър д-р Петър Стоянович подаде ръка на столични читалища

by Черно и Бяло

Д-р Стоянович: „ Задачата на държавата и общините по отношение на културата е обща”

Целта ни е да можем да продадем културния си продукт на света

HKAS9995Народно читалище “Светлина Кремиковци – 1906” кв. Кремиковци отвори врати за среща с министъра на културата д-р Петър Стоянович и  представители на 10  читалища от  района. „Рядко се случва министър да дойде при нас и да е готов да поеме тежестта на част от проблемите на културата”, коментираха от читалищните ръководства. Вероятно имаха право защото в една от залите на читалището пред д-р Стоянович бяха поставени актуални, но и стари нерешени въпроси. „Най-тежък е проблемът  с увеличаването на субсидията, която в сегашния си размер е неимоверно ниска”, споделиха секретарите на местните читалища.  Казаха още че, ако няма допълваща субсидия, финансовите несгоди на читалищата ще се задълбочат.  Понякога се налагало щатните служители да плащат от собствения си джоб  от мизерните си възнаграждения за всякакви  неотложни ремонтни дейности, течове на сградите, режийни разходи, средства за поддръжка на реквизити –носии и облекла на съставите, разходи за концерти или празници. За добрия вид на сградите  читалищните настоятелства се обръщали  към столичната община, но се оказало почти безрезултатно. „Читалищата се водят към Министерството на културата и топката се прехвърля от една институция на друга”, споделят горчивия си опит настоятелствата.

„Допълващата субсидия трябва да се включи към републиканската. При обявяването на сесиите за проекти за допълваща субсидия се допуска известна степен субективизъм и тази допълваща субсидия се получава само от някои читалища, а други не успяват изобщо да получат, въпреки че проектите им са издържани”, алармираха присъстващите. И добавиха, че поставяните условия за някои проекти затруднявали  тяхното изпълнение.
С особена важност бе поставен и проблемът  със собствеността на сградите, както и с прилежащата им земя.

„Сградите на всички читалища в района са публична общинска собственост, но при изваждане на удостоверение за актуално състояние от службата по вписвания, в графа собственост излиза 100 % частна собственост”, твърдят от местните настоятелства.

Питане към министъра имаше   относно  библиотечните фондове и липсата на възможности за осигуряване на литература за учащите. С особена загриженост игуменката от Кремиковския манастир „Св. Георги Победоносец” Теодора поднесе тревожна  информация за рушащите се стенописи в храма, който е първа категория. Не по-добро било състоянието и на Сесловски манастир ”Св.Николай”, който понастоящем е недействащ. По време на срещата с министър Стоянович стана ясно, че музейните колекции в някои читалища се нуждаят от консервация и съхраняване  при специални условия. Това се оказало малко скъпо занятие и единственият начин за финансиране  е кандидатстването по европейските програми, посъветва Стоянович. Той поясни обаче, че парите не идват директно от Министерството на културата, а от Министерството на регионалното развитие.

Д-р Стоянович обеща  да направи възможното за читалищата, да се срещне с представители на общините в страната и столицата и да върне информация до чакащите отговор на проблемите от години. Той се спря на възможността  за получаване на средства от   Норвежката програма за растеж и устойчиво развитие на България, която има приоритенти области, като намаляване на емисиите от парникови газове, енергийна ефективност и възобновяема енергия.

„Това са средства от държави извън ЕС, които отделят от приходите си от природен газ от Северно море. Очакваните средства  са 16,5 млн евро, предназначени и за културно наследство  и социализация на исторически и културни забележителности”, каза министър Стоянович. Той поясни, че все още не можем пълноценно да усвояваме средствата от ЕС, забавяме се. За по-добри резултати препоръча повече осведоменост и точност при изготвянето на проектите.

Присъстващите научиха, че предстои да се отпуснат до 5-6 млн. лв за глобалните библиотеки.

ЧиБ: Д-р Стоянович, усеща се Вашата ангажираност и заинтересованост по отношение на читалищата и запазване на традициите чрез дейностите в тези средища на културата?

ПС: Читалищата са уникална мрежа, която има само у нас. Читалищата  трябва  да бъдат  запазени, защото са център на просвета и българщина, а в по-малките села са  единствен социален център. Разбира се те не трябва да се поставят под един знаменател,  защото има различия между тези в по-големите градове и столицата, и другите в по-малките населени места. Всяка община има специфични дадености и среща различни трудности, затова е важен начинът, по който читалищата обсъждат различните въпроси с общинските власти. Мое е задължението  да проведа разговор с Националното сдружение на общините в Р. България, за да видим как те могат да помогнат и какво могат да си позволят. И след това, в ролята си на държава, да направим възможното да помогнем в създаването на успешни проекти и дейности. От друга страна, отношенията между общините и държавата трябва да са открити и ясни, колкото сме по-искрени един към друг, толкова  по- добре. Задачата ни е обща.

Явно, ще се наложи Министерството на културата да влезе и в ролята на посредник между читалищната мрежа и Министерството на регионалното развитие и да намерим начин Оперативните програми, които колегите управляват, да стигат по-лесно до тези уникални за Европа културни средища. Ще се вслушаме и във вашите съвети – ако смятате, че обща работна среща или група между Министерствата на културата, на регионалното развитие и на читалищната мрежа ще бъде полезна,  аз се ангажирам с организацията.

ЧиБ: Кои  са новостите, които  ще покажат  читалищата  през този век?

ПС: Българските читалища са доказали, че са изключително адаптивни структури, убеден съм, че ще се впишат в изискванията на 21-ви век. Още повече, че в рамките на ЕС постоянно се говори за опазване на специфичната национална култура на всяка страна членка. Чудесно е да се събираме и срещаме, да имаме празници и юбилеи,  но ще трябва да покажем на Европа и света тази уникална българска културна институция и да създаваме културен продукт, адекватен на нуждите на съвременните поколения и интересен за света извън нас. Ние не сме центъра на вселената, но трябва да можем да се представим добре и запомнящо.

Министерството на културата може да бъде посредник, но не и да произвежда култура. И в случая ние може само да подпомагаме дейността на читалищата в процеса на съхранение на неговите традиции. За това и вратите на нашето министерство са отворени за диалог и съвместни решения в полза на културата. Надявам се, че през 2014 г. бюджетът за култура да се увеличи и ще се разпредели между сценичните изкуства, археологията, читалищата и фестивалната дейност.

Част от реформите в Министерството на културата са свързани именно с по-ефективното използване на европейското финансиране, както и правилното разпределение на бюджета. Един от приоритетите ни е да има истински диалог с неправителствените организации.

Миглена Иванова

07th Oct2013

Украйна винаги е била част от Европа

by Черно и Бяло

Интервю с Н. Пр. г-н Микола Балтажи,  извънреден и пълномощен посланик на Украйна в Република България

И ЕС, и Русия са стратегически партньори за нас

България подкрепя евроинтергационните стремежи на Украйна

На 2 октомври в СБЖ представители на медиите се срещнаха и разговаряха с Н. Пр. Микола Балтажи, извънреден и пълномощен посланик на Украйна в Република България. Инициативата се проведе в рамките на традиционните срещи, организирани от Клуба на журналистите международници с посланици и дипломати, акредитирани у нас, и бе подкрепена от Дружество „Найден Геров”. Любезен домакин бе Снежана Тодорова, и. дл. председател на СБЖ. Всъщност последните три месеца бяха много интензивни и наситени с работа за украинското посолство и Н.пр. Микола Балтажи: поредица събития по повод 1025-та годишнина от покръстването на Киевска Рус, такива и по повод националния празник на Украйна – 24 август, срещи с български политици във връзка с очакваната от всички украинци Вилнюска среща…

Украинският посланикът сподели с нас мисли за…

22-та годишнина от Независимостта на Украйна
Денят на независимостта отразява многовековната мечта на народа ни да има собствена държава, със собствен език и култура. Украинците се гордеят с него и го отбелязват с много прояви и в Украйна, и извън нея. Украинската диаспора е много активна по този повод. Всяка година около тази дата се провежда и форумът – Световен конгрес на украинцитe, който този път беше в гр. Лвoв.

1025-та годишнина от покръстването на Киевска Рус…
За мен покръстването на Киевска Рус е голямо историческо събитие, защото всъщност чрез него Украйна се присъединява към европейското културно и духовно пространство, към европейската цивилизация. Украйна винаги е била част от Европа и всъщност нейният съзнателен евроинтеграционен избор – да стане в перспектива член на ЕС, може да се разглежда като логическо развитие на това. И аз много се радвам, че годишнината бе отбелязана с посещения на делегации на високо държавно ниво, на църковно и др. А тук, в София, ние организирахме няколко събития, свързани с този исторически акт. Сред тях най-важните бяха молебенът в храм-паметник „Св. Александър Невски”, отслужен от настоятеля му – епископ Тихон. Той се проведе по едно и също време, паралелно с този, който се отслужи в Киево-Печерската лавра. Другото важно събитие за отбелязването на 1025-годишнината от покръстването бе в Музея на Светия синод, където директорът му ни запозна с уникални експонати, свързани с покръстването. Те показват много близките духовни връзки между Украйна и България през вековете.

Споразумението за асоцииране на Украйна към ЕС
Европейската интеграция с крайна цел – членство в ЕС, е приоритет на външната политика на Украйна. А задача номер едно в момента е подписването на Споразумението за асоцииране. Аз смятам, че Вилнюската среща «Източно партньорство» през ноември е голям шанс както за Украйна, така и за ЕС. Споразумението за асоцииране, включващо създаването на свободна и всеобхватна зона за свободна търговия е много важно и отговаря на интересите на двете страни. Ние ще започнем частично да прилагаме спогодбата до пълното й влизане в сила, което е много важно пак и за Украйна, и за ЕС. Украинското правителство, президентът, експертите, дипломатите правят всичко възможно подписването да стане реалност, да бъдат изпълнени препоръките на ЕС.

Европейския или Евроазийския съюз?
На 31 май Украйна подписа меморандум за задълбочаване на взаимодействието с Евроазийския съюз, който предвижда нашето участие в него като наблюдател. Европейската комисия не поставя въпроса или-или. Украйна ще подпише Споразумението за асоцииране, което ще бъде един качествено нов етап, който ще мотивира нашите икономически и демократически реформи. Това е изборът на Украйна. Приоритетът ни е европейска интеграция и той е вкаран в нашето законодателство още от момента на прокламирането на Независимостта на страната ни. Но ние трябва да се съобразяваме и с интересите на Руската федерация, с икономическите процеси, които се развиват в постсъветското пространство. В този смисъл нашата интеграция в ЕС не трябва да става за сметка на Руската федерация, която е наш стратегически партньор. Ние имаме прагматически интереси в различни сфери, преди всичко в икономическата.

За този триъгълник Украйна – ЕС – Русия много се говори…както и за отношенията в неговите рамки, за опциите, перспективите. Въпреки че едва ли той съществува на практика. За ЕС и Украйна, и Русия, са стратегически партньори. За нас е същото. За Украйна и ЕС е стратегически партньор, и Руската федерация. Русия, в рамките на така наречените «четири пространства», също развива взаимоотношенията с ЕС, провежда преговори за спогодба. Така че нашите отношения с ЕС не могат да влияят на отношенията ни с Руската федерация. Както и нашите отношения с Русия също не могат да влияят на диалога ни с Брюксел.

Ролята на България
България подкрепя евроинтергационните стремежи на Украйна и нашето желание за подписване на Споразумението за асоцииране. Страната като член на ЕС е част от европейските институции, от ЕК, от ЕП и ние усещаме подкрепата й по всички тези линии. Но България е важна за нас и от практическа гледна точка, от гледна точка на нейния опит при присъединяването й към ЕС, който ние внимателно проучваме. България ни помага с експертна помощ. Тук идват наши специалисти от различни ведомства и министерства, за да разменят мнения и опит с вашите.   

Двустранните ни отношения и приоритетите в тях
Бих ги характеризирал като отношения между две приятелски държави – с позитивно развитие и голяма перспектива. Ако говорим за приоритетите, те съществуват във всяка една посока – политическа, икономическа, научно-техническа, културно-информационна и т.н. В политическата сфера работим за активизиране на отношенията на високо държавно ниво, на междупарламентарните връзки, за развиване на механизма на политическите консултации между външните ни министерства и ведомства. В икономическата сфера традиционно приоритетът е повишаване на стокооборота. За съжаление, в последно време, имайки предвид световната икономическа криза и намаляване на потреблението, имаме намаляване на търговския обмен. Но същевременно констатирам голям интерес от българските производители и фирми за активизиране на тяхното участие на украинския пазар. Някои от тях са го загубили в началото на 90-те години и сега търсят пътища отново към него. Например, на нашия пазар липсват отдавно българските зеленчуци, цигари. Интерес към нашата страна имат и българските инвеститори. И обратното. Има над 200 украински фирми, които много добре работят на българския пазар, а през него имат и директен достъп до пазарите на страните от ЕС. Те са в различни области – енергетика, селско стопанство, хранителна промишленост и др. А с подписването на Споразумението за асоцииране ще се открият още много нови възможности за стокообмен между нашите страни.

Туризмът и културата
България е била и продължава да бъде една предпочитана туристическа дестинация за украинските туристи. Трябва обаче повече да работим за обратното – повече българи да посетят Украйна. Трябва да популяризираме страната си тук. Защото ние също имаме много атрактивни туристически обекти. А и Кримското крайбрежие е много красиво и трябва да се види. Туризмът не е само почивка, не е само бизнес, туризмът е и култура.

А що се отнася до културните връзки – през март тази година проведохме Дни на украинската култура в България – с концерти, срещи на български и украински поети и писатели, изложби… Наскоро, по случай 22-та годишнина от Независимостта на Украйна организирахме изложба на графика Олег Денисенко в Националния етнографски музей при БАН. Мислим вече и за проявите през 2014 г., когато се отбелязват 200 години от рождението на гениалния син на украинския народ Тарас Шевченко. Планираме в това число и Седмица на украинското кино. Убеден съм, че и България има какво да покаже на украинската публика – своите икони, своите златни съкровища и др. Украинският народ и българският са много близки по дух. Това се видя и в прочутия детски лагер Артек, където неотдавна се проведе Младежка среща на ОССЕ. Там имаше и български деца, които останаха изключително доволни.

Резултатите от украинското председателство на ОССЕ
 ОССЕ е уникална организация, в която членуват 57 различни държави, които обхващат едно огромно пространство от Ванкувар до Владивосток. Това, което липсва в последно време е доверието. И фокусът на нашето председателство през първото полугодие на 2013 г. беше да го възстановим чрез реализацията на нашите приоритети и цели. Има прогрес. Предоставихме площадка за преговори по въпросите на регионалните конфликти. Стартирахме инициативата „Хелзинки плюс 40”, с която започваме дискусия за бъдещето на ОССЕ. Проведохме редица международни изяви и конференции в различни сфери. Много важна срез тях беше тази за трафика на хора. Както и Младежката среща на ОССЕ в Артек, за която споменах. Повдигнахме и въпроса за енергийната сигурност. И предложихме през октомври в Туркменистан да се проведе международна конференция на тази тема. Подготвяме се и за срещата на министрите на въшните работи в гр. Киев през декември.

Екатерина Павлова

24th Sep2013

Д-р СТЕФАНИЯ ДИМИТРОВА, гост на списание “Черно и Бяло”

by Черно и Бяло
Д-р Стефания Димитрова

Д-р Стефания Димитрова

ЧиБ: Госпожо Димитрова, Вие сте в Париж по покана Европейската асоциация на японистите, но нека да говорим за това по-късно. (more…)

08th Jan2012

Китайска кулинарна книга – интервю с главния редактор

by Черно и Бяло

„Кухнята на сърцето” с всичките 60 илюстрирани стъпка по стъпка апетитни рецепти и с описанията към тях, благодарение на които не само ще приготвите ястията, но и ще усетите автентичната атмосфера около тях, (more…)

04th Jan2012

Punto Art – малко футуристична красота в сърцето на София

by Черно и Бяло

На гости сме на „Punto Art Bazaar” и докато  чакаме нашия домакин Петър Арбов да поправи пръстена на една клиентка, разгледахме малката му галерия на ул. „Юрий Венелин” 2. (more…)

04th Jan2012

Питър Блейк: Разказвачът на фантастични истории

by Черно и Бяло

От 10 ноември стартира нова инициатива на Музейната галерия за модерно изкуство. (more…)