05th Jan2018

В Европа, но никога срещу Русия

by Черно и Бяло

Никоя велика държава не е помогнала на България толкова, колкото е направила Русия

Проф. Иван АнгеловОтношенията между България и Русия ме занимават отдавна и съм ги споделял многократно в мои публикации през последните 20–25 години (виж моя сайт на адрес www.iki.bas.bg/CVita/angelov/index.htm ). Тревогите ми обаче се засилиха с Украинската трагедия от февруари 2014 г., режисирана във Вашингтон и подпомагана от някои европейски политици. Те нарастнаха през последните години и особено през настоящата с обявяването на Русия от НАТО за главен враг на Европа и Америка, по-опасен дори от международния тероризъм.

Безпокои ме все по-агресивната американска политика срещу Русия и войнствените изказвания на сервилните български русофоби, които ни заблуждават, че Русия е главна заплаха за България. Бойко Борисов наскоро заяви, че ако има война между НАТО и Русия, ще сме на страната на НАТО, защото сме негов член. Добре е да се напомни, че през Втората Световна война България беше член на Тристранния пакт (Германия, Италия, Япония) с договор, подписан на 1 Март 1941 г. от българския министър председател Богдан Филов в двореца Белведере във Виена, но Цар Борис не изпрати български войски на Източния фронт, въпреки натиска на Хитлер. Това показва какъв държавник е бил той, какви политически нищожества управляват България сега и пред какви опасности ни изправят. Това е класическо слугинско поведение на безотговорни хора, попаднали случайно на високи държавни постове.Тези дни празнувахме 109 годишнината от обявяването на независимостта. Към днешния момент твърде малко е останало от тази национална независимост на България. Всички важни решения за България сега се вземат в чужди столици и обслужват чужди интереси.

И то се прави по адрес не на коя да е държава, а на Русия, благодарение на която съществува съвременната българска държава. Ако не беше освободителната за нас Руско – турска война от 1887-1888 г. ние и сега може би щяхме да сме турски вилает. Защото никоя западноевропейска държава не би рискувала собствените си интереси и добрите си отношения с далеч по-голямата и по-важна за тях Турция и да воюва срещу нея за нашето освобождение. По-скоро обратното. Те бяха противници на тази война на Русия и го показаха с Берлинския договор, като ревизираха Сан-Стефанския мирен договор. В сложни ситуации Западът, воден от своите интереси, винаги е симпатизирал на Турция, разположена между двете световни цвилизации и на прага на Русия. Това важи също за възстановяването на Гърция, Сърбия и другите балкански държави през XIX-XX век. Така ще е и в бъдеще, въпреки сложните сегашни отношения между ЕС и Турция.

Би било връх на наивността да разчитаме за освобождението си от турско робство със собствени сили. Колкото и да се гордеем с приноса на нашите опълченци на Шипка, няколкото хиляди военно необучени и слабо въоръжени доброволци щяха да бъдат разгромени за няколко дни от мощната турска армия. Щеше да ги сполети трагичната съдба на участниците в Априлското въстание и на многобройните чети, изпращани в поробена България през десетилетията преди войната.

Русия е наш двоен освободител, като ни освободи от германска окупация и ни защити на мирните преговори след войната. На мирните преговори в Париж след Втората световна война, България беше третирана като победена, заедно с Германия. На масовия български гражданин е слабо известно, че Съветският съюз ни спаси от ново териториално разпокъсване. Гърция настояваше за голяма част от Родопите, близо до Пловдив и за по-големи репарации. С помощта на Чърчил, Турция имаше териториални претенции от югоизточна България. Югославия настояваше както за територии, така и за по-големи репарации от България. Всичко това ни беше спестено, благодарение на твърдата позиция на съветската делегация вв Париж.

Неоценима е ролята на Съветския съюз и за разгрома на фашистка Германия. Техният принос за победата е решаващ. Без него дори Европа нямаше да е същата днес. Може би щеше да е обединена, но на основите на фашистката идеология. Руският принос сега се пренебрегва от западните русофоби, като празникът на победата 9 май се подменя с ден на Европа. В умразата си към Русия те забравят, че без деня на победата нямаше да има ден на Европа. Това е толкова елементарно да се разбере.

У нас силно се преувеличава ролята на така нареченото безкръвно възстание на 9 септември 1944 г. и за прогонването на намиращите се тогава у нас и около нас германски войски. Това стана възможно благодарение на присъствието на съветската армия, на брега на Дунав. Нейното присъствие парализира немските войски у нас и на все още силните български привърженици на Хитлеристка Германия. Въоръжената антифашистка съпротива у нас беше далеч по-слаба, отколкото в Гърция и Югославия.

У нас нямаше съпротива срещу навлизащите от север съветски войски, не защото всички обичаха Съветския съюз, а понеже това беше самоубийствено срещу могъщата съветска армия. Би било наивно да се мисли, че ограниченият брой слабо въоръжени наши партизани можеха сами да освободят страната ни от влиянието на фашистка Германия, ако съветските войски не бяха на брега на Дунав. Със самото си присъствие те парализираха всякаква съпротива.

В този контекст е полезно да се напомни, че който предава, и то не еднократно, най-добрите си приятели, губи за дълго всичките си истински приятели. И в тежки ситуации попада в положението на лъжливото овчарче. Помислете си само ако България сега изпадне в сложна военно-политическа ситуация, на кого можем да разчитаме. На никого! Член 5. от договора на НАТО е една куха фраза, без реално покритие. НАТО ще ни помогне толкова, колкото помогна в 1974 г. на Гърция при турското нахлуване в Кипър.

България предава лекомислено своя икономически, политически и военен суверенитет като член на НАТО и ЕС. Други страни членки на тези организации провеждат по-достойна национална политика в защита на своите интереси. Напоследък това пролича особено тревожно в отношението на НАТО и ЕС към Русия. Българските правителства се подчиняват сервилно послушно на тези организации, като пренебрегват фундаменталните причини за сегашния конфликт и обвиняват Русия в агресия, позовавайки се на връщането на Крим към майката Русия чрез напълно демократичен референдум и в съответствие с общопризнатите принципи на ООН за самоопределение на народите.

Темата за Крим като вековна исконна руска територия е безспорна. След многобройните войни през вековете, Крим е присъединен към Руската империя през 1783 г. С нея се злоупотребява сега тенденциозно чрез позоваване на произволното ѝ вътрешно-държавно (в рамките на тогавашния Съветски съюз) административно прехвърляне към съветската република Украйна през 1954 г. по времето на Хрушчов, без да се допитат до живеещите там. Това е само формалното основание за заблуда на наивниците. Истинската причина е, че бяха провалени плановете на САЩ за създаване на тяхна военно-морска база в Севастопол на мястото на съществуващата там от 1783 г. руска военно-морска база. Това беше предвидено да стане след овладяването на Украйна от НАТО с въоръжения преврат през февруари 2014 г. и предварително замисленото последващо предсрочно едностранно прекратяване от украинска страна на договора им с Русия за използване на базата до 2030 г.

Овладяването на базата в Севастопол от американците би било зашеметяващ политически, военен и психологически удар върху Русия като държава, създала и използвала тази военно-морска база преди 234 години, в чието укрепване през началните години и десетилетия са участвали Александър Суворов, Григорий Потьомкин, Фьодор Ушаков и много други най-видни руски военноначалници. Да напомням ли за Кримската война през 1854-55 г. и многобройните руско-турски войни през миналите столетия за Крим. Севастопол винаги е бил свещен символ за Русия.

Това щеше да бъде много силен удар и върху самочувствието на руското общество, имайки предвид историята на базата и на целия полуостров, а също и доказаните напоследък големи петролни богатства в Черно море. Като наблюдавам необузданото реваншистко анти-руско поведение на новите украински власти през изтеклите години, това сигурно щеше да се случи веднага след преврата през 2014 г., под измислени предлози. Тези планове бяха пресечени с блестящия ход на руското ръководство по връщането на Крим към Русия при огромното одобрение на проведения референдум. Американските власти, естествено много съжаляват за пропуснатия златен военно-политически шанс.

През последните години сме свидетели на цинична злоупотреба с понятието „агресия”, чието съдържание е известно на всеки средно грамотен човек. Американските власти пристъпиха след 1990 г. към светкавично разширение на НАТО на изток до самите граници на сегашна Русия, без да се допитват до народите на източноевропейските страни. Така постъпиха и с България. Нас никой не ни е запитал дали искаме да членуваме в НАТО. И го направиха нарочно, защото знаеха, че мнозинството щеше да е против членството в тази агресивна военна организация.

Въпреки дадените през 1990 г. обещания от държавния секретар на САЩ пред Горбачов, че разширение на НАТО на изток няма да се прави, като едно от условията за изтегляне на съветските войски от Източна Германия и за обединението на страната? От американска страна беше заявено тогава, че „границата на НАТО няма да се премести на изток нито на инч”. И те изпълниха обещанието си. НАТО се разшири и премести на изток не на инч, а на 1500-2000 км. до самата граница на Русия. След разпадането на Съветския съюз на 25 декември 1991 г. безпомощната Руска федерация не можеше да го предотврати и направи под натиск много отстъпки на Америка по времето на Елцин. Затова те с умиление си спомнят за него като „голям демократ”. Поради това мразят Путин и им се иска в Русия да има нов Елцин.

При това положение връх на политическия цинизъм е Русия да бъде обвинявана в агресия, както проглушиха света, американските и западноевропейските политици и западните медии. Пригласят им и сервилните български русофоби. Накъде още можеше да отстъпва Русия, за да не бъде обвинена в агресия? По-нататък беше Москва – на около 500 км. от границата с Украйна на североизток в района на Чернигов. При р. Нарва в Естония войските на НАТО са на 120-130 км. от Санкт Петербург. Оставаше да им се поднесат на тепсия и тези два свещени руски града. Нима и това трябваше да се допусне! Има ли руски ръководител, който би могъл да си го позволи?

Кой подготви, организира и финансира въоръжения преврат в Киев на 22 февруари 2014 г.? На тази дата вечерта в резиденцията на тогавашния украински президент Янукович и в присъствието на външните министри на Германия, Франция и Полша, беше подписано споразумението за прекратяване на въоръжения бунт на Киевския майдан. На другия ден сутринта, т.е. само след няколко часа, беше извършен въоръжения преврат, подготвен дълго преди това. За него, разбира се, знаеха и министрите на споменатите три държави.  До сега не съм чул нито една осъдителна дума от правителствата на споменатите три страни по адрес на превратаджиите. И как да я чуем, след като те самите участваха в неговата подготовка и изпълнение!

Кой си затваря очите и дори насърчава агресивните и дори фашизоидни действия на превратаджиите в Киев, в това число и първия им закон след преврата за отнемане правото на рускоезичните украинци да използват майчиния си руски език? Кой продължава да мълчи по организираните от превратаджиите престъпления на снайперисти с убийствата на повече от 100 души на Майдана в центъра на Киев през февруари 2014 г., малко преди преврата? Кой мълчи за изгарянето на повече от 100 живи хора в профсъюзния дом в Одеса на 2 май 2014 г.? Кой организира подозрителното бавене на изясняването на причините за свалянето на малоазийския самолет над Източна Украйна през лятото на 2014 г.? Представяте ли си колко бързо щеше да бъде обявен резултата, ако той показваше вина на опълченците и на руската страна. Кой мълчи по кървавите изстъпления в Мариопол по същото време? Кой премълчава системните артилерийски обстрели от украинските военни на граждански квартали в Донецк, Луганск и други градове и села в югоизточна Украйна, като използва и забранените фосфорни и касетъчни бомби?

Кой лишава възрастните хора в Донецката и Луганската народна република от пенсии, след като те през целия си трудов живот са правели осигурителни вноски в Украинската пенсионно-осигурителна система? Кой премълчава и оставя без реакция налудничавите изказвания на Яценюк за агресията на Съветския съюз срещу Украйна и Германия през последната фаза на Втората световна война и на полския министър на външните работи по освобождаването на концлагера в Освиенцим от „украинските” (а не съветските) войски? Кой мълчи за съботирането на Минските споразумения от украинските власти и стоварва цялата вина върху Русия? Кой прилага масираните икономически санкции срещу Русия, пренебрегвайки Съвета за сигурност на ООН и фундаменталните правила за свободна световна търговия?

Кой струпва сега бойна техника и войски за „бързо реагиране” до самите граници на Русия на много хиляди километри от Америка и обявява шест граничещи с Русия страни за фронтови държави, включително и нашата? Кой отрича законното право на Русия да се интересува какво става до нейните граници в съседните й държави от така нареченото близко зарубежие, както правят всички държави по света, особено големите и най-вече САЩ?

Прави го САЩ с НАТО, а не Русия. Представяте ли си как би реагирала сега Америка ако Русия струпваше войски на нейните граници, например с Мексико или Канада? Впрочем, не е нужно да си представяте. Достатъчно е да си спомните, че светът беше на прага на атомна война през октомври 1962 г., когато Съветският съюз по времето на Хрушчов инсталира балистични ракети в Куба. След като американското разузнаване информира президента Кенеди за това, реакцията му беше светкавична заплаха за война, като разпореди откриването на силозите за американските стратегически ракети с атомни заряди, за да са готови за изстрелване. Напрежението спадна едва след като Хрушчов обеща незабавното демонтиране на руските ракети. Следователно, за Русия е забранено всичко, което за Америка е позволено!

Според западните политици и световните медии Русия наистина е виновна за всичко: за това че се грижи за собствената си отбрана на собствените си граници, за провеждането на военни учения на своя територия, за предаванията на своите медии в защита на националните й интереси, за своята териториална огромност и неограничени природни богатства. Опитват се дори да оспорват суверенитета й над северните арктически територии. Русия е виновна, че я има и че се грижи да я има във вековете. На Америка е позволено да обявява всеки ъгъл на света за зона на националните й интереси и да изпраща там войски, а Русия няма право да се интересува какво става на няколко километра до нейните граници. Америка има много стотици военни бази по всички ъгли на света, а Русия е виновна, че има само 4 бази в бивши съветски републики и две в Сирия.

Ако трябва да сме точни, агресорът е САЩ, а не Русия. Само болни мозъци или хора, мразещи Русия до умопомрачение, могат да твърдят обратното. Русия е жертва на масирана агресия и е принудена да се отбранява. Всяка нормална държава би постъпила така. Руското ръководство нямаше друг избор. Защото Русия беше притисната до стената през 2014 и следващите години. Ако президентът Путин не беше предприел известните контрамерки за възстановяване мощта на руската армия, щеше да бъде линчуван от руските граждани като национален предател. Неслучайно той има сега най-високия рейтинг (около 77–80%) от всички световни лидери, въпреки трудните условия в които живеят руските хора. А тези условия са трудни, между другото, и защото трябва да отделят от скромния си залък, за да поддържат респектираща потенциалните агресори военна мощ.

Животът на руските граждани е затруднен още повече от сриналите се цени на петрола и природния газ, обезценката на рублата, масовият неограничен износ на капитали (около един трилион щатски долара), икономическите санкции и новата натрапена им надпревара за въоръжаване, за да се поддържа жизнено важния военен баланс. Русия е принудена да прави това, въпреки далеч по-слабия си икономически потенциал. Годишният БВП на Русия е около 3 трилиона щатски долара, при 18 трилиона за САЩ и около 25 трилиона долара общо за страните от НАТО. Това се е случвало на Русия многократно през вековете. И въпреки всичко, тя продължава да съществува.

Стратегическата политика на Запада от векове е унищожаването или раздробяването на Русия. Такива планове за раздробяването ѝ до 10–15 малки държавици има и сега. И това не се крие от американските военни стратези. Огромността на Русия с нейната територия и неограничени природни богатства ги плаши от векове. Така беше през столетията на царизма, през десетилетията на така наречения социализъм и строящия се комунизъм и сега – след разпадането на Съветския съюз и превръщането на Русия в по-консервативна и икономически по-либерална капиталистическа държава от най-капиталистическите, каквито съвременният свят познава. По времето на Елцин руските олигарси са били дори освободени от данъци. Сега положението се променя, но това става много бавно и нерешително по много причини. Сегашната органична умраза на Запада спрямо Русия не се дължи на различия в идеологиите. Те просто не желаят Русия да я има. И така е от векове. Наверно така ще е и в бъдеще.

През последните години у нас се говори за нов цивилизационен избор на България. Някои полуграмотни хора и политически фанатици наричат подписването на договорите за членство на България в НАТО и в Европейския съюз, за нов цивилизационен избор, без дори да се пита дали българският народ желаеше това, особено членството в НАТО. Тези хора не знаят или се преструват, че не знаят какво означава цивилизационен избор. Този избор не се състои в подписването на някакъв важен договор. В продължение на 70–80 години една държава може да подпише 2–3 или повече особено важни междудържавни договора с различна насоченост. Това не означава, че тя прави 2–3 или повече различни цивилизационни избора. Цивилизационният избор се оценява с дългосрочното многовековно поведение и взаимоотношения между държавите и народите, поредиците от съвместни възходи и падения, съвместни тържества и страдания. Цивилизационният избор се изгражда и споява с многовековно съвместно проливане на кръв, сълзи и пот от много поколения.

Настоящите наши правителства забравят за вековните политически, икономически, социални, културни, езикови, религиозни, психологически и други връзки между народите на България и Русия. Кой ни освободи от турско робство с цената на стотици хиляди загубени свои синове – Русия или Америка? Кой започна да изгражда администрацията и армията на току що възстановената нова българска държава – Русия или Америка? Кои страни и народи имат обща азбука, общ език, обща религия, общи дълголетни традиции с България – Русия или Америка? Българската земя е осеяна с руски паметници, а улиците и площадите с руски имена, в знак на благодарност от нашия народ, а не с американски паметници. Да, пропуснах нещо важно. Намериха се безгръбначни български политици, които разрешиха построяването на българска земя на паметник на загиналите американски летци, бомбардирали София и други български градове през Втората световна война, погубили хиляди българи, разрушили стотици сгради и инфраструктурни обекти. В София няма паметници на великите български царе, но има паметник на американските летци – убийци. Не ми е известен друг подобен случай на самоунижение в цивилизована самоуважаваща се европейска държава!

Други страни нямат история, но я измислят и я увековечават с паметници, а ние имаме хилядолетна история, но я пренебрегваме, самоунижаваме се и не издигаме паметници, което е наш морален дълг. За разлика от други народи и държави, дори прибегваме до варварското им разрушаване. Граденото от столетия и напоено с кръв и сълзи в отношенията между Русия и България не може да се руши така безразсъдно за няколко години от случайно попаднали на важни постове политици еднодневки! А тези, които го рушат, трябва да знаят, че това няма да се забрави! И един ден ще им бъде потърсена сметка. А този ден не е много далече! Достойно за съжаление е, че нашият покорен народ го допуска!

През последните 150-200 години никоя друга велика държава не е направила за България толкова добрини, колкото е направила Русия. Въпреки това нашите правителства с лекота допуснаха създаването на военни бази на САЩ на наша територия, наричани цинично „съоръжения за съвместно ползване”, на чиято територия не важат българските закони. Договорът за тези бази беше подписан на 28 април 2006 г. в София от държавния секретар на САЩ Кондолиза Райс и министъра на външните работи на България Ивайло Калфин при правителството на Сергей Станишев. Те бяха замислени и насочени реално срещу Русия, а на наивниците казваха, че са насочени срещу Иран. Сегашните български власти участват с безотговорна лекота в приемането и прилагат икономически санкции срещу Русия, от които ние губим много повече. Нашият президент Плевнелиев– бивш активен комсомолски секретар, се оказа най-големият ястреб между колегите си в Европа, в стремежа си да изкупува комплекси от своето безгръбначно минало.

Г-жа Нюлънд ни обяви публично за „фронтова” държава срещу Русия и съобщи за създаването на командно-контролен щабен център у нас. Ние го научихме от нея, а не от нашите власти. В медиите се съобщава за подготовка на участие на наши военни в натовски формирования в Украйна срещу Русия. Питал ли е някой за това българския парламент и нашия народ? Това, което не допусна на времето Цар Борис III – изпращане на наши войски на Източния фронт, въпреки натиска на Хитлер, с недопустима лекота се готвят да направят сегашните ни управници. На Цар Борис се приписват думите, изречени по онова жестоко време: „Винаги с Германия, но никога срещу Русия”. И за това може би плати със живота си. Така постъпват мъдрите държавници, каквито засега у нас, уви няма. Кой сегашен български управник смее да изрече такива думи? Настоящите ни управници само чакат д им се намигне и с лекота биха изпратили наши войски да воюват срещу Русия, позовавайки се на членството ни в НАТО. Бойко Борисов дори го заяви публично преди няколко дни. Ако някои български политици русофоби посмеят да го направят нека знаят, че за тях един ден ще има нов Народен съд. Нека го знаят и техните деца!

Не ме изненадва пещерната омраза към всичко руско на десните американски, европейски и наши политици, но ме тревожи позицията на уж леви европейски и наши политици. Потресен съм от сравнението на Сергей Станишев преди две години на „популизма на левия Ципрас с популизма на десния Бойко Борисов”. Това е кощунство. В свое интервю Станишев констатира тогава, че „санкциите срещу Русия не дават ефекти”. Забележете, той не ги осъждаше, а само констатираше, че не дават резултати. В други изказвания той сочи, че и двете страни (Русия и Украйна) са виновни за изострянето на конфликта. Аз не разбирам в какво е „вината” на Русия!

Посещението на Вигенин в Киев при превратаджиите в края на февруари или началото на март 2014 г., не е било възможно без одобрението на Станишев. Възмутителни бяха думите на Вигенин, отправени тогава към Русия: „От сега нататък нашите отношения няма да бъдат същите!”. Да напомням ли за негови изказвания, че „американските бази у нас били полезни”.

Двусмислената политика на ръководителите на БСП по адрес на Русия продължава и сега. Наскоро, по повод искането на 50-60 души ултрадесни персони за премахване на паметника на съветската армия, Кирил Добрев заяви, че положението на този паметник сега не било в приоритетите на БСП. Нима той не разбира, че този паметник не е обикновено архитектурно създание от цимент и желязо.Той е вечен символ на уважение и благодарност на българите към Съветския съюз за освобождението ни от фашистката диктатура! Нима това не е един от приоритетите на БСП!

Напоследък ръководството на БСП мълча няколко дни във връзка с обявяването на Русия в правителствен документ за главна опасност за националната ни сигурност. Казват, че Корнелия е болна. Но в ръководтвото на БСП има и други хора, чийто дълг беше да реагират незабавно с категорична контрадекларация от името на БСП. Нинова изрази личната си позиция в своя блог в интернет няколко дни по-късно. Но това е лично мнение, а не официална категорична осъдителна позиция на БСП. Такава все още няма.

Чудовищно е поведението на европейските ръководители в прилагането на двойни стандарти. Те се събраха в Париж в знак на солидарност с Франция по повод убийството на 17 души от редакцията на едно хумористично списание, от ислямски терористи, но запазиха почти пълно мълчание за свалянето по това време на руския граждански самолет над Синай с десетократно повече жертви. За тях руснаците изглежда са хора от по-ниско качество и не заслужават внимание. Западът продължава да мълчи за зверствата на Киевската хунта, като се солидаризират изцяло с нея и автоматично, без да се интересуват от фактите, обвиняват Русия за всички злини. Превратаджиите са преки виновници за около 10 000 загинали в Югоизточна Украйна, два-три пъти повече ранени, 1,5-2,0 милиона прокудени от техните домове, хиляди разрушени жилища, стотици сринати църкви, училища, болници, детски градини, трафопостове, отоплителни, газоснабдителни и водоснабдителни мрежи, мостове, летища, ж.п. гари и други съоръжения в Донецка и Луганска област, но до сега не сме чули нито дума на упрек от западните политици и от сервилните им медии. Не осъдиха дори употребата на фосфорни и касетъчни снаряди. Жалки със своята антируска сервилност са и нашите политици и медии.

Ако бяха убити и ранени десет пъти по-малко кучета европейските политици и медии навярно щяха да надигнат протестен глас отдавна. Но за пострадалите руснаци от съзнателно методично обстрелване с артилерия и ракети на жилищни райони, обитавани от възрастни и болни жени и мъже, невръстни деца, не проронват нито един осъдителен звук. Това пренебрежително поведение към всичко руско не е новост. То е от векове.

Моля читателите да ме разберат. Всеки който ме познава знае, че това не е моят обичаен език. Принуден съм да прибегна към него, защото безразсъдни американски и европейски политици тласкат света към война. Не става дума за недоразумение или дребен скандал, а за световна война. И то за война с употреба на ядрено оръжие. Отговорността за която след това, най-цинично ще бъде стоварена върху „агресивната Русия” и „демона Путин”. Даваш ли си сметка читателю, пред каква опасност сме изправени? А нашите местни политици-еднодневки ги следват сервилно послушно. Медиите пък им пригласят. В умразата си дори настояват за по-решителни действия против Русия. Европейски шампион в това отношение беше Росен Плевнелиев. Какъв срам за България!

Това ни принуждава да говорим на висок глас, да протестираме, дори да крещим, за да ни чуят тези човекоподобни, които си играят със съдбата на милиони хора! Те разчитат на нашето мълчание, равнодушие и овчедушие. Възползвайки се от липсата на мъдри европейски политици от типа на генерал Де Гол,  канцлера Конрад Аденауер и канцлера Вили Бранд, ръководителите на Америка тласкат Европа към мащабна война срещу неукрепналата още Русия и ще я водят до последния европеец. Това не е печатна грешка, уважаеми читателю – не до последния американец, а до последния европеец и в конкретния случай – до последния украинец. Горките наши славянски братя – руснаци и украинци! Как си играят с тях! Като пионки на шахматна дъска, ако си припомним писанията преди години на покойния Збигнев Бжежински.

Някои политически наблюдатели казват, че светът е изправен пред нова студена война. Това не е вярно. САЩ и присъдружната им до сега Европа натрапиха на Русия Трета световна война, която вече започна. Русия не е инициатор на тази война. По простата причина, че тя сега е по-слабо подготвена в сравнение с общата военна мощ на НАТО и не е готова за такава война. Руското ръководство си дава сметка за това и полага усилия за продължаване на мирното сътрудничество, в това число и за повишаване на икономическия и военния си потенциал. Времето работи за Русия, а не за Америка. Американските стратези също го знаят и не желаят да дадат време на Русия за по-нататъшно икономиическо и военно укрепване. Затова ще се стремят да въвлекат Русия преждевременно в нежелана от нея война.

Същевременно американските стратези ще се стремят да вбият клин в отношенията между Русия и Китай, да отслабят техния съюз, дори да ги противопоставят една на друга. Известна е сложната история в отношенията между Русия и Китай през последните векове. Настоящите добросъседски и приятелски отношения между тях все още не ги правят твърди стратегически съюзници. Монолитният съюз между Китай и Русия ще ги направи непобедими в евентуален бъдещ конфликт с Америка. Този съюз обаче все още не е достатъчно солиден. Русия и Китай се нуждаят от поне няколко десетилетия, за да го направят стратегически монолитен, на базата на общи стратегически интереси. Американските стратези – обратно, ще се стараят да не се дава време на Русия и Китай за такова военно-политическо стратегическо интегриране и ще работят за по-скорошно охлаждане между Китай и Русия. Защото след няколко десетилетия шансовете на Америка в евентуален конфликт срещу обединените Китай и Русия ще намалеят.

Като изключим Украйна, в този глобализиран свят настоящата война не се води с прякото участие на милионни армии, хиляди самолети, ракети, танкове и други подобни средства, познати ни от предишните войни. Сега те са подменени с мащабна глобална медийна дезинформация; демонизираща Русия и нейния президент; с масирани икономически санкции и блокади; с ангажиране на рейтингови и одиторски агенции; с кредитиращи банки; с манипулирани цени на петрола; с манипулирани валутни курсове; с демографско ограбване; с „цветни” революции; със създаване на платена пета колона от вътрешни прозападни опозиционни групи в непослушните страни като Русия; с разпалване на тлеещи от векове, полузабравени междудържавни, междуетнически, междурелигиозни и междукултурни напрежения и конфликти. Най-общо казано, борбата ще се води за умовете на хората.

Достатъчно е да хвърлим поглед върху промените в цените на петрола. Само наивни хора или фанатични пазарни фундаменталисти-либертарианци могат да твърдят, че пазарните фактори са основна причина за срива в цената на петрола от 107-112 дол. за барел през юли 2014 г. до 55-60 долара през декември и до 35-40 долара след това.

На цената на петрола влияят и някои обективни фактори, като спад на търсенето от Китай, Индия, Бразилия и други страни и увеличеното производство на шистов петрол и газ в САЩ. Но тези процеси не са нови. Те не започнаха през втората половина на 2014 г. и още по-малко през декември 2014 г. Средната цена за барел в 2011 г. е била 87,04 дол.; в 2012 г. – 86,46 дол.; в 2013 г. – 91,17 дол. и за 2014 г. 89,08 дол. В световната икономика не са се случили никакви кардинални изменения през втората половина на 2014 г., които да предизвикат такъв срив в цените на петрола през декември. Още повече, че това е в навечерието на зимата, когато търсенето на горива обикновено расте по понятни причини, а с него и цената. Така беше през всички предишни години в продължение на десетилетия.

САЩ обаче са решили да използват този инструмент, едновременно със създадената от тях „Украинска криза”, за да накажат Русия и още някои „непослушни” държави, като Венецуела и Иран. За тази цел са се договорили със свои приятели да не съкращават производството, въпреки съпротивата на няколко членове на ОПЕК и въпреки засягането, дори фалита на някои американски фирми, производители на шистов петрол и газ.

***

България не трябва да участва под никаква форма във война или други враждебни действия срещу Русия. Нашият железен закон трябва да бъде: „В Европа, но никога срещу Русия”.

Ако върху нас упражняват натиск от НАТО или ЕС за задължително участие във враждебни военни действия срещу Русия, България трябва да откаже, да напусне тези организации и да обяви неутралитет.

Проф. Иван Ангелов
Член-кор. на БАН

22nd Dec2017

Демографската катастрофа на България все още може да бъде избегната

by Черно и Бяло

I. Икономически мерки за смекчаване на демографската криза.

Проф. Иван АнгеловДемографската криза не може да бъде овладяна бързо. Нещо повече, когато конструктивните мерки се отлагат, тя се превръща в демографска катастрофа и смекчаването ѝ става още по-трудно, а овладяването – невъзможно. Чрез доходната, данъчната, здравната, образователната, пенсионната, регионалната и миграционната политика кризата все още може да се смекчи и да се овладее постепенно през следващите десетилетия. Може – ако има политическа воля. Резултатите и от най-правилните решения в тази област, обаче не идват бързо. Затова трябва да се вземат и прилагат без отлагане. Като правило, активните мерки в демографската политика дават осезаем резултат поне след 15-20 години.

Стратегическа цел на България през следващите две-три десетилетия трябва да бъде забавяне темповете на намаление на населението с оглед стабилизиране към 2050–2060 година и поврат към бавно повишение през втората половина и до края на столетието, за постигане на около 8,5–9,0 млн. души, при преобладаващ дял на българския етнос и при осигуряване на все по-високо качество на живота на хората. Защото в демографското развитие е важно не само количеството, но и качеството.

Стремежът трябва да бъде нормален размер на бъдещото българско семейство около 2,5 деца (при необходим минимум за просто възпроизводство на населението 2,1 деца), с близка до нулата неграмотност; средно ниво на масовото образование – завършен 12ти клас и достигане на средното европейско ниво на висше образование. Сега средното българско семейство е с около 1,5 деца, при тревожно нарастваща неграмотност, намаляващо средно ниво на образование, с все по-ниско качество.

Известни са ми две стратегии за демографското развитие на България през последните 10-15 години, но те остават на книга. Веднаж написани, биват бързо забравени. И никой не си спомня за тях при текущото управление на държавните дела, за да ги конкретизира и приложи в оперативните държавни документи. Освен това, икономическите мерки в тези стратегии са слабо застъпени. Преобладава пожелателният лозунгов характер на мерките. Така повече не може!

От началото на 2017 г. трябва да се задейства голям пакет от комплексни мерки за смекчаване на демографската криза и предотвратяване на демографската катастрофа, чиито контури вече се очертават на далечния стратегически хоризонт към края на столетието. Разработката на този пакет от мерки трябва да започне незабавно, като се използва всичко полезно от наличните стратегии.

Наред с много други, за тази цел могат да бъдат използвани и икономически мерки, като:

  • въвеждане от 1 януари 2017 г. на платен отпуск по майчинство с 90% от основната заплата преди излизането в отпуска – 8 месеца за първо дете; – 12 месеца за второ дете; – 18 месеца за трето; – до 3 месеца за всяко следващо. По желание на майката отпускът да може да се удължава с още до 12 месеца за трето дете при 70% възнаграждение;
  • предоставяне от 1 януари 2018 г. на еднократна държавна помощ при раждане на първо дете – 3000 лв.; на второ дете – 5000 лв.; на трето дете – 10000 лв. и на всяко следващо – по 500 лв;
  • повишаване от 1 януари 2017 г. на детските надбавки: – 150 лв. месечно за първо дете; 200 лв. за второ; 250 лв. за трето; 50 лв. за всяко следващо;
  • да се въведе задължение на родителите да прилагат семейно планиране, като предварително се извърши образователна работа с потенциалните родители в тази посока. Основно изискване да бъде: всяко семейство да си позволява толкова деца, колкото може да издържа, като им осигурява нормално качество на живота. От нарушителите на това изискване да се търси отговорност;
  • от 1 януари 2017 г. да се предоставя по-голямо и продължително допълнително финансиране при отглеждане на деца с увреждания;
  • от януари 2017 г. по желание на майките да се използва схемата „отново на работа” по време на полагащия се отпуск по майчинство, чрез наемане на детегледачка, чието възнаграждение да се заплаща от държавата или общината;
  • бременни жени и майки да могат да ползват с предимство гъвкави форми на заетост: непълно работно време, работа на половин длъжност, надомна работа и други подобни;
  • да се правят облекчения при изпълнение на трудовите задължения от бременни жени и майки: ограничения за полагане на извънреден, нощен и тежък физически труд, забрана да работят при вредни условия, ограничения за труд в празнични и почивни дни и т. н.;
  • да се ускори строителството на детски ясли и градини, като до към 2020-2025 г. се осигурят необходимите места в тях за всички деца във всички населени места;
  • от 1 януари 2017 г. да започне намаление на таксите в държавните и общинските детски ясли и градини, а до края на 2018 г. да бъдат отменени. От началото на 2019 г. те да се издържат изцяло от държавата и общините;
  • от есента на 2017 г. да започне намаление на учебните такси във всички общински и държавни училища, което да бъде завършено до края ня 2019 г. От началото на 2020 г. да се въведе в тях безплатно средно и висше образование;
  • от 2018 г. да се дава еднократна помощ от 500 лв. за първолаците в началото на първата им учебна година и по 400 лв. в началото на следващите учебни години до завършване на основно образование;
  • от 2018 г. всеки ученик в общинско и държавно основно училище да получава месечна стипендия от 50 лв.; в средно училище – 100 лв. при успех минимум 4,50 по шестобалната система. Всеки студент в държавен университет да получава месечна стипендия от 300 лв. при успех минимум 4,50;
  • от 2019 г. да се осигурят общежития за поне 50% от учениците в общинските и държавните средни училища и за студентите в държавните висши училища при минимално заплащане;
  • от началото на 2019 г. за всички деца, младежи и девойки до пълнолетна възраст да се предоставя безплатна здравна помощ и безплатни лекарства, без да се изисква да са здравно осигурени;
  • от 1 януари 2017 г. да се отмени статутът на болниците като търговски дружества. Тяхната работа да се оценява по качеството на лечението, а не по финансовите им баланси;
  • от началото на 2017 г. да започне чувствително повишение на заплащането на медицинския персонал в държавните и общинските болници. Да се увеличат значително доставките на модерна диагностична апаратура за държавните и общинските болници и да се подобрят условията за работа и професионално развитие на медиците, за да се смекчи масовото изтичане на медицински персонал към чужбина;
  • да се осигури реален общ достъп до здравни услуги на всички български граждани. Да се прекрати закриването на общински болници по финансови причини. Да се осигури нормална здравна помощ и снабдяване с лекарства за живеещите в малките и отдалечени махали, села и за малките градчета, като разходите се покриват от държавата или общините;
  • от началото на 2017 г. да започне повишение на процента на възстановяване (реимбурсиране) от Здравната каса на разходите на пациентите за лекарства, като до 2020 г. се достигне средното равнище в ЕС. Засега сме на едно от последните места;
  • от януари 2017 г. да започне съществено увеличение на дела на здравното осигуряване за зъболечение в общия бюджет на Здравната каса, като до 2020 г. достигне средното равнище в ЕС. От началото на 2018 г. разходите за зъболечение на бедни възрастни хора над 60 години да се поемат от държавата;
  • от началото на 2017 г. да започне ускорено повишение на пенсиите, така че през 2019 г. средната месечна пенсия да достигне 800 лв, без ограничения за максимума, при около 320 лв. сега. Да не се въвежда облагане на пенсиите с данък върху доходите. Необходимото допълнително финансиране на Пенсионния фонд да се осигурява от бюджета. Допълнителното бюджетно финансиране на Пенсионния фонд ще продължава още много години;
  • от началото на 2017 г. за неосигурените по уважителни причини (бедност) възрастни хора над 60 години държавата да заплаща изцяло здравната им помощ и лекарствата;
  • до края на 2016 г. да се изработи специална програма за комплексни грижи за възрастните хора, с оглед намаляване коефициента на смъртност до 11,0-11,5 промила, при 15,3 промила сега и повишаване продължителността на живота у нас до 77,5-78,0 години към 2030 г., при 74,9 години сега;
  • от началото на 2020 г. държавата да заплаща 30% от лихвата по заема за ново жилище на младо семейство с едно дете; 50% от лихвата по заема на младо семейство с две деца и 100% с три и повече деца, ако нямат друго жилище и ако поемат предварително задължението да си родят поне три деца;
  • от началото на 2017 г. всички парични помощи за раждане и отглеждане на деца да се освобождават от подоходен данък, а помощите в натура – от ДДС. Паричните помощи да се индексират ежегодно с инфлацията;
  • от началото на 2018 г. ДДС да се намали на 5% за лекарствата, учебните помагала и за всички детски стоки до 15 годишна възраст, като се увеличи на 27% ДДС за хазарта и за екстравагантните луксозни стоки;
  • от началото на 2020 г. да се правят данъчни облекчения на млади семейства при изплащане на лихви по ипотечни и други жилищни заеми;
  • всички български граждани, завършили държавни висши училища и използвали настоящите допълнителни помощи, могат да заминават на работа в чужбина само след като са работили у нас преди отпътуването поне пет (или седем) години;
  • от началото на 2017 г. държавна субсидия да се предоставя само на държавните и общинските основни, средни и висши училища;
  • от 2017 г. в доклада на правителството пред Народното събрание при приемането на бюджета за следващата година, да се отчита кои мерки по смекчаване на демографската криза са отразени в проекта и кои не са.

II. Финансиране на антикризисната демографска програма

Пазарните фундаменталисти – политици и икономисти веднага ще възразят, че няма пари за финансиране на такава спасителна демографска програма в България. Това обаче не е вярно!

Финансовите ресурси за изпълнението на настоящата програма могат да се осигурят още през следващите години чрез провеждане на отдавна предлаганата от мен и от други български икономисти цялостна  данъчна реформа. България е член на ЕС и е длъжна да изпълнява писаните и неписани закони и правила на тази общност. Ако се прилагат данъчните принципи и правила на преобладаващата част от страните в ЕС само от двата преки данъка – подоходният данък и данъка върху печалбата могат да се събират допълнително около 3 млрд. лева годишно.

Заедно с другите данъчни реформи, които предлагам многократно през последните 6-7 години, при по-висока ефективност на данъчната администрация и по-добра данъчна дисциплина, общият размер на данъчните постъпления може да нарастне с около 4,0-4,5 млрд. лева годишно още през следващите години. Получените по този начин допълнителни ресурси могат да се използват само за подобряване на демографската ситуация, т. е. за инвестиции за човешки капитал. За България няма по-ефикасни инвестиции от тези.

От КТБ са ограбени около 4 млрд. лева, които българските граждани сега ще изплащат. От това следват поне два въпроса: Първо, кой е виновен за този грабеж и кога виновниците ще бъдат принудени да възстановят ограбеното? Кой ще е отговорен за това? Второ, къде е гаранцията, че нещо подобно не става от години и в други търговски банки, за които ще научим след време и ще бъдем пак принудени да изплащаме? След като престъпленията в банковата система преди 15-20 години, а и сега в КТБ не се наказват, това окуражава извършването на подобни престъпления и в други банки? Логиката на живота е: ненаказаното престъпление е покана за нови престъпления! Управляващите най-после трябва да въведат ред в тази държава! Ако те не желаят народът трябва да ги принуди. И то още сега – чрез силен обществен натиск!

Държавата може да получи допълнително и много милиарди лева ако ограничи злоупотребите с монополно положение. Нещо, което тя също не прави. От това нашата държава губи ежегодно по няколко милиарда лева.

Още по-големи ресурси за спасяването на България от демографската катастрофа може да се намерят чрез предприемане на истинска борба на живот и смърт срещу престъпността и корупцията, обхванала българските политически и бизнес среди през последните десетилетия. Това обаче изисква наличието на група хора на кормилото на държавата със силна политическа воля, голям кураж и непоклатима готовност да служат на България, каквото и да им се случи в предстоящата тежка борба.

В продължение на 10-15 години могат да се върнат на България няколко десетки милиарди лева, заграбени от престъпниците през изминалите 25-30 години. Този ресурс е предостатъчен за финансиране на предлаганите икономически мерки за предотвратяване на демографската катастрофа. Престъпността и корупцията е много силна, но истинската държава с нейния силов апарат и подкрепата на милионите честни хора, е по-силна от всички. Само да пожелае да използва силата си! Покорно кроткият, търпелив и послушен български народ трябва най-сетне да се събуди от летаргичния си сън!

Зная че това е много, много трудно. Но то е много важно, защото България постепенно умира, оплетена в мрежата на престъпността и корупцията и замаяна от всеобща апатия, плъзгаща се към демографската катастрофа.

На младини четох интересната книга „Заговорът на равнодушните” на полския автор Домбровски. В паметта ми се е запечатала една страхотна мисъл: „Не се страхувайте от приятелите си! В най-лошия случай те могат да ви предадат. Не се страхувайте и от враговете си! В най-лошия случай те могат да ви убият. Страхувайте се от равнодушните. Те няма нито да ви предадат, нито да ви убият, но благодарение на тях на света съществуват и предателствата и убийствата!” Някои приписват тази крилата мисъл на големия италиански мислител и общественик – Антонио Грамши.

Най-големият враг на България сега е масовата апатия. Ако се събудим можем да спасим България. Ако продължаваме да спим и да се надяваме да ни спасява някакъв месия, ще потънем всички заедно! България ще изчезне като име на държава и ще остане само като име на територия, както е сега с Тракия, Мизия и други подобни.

Демографската политика трябва да се превърне в приоритет над приоритетите. Защото става дума за съдбата на България. Няма цена, която не може да бъде платена, когато се касае за спасяването на България. Съдбата на България няма парични измерения. Тя не може да се съизмерва с бюджетен дефицит, с публичен дълг, с платежен баланс, с инфлация и други подобни икономически и финансови категории.

България е пред изчезване като народ и държава към края на настоящото и началото на следващото столетие, ако не се вземат бързи мерки още сега за нейното спасяване! Бъдните поколения няма да ни простят бездействието! Катастрофата все още може да бъде избегната ако се събудим навреме!

Проф. Иван Ангелов
Член-кор. на БАН

11th Dec2017

Лява ли е БСП?

by Черно и Бяло

БСП губи подкрепа не защото е лява партия, а защото не е достатъчно лява!

Проф. Иван АнгеловЩе засегна само някои аспекти от моите виждания за БСП като лява партия. Ще се спра главно на нейната икономическа политика. Поради ограниченото време изложението ми ще бъде кратко и схематично, без да навлизам в подробна аргументация.
БСП е партия на лявата фразеология, когато е в опозиция и на дясната икономическа политика, когато беше на власт през част от последните 28 години. Сега е партия на острите разобличителни речи, които подкрепям, и на бледите, неизбистрени и несистематизирани леви идеи за алтернативна икономическа политика, която би провеждала, ако дойде на власт. Бедата е, че с такива неубедителни и неясни идеи, не се идва на власт. Гражданите на България очакват по-ясна, по-конкретна, по-категорична и по-убедителна алтернативна лява икономическа политика.

БСП е партия, която не умее да използва най-добрите си собствени кадри за лява икономическа политика. Ръководството на БСП се огражда с бледи, недостатъчно компетентни личности, а когато партията е на власт се предоверява на кадри с по-скоро десни или дясно-центристки разбирания и изолира способни професионалисти с леви убеждения. Често се доверява на хора, които са й изменяли в миналото и са прескачали от партия в партия, отколкото на лоялните си почтени професионалисти.

Икономическата платформа на БСП за последния конгрес и особено за последните избори беше адресирана главно към бизнеса, а не към трудовите хора. Това беше изрично подчертано при представянето на платформата от член на Изпълнителното бюро на Националния съвет. В платформата нямаше конкретни ангажименти за съществени промени в политиката по заплатите, пенсиите, за възстановяване на необлагаемия минимум, за отмяна на „плоските” преки данъци, за диференциран ДДС, за данъците върху имоти и наследство и т.н., които да привлекат вниманието на левите и средни слоеве от избирателите. Някои десни партии имаха по-категорични леви обещания.

БСП има противоречива, разкрачена политика по „плоските” данъци. Първоначално допусна грешка като ги въведе. По-късно обяви че ще ги отмени, а след това се отказа от намерението си да ги замени с умерено прогресивни. Напоследък отново се ориентира към умерено прогресивен данък върху доходите с необлагаем минимум. Продължава обаче да мълчи по „плоския” данък върху печалбата. В партийното ръководство има влиятелни заможни хора, заинтересовани от запазване на „плоските” данъци, защото са облагодетелствани от ниското облагане на собствените им доходи. И нищо чудно. Философите отдавна са доказали, че битието определя съзнанието. А световната практика го е потвърдила категорично.

Още от началото на 1990-те БСП прие наложената ни отвън идея за форсирана поголовна приватизация и я прилагаше усърдно, когато беше на власт. По това тя не се различаваше от десните български партии. А трябваше и можеше да се застъпи за запазване и равнопоставено пред закона състезание под икономическото слънце между държавна, частна и кооперативна собственост. Нека преуспяват тези, които работят по-добре, задоволяват по-успешно обществените потребности и са рентабилни. Известно е, че двигател на икономическия прогрес е лоялната конкуренция, а не формата на собственост.

На българския и чуждестранния капитал можеше да се предостави възможност да изгражда собствени частни предприятия, а не да му се подаряват нормално действащи рентабилни държавни предприятия, чиято продукция се приемаше на нашия и чуждестранния пазар. Можеше да има някаква логика за приватизация само на лошо функциониращи губещи предприятия, за да бъдат оздравени и използвани от новите собственици. Нали казваха, че частникът е добър стопанин, а държавата е прахосник. Оказа се, че новите частни собственици съсипаха дори и рентабилните преди това, държавни предприятия. В годините на свое управление ръководството на БСП си затваряше очите пред тези безобразия, както правеха и десните партии. Избирателите трудно можеха да разграничат програмата на БСП от тези на десните и центристките партии.Това беше недопустимо за лява партия.
БСП и сега не предлага реални мерки за възстановяване на поне част от ограбеното с приватизацията. Предложението „всичко на масата” по приватизацията, концесиите, държавните поръчки и т.н. е привлекателно и красиво, но е неизпълнимо. Дори цялата съдебна система да се занимава само с това, не е възможно да се ревизират над 7500 приватизационни сделки, с многобройни последващи анекси, голям брой концесии, хиляди държавни поръчки. Първоначалните собственици на много от тях са починали, а наследниците им едва ли могат да бъдат държани отговорни. Много от тях са препродадени, т.е. препрани и новите честни купувачи не могат да бъдат наказвани и т.н.
Такъв свръхамбициозен подход осъжда предварително на провал добрата идея за ревизия на престъпните приватизационни, концесионни и други сделки, дори да отпадне давността върху тях. А след като не може да се осъществи такава свръхамбициозна програма, все едно че не се прави нищо или почти нищо! В мои публикации предлагам по-сромни, но реалистични подходи: преглед на законосъобразността и целесъобразността на приватизацията на 80–100 най-големи и съмнителни обекти и пълна ревизия на имотите и доходите на 1000-1500 най-големи нови богаташи.

Известно е бедственото положение в здравеопазването. Причините за това са много. Една от главните е превръщането на болниците в търговски дружества. Тяхната работа сега се оценява не по лечебната дейност, а по финансовите им баланси. Това е безобразие! Напоследък БСП правилно критикува тези безобразия и внесе конкретни предложения за законодателни промени. Питам се, обаче, защо БСП не отмени този странен статут на лечебните заведения през годините, когато беше на власт? Защо допусна то да се бави толкова години? Това говори за неубедителна за лява партия политика в здравеопазването. Подобно е положението в образованието, в науката. И не само там.

Съществено подобрение в живота на хората е възможно само чрез ускорен догонващ растеж на производството с 8-10% средногодишно. Това обаче изисква многомилиардни инвестиции, повече и по-квалифицирани човешки ресурси, нови технологии и много време – 10–15 и повече години. Бедстващите милиони българи, лъгани до сега за щастливото бъдеще, обаче не могат да чакат толкова дълго. Ако през близките години не настъпят благоприятни промени, дори пословично търпеливият и робски покорен български народ може да сервира неприятни изненади на потъналите в охолство олигарси и самозабравили се управници.

Скромно, но бързо начало на подобрение може да се постигне чрез нова доходна и данъчна политика. Най.общо казано, чрез разпределение и преразпределение на част от благата от най-богатите към бедните и средните слоеве от населението. Защото сегашното съотношение е крайно несправедливо и вече непоносимо. Ръководителите на БСП произнасят прочувствени речи за бедността, но на практика не вникват дълбоко в тази елементарна истина и когато са на власт не предприемат необходимите радикални мерки за промени. Това граничи с демагогия, която народът разбира и наказва. Недопустимо е лява партия да постъпва така! А БСП го прави от много години с фалшивото оправдание че „няма пари”. Повтарям отново – не е вярно че няма пари! Доказвал съм го в специални публикации през тази и предишните години.

Казано накратко, нова политика по доходите означава промяна в съотношението между печалба и заплати в новосъздадената стойност – намаление на дела на печалбата на капитала и повишение на дела на заплатите на наемния труд. Това не е проста работа. То засяга дълбоки интереси. Но е наложителна!

Политиката на БСП по доходите е противоречива и бледа. От много години тя прави прекалено много реверанси на крупния капитал за сметка на трудовите хора: работници, специалисти, интелигенция, младо поколение, дребен и среден капитал, пенсионели.. Това приляга повече на десните партии. Имам предвид, че България е страната с най-ниските минимални и средни заплати, с най-ниските пенсии, с най-масова бедност, с най-голямото доходно разслоение в ЕС. Налагат се бързи радикални промени, но БСП не ги правеше, когато беше на власт. Преди последните избори дори ГЕРБ обеща по-голямо от БСП увеличение на средната заплата в края на мандата – до 1500 лв. Същото важи за заплатите на учителите.

Ръководителите на БСП произнасят вълнуващи речи за потъналата в бедност България, но когато са на власт, а и в платформата си за последните избори, поеха съвсем скромни ангажименти по заплатите и пенсиите, оплаквайки се с недостига на пари. За пореден път казвам – това не е вярно! В България има пари, но държавата не желае или не може да ги мобилизира за повишаване на доходите. В това отношение, когато е на власт, БСП не се различава съществено от десните партии.

Новата данъчна политика означава промяна в съотношението между печалба или доход на работодателя и това, което държавата отнема за финансиране на важни национални програми чрез бюджета. Сегашната държавна политика фаворизира работодателя за сметка на обществените интереси, чрез орязване на постъпленията в бюджета. Държавните разходи в бюджетите на страните от ЕС са между 45 и 50%, а у нас – 35–36% с тенденция към намаление. Данъчните и осигурителните приходи в бюджетите на страните от ЕС са 40% от БВП (а в някои страни до 48%), а у нас – едва 29%. Разумен компромис би било повишението на държавните разходи в бюджета през следващите години до около 45–47%.
Данъчната политика на БСП не се различава съществено от политиката на десните партии. Имам предвид общото равнище на данъците, съотношението между преки и косвени данъци, „плоските” преки данъци, единния ДДС, данъчно-осигурителните приходи в бюджета, данъците върху имоти и наследства и т.н.

Позорно за БСП е, че въведе най-ниските в ЕС „плоски” преки данъци, без необлагаем минимум и още не е признала грешката си за това деяние. Продължават да твърдят, че за онова време то било необходимо и полезно. Нищо подобно! Тези антисоциални и антиевропейски данъци не са били необходими и полезни за България! И никоя развита икономика в Европа не ги прилага. Те бяха полезни само за капитала и за заможните хора в ръководството на БСП. Известно е също мекушавото поведение на БСП спрямо ДПС по „плоските” данъци, когато управляваха заедно. БСП се подчиняваше на диктата на либерални икономисти от ДПС, а не на ангажиментите си пред своите избиратели.
Погрешната политика личи още по-релефно от преглед по отделните данъци:

  • „Плосък” данък върху доходите – въведен от 2008 г. с най-ниския в ЕС – 10% и без необлагаем минимум. В ЕС данъкът е около 40% с необлагаем минимум. Спомнете си циничния лозунг на Станишев: с десни средства постигаме леви цели. Нищо подобно! Обещаните по-големи постъпления в бюджета не се случиха. Годишните инвестиции спаднаха от 29 млрд. лв. преди въвеждането им, до 17 млрд. лв. в 2016 г. Провалът с притока на преки чуждестранни инвестиции е пълен. БСП не отмени този „плосък” данък, когато БСП беше на власт, с Фалшивите оправдания с ДПС. И до сега политиката на БСП по този данък е противоречива. Ту обещава да го отмени, ту се отказва. Ръководството на БСП не смее да посегне на него. Може би защото се грижи повече за интересите на богатите и пази интересите на някои заможни хора от висшето си ръководство…
  • Семейно данъчно облагане. Неговите предимства са безспорни и известни. Той оставя повече средства на домакинствата и помага за повишаване на тяхното потребление. По него БСП дава някои обещания сега, но не го въведе, когато беше на власт. Къде е гаранцията, че сега ще изпълни обещанието си!
  • „Плосък” корпоративен данък – въведен от 2007 г. с 10%, при средно 30-32% в ЕС. И до сега БСП не признава грешката си с въвеждането му, нито поема ангажимент за отмяната му. Доказано беше, че ниският корпоративен данък не привлича повече преки чуждестранни инвестиции. Може би и тук БСП пази интересите на свои заможни високопоставени личности. И се грижи за интересите на крупния български бизнес.
  • ДДС – погрешно беше избрана единна ставка от 20%, докато в почти всички европейски страни тя е диференцирана, с едно или две изключения в най-рзвити страни. Ръководството на БСП не обръща никакво внимание на предложенията за запазване на основната ставка от 20%, съчетана с 5% за лекарствата, детските стоки и учебните помагала и 25-27% за екстравагантните стоки, купувани от най-богатите. По този начин ще бъде стимулирана раждаемостта, ще се улесни отглеждането и образованието на децата и ще се подпомагат възрастните хора, които са главни потребители на лекарства.
  • Имотни данъци и данъците върху големи наследства. У нас те са 2,0-2,5 пъти по-ниски от същите данъци в Европа. Бюджетните приходи от тези данъци у нас са много по-ниски, отколкото в Европа. БСП не промени и тази несправедливост, когато управляваше. И тук ръководството на БСП може би се грижеше за собствените си интереси и за най-богатите слоеве в нашето общество.

БСП няма ясна политика по стратегията за догонващо икономическо, социално и научно-техническо развитие на България, поне до 2030 година. За това дори не се говори. Няма и идеи. . Не се обръща внимание на предложенията на някои български икономисти. Дългосрочната стратегия е като дългите фарове на всяка икономика. Държава, която се движи на къси фарове с дистанция от един 4-годишен мандат, рискува да се спъва често с тежки икономически, социални и други последствия. Левите политически формации по света държат да имат дългосрочен поглед. Така правят и всички големи и средни корпорации.

Най-голямата опасност над България е демографската криза, която прераства в катастрофа. В 1988 г. бяхме достигнали почти 9 млн. души. Сега сме около 7 млн и сме се върнали до равнището на 1946 г., т.е. със 70 години назад. Към края на това столетие се очаква да спаднем до около 3,0–3,5 млн. души, т.е. до равнището на 1890 г. – с 200 години назад. Най-остра и най-опасна е кризата в българската етническа група, докато сред циганите такава криза няма – техният брой расте.

В БСП напоследък има най-обща тревожна демографска фразеология, но няма конкретни идеи как да се смекчи кризата. А това ще бъде много сложно и трудно. Под въпрос е оцеляването на България като народ и държава. Обявените от ръководството на БСП идеи са толкова бледи и символични, че не решават нищо важно. А когато беше на власт БСП не се отличаваше от другите партии с демографското си бездействие.

Навършиха се 11 години от присъединяването ни към ЕС. Членството ни в ЕС има както положителни, така и отрицателни резултати. Българите сега могат да пътуват свободно из Европа, да работят и да се учат там. Получаваме значителни безвъзмездни средства от европейските фондове. Работещите в чужбина българи могат да превеждат част от доходите си на близки в родината, което им помага да оцеляват. Нашите магазини са много по-добре снабдени с вносни стоки.

България обаче плати много висока цена за тези резултати. Бяхме принудени да отворим границите си за свободен внос на конкурентни стоки, далеч преди присъединяването, които смазаха неконкурентните ни производители в индустрията и земеделието. Българската икономика беше буквално разгромена. Наложиха ни да закрием преждевременно, при съмнителни обстоятелства, няколко ядрени блока, въпреки подкрепата на Международната агенция за атомна енергия във Виена. Два милиона българи бяха принудени да емигрират. Пропиляна беше квалификацията на стотици хиляди хора с висше и средно специално образование, за които държавата беше изразходвала над 100 млрд. лева. Настъпи масово изтичане на най-динамични млади мозъци и на изключително ценен генетичен потенциал. Тези млади хора създават там семейства, отглеждат деца, повечето от които никога няма да се завърнат в България. От Западна Европа ни налагат да живеем и мислим непременно като тях. Предизвикаха масово преселение на милиони мигранти от Африка и Азия, а сега ги разпределят със задължителни квоти по страните членки. В този случай не сме привлекателни за тех, защото сме бедни. Лишихме се от голяма част от нашия национален суверенитет.

Като цяло, резултатите от присъединяването са противоречиви. По най-нови оценки на видни германски, полски, чешки, унгарски, австрийски и други автори „ентусиазмът на Източна Европа за Европейския съюз се заменя от разочарование”. Но ние нямахме друга разумна алтернатива в 2007 г. Такава нямаме и сега. Тревожно е, че изравняване между ползите и вредите (загубите) от членството ще се постигне някъде през втората половина на това столетие, ако въобще се постигне. Десните политици и икономисти твърдят, че членството ни е донесло само ползи и никакви негативи, във всички сектори. Това не е вярно. Суровите факти го опровергават.

До сега не сме чули цялостна и обективна оценка на БСП за резултатите от досегашното ни членство и за бъдещето на ЕС. Пасивното поведение на БСП по такъв кардинален за България проблем е трудно обяснимо. Разбира се, БСП трябва да настоява не за напускане на ЕС, а за по-добра защита на националните ни интереси там, за извличане на по-голяма полза от членството ни и за превръщане на ЕС в демократично обединение на народите, а не на корпорациите, каквото е сега.

Вместо това, се хиперболизира предстоящото ни ротационно председателство на ЕС и се представя така, като че ли ние ще управляваме Европа през следващите 6 месеца. А това е много далече от истината. С риска да опростя малко нещата, смея да кажа, че през следващото полугодие България ще предостави за използване помещенията на НДК. Добре че на времето беше построена тази прекрасна сграда. Българи ще председателстват заседанията на различните комисии и ще дават думата на желаещите да се изказват. Както и до сега, решенията ще вземат ръководителите на няколко най-големи страни членки, с помощта на опитния и обигран персонал на Европейската комисия. Не знам с какво това ще стопли живеещите в бедност българи. Освен, че малко ще ги охлади, защото ще похарчим може би 100 или повече милиона лева и някакви милиони в евро.

БСП няма ясна позиция по такъв фундаментален проблем, като цивилизационния избор на България. Цивилизационният избор на държавите се прави и проверява от правителствата и народите при много сурови обстоятелства, а не с подписването на договор за членство, примерно в НАТО. Членството в НАТО, както беше направено бързо, без да се пита нашия народ, така бързо може и да се развали. И дано се развали по-скоро!

България направи своя цивилизационен избор като част от Славянската и Православната цивилизация преди векове и го затвърди през последните 150 години.
Традиционните ни приятелски отношения с Русия са сърцевината на тази цивилизация и на този избор. Русия изигра решаваща роля за възстановяването на българската държава през 1878 г., въпреки откритата или прикрита съпротива на тогавашните западни цивилизации и техните държави. Всички големи европейски държави към 1875-76 г. са били за натиск върху Турция, но никоя не е пожелала да изпрати войски. Само Русия се е съгласила да го направи, като пожертва стотици хиляди свои синове. Добре е това да се знае от сегашните фанатични български русофоби. И от любителите на пренаписване на историята.

Съветският съюз ни помогна след Втората световна война на Парижките мирни преговори в 1946–47 г. България, като една (заедно с Германия) от победените държави, да се запази в предвоенните си граници. Въпреки териториалните претенции на Гърция за 10% от нашата територия (Родопите и Пирин), с подкрепата на Великобритания, САЩ, Франция, Австралия, Индия и други. Нашите граници останаха непокътнати, благодарение на твърдата подкрепа на Съветската делегация, начело с Молотов.

Съветският съюз ни помогна между 1944 и 1989 г. за превръщането на България от изостанала земеделска в средно развита индустриално-аграрна страна
Без активната роля на Русия през последните 150 години България сега едва ли щеше да я има в настоящия ѝ вид, на картата на Европа.

На този фон ми е трудно да разбера двояката, витиевата, на моменти противоречива позиция на ръководството на БСП спрямо Русия, през последните 20–25 години, въпреки желанието на над 75–80% от българите за приятелски отношения с тази страна. Срамно беше поведението на българското (уж социалистическо) правителство през 2014 г. по конфликта в Украйна, а също и прекратяването на строителството на АЕЦ Белене под американски и европейски диктат!

Отделните бледи, дори половинчати положителни стъпки спрямо Русия напоследък, не могат да изтрият натрупаните съмнения. Трудно ми е да забравя посещението на Вигенин в Киев няколко дни след въоръжения преврат или изказванията на нашия министър на отбраната (социалист) за „провокационните” полети на руски самолети над международни води в Черно море. Още повече, след публичното изявление на Бойко Борисов, че ако има война ние ще воюваме срещу Русия на страната на НАТО. С други думи, да направи това, което Цар Борис III не посмя на извърши през Втората световна война.

За част от изброените грешки в икономическата политика на БСП е виновно нейното ръководство. По редица елементи на тази политика то няма избистрени леви концепции. Има обаче направления, където то би желало да провежда по-категорична лява политика, но за това му пречат различията с коалиционния партньор, който има други схващания. При по-категорично настояване, в някои случаи ръководството на БСП би могло да убеди коалиционния си партньор в своята правота, но в други случаи не умее да го прави или коалиционният партньор е непреклонен. При коалиционно управление, особено със силен партньор, сериозни компромиси са неизбежни. А възможностите на БСП за маневриране при избора на коалиционен партньор на БСП у нас са силно ограничени. Достатъчно е да се прегледа списъкът на сегашните парламентарни партии.

Избистрено категорично ляво управление е възможно само при самостоятелно управление. Това обаче в нашите настоящи условия е много трудно постижимо. То предполага постигане на около 125 депутатски места от БСП. Това е възможно, и то трудно, само ако ръководството на БСП предложи на избирателите категорична лява, социално ориентирана предизборна платформа. И то ако ги убеди, че програмата е реално осъществима и спечели тяхното доверие, че предизборните ангажименти ще бъдат безусловно изпълнени. Че никога вече няма да допуска лява предизборна фразеология в опозиция и дясна реална политика, когато е на власт. Няколкото отклонения в миналото се помнят и лесно няма да се забравят. А и политическите противници на БСП ще ги напомнят на избирателите.

Едно от важните условия за успешна лява социална политика са тесните връзки на БСП със синдикатите. За съжаление, през последните 28 години БСП не успя да установи такива връзки. Дори не могат да се договорят за съвместно честване на 1 Май. А камо ли за общи акции в защита на наемния труд! И двата големи синдиката държат да поддържат дистанцирани независими отношения с БСП. Вместо да са топли, отношенията на БСП със синдикатите са леко хладни. Нужни са усилия да се позатоплят!

Много е важно идеите на БСП да достигат до избирателите в оригиналния им вид. Дори и брилянтните платформи, формулирани в кабинетите, не струват нищо, ако не достигнат до ушите и мозъците на избирателите. За това може да помогне създаването на собствена интелигентна телевизия на БСП. Ръководствата на БСП все още не са убедени в това.

Към БСП има недоверие в обществото. Тя загуби голяма част от електоралната си подкрепа. Това стана не защото е лява партия, а понеже не е достатъчно лява! БСП също носи част от отговорността за престъпната реставрация на дивия балкански капитализъм у нас. Ръководството на БСП не провеждаше твърда политика в защита на трудовите хора, на младото поколение, на интелигенцията, на малкия и средния бизнес, на пенсионерите. Вместо това то правеше твърде много реверанси пред крупния капитал. Няколко пъти излъга избирателите си – обеща едно в опозиция, а правеше друго, когато беше на власт.

БСП се нуждае от радикално ляво избистряне в най-висшето си ръководство. Тя трябва да се отличава категорично от другите партии с по-големите си грижи за трудовите хора. Засега не го прави. И да има пълно единство между думи и дела!

Проф. Иван Ангелов
Член-кор. на БАН

23rd Jun2017

Резултатите от членството ни в ЕС, според икономистите от БАН и Центъра за либерални стратегии

by Черно и Бяло

Проф. Иван АнгеловИнститутът за икономически изследвания на БАН всяка година публикува Научен доклад за икономическото развитие на  България. Ключовата тема в тазгодишния ни доклад е Пътят на България към Европейския съюз и равносметката от първите 10 години. Обхващаме годините от асоциирането ни към ЕС след 1993 г. и присъединяването ни от началото на 2007 г. Под резултати разбираме ползите и загубите (разходите) ни през този период. Всички данни в анализа са от официални статистически източници, посочени под таблиците и графиките и всеки може да ги провери. Не сме добавили от себе си нито една цифра. Работим главно с натурални показатели, защото сравненията със стойностни показатели за дълъг период са условни, поради влиянието на фактора „време”, на валутните курсове и на инфлацията. Всеки специалист по икономическа статистика знае това.

През последните дни Даниел Смилов от Центъра за либерални стратегии се е заел да ни атакува в медиите с либерална ориентация. Фокусът на неговите атаки са резултатите от членството ни в ЕС. Познавам г-н Смилов като юрист по образование, без юридическа практика, подвизаващ се като политолог и съм изненадан от странния му коментар. В него няма нищо вярно. Нещо повече, заел се е да поучава икономистите от БАН по теми, които не познава и заблуждава читателите за положението в Икономическия институт и в БАН като цяло. Злостният му коментар създава невярното впечатление, че в БАН работят полуграмотни и дори неграмотни хора. Някои от неговите съмишленици дори искат закриване на БАН, без изобщо да познават работата на Академията. Към това преди години се стремеше и Симеон Дянков.

Под моето достойнство е да коментирам такъв примитивен и недобросъвестен „анализ”, но съм принуден да го направя, за да покажа, че истината за БАН е различна от фабрикуваната от него карикатура. Ще се спра накратко само на някои от най-некомпетентните му оценки и най-грубите клевети и лъжи,  използвани от десните „анализатори” у нас, които превишават всички граници за благоприличие. Аз не обвинявам този господин, а го съжалявам, че е паднал на толкова ниско площадно пропагандистко ниво. Без да е икономист (завършил е конституционно право)  се опитва да поучава най-добрите икономисти от БАН. Това може да предизвика само снизходителни усмивки по негов адрес.

Световните правила за демократичните медии предвиждат на засегнатите в някои публикации да  се дава право на отговор в същите медии. Направих опит да се възползвам от това си право, като изпратих настоящия текст преди няколко дни до някои от тях, тапример до Media pool.bg. Получих обаче пълно мълчание, т.е. отказ. Изглежда, че световните правила за морал в демократичните медии не важат за България.  Ако се замислим и потърсим причините за това мълчание, стигаме до извода, че се страхуват от публична дискусия с изслушване на двете страни, по злободневни за нашата страна въпроси, каквито са резултатите от членството ни в ЕС. А признават, че това е злободневна тема. Във в-к Капитал дори пишат, „Докладът на БАН за ЕС не е безопасен”.

Твърдя категорично, че нашият доклад не е опасен за България. Напротив, той е много полезен, защото довежда до знанието на българските граждани някои критични истини. Той наистина е опасен, но само за тези, които искат да скрият тези истини от гражданите на България. А ги крият, защото са с гузни съвести. Ако всичко в областта на евроинтеграцията беше наред, нямаше причини да се скрива. Напротив, щеше да се разгласява с фанфари!

Критиката на г-н Смилов започва с таблицата за износа (на стр. 150 от нашия доклад), където сочим официалните данни за 22 продукта в натура: електромотори, електрокари, мотокари, трактори, стругове, радиотелефони, пишещи машини, азотни торове, обувки, домати, грозде и т.н. За повечето от тях в десетки или стотици хиляди броя, а за други в  десетки или стотици хиляди тона. Господинът обаче избира да цитира само пишещите машини, като „по-комичен детайл”, както той се изразява, за да ни иронизира и да окарикатури мащабите и структурата на нашия износ през 1988 г. С това той окарикатурява себе си, а не нас. Така обикновено постъпват заядливите скандални личности, които нямат нищо общо с науката. Те подменят професионалните аргументи с омраза и лъжи. Десните пропагандисти са най-силни в тази област, защото нямат аргументи.

Господинът ни обвинява, че сочим „спорни ползи” от ЕС. Има се предвид, че уж ние ги смятаме за спорни. Това е чистопробна лъжа. От наша страна няма дори намек, че ползите от членството ни в ЕС са спорни. Изброяваме подробно придобивките ни по линията на свободното пътуване, работа и учение в Европа, получаваните милиардни безвъзмездни помощи от предприсъединителните и структурните еврофондове, трансферите на много милиони евро от работещите в чужбина българи на свои близки в България, по-доброто снабдяване на нашите магазини с качествени и разнообразни стоки и т. н. (стр. 144–146). За това, обаче няма и дума в неговия коментар. Икономистите от БАН са представени като заядливи, злобни, голословни отрицатели на всичко, което идва от ЕС. Това е долнопробна лъжа.

Ние не отричаме ползите от членството в ЕС, а за разлика от блюдолизния по адрес на ЕС доклад по същата тема, представен преди два месеца, на който господинът е съавтор, за първи път показваме несъразмерно високата цена, която България плати и продължава да плаща за тях. Това се изразява с преждевременното закриване на реакторите в Козлодуй (от което губим поне 10–12 млрд. щатски долара), забраната от ЕС да строим АЕЦ Белене, забраната от ЕС да допуснем транзитния газопровод „Южен поток” през България. На България бяха причинени огромни загуби от разрухата в икономиката (която ни струва между 130 и 150 млрд. долара, а може би и повече). Огромни са загубите ни от  демографското ограбване чрез изтичането на хиляди специалисти с висше и средно специално образование (за чието отглеждане и образование бедната българска държава е платила през годините много десятки милиарда долара). Не по-малки са загубите ни поради  отнемането на огромен генетичен потенциал – млади хора, които ще създават семейства в чужбина и ще отглеждат хиляди деца, които никога няма да се завърнат в България. От това нашето общество губи много десятки милиарди долари и ако продължава така България рискува да се върне към края на този век с 200 години назад по броя на населението си – около 3 млн. души, главно от циганската и турската етническа общност. От име на държава и народ, България може да се превърне само в име на географска територия. Като член на ЕС плащаме годишен членски внос, който вече достигна един милиард лева, и т. н.

До сега у нас грижливо се премълчаваше истината за ползите и „платената”  за тях цена. Криеше се, че по количествено измеримите ползи и загуби, изравняване между тях се очаква към 2040–2050 г. България, най-бедният член на ЕС ще продължава да е нетен платец в общността. Ако включим и количествено неизмеримите или трудно измерими ползи и загуби, изравняване между тях не се очаква дори в по-далечното бъдеще. Трябва ли да мълчим за всичко това, както господин Смилов очевидно  ни препоръчва?

Нашият народ трябва да знае тази истина, за да се вземат мерки за намаляване на огромната цена, която плащаме. Това не означава, че призоваваме за напускане на ЕС, защото нямаме друга разумна алтернатива. В нашия доклад няма дори и намек за това! Призоваваме за повишаване ефективността във функционирането на ЕС и за по-добра защита на националните интереси на България. Това може да не се нрави на някои сервилно послушни блюдолизци у нас, но ние ще продължаваме да се придържаме към истината. Защото, за разлика от някои десни пропагандисти, сме истински учени и милеем за нашата родина! Въпреки че съчетаването на професионализма с гражданската съвест никак не е лесно в днешна България!

По-нататък господинът пише: „Общата картина, която докладът рисува е на срив на производството, износа и потреблението в България в сравнение с 1988 г.”  Той поставя в нашите уста думите „ЕС ни е отнел светлото индустриално бъдеще и ни е превърнал в колония”. Такива думи в нашия доклад няма. Нито в нашите мисли! Тази мрачна за Смилов картина не е нарисувана от нас, а се съдържа в официалните данни на българската статистика за 1988 и следващите години до 2015 г. в три таблици: за производството на 34 най-важни продукта, за износа на 22 също важни продукта и за потреблението на член от домакинствата по 9 важни продукта. Под всяка от тези таблици са посочени източниците и читателите могат да ги проверят (виж стр. 146–153).

Навсякъде в доклада подчертаваме, че неблагополучията у нас и несбъднатите очаквания на българите от присъединяването към ЕС, се дължат не само на погрешната политика на ЕС, но и на некомпетентна, много често дори престъпна или полупрестъпна политика на българските власти през последните 28 години. Господинът изглежда предпочита да се мълчи за престъпните безобразия на неговите политически приятели през тези години. Нищо чудно, защото той работи в Центъра за либерални стратегии, финансиран от фондацията  „Америка за България” и други западни източници. Нали знаете мъдрата поговорка, че „който плаща той поръчва музиката”. Господин Смилов навярно говори така, както му е поръчано от тези, които му плащат. От медиите научихме, че преди няколко месеца, те дори имаха инструктаж на тези теми в сградата на Американското посолство в София.

По укриването на неприятните факти около истината тези хора много си приличат с онези, които ни управляваха до 1989 г. И нищо чудно, защото много от сегашните ни управници са деца и внуци на управниците ни до 10 ноември 1989 г. Техните семейства ни управляваха и тогава, и сега.

Г-н Смилов пише по-нататък: „Докладът представлява научен провал, защото между основните му тези и приведените аргументи няма връзка”. Господинът – юрист – явно не разбира, че именно тази дълбока връзка е едно от достоинствата на нашия доклад. Това е недобросъвестно и примитивно тълкуване на нашия доклад от некомпетентен по икономическа теория и практика човек. Нека читателят ни бъде съдник. Препоръчвам на по-любознателните да прочетат доклада и да преценят кой ги лъже! Защото лъжата е едно от най-грозните масови престъпления на които сме свидетели през последните „демократични” десетилетия. Лъжата стана главен инструмент на десните пропагандисти. Липсата на истински аргументи се подмени с лъжи.

По-нататък господинът пише: „Картината за поизводствено-износните успехи на България през 1988 г. е неверна”. Както вече посочих в началото, всички данни в нашия доклад са ползвани от официалните български статистически публикации. А господинът твърди, че те са неверни. Трябва човек да е доста арогантен, без да е специалист в тази област, за да твърди това с такова самочувствие и категоричност. Или пък да е силно раздразнен, защото не желае сегашните читатели, особено младите, затрупани с чернилка за онези времена, да научат нещо добро за тези години, сътворено от техните бащи и дядовци.

И понеже не смее да признае открито, че не вярва в официалната българска статистика, господинът ни внушава, че изнасяните от нас тогава продукти са били едва ли не боклуци. Нека Смилов, който очевидно не разбира нищо от икономика, ни докаже, как около 30% от общия ни износ, насочван към развитите и развиващите се страни, т. е. за страните извън СИВ, е купуван на техните пазари! Кой е плащал с долари за боклуци?

Господинът продължава: че с износа на тези боклуци на загуба, България е трупала външни дългове, които изплащаме дори до сега. Първо, този човек съвсем се е объркал. През дългите години, когато са изнасяни „боклуците на загуба” България нямаше съществен външен дълг. Той се натрупа, и то по съвсем други причини, едва през 1986–1989 г.  Второ, през най-тежките години – 1988–89 г. нашият брутен външен дълг беше около 10 млрд щатски долара. Към днешна дата (23 юни 2017 г.) брутният външен дълг на България е 38,10 млрд щатски долара (34,18 млрд. евро). Господинът и тук използва изхабените клишета на махленската  пропаганда. Така постъпват само най-елементарните персони, които нямат аргументи. А изглежда, че изпитват и дефицит от морал.

По-нататък г-н Смилов пише: „Сривът на производството през 1989 г. не е свързан с ЕС, а с разпадането на СИВ и отказа на СССР да приема некачествената ни продукция”. Очевидно, изкривеното мислене, овладяло мозъците на някои хора, ги държи в хипноза с години. И ги лишава от способността да разсъждават по логиката на здравия разум. Това претенциозно заключение на господина също не е вярно. Той „пропуска” дребния факт, че сривът в нашата икономика започна през 1989 г., а разпадането на СИВ и на Съветския съюз – няколко години по-късно.

В нашия доклад навсякъде се подчертава, че сривът се дължи на наложеното ни преждевременно откриване на едва прохождащата, неконкурентна българска икономика за европейската и световната конкуренция, оставена без протекция. Защото протекцията на прохождащите икономики беше забранена от икономическата философия на „Вашингтонския консенсус”. Навсякъде в доклада повтаряме, че всички сегашни богати държави, на времето, когато са били на нашето положение с прохождаща, неукрепнала и неконкурентна икономика, масово са прилагали протекцията в продължение на десетилетия и дори столетия. Това важи за Америка, Канада, Западна Европа, Великобритания, Япония, Австралия и т.н. Япония, например, нямаше да е това, което е сега, ако не беше масираната следвоенна протекция на вътрешното производство, продължила 40–50 години. Посочете ми дори една от богатите държави, която да не е прилагала протекцията по силата на Infant Industry Argument, в началото на модерното си икономическо развитие. Няма такава държава на нашата планета.

Правителствата на същите тези държави не позволяват сега на нас да защитаваме неконкурентното си производство и измислят разни залъгалки за неосведомените. Като тази, че от политиката на свободната световна търговия печелят всички – и богатитте и бедните. Нищо подобно! В такава свободна търговия печелят силните и губят слабите. Колко „печелят” слабите вижте таблици 15., 16. и 17. за производството, износа и потреблението в България през последните десетилетия (стр. 146–153 от нашия доклад). Подобно е положението и в Източноевропейските държави, в Русия, Украйна и другите страни, част от които са кандидати за присъединяване към ЕС.

Освен това, ние многократно подчертаваме в доклада, че изследваме целия път на движение на България към ЕС – както предприсъединителния период (от 1993 г. насам), така и след присъединяването (от януари 2007 г.). Всеки средно грамотен икономист знае, че макроикономическите процеси са силно инерционни и че днешната добра икономическа политика дава плодове след години, а не от следващия ден. Същото важи и за погрешната политика. Само неграмотният анализатор може да си позволи да ни препоръчва да започнем анализа на резултатите от членството ни в ЕС от 1 януари 2007 г. и да забравим за целия 10-годишен предприсъединителен период. Икономическата политика на България е сходна,  почти еднаква в повечето нейни елементи през целия период на асоциирането и  присъединяването. Новото след присъединяването е правото да гласуваме. Но и в това нашите правителства не са свободни да гласуват  по своя воля.

Както посочих в началото, известни са условностите при сравняването на стойностни величини за дълъг период. Най-меродавни при такива сравнения са натуралните и условно-натуралните показатели. Всеки грамотен икономист познава и условностите на БВП, за които не е тук мястото да отделям време. Не случайно през последните десетилетия се правят толкова опити за замяната му с по-надежден показател за оперативни цели. Между тях е и оглавяваната от Джоузеф Стиглиц група по инициатива на ООН, след кризата от 2008–2009 г. Засега безуспешно. Аз вярвам повече на натуралните показатели, където са приложими, отколкото на БВП, изчисляван по сегашната методология. Може би само юристите, които никога не са практикували дори правото, като нашия господин, приемат безусловно  и вярват сляпо на сегашния БВП.

Неговата икономическа некомпетентност личи и от произволното съпоставяне на нашето равнище по БВП на човек от населението към средното равнище в ЕС, преди асоциирането  и сега. Той явно не разбира, че средният показател за ЕС преди 20 години е един (относително висок поради тогавашния състав на ЕС от група високо развити страни), а сега е друг (относително по-нисък, поради междувременното присъединяване на 13 по-бедни страни с ниски национални показатели). Понижаването на средния показател общо за ЕС създава лъжливо впечатление за нашия и на другите нови страни членки, голям прогрес. Наистина, това е твърде елементарно, но елементарни икономисти, като г-н Смилов, не го разбират.

Господин Смилов ни упреква, че нямало добра дума за правителството на Иван Костов (1997–2001 г.). Тук вече се прекалява твърде много. Това са годините на най-мащабната, най-форсирана и най-престъпна приватизация в България, която, продължи и след това със затихващи темпове. И господинът иска добри думи от нас за този ррестъпен период! Това вече наистина минава всички граници!  Само спечелилите от тази  престъпна приватизация, а преди това и от реституцията, могат да кажат добра дума за това време. Не ми се иска да мисля, че г-н Смилов е от тях.

Господинът твърди, че бедността у нас спадала напоследък и качеството на живота се подобрявало. Това твърдение също ме учудва. Първо, защото не е вярно! Нека излезе извън София, особено в селата, в малките и средни градчета и да прецени как живеят 75-80% от хората. Нека каже и на близо 2 млн. пенсионери, че живеят по-добре, въпреки че средната им месечна пенсия е 330 лв. и че средногодишното ѝ повишение през последните години е 1,2%, т. е. с 4–5 лв. месечно на средногодишна база. Средната месечна нетна заплата в ЕС през 2016 г. е била 1508 евро, в България – 406 евро, в Румъния – 524 евро, в Литва – 618 евро, в Словакия 692 евро, в Хърватия 750 евро, в затъналата в дълбока криза Гърция 947 евро и т.н. Второ, защото расте социалната поляризация. Бедните продължават да обедняват, а богатите да богатеят. България е най-бедната и една от най-поляризираните страни в ЕС. Съветвам го да прочете и последното съобщение на НСИ от преди 2–3 дни по бедността в България. Този господин и неговите политически приятели наистина са тръгнали, както се казва, „през просото”!

Господинът ни сравнява по доходно разслоение с Америка, Мексико и други страни, но странно защо «пропуска» да ни сравни по Джини коефициент с близки нам страни. Този коефициент показва степента на доходно разслоение. Колкото по-висок е коефициентът, толкова по-голямо е разслоението и по-остра социалната несправедливост в съответната страна, и обратно – ниският коефициент е доказателство за по-малка разлика между най-богати и най-бедни, за повече социална справедливост. При среден коефициент за ЕС 31,0, в България, Румъния и Литва е 37,0 и повече. В 2015 г. коефициентът Джини у нас е бил 37,0, а през 2016 г. е 38,3, т.е. доходното разслоение расте. В близките до нас с икономическото си развитие през последните десетилетия страни като Словакия коефициентът е 23,7; в Словения – 24,5; в Чехия 25,0; в Унгария 28,2 и т.н.

Господинът прилага странен селективен подход при избора на страните, с които ни сравнява. Сочи тези, с които му е изгодно и премълчава другите, с които му е неудобно да се сравняваме. Той, с претенциите си за виден политолог, би трябвало да се срамува от такъв примитивизъм – да се злоупотребява с доверието на неосведомените. Господинът може да заблуди неосведомените, но прекалено арогантно е да натрапва изкривеното си мислене и примитивните си повърхностни знания по икономика на най-изтъкнатите български икономисти – тези от Икономическия институт на БАН.

Господинът ни обвинява в „гигантско неразбиране на това, какво е ЕС”. Обвинява ни, че „БАН всъщност иска възстановяване на СИВ”. Пише, че предложенията на БАН са носталгия и целят възстановяване на планово регулирано стопанство, в което ЕК определя коя страна какви защитени производства да развива и фиксира квоти за мотокари, компоти и т.н. Това вече преминава всички граници на елементарно благоприличие и добросъвестно поведение. За този човек изглежда няма нравствени граници. Няма мярка в какво може да бъде обвинен опонентът и къде са границите на допустимото лъжене!

Такива идеи изобщо няма в нашия доклад. Те са изцяло измислени от господина. Това са най-цинични, дори комични лъжи, които този човек приписва на нас. До сега смятах, че дори между нашите псевдоинтелектуалци няма такива екземпляри. Явно, не съм бил достатъчно осведомен за стандартите в Центъра за либерални стратегии, които са дежурни гости на сервилните медии в България. Широкият им достъп до всички медии им позволява да разпространяват лъжите си всред зрители, слушатели и читатели. Добре, че за такива като нас все още има някакъв контакт с хората чрез интернет, за тези, които могат да го ползват. Ще си позволя да препоръчам на теб, уважаеми читателю, след като си прочел „бисерите” на този господин, да прочетеш нашия доклад (например стр. 182–192) и да прецениш сам кой те заблуждава – икономистите от БАН или господинът.

Що се отнася до „гигантското неразбиране” на характера на ЕС, упреците следва да се отправят в друга посока – към господин Смилов. Според него, ЕС е изключително или главно политически съюз. Това не е вярно. По своето съдържание до скоро, той беше главно икономически съюз и остава такъв до сега. Негова сърцевина беше и остава Общият Европейски пазар и Еврозоната, а също и други важни икономически дейности. През последните години, особено след Маастрихт, се засилва интеграцията и в политическата област, а сега започва интеграция във военната област, в сигурността, съдебната система, прокуратурата и т.н. На този фон е абсурдно да се обвиняват учените от Икономическия институт на БАН в „гигантско неразбиране”. По-скоро господинът е склонен към по-ограничено, тесногръдо мислене. Това може да се обясни с пълното му невежество в областта на икономиката.

Коментарът на господина съдържа и много други недомислия и груби лъжи, но такъв „анализатор” не заслужава да му се отделя повече внимание. Дори отделеното тук е премного.

В последния си параграф господинът преминава всички граници за нормално поведение, като ни обвинява, че сме за „Булекзит”, т. е. за напускане на ЕС от България. Такава дума в нашия доклад няма. Нито пък намек да препоръчаме излизане на България от ЕС. Тук господинът поставя рекорда си по производство на лъжи. Изричам тези тежки думи, защото  подвизаващите се в медиите на българска територия лъжци (съзнателно не ги наричам български медии, защото не служат на България) трябва да знаят, че за всичко има граници, включително и за лъженето. Че ние ще разобличаваме тези, които безсъвестно лъжат неосведомените наши сънародници. Защото най-ефикасното средство за ограничаване на лъжата е разобличаването на лъжците.

Освен това, зная какво пише в заключителната част на нашия доклад на стр. 190 – за да улесня читателя ще го цитирам.

„Европейските народи се нуждаят от възраждането на съвременен демократичен Европейски съюз, който ще служи на техните интереси. Историческо престъпление ще бъде пропускането на шанса за запазването на Европейския съюз – най-мощната интеграционна общност, каквато светът познава. И най-великото обединение на европейските народи, от което те се нуждаят”.

Такава е позицията на Научния съвет на Института за икономически изследвания на БАН. България няма разумна алтернатива на членството си в Европейския съюз. С тази позиция ние сме убедени, че служим на България, а не на корпоративни или чуждестранни интереси!

Проф. Иван Ангелов
член-кор на БАН

11th Dec2016

Заговорът между властите и капитала срещу трудовите хора в България

by Черно и Бяло

През последните 20 години 80-85 милиарда лева са трансформирани от заплати в печалби

Проф. Иван АнгеловИзвестно е колко труден е животът на хората в България през последните 27 години. Има само някои подобрения на битово равнище: по-добро снабдяване на магазините с вносни стоки за тези, които могат да плащат и по-големи възможности да се пътува за екскурзии, образование или работа в други страни. По останалите показатели за качеството на живота влошаването продължава или има стагнация на бедността, наричана от властите за благозвучие – финансова стабилност.

Ако съпоставим получените облаги във връзка с присъединяването ни към ЕС, Световната търговска организация, МВФ, Световната банка и други западни институции, с понесените от нас загуби, платен членски внос и направени в тази връзка разходи, изравняване между тях очаквам да постигнем към 2050 г. Ако добавим тоталната разруха на производствения ни потенциал в индустрията и земеделието, загубените позиции в експорта и демографското ограбване чрез мащабно извличане на мозъци и на генетичен потенциал, изравняването между загуби и облаги се отлага за още по-далечното бъдеще.

Най-страшното е в наближаващата демографска катастрофа. През тези 27 години загубихме почти 2 млн. души и по брой на населението се върнахме 70 години назад. Ако се топим със сегашните темпове към края на това столетие, по броя на населението си ще се върнем към 1900 година, т. е. с 200 години назад. Най-голямата етническа група тогава ще са циганите, следвани от турците и последни – българите. Това говори за тотална катастрофа на България. По фактите за тази катастрофа не се говори и не се пише, защото все още са на власт хората, които я причиниха. Подробностите по тези ужасяващи резултати не са известни на нашия народ. Той ги чувства само периферно по утънелите си домакински бюджети, по празните си домашни хладилници и по обезлюдяването на все повече селища и на цели региони. Дори аз бях шокиран след като приключих анализа!

Някои оспорват заключенията за бедността в България с аргумента, че ресторантите били пълни с клиенти или многото хора, пътуващи с автомобилите си за почивка до Гърция. Да, това е вярно, но колко са тези в ресторантите или на почивка с 10-15-20 годишните си автомобили в Гърция и Турция? Нека да са 1 милион. Това са 14% от населението на България. А как живеят останалите 86%, нека да са 75-80%, които не могат да си позволят нито ресторантите, нито екскурзиите до Гърция?  От пътуващите в чужбина българи през 2015 г. само 32% са за екскурзия и почивка за своя сметка. Останалите са служебни и други пътувания. Може ли на тази основа да се правят заключения за нормален живот на повечето българи? Очевидно не може!

България беше и остава най-бедната страна в ЕС. Други държави в Европа и извън нея, дори и след пълно разорение от войни, постигат по-бързо и по-видимо съживяване. В България няма такова, въпреки че не е имало военни действия и разрушения на наша територия, като изключим безмислените от военна гледна точка, американски бомбардировки на граждански обекти в София през Втората световна война. Причините за трайното ни пребиваване в социално-икономическото тресавище са много: вътрешни и външни, икономически, политически, психологически и други. Тук няма да се занимавам с тях.

Сега по-важно е да мислим как да се измъкнем от това тресавище? Има две възможности:

ПЪРВАТА най-надеждна възможност е чрез съживяване на икономиката и ускорен догонващ растеж на БВП с 8-9% в продължение на 15-20 години и със 6-7% през следващите 10-15 години. Чудя се на акъла на нашите политици, които сега се радват на 1,5-2,5% растеж и то в една-две изолирани години. С такъв хилав растеж никога няма да догоним средните показатели на ЕС и ще си останем най-бедната страна в общността. Нужно е бързо повишение на производителността на труда с 8-9% средно годишно и на конкурентоспособността на икономиката. Защото по конкурентоспособност нашите фирми са между последните в Европа и в света. Ежегодно трябва да инвестираме 40-45 млрд. лева (2,6 пъти повече от сегашните), рязко да увеличим експорта с намален дял на суровините и първично преработените продукти и повишен дял на високотехнологичните стоки поне до 10-12% (3,5% сега). При 45% БВП на човек от населението сега в сравнение със средното в ЕС, трябва да достигнем 60-65% към 2040 г. и 75-80% към 2060 г.

По този път обаче се върви трудно и бавно. Що годе забележими подобрения в живота на хората могат да се постигнат не по-рано от 10 години.

Започналото напоследък по заповед на НАТО чувствително увеличение на разходите за въоръжаване с покупка на венни кораби и самолети и превъоръжаване на сухопътните войски,  в стремежа си към 2% военни разходи в бюджета и растящият миграционен натиск, могат да забавят нашето развитие и да ускорят и изострят социалните конфликти. Наред с психологическите, религиозните, културните, санитарно-хигиенните и други напрежения, миграционните потоци ни налагат и допълнителни разходи. По официални оценки месечната издръжка на един мигрант варира между 660 и 1000 лева, а минималната месечна пенсия у нас е 160 лв., а средната 330 лв. Около 1,5 млн. пенсионери живеят с по-малко от 297 лв. месечно, което е границата на бедността.

Може ли някой да обясни тази аномалия на 2,1 млн. български пенсионери, на стотици хиляди безработни и 600-700 хил. работещи бедни!. И в същото време искат от нас да се грижим за приютяването и интегрирането на десятки хиляди икономически имигранти. В този случай ни помага бедността, защото мигрантите не искат да останат у нас. Още повече, че България не е виновна за предизвиканото масово преселение от Африка и Азия към Европа. Това направиха правителствата на САЩ и няколко техни европейски съюзници. Те излъгаха и света за наличието на оръжия за масово поразяване в Ирак, като претекст за нападението срещу тази страна, от където сега идват десетки хиляди мигранти към Европа. Те съсипаха и Либия, от където също идват мигрантски потоци.

Ако трябва да обобщим, качеството на живота у нас е лошо! И няма признаци за подобряване. Живеещите в оскотяваща мизерия около 1,5-2,0 млн. българи не могат да чакат още десетина години докато започнат да се чувстват началните скромни ефекти от икономическия растеж. Тези хора се нуждаят от незабавно скромно подобрение. Те трябва да почувстват макар и символично облекчение, най-късно през първата половина на 2018 г.

ВТОРИ ВАРИАНТ. За да стане това по-скоро трябва да се приложат спешни методи, които да задействат към средата на 2017 г. Тези методи ще дадат по-скорошен, но по-скромен резултат. Той не може да бъде равностоен по мащаби на това, което бихме постигнали чрез ускорен икономически растеж. Тяхното предимство е в бързината на резултата, а не в мащабите на подобрението. Защото облекчението по този път няма да дойде от създаване на нови блага, а от разпределение и преразпределение на наличните.

Такива са промените в механизмите на разпределението (нова политика по доходите) и на преразпределението (нова данъчна политика). За радикалната реформа в данъчната политика предлагах неколкократно комплексни мерки в мои публикации през последните години, а също и през тази година. Те са валидни и сега. В следващите редове ще се спра на политиката по доходите.

Необходима е по-гъвкава и главното – по-справедлива политика по доходите. През последните 27 години у нас доминира пазарният фундаментализъм. В областта на доходите той се изрази в своеобразен заговор между крупния капитал и властите за потискане на доходите (главно заплати и пенсии) на трудовите хора, на интелигенцията и на пенсионерите и увеличаване печалбите на крупния капитал. Това явление е познато във всички източноевропейски страни. Най- безогледен беше натискът върху доходите в България. Защо твърдя това?

А. Според официалната отчетност нашият БВП в съпоставими цени през 2015 г.е 130,4% при база 100,0 в 1990 г. Дъното му е било в 1999 г. със 73,5%. При същата база 100,0 в 1990 г. средната заплата в съпоставими цени достигна 99,6% в 2015 г. и е била най-ниска в 1997 г. с 37,1% от изходното базисно равнище (виж фигурата). Средната пенсия е следвала същата посока, но с десетина процентни пункта по-ниско. Тя още не е възстановила равнището си от 1990 г. През всички години заплатата е изоставала от БВП с 30-35-40 процентни пункта, а в отделни години с 50 и повече процентни пункта.

Динамика на БВП и на работната заплата.
(Пояснение: Фигурата е построена въз основа на официални данни от проф. Васил Цанов, по моя молба.)

Дори просто наблюдение на фигурата с невъоръжено око показва, че разстоянието между двете криви с годините нараства. На икономически език това означава прогресивно изоставане на равнището на средната заплата спрямо равнището на производителността на труда, измерени с отношението на двете величини към броя на заетите лица. На политикономически език то означава засилване на експлоатацията на труда от капитала. Това са толкова безспорни динамични показатели, че няма място за дискусия по тях.

Още по-точно числово измерение на изобразените в графиката процеси през този период можем да намерим в таблица 1. Таблицата съдържа информацията въз основа на която е построена графиката. Те се допълват взаимно. Фокусът на таблицата е в последната колона. Тя показва размерите на отклонението от нормалността. А нормалност е еднаквото или поне сходно изменение на производителността на труда (изразена тук с динамиката на БВП на заето лице – четвърта колона) и динамиката на средните заплати (пета колона). Това отклонение от нормалността през всички години е в изгода на бизнеса (печалбата) и във вреда на наемния труд (заплатата). То расте непрекъснато до 2006-2008 г., когато достига 54-56 процентни пункта. След това започва бавно да намалява и достига 31-32 процентни пункта в 2014-2015 г.

Таблица 1. Сравнителни динамики на БВП и на заплатите в %.
(Източник:
НСИ. Статистически справочници за съответните години. Пояснение: Знакът (-) означава намаление, влошаване, а знакът (+) – повишение.)

Години/пока-затели БВП Заплати Изменение на БВП Изменение на заплатите Изоставане на заплатите от БВП
1990 100,0 100,0 1,0 1,0
1991 91,6 60,6 -8,4 -39,4 31,0
1992 84,9 72,1 -15,1 -27,9 12,8
1993 83,6 72,9 -16,4 -27,1 10,7
1994 85,2 59,8 -14,8 -40,2 25,3
1995 87,6 56,5 –12,4 -43,5 31,1
1996 79,4 44,5 -20,6 -55,5 34,9
1997 74,9 37,1 -25,1 -62,9 37,8
1998 77,9 44,7 -22,1 -55,3 33,1
1999 73,5 47,8 -26,5 -52,2 25,7
2000 77,2 48,4 -22,8 -51,6 28,7
2001 80,5 48,2 -19,5 -51,8 32,3
2002 85,3 48,9 -14,7 -51,1 36,4
2003 89,7 50,7 -10,3 -49,3 38,9
2004 95,6 51,1 -4,4 -48,9 44,5
2005 102,5 53,9 +2,5 -46,1 48,6
2006 109,4 55,9 +9,4 -44,1 53,5
2007 117,9 61,6 +17,9 -38,4 56,2
2008 124,6 69,4 +24,6 -30,6 55,2
2009 119,3 75,4 +19,3 -24,6 44,0
2010 120,9 78,4 +20,9 -21,6 42,5
2011 123,2 79,7 +23,2 -20,3 43,5
2012 123,2 82,4 +23,2 -17,6 40,7
2013 124,3 86,6 +24,3 -13,3 37,7
2014 125,9 93,2 +25,9 -6,8 32,7
2015 130,4 99,6 +30,4 -0,4 30,8

Правени са също анализи на сравнителните динамики на реалния БВП на човек от населението (т. е. на обществената производителност на труда) и на реалната работна заплата за първите 20 години след 1989 г. (виж таблица 2.). В началото на периода производителността на труда намалява, но след това се възстановява постепенно, за да достигне 133,5% в 2009 г. в сравнение с базисната 1989 г. Реалната заплата се срина драматично – със 62,9% в 1997 г., при спад на производителността на труда – само с 26,2% в 1999 г. Дъното до което пада реалната заплата е 2,4 пъти по-дълбоко от дъното до което пада производителността на труда. След това производителността на труда се възстановяваше със силно изпреварващи темпове пред работната заплата. От таблицата личи, че през 2006-2008 г. заплатата изостава със 70,2%, 73,2% и 77,9% от производителността на труда. Големи са изоставанията и през много други години (виж графиката). Това е недопустимо, като имаме предвид фундаменталните изисквания за съразмерност в сравнителната динамика на двата показателя. То е социално-икономическо предизвикателство на капитала спрямо труда.

Таблица 2. Сравнителна динамика на производителността на труда и на работната заплата.
(Източник:
Димитър Нинов. Социални аспекти на подоходната и данъчната политика в България през последните 20 години. София, 2010 г. Пояснение: Процентите са изчислени спрямо базисната 1989 г. Ред 3. е изчислен като отношение между ред 2. и ред 1.)

1989 г. 1997 г. 2000 г. 2006 г. 2007 г. 2008 г. 2009 г.
Реална работна заплата, %
100,00 35,76 44,51 52,04 57,53 61,93 67.95
Реален БВП на човек от населението, %
100,00 73,80 84,2 122,26 130,70 139,85 133,55
Съотношение между производителността на труда и работната заплата, в пъти
1,00 2,06 1,89 2,35 2,27 2,26 1,97

Тази несъразмерна динамика на двата показателя се колебаеше по години. Тя достигна отново своя максимум през 2006 г., когато растежът на производителността на труда превишаваше 2,35 пъти растежа на работната заплата. Подобна разлика се запази и през следващите две години. През годините на този период изпреварването на прираста на производителността на труда (измерена с БВП на човек от населението), над прираста на заплатата беше двукратно. Същото се потвърждаваше и при измерване на обществената производителност на труда с БВП на заето лице, който е още по-точен показател. Това беше израз на брутална експлоатация на труда от капитала, изразяваща се в трансформиране на много  десятки милиарди лева заплата, полагаща се на наемния труд, в печалба, присвоявана от капитала.

Правейки настоящия анализ си задавах въпроса колко много са тези десятки милиарди лева, отнети от работещите. Оценката на такива дълги статистически редове е сложно занимание. През този период има инфлация, чието влияние елиминирам с използването на съпоставими цени. Има промени в мащаба на цените с отстраняването на трите нули в края на 1990-те, което също може да се отстрани .лесно. Има промени и в данъчното облагане и осигурителните вноски, които по-трудно могат да се елиминират. Оказва влияние и сложността на съизмерването на разновременни величини при много дълги статистически редове, и т. н.

Държейки сметка за тези условности  ограничих анализа за периода 1999 – 2015 г. с официални данни по сегашния мащаб на цените. През този период чрез грубо погазване на европейските правила за разпределение на новата стойност, от заплатите на работещите са отнети и превърнати в печалби на капитала между 85 и 90 млрд. лева. Въпреки направените корекции, това число може да съдържа някои условности, но не се отклонява много от действителността. То изразява жестоката картина на средновековната експлоатация на трудовите хора в България, осъществена съвместно от властите и крупния капитал през тези години.

Вместо производителността на труда и работната заплата да растат съразмерно, както е в нормални условия, нашите работодатели наложиха повече от двукратно изоставане на динамиката на средната заплата от динамиката на производителността за 27 години и ни върнаха към равнище на експлоатация на труда, типично за колониалните империи през XVIII-XIX век.

Чрез налагането на това ненормално съотношение между 1999 и 2015 г. те са отнели от трудовите хора в България между 85 и 90 млрд. лева в своя полза. Точният размер на отнетите от капитала средства от 1990 до 2015 г. подлежи на още по-прецизен бъдещ анализ, поради допълнителните условности, които съдържа този по-дълъг статистически ред. Огромна маса нова стойност, която е трябвало да бъде получена от наемния труд под формата на заплати, при нормално съотношение между прираста на производителността и на трудовото възнаграждение и при спазване на европейските правила, е присвоена от капитала като печалба, чрез брутално нарушение на това съотношение и на правилата. Това не може да бъде забравено и простено с лека ръка! Защото е гигантско посегателство върху доходите на милиони хора в продължение на много години!

Още преди да се направи точното изчисление за целия 27-годишен период, което препоръчвам, може да се каже, че ограбването на трудовите хора е във фантастични размери. Съвременната история на България не познава такова ограбване на трудови доходи.

За пенсиите динамиката е още по-неблагоприятна – към 2009 г., те са се възстановили спрямо базисната 1989 г. между 55 и 60% когато възстановяването на заплатите тогава е било 75%. А към 2015 г. още не са възстановили равнището си от базисната година в съпоставими цени. Това е невиждано в съвременната ни история ограбване на работещите и на пенсионерите в България.

Нашият бизнес дълги години мълчеше за това несъразмерно изпреварващо изменение на производителността пред заплатите, понеже беше в негов интерес. Нещо повече, бизнесът беше инициатор на такъв модел на развитие и го налагаше съзнателно. Властите също знаеха, но не само мълчаха, но го толерираха и дори насърчаваха. Бизнесът започна да споменава за нормално съотношение между прираста на производителността на труда и на заплатите едва напоследък, когато прецени, че е свършил работата си в тази област в свой интерес, че е все по-трудно и рисковано да се поддържа предишното брутално равнище на експлоатация и подсказа, че вече е заинтересован от по-нормално съотношение между прирастите на производителността и доходите. А нормалното съотношение в конкретната ситуация може да служи като ефикасно средство за ограничаване растежа на заплатите, особено ако работниците поискат изпреварващо повишение на своите доходи пред производителността, като компенсация за понесените огромни загуби в миналото поради описаните до тук, а и в следващите редове, причини.

Това е умно замислено и е доста убедително за масовото съзнание. В нормални условия на съразмерно повишение на производителността и доходите, при очаквана нарастваща производителност с 4-5-6% средногодишно, заплатите не следва да нарастват с по-високи от тези проценти. А за истинска компенсация на огромното ограбване през изминалите 27 години те трябва да нарастват продължително време с 2-3 пъти по-високи темпове. Това няма да е изгодно за бизнеса. И той ще направи всичко възможно, за да го предотврати. Евентуалното му обвързване с прираста на производителността на труда може да бъде ефикасна мярка.

Б. В структурата на БВП по елементи на доходите, компенсацията на заетите лица през 1989 г. е била 51,3%, а в 2015 г. е 40,8%. В страните членки на ЕС сега е между 60 и 70% от БВП. А в някои от тях и повече. Както личи, нашият сегашен дял е по-нисък от този в условията на централно планиране през 1989 г. Той изостава и далеч зад настоящия дял в другите страни от ЕС. Това се дължи на дългогодишното потискане на трудовите възнаграждения на работещите в полза на по-високите печалби на бизнеса. То е безспорно доказателство за грубо подценяване на труда, изразяващо се в силно изоставане на растежа на заплатите от растежа на печалбите. По този метод също се доказва, как посочените по-горе 85-90 млрд. лева, полагащи се на работещите като заплати, са трансформирани в печалби на бизнеса. Това е втори метод за доказване на установеното по-горе в т. А. грубо нарушение във вреда на работещите.

За този показател у нас почти не се говори, дори в по-широките икономически среди, макар че официалната статистика ежегодно публикува структурата на БВП по елементи на доходите. Понятно е, че бизнесът мълчеше, защото беше в негов интерес. Но защо мълчаха и продължават да мълчат държавните институции, които са длъжни да бъдат безпристрастни арбитри в социалните отношения? Защо мълчат и уж обективните български медии? Защо синдикатите надават глас срещу тази несправедливост главно в свои публикации и прес конференции, вместо да се борят енергично срещу жестоката експлоатация на трудовите хора и да ги поведат на активни протести.

В. Известно е, че БВП на човек от населението у нас сега е 45% от средното в ЕС. В същото време нивото на средните доходи у нас е под 20% от нивото им в ЕС. Както вече подчертах, при нормални условия производителността на труда и заплатите трябва да нарастват съразмерно. С оглед на това, средните доходи у нас би трябвало сега да са поне 42-44% от средното им ниво в ЕС. Вместо да са с около 55 процентни пункта по-ниски от европейските, при сегашната производителност на труда у нас, те са пет пъти по-ниски. С други думи, нашата производителност на труда е около два пъти по-ниска от европейската, а нашите реални доходи – пет пъти по-ниски. То е друго безспорно доказателство за грубо подценяване на труда у нас през последните 27 години.

Това е брутално ограбване на труда от капитала. Няма друга такава държава в ЕС! Очудващото е, че нашият народ мълчи и търпи! Други европейски народи отдавна биха се разбунтували. Те го правят при подценяване на техния труд само с няколко процентни пункта. Най-нов пример за това е стачката в германската Луфтханза, където синдикатите искат повишение на заплатите с 4%. А ние кротуваме при няколкократно подценяване на нашите заплати!

В това разминаване на интереси няма нищо ново. Така е от векове в Европа и в другите региони на света. Лошото е, че в края на 20-ти и началото на 21-ви век то се превърна в държавна политика в България. Все едно, че сме във Великобритания през XVIII-XIX-ти век. Без съгласието на държавата това не би могло да се прилага дори една година. А у нас се налага вече 27 години. Държавните власти са съучастник в това социално-икономическо унижение на трудовите хора, вместо да се намесва за предотвратяването му.

И ще продължава да е така, ако работниците и техните синдикални организации не започнат да защитават по-ефикасно своите интереси. Желателно е това да стане чрез спокойни дискусии с размяна на аргументи в управленските кабинети. Ако не стане там, алтернативата е спорът да се пренесе на улиците. Синдикатите знаят това по-добре от мен. Така ни учи и световната история за взаимоотношенията между труда и капитала. Но явно е, че така повече не може!

Очудва ме и поведението на българския бизнес! Там също има умни и разумни хора, които познават логиката на обществените отношения. Те сигурно си дават сметка, че в съвременното общество не може да има социален мир без елементарна социална справедливост. Че грубото нарушение на фундаменталните правила на разпределение на новосъздаваната стойност, не може да продължава безкрайно. Защото то поражда недоволство у наемния труд. Недоволството прераства в съпротива и социални бунтове. Разрушава се социалният мир. А без социален мир не е възможно нормално функциониране на икономиката, от което бизнесът е жизнено заинтересован. И всичко потъва в хаос и безредици.

От това работодателите губят не по-малко от наемния труд. Защо с налаганото трайно, при това, флагрантно нарушение на социалната справедливост българският бизнес работи против собствените си стратегически интереси? Не чувства ли той, че у нас няма по-голям дефицит от дефицита на социална справедливост! И че това не може да продължава безкрайно и безнаказано!

Тази трайна политика на властите и на едрия капитал в България не може да се квалифицира като грешка. Грешка е неволното допускане на краткотрайно отклонение от правилните решения и поведение. В случая имаме трайно, целенасочено, брутално ограбване в гигантски мащаби на трудовите хора от едрия капитал, с активното съдействие на държавната върхушка.

С настоящия анализ доказвам по три различни метода как капиталът експлоатира труда в България чрез злоупотреби в разпределителните отношения. Аз не драматизирам различията между интересите на труда и капитала в разпределителните отношения. Такива различия има по целия свят. Всяка от двете страни има право да защитава своите интереси.

От векове съществуват конфликти между интересите на труда и капитала в тази област. Разпределението на новата стойност е най-чувствителната и най-конфликтна зона в техните взаимоотношения. Всяка от двете страни използва различни средства в защита на своите интереси. До сега в повечето случаи е надделявал капиталът. Често са постигани разумни компромиси и е установяван относителен социален мир. Този мир е бил траен докато и доколкото е бил спояван със социална справедливост или нещо близко до нея. Държавата е играела много важна роля като обективен арбитър в установяването и поддържането на такава справедливост, за да се избегват най-острите социални конфликти.

Една от най-важните задачи на държавата и на социалните партньори у нас сега е да не се стига до най-остри социални конфликти. Те могат да се избегнат ако капиталът не злоупотребява с по-силните си преговорни позиции и ако държавата се намесва своевременно като социален арбитър за постигане на разумни компромиси в разпределителните отношения. От настоящия анализ личи, че през изминалите 27 години е натрупано огромно конфликтно напрежение в разпределението на доходите, ощетяващо много силно интересите на труда, на границата на поносимостта. Тази граница може скоро да бъде премината.

С договаряне между социалните партньори трябва да се постигне споразумение за намиране на социален отдушник чрез постепенно изпускане на това напрежение. То може да стане чрез изпреварващо нарастване на заплатите пред растежа на производителността на труда през следващите 10-15 или повече години до възстановяване на нормалното съотношение между производителност и доходи на труда.

Размерът и продължителността на изпреварването, както и всички технически подробности трябва да се установят чрез професионални анализи от независими експерти  и договореност в рамките на тристранното партньорство. Реалните разполагаеми доходи в България трябва да нарастват в обозримото бъдеще с 10-15% средно годишно. Решение по този фундаментален проблем трябва да се вземе до средата или най-късно до края на 2017 г. Всяко по-нататъшно отлагане може да доведе до социални конфликти от които ще загубят всички: работници, работодатели, цялото българско общество.

При произвеждания сега у нас БВП на заето лице, който е още по-прецизен показател за обществената производителност на труда, от БВП на човек от населението, при спазване на европейските правила за разпределение, работните заплати би трябвало да се увеличат постепенно до 2,2-2,4 пъти над настоящите им размери. За още по-точно измерване на производителността на труда може да се използва и показателят Брутна добавена стойност (БДС) на заето лице.

Ако предлаганите мерки не се предприемат до края на 2017 г. и продължи досегашната политика на ограбване на трудовите хора, проявилите се вече негативни последствия ще се изострят:

  • Ниските доходи ще ограничават възможностите за биологично и квалификационно възпроизводство на домакинствата и на работната сила, с много неблагоприятни последствия;
  • Ще се изостря демографският упадък: висока смъртност, ниска раждаемост, опасно намаляване на броя, на квалификацията и предприемчивостта на работната сила и на населението и влошаване на възрастовата и икономическата им структура;
  • Ще настъпи още по-масова нетна емиграция, все по-големи и трудно възстановими загуби на генетичен потенциал, на човешки капитал, все по-остър дефицит на високо- и средно квалифицирана работна сила, какъвто вече се чувства у нас. Преобладаващата част от студентите по медицина още преди завършване на образованието си тук заявяват, че след дипломирането си ще заминат на работа в чужбина. Същото важи за инженерните и всички други специалисти;
  • И в крайна сметка – ще се засили социалното напрежение и ще нарастне опасността от социални конфликти с непредвидими последици.

През настоящата година много се говори, че едва ли не най-големият и спешен проблем за отключване на блокажа в социално-икономическото ни развитие, е съдебната реформа. Без да подценявам важността на съдебната система като един от трите вида власти, смятам че радикалната реформа в политиката по доходите и данъчната система, а също и по ролята на държавата, по собствеността и по демографската криза, са по-важни и по-спешни.

Противниците на предлаганата промяна наверно ще възразят, че моето предложение за ускорено изпреварващо повишаване на заплатите и пенсиите, ще развихри инфлацията. Първо, икономическата обстановка в Европа и у нас е такава, че то не е възможно в близкото бъдеще. В Европа и у нас има дефлация в резултат и на провежданата от много години прекалено рестриктивна политика, която потиска потребителското търсене и то е силно ограничено. Второ, с предлаганото постепенно увеличение на доходите ще настъпи постепенно повишение на потребителското търсене на най-бедните, но в ограничени мащаби, което не може да предизвика дестабилизиращо превишение на търсенето над предлагането. Трето, може да има възражения, че това повишение на доходите ще предизвика повече търсене на вносни стоки, което ще увеличи вноса, без да стимулира вътрешното производство. Това не може да се очаква, защото потребителската кошница на най-бедните включва предимно, произвеждани у нас насъщни и по-евтини хранителни стоки. В резултат на това ще има положителен ефект върху вътрешното производство. То ще създаде условия за постепенно стопанско оживление, увеличение на БВП, на заетостта, на доходите и на постъпленията в бюджета. Увеличените доходи ще бъдат предпоставка за по-нататъшно повишение на вътрешното търсене от тези бедни хора, със съответните положителни верижни ефекти върху растежа, заетостта и доходите.

Дано българските власти разберат, че трябва да се действа бързо и да се бърка дълбоко!

Проф. Иван Ангелов, член-кор. на БАН

30th Nov2016

Истината за ниските „плоски” данъци

by Черно и Бяло

„Плоските” данъци товарят бедните и средните слоеве и облекчават богатите

Проф. Иван АнгеловИзвестно е, че данъците се делят на преки и косвени. Преките (върху печалбата и върху доходите на физическите лица) се плащат предимно от богатите и заможните. В ЕС те осигуряват 33,4% от бюджетните приходи, а в България едва 16,02%. Косвените данъци (главно ДДС и акцизите) се плащат от всички, които потребяват продукти и услуги, независимо дали са бедни или богати. Всички хора се нуждаят от храна, облекло, обувки, жилище, отопление, осветление, транспорт, здравно обслужване, лекарства, образование и т.н., чиито цени включват 20% ДДС. Много хора пушат, пият алкохолни напитки, карат автомобили и така плащат още по-големи проценти акцизи, които се съдържат в цените на тютюна, алкохола и горивата. Косвените данъци са много по-високи от преките и се превръщат в още по-голямо бреме за най-бедните социални групи, кито участват в тяхното плащане. В ЕС те осигуряват 33,4% от бюджетните приходи, а в България 43,5%. Колкото по-голям е делът на косвените данъци в бюджетните приходи, толкова по-несправедлива е данъчната система. И обратното. От тези числа личи, че нашата данъчна система е несправедлива и дори антиевропейска. Тя обслужва богатите и товари бедните.

Вече 10 години у нас се води дискусия по така наречените „плоски” данъци. Названието им идва от английската дума „flat” (равен, плосък). Точното им професионално название е пропорционални данъци. Става дума главно за данъка върху печалбата и данъка върху доходите на физическите лица. Първият се плаща от стопанските предприятия (юридически лица), а вторият .от отделните граждани (физически лица). Първият беше въведен у нас в последния му 10 процентов вариант в началото на 2007 г., а вторият в началото на 2008 г.

Това беше направено от така наречената Тройна коалиция (БСП, НДСВ и ДПС). Политическа отговорност за въвеждането му носят трите партии, но в обществото и особено в политическите среди тя се стоварва главно върху мандатоносителя – БСП. От БСП твърдят, че не са били ентусиасти за въвеждането им, но либерално настроените ръководства на НДСВ и ДПС са настоявали за това. А ръководството на БСП очевидно не се е съпротивлявало достатъчно. Макар че през последните години БСП все повече се дистанцира от тези данъци, някои нейни дейци продължават да твърдят, че за времето си те били необходими и полезни, но сега вече не са. И затова настояват за отмяната им.

От икономическа и социална гледна точка, като имам предвид тяхната същност и съвременната европейска и световна практика, те не са необходими и полезни, а са вредни – и тогава, и сега. Ако бяха полезни щяха отдавна да се прилагат масово в Европа и по света. А няма нито една развита страна, която прилага такива ниски плоски данъци. Това говори само за себе си. То сигурно не е случаен пропуск! Дори само от това може да се съди какви хора управляват България през последните 27 години и кого обслужват. Те вредят на народа, а той продължава да ги търпи! Мърмори, но търпи!

Твърденията, че тези ниски пропорционални данъци били необходими и полезни се основават на общоизвестния факт, че плащането на данъци не доставя никому удоволствие, но данъкоплатците го правят с по-малка съпротива, ако данъците са ниски. Колкото по-високи са те, толкова повече расте изкушението да се укриват доходите, за да  не се плащат големи данъци. В професионалните среди за тази цел се използва известната Крива на Лафер – на името на американския икономист Артур Лафер.

В това има много истина. Никой не се радва да плаща данък. Мнозинството обаче разбира, че това е неизбежна необходимост. Всеки плаща с по-малко неудоволствие данък от 10-15-20%. Ако обаче данъкът стане 50-60-70% неудоволствието се засилва и расте изкушението да се укриват доходи, за да не се плащат прекомерно големи данъци. Освен това, хората са по-малко заинтересовани да се трудят и да получават по-високи доходи, ако преобладаващата част от тях се отнема от държавата под формата на данък. Ако данъкът е 100% никой няма да работи и да печели. Защото това би било равностойно на конфискация на доходите. Няма такава държава по света!

Неплащането на данъци би било безотговорно във всяко съвременно общество, което разчита на много публични услуги от държавата: здравеопазване, образование, развитие на науката и културата, развитие на инфраструктурата, важни социални услуги, грижи за децата, за възрастните и болните, за демографска политика, за опазване на околната среда, за вътрешната сигурност, за отбраната и т.н. А всичко това струва пари, много пари. Данъчната система е най-ефикасният инструмент за мобилизиране на част от създадената нова стойност за финансиране на публичните услуги. Всяка съвременна държава прави това, като прилага съответна данъчна система. За финансиране на публичните услуги се използват приходи както от преките, така и от косвените данъци.

В сложната система от данъци тук се спирам само на два, така наречени преки данъци: върху доходите на физическите лица и върху печалбата (корпоративния данък). Никое цивилизовано общество не възразява срещу прилагането на такива данъци. И всеки нормален човек, който живее в такива общества, разбира, че подобни данъци са нужни. Големият въпрос е какви да са те? Темите на споровете у нас през последните 10-15 години са дали да са високи или ниски, пропорционални (плоски) или прогресивни.

Либералните политици и икономисти са за ниски и плоски данъци. Социално ориентираните политици и икономисти са за умерено високи и умерено прогресивни данъци. Аз принадлежа към вторите. Главният ми аргумент за умерено високи и умерено прогресивни данъци е, че нашата държава трябва да осигурява изброените по-горе публични услуги и за това са й нужни ресурси. Набирането на тези ресурси неизбежно засяга икономически интереси, поражда финансово бреме. Това бреме трябва да се разпределя справедливо между труда и капитала, за да се приеме и подкрепя от различните социални групи. Всяка несправедливост поражда негодувание, което рано или късно прераства в отчуждение и съпротива. Това дестабилизира обществото, създава и изостря комплекс от противоречия, затруднява социално-икономическото развитие. Само авантюристите могат да си позволят да пренебрегват тези сложни последствия от толерирането на несправедливостта.

Преките данъци (върху доходите и печалбата) трябва да се плащат според възможностите на различните данъкоплатци. Най-бедните следва да се освобождават напълно от преки данъци, средните доходни групи да плащат умерени, а богатите – по-високи данъци. Това е икономически оправдано и социално справедливо – данъчното бреме да се разпределя в обществото според възможностите на различните социални групи да понасят финансов товар.

Десните политици и икономисти казват, че плоският данък бил най-справедлив! Това не е вярно! Защото едно е данъчното бреме ако на човек с 400 лева месечен доход, недостатъчен дори за да оцелее биологично неговото семейство, се отнемат 40 лв. при среден 10 процентен данък. Съвсем друго е бремето за човек с 40000 лева, комуто отнемат 4000 лева при 10 процентен данък. С останалите 36000 лева той и семейството му не само ще живеят добре, но и ще чувстват удовлетворението от по-високата си квалификация, производителност и предприемчивост, направили възможен високия нетен доход, след плащането на данъка. И ще се стремят да работят още по-добре и да печелят повече.

Ако средната данъчна ставка е 20% този човек ще плати 8000 лв. Ще му останат 32000 лева, с които не само ще продължава да живее добре със семейството си, но и ще чувства ползата от високото си образование, производителност и предприемчивост. И ще продължава да се труди и да печели повече.

Ако за момент допуснем авантюристичен подход – средна данъчна ставка 60% този данъкоплатец ще трябва да плати 24000 лв. данък върху дохода. Ще му останат 16000 лв. Той би могъл да живее със семейството си що годе нормално с тези средства и да посреща най-належащите си нужди по своя стандарт, но няма да може да издържа образованието на двете си деца в престижни училища и университети, да си построи удобно жилище и вила, да си купи и поддържа хубава кола, да отива на почивка със семейството си на интересни места по света, да спестява и т.н. Този човек ще се замисли дали си струва и в бъдеще да се труди така всеотдайно и да проявява предприемчивост и наверно ще стигне да заключението, че не си струва. От това ще загуби и той, и обществото. Следователно, такова високо облагане не е рационално!

Едно е да се говори за 10 или 20% среден данъчен процент и друго – за 20 или 25% максимален данъчен процент при прогресивното облагане. Максималният процент не се прилага за целия размер на дохода, а само за съответния данъчен „етаж”. Средната ставка ще бъде доста по-ниска от максималната, защото ще има необлагаем минимум от 460 лв., колкото е минималната работна заплата. Следващият етаж, примерно от 461 до 5000 лв. ще се облага с 10%; следващият от 5001 до 10000 с 15% ; от 10001 до 20000 лв с 20% и над 20001 лв с 25%. Това са само примерни величини, за да се покаже начинът на прилагането им при прогресивното облагане.

Умерено високият прогресивен данък не потиска стимулите за труд и предприемчивост, както казват неговите противници. Така говорят само некомпетентните или недобросъвестните му критици. Неслучайно  всички развити страни в Европа, Америка, Япония, Австралия и други региони на света прилагат умерено прогресивно облагане и се развиват успешно. Световният опит го потвърждава. И го правят от десетилетия, дори от векове. Във Великобритания прилагат за първи път прогресивно облагане в XIV-ти век, а в САЩ в 1861 г.

Данъчната система обаче не трябва да прекалява с много високи данъци, защото ще потиска предприемчивите хора, които ще загубят интерес към новаторството ако им се отнемат 60-70 и повече процента от общия размер на доходите. Илюстрирах това по-горе със 60% средно облагане. Трябва да се търси здравословен компромис между заделянето на средства за финансиране на публичните услуги и запазването на стимулите за предприемчивост. Защото без предприемчивост и новаторство не е възможно ускорено догонващо икономическо развитие, от което така много се нуждаем.

Неслучайно във всички развити страни с активни функции на държавата в регулирането на стопанската дейност и в предоставянето на публични услуги, с нормално гражданско общество, с грижа за справедливост и солидарност, а също и с грижа за стимулиране на предприемчивостта, прилагат умерено високи и прогресивни преки данъци. Така е и в Европейския съюз към който ние принадлежим, а също и в други европейски държави. То може да се види от Таблица 1., където са показани данъчните проценти за трите основни данъка: върху печалбата, върху доходите на физическите лица и ДДС.

Таблица 1. Данъци в европейските страни в %.
(Източник: Wikipedia. Tax rates of Europe. Пояснение: Посочването на няколко числа показва, че се прилагат няколко данъчни ставки. България е една от малкото страни с единна ставка за ДДС и преките данъци. Възможно е междувременно някои от данъчните ставки в отделни страни да са леко променени, но това не изменя показаната тук обща картина на данъците в Европа.)

Страни Максимални ставки за корпоративен данък Максимални ставки за данъка в/у доходите Стандартен ДДС
Австрия 25 50 20
Белгия 33,99 70 21;12
България 10 10 20
Хърватска 20 40 25;13
Кипър 12,5 35 19;8;5
Чехия 21 15 21
Дания 22 55,56 25;0
Естония 20 20 20;9
Финландия 20 56,05-62,05 24;14;10
Франция 33,3;36,6 45;49 20;10;5,5;2,1
Германия 30,18-33,33 13,5-45;0 19;7
Гърция 26 42;46 23;13
Унгария 10;19 16 27
Ирландия 12,50 41 23
Италия 31,4 45 22
Латвия 15 23 21;12;0
Литва 15 42 21
Люксембург 29,22 40 17
Малта 35 35 18
Холандия 20;25 52 21;6;0
Норвегия 27 47,2;53,7 25;15
Полша 19 32 23
Португалия 21 46,5 23;13;6
Румъния 16 16 24;9;4
Словакия 22 19 20;10
Словения 17 50 22;9,5
Испания 28;25 42 21;10;4
Швеция 22 56,6 25;12;6
Швейцария 25 45,5 8
Турция 20 35 18;8;1;0
Великобритания 18 17 20
Русия 20 13 18;10;0
Украйна 18 17 20

Показаната в таблица 1. данъчна картина на Европа е изстраданият опит на много страни в продължение на десетилетия, а за някои от тях и столетия. Повечето от тези страни имат далеч по-голям опит от нас в данъчната политика. Възниква въпросът: ако толкова много най-развити европейски държави с демократични традиции, с многовековен опит в развитието на техните икономики и общества, са стигнали до заключението, че трябва да прилагат умерено високи прогресивни преки данъци, на какво основание България отказва да се възползва от техния опит и упорито, на инат, прилага данъци, които облагодетелстват заможните и най-богатите и натоварват с данъчното бреме бедните и средните слоеве. У нас се прилагат най-ниските данъци върху доходите и печалбата и то без необлагаем минимум. В Европа има само още една държава без необлагаем минимум. Тази допотопна данъчна политика на българските политици е повече от странна!

Десните български политици и икономисти – поддръжници на ниските плоски данъци не може да не разбират тази очевидна истина! Те ни поучават постоянно, че трябва да се придържаме към евроатлантическите ценности.  Но за тях изглежда има други, по-важни ценности, за които не е прието да се говори публично. Корените на тези други ценности са в защитата на собствените им високи доходи и доходите на едрия български капитал от нормално европейско, дори по-ниско от европейското, облагане с преки данъци, което аз предлагам. Те се възползват от положението си на автори на данъчните закони и се грижат за егоистичните свои и на поръчителите им интереси. Ето това е голата истина за голямата привързаност на досегашните български управници към ниските данъци.

И все пак, нашите поддръжници на ниските плоски данъци не са голословни. Те се опитват да използват някакви „аргументи” за привързаността си към тези данъци, с които смятат че са ощастливили българския народ. В резултат на това, сега у нас пръщи от „социална справедливост”, защото, както вече посочих, те считат плоските данъци за най-справедливи. Нека разгледаме тези „аргументи”.

Десните политици и икономисти твърдят, че с ниските „плоски” данъци се извеждат на „светло” доходите и печалбите и се плащат добросъвестно определените от държавата данъци. В резултат на това, казват те, въпреки ниските данъчни ставки, в бюджета постъпвали по-големи приходи, защото намалявали изкушенията за укриване на доходи и печалби. Позовават се отново на логиката на кривата на Лафер, за която стана дума по-горе. Вече близо 10 години повтарят пред неосведомените хора, че постъпленията в бюджета растат, благодарение на ниските плоски данъци. Правят го и до ден днешен.

Истината обаче е съвсем друга. И десните политици и икономисти я знаят, защото и те имат достъп до официалните данни, на които се позовавам аз. А данните на Министерството на финансите потвърждават, че бюджетните приходи не само не растат, а стагнират и в някои случаи дори намаляват. Данъкът върху печалбата (10”%) беше въведен на 1 януари 2007 г. През тази година постъпленията в бюджета от този данък са били  1676,6 млн. лева, а през 2014 г. са 1679,3 млн. лева. Голямо „осветляване” на печалбата нали! Цели 2,7 млн. лв. прираст в сравнение с 2007 г., т. е.за 8 години през които действа плоският данък върху печалбата.

Случило се е някакво друго събитие през 2015 г., което е увеличило приходите от данъка върху печалбата на 1860,4 млн. лева. През този период има бавен растеж на производството. Има подобрения в работата на предприятията. Направени са технологични, организационни, управленски и други нововъведения, водещи до по-големи печалби. Би трябвало да се повишава и ефикасността на данъчната администрация, осигуряваща по-добра събираемост, дори при неизменна данъчна система. Би трябвало постепенно да се подобрява и дисциплината на данъкоплатците от по-високо съзнание или от страх за наказания и т. н. Всичко това би следвало да води до далеч по-големи постъпления и без въвеждането на този, считан за „вълшебен” данък.

Убедителен прираст на приходите през тези 10 години обаче няма. Символичните подобрения през отделни години се дължат очевидно на други фактори. Тогава къде са резултатите от въвеждането на този данък, с които неговите привърженици ни заблуждават? Няма такива резултати! Няма „осветляване” на печалбата в предприятията.

Таблица 2. Постъпления в републиканския бюджет в млн. лева.
(Източник: Сайт на Министерство на финансите, раздел Статистика. Пояснения: Прирастът на постъпленията е спрямо предходната година.)

Години Корпоративен данък-постъпления Корпоративен данък-прираст Данък в/у доходите-постъпления Данък в/у доходите-прираст
2005 932,4 1248,6
2006 1206,4 +274,0 1324,6 +76,0
2007 1676,6 +470,2 1808,7 +484,1
2008 2059,6 +383,0 1950,6 +141,9
2009 1617,4 -442,2 2029,8 +79,2
2010 1242,5 -374,9 2012,7 -17,1
2011 1495,9 +253,4 2179,6 +166,9
2012 1478,1 -17,8 2297,7 +118,1
2013 1553,0 +74,9 2348,5 +50,8
2014 1679,3 +126,3 2596,6 +248,1
2015 1860,4 +181,1 2731,2 +134,6

Ако се обърнем към данъка върху доходите на физическите лица, въведен от 1 януари 2008 г. ще установим, че абсолютният прираст на постъпленията през предходната 2007 година, при по-висок и прогресивен данък, е бил 484,1 млн. лева. През 2008 – първата година от действието на новия данък е бил 141,9 млн. лева, които се дължат на премахването на необлагаемия минимум, а не на „осветляване” на доходите. През следващите няколко години има сериозни намаления на размера на постъпленията, последвани от подозрително големи колебания на прирастите до 2015 г.

Ако сравним първата (2008 г.) и последната (2015 г.) от действието на този данък, установяваме известно увеличение на годишните постъпления, което е доста скромно за такъв продължителен период. Това увеличение обаче се дължи на действието на голяма група фактори, за част от които споменах по-горе при данъка върху печалбата. Много е трудно да се докаже каква част от това увеличение се дължи на осветляване на доходите и изобщо има ли такова. Значителните годишни колебания пораждат допълнителни съмнения.

След като през всички разглеждани години действа факторът „нисък данък” и ако влиянието му е съществено, то би трябвало да доминира и да гарантира стабилно увеличение на постъпленията и по двата данъка. От данните личи, че има много големи колебания по години, а при данъка върху печалбата постъпленията през 2007 и 2014 г. са еднакви. От това следва, че ниските плоски данъци не въздействат осезателно за трайно и стабилно увеличение на постъпленияята, за да се почувства тяхното присъствие. През годините с появата на други фактори настъпват колебания в постъпленията. От това пък следва, че няма влияние на ниските данъци или ако го има, то е символично и се размива между въздействието на другите фактори.

Сигурно е едно. Ако изобщо има някакво подобрение в постъпленията, то не е в резултат на ниските данъци, а на съвместното действие на много фактори. Няма убедителни доказателства, че „осветляването” на доходите е между тях. Дори ако допуснем, че има някакво „осветляване”, то е слабо и не е между главните причини за увеличение на бюджетните приходи. Любителите на ниските плоски данъци произволно приписват на тях резултатите от въздействието на всички други фактори, за да докажат това, което им се иска да бъде доказано. В този си стремеж не се спират пред фалшификации и лъжи.

За доказване на зависимостта между нивото на данъчните проценти и размера на данъчните постъпления в бюджета либералните икономисти винаги се позовават на „кривата на Лафер”. Преобладаващата част от световните автори по тази тема се съмняват, че тя е доказала себе си. Дори самият Артур Лафер се въздържа от категоричното обвързване на неговото име с тази крива. Защото един и същ процент на данъчно облагане има различен ефект върху данъчните постъпления в различните страни. Намесват се множество икономически и неикономически причини. Тук не е времето и мястото да се спирам на тях.

Смея да твърдя, че „кривата на Лафер” не работи в България. Защото у нас има поговорка: „Законът е врата у поле. Глупците минават през нея, а умните я заобикалят”. Казват, че в Америка, Германия, Швеция и други страни много хора се гордеят, че плащат редовно данъците си. У нас се гордеят, когато не ги плащат или лъжат държавата. У нас е широко разпространен изразът: „И нулев да е данъкът, пак няма да го плащам”. Или вземете такъв дребен на пръв поглед факт: много пътници с трамваите в София на слизане оставят използвания си билет на седалката, за да бъде ползван от други, без да плащат. Има много икономически, психологически, исторически и текущи причини, за да е така. Не трябва да обвиняваме за това само народа си! Защото обикновените хора се отнасят към държавата така, както тя се отнася към тях. Дано настъпят промени при следващите поколения.

И по други поводи съм се убеждавал, че не всички правила и икономически инструменти по управлението на стопанството, които работят в Германия, Дания, Норвегия и други страни, работят и в България. Затова трябва да внимаваме при механичното копиране на техния опит. Опитите на един колега да доказва увеличението на постъпленията в резултат на ниското плоско облагане, с повишаването на броя на милионерите у нас, е несериозен като аргумент и не заслужава внимание. Няма по-пряко и по-надеждно доказателство за причинно-следствената връзка между новите данъчни ставки и постъпленията в бюджета, от данните в таблиза 2. А те не потвърждават наличието на такава положителна причинно-следствена връзка.

С най-ниските плоски преки данъци властите целят да оставят по-голямата част от новата стойност на бизнеса, за да я използва за инвестиции с които да осигурява по-висок растеж на БВП, по-голяма заетост, по-високи доходи. Защото, казват десните политици и икономисти, държавата била лош управленец и прахосник, а частникът – по-добър управленец и с по-рационално стопанско поведение. Съветниците на Президента Рейгън на времето бяха поставили в устата му благозвучния като езикова конструкция, но глупов израз: „Държавата не може да решава проблеми, защото тя самата е проблем”. Чудесни аргументи (с изключение на думите на Рейгън) ако бяха верни! Таблица 3. ще ни помогне да проверим:

Таблица 3. Разходи за инвестиции.
(Източник: НСИ. Статистически справочник за съответните години. Пояснение:  Не соча данни за 2008 и 2009 г., понеже са кризисни и не са показателни за инвестиционната активност.)

Години Инвестиции-млрд. лв
2007 21,9
2008
2009
2010 16,2
2011 17,9
2012 19,1
2013 18,1
2014 15,7
2015 18,2

Нашата практика не потвърждава наличието на повишена инвестиционна активност след въвеждането на ниските плоски данъци. През предкризисната 2007 г., т. е. преди тяхното въвеждане, инвестициите у нас са били 21935,0 млн. лева. През 2010 и следващите години, въпреки официалните твърдения за икономически растеж, има рязък спад на инвестициите, който не е преодолян и до сега в условията на ниски плоски данъци. При това, част от инвестициите през последните години са от оперативните програми на ЕС, които нямат нищо общо с данъчното облагане. Ако не бяха тези допълнителни източници инвестициите щяха да са още по-малки.

При рязкото намаление на данъците върху доходите и печалбата след 2007-2008 г., на разположение на бизнеса остават ежегодно поне по 4-5 млрд. лева допълнителен ресурс. Като изхождаме от предкризисната 2007 г. ако съществена част от този ресурс се насочваше за инвестиции, през последните години те би трябвало да са около 25-26 млрд. лева. А са 16-18 млрд. лева.

Къде са 30-те млрд. лева, получени от българския бизнес през последните шест години в резултат на по-ниските данъци, след като не ги намираме между инвестициите? Къде, освен да са използвани за паразитно потребление, за финансиране на корупция и престъпност, за трансфери в чужбина, за ограничени спестявания в банки или в ценни книжа и т. н. За всичко друго, но не и за инвестиции, растеж и заетост в България. Класацията на Световния Икономически Форум по конкурентоспособност, която поставя нашите фирми между последните в света, е доказателство за това. Който се интересува за подробности може да отвори сайта на Световния Икономически Форум – Глобален доклад по конкурентоспособност, раздела за България, сс.130-131 (WEForum, Global Competitiveness Report 2016-2017).

Привържениците на ниските плоски данъци ни внушават от години, че те ни правят по-привлекателни за преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ). Техният приток щял да се увеличи, щели да растат производствените инвестиции, да се ускорява растежът на БВП, да расте заетостта, доходите, да се повишава техническото равнище на нашата икономика, да се засилва производственото коопериране на наши фирми с реномирани западни компании. И това би могло да е добре в някои случаи, ако беше вярно. Казвам «в някои случаи», защото опитът на нашата и на други страни с ПЧИ е доста противоречив.

Между въвеждането на ниските плоски данъци и потока от ПЧИ обикновено има лаг във времето. Необходими са 2-3 години докато чуждестранните инвеститори научат за нашите привлекателни данъци, докато проучат надеждността и стабилността на правната ни система, наличието на инфраструктура, на квалифициран персонал, защитеността от престъпност и корупция, докато намерят подходящи проекти за инвестиране и т. н. Поради това представям тук притока на ПЧИ от 2010 г. насам (виж таблица 4.)

Таблица 4. Приток на ПЧИ в България.
(Източник: сайт на БНБ, раздел Статистика.)

години млрд. евро
2010 1,17
2011 1,48
2012 1,32
2013 1,38
2014 1,16
2015 1,69

Няма доказателства, че ниските преки данъци в нашата страна са подействали за привличане на повече ПЧИ. С най-ниските ни преки данъци в ЕС, би трябвало да се очаква възходящ тренд в инвестиционния поток към нас. Такива признаци през последните 6 години няма. Всеки икономист знае, че привлекателността на една страна за що годе надеждни по качество ПЧИ се предопределя от много фактори. Ниските данъци са само един от тях, при това не най-важният. Защото дори те да излъчват някакви позитивни сигнали към чуждестранните инвеститори, достатъчно е в съответната страна да действа така нареченият «данък корупция», за да се неутрализира всичко положително и сериозните чужди инвеститори да заобикалят тази страна. Нещо подобно се случва и с нас. Това показва, че ниските данъци сами, без наличието и на другите условия не могат да играят важна роля за привличане на ПЧИ.

Въз основа на изложеното до тук безспорният извод е, че ниските плоски данъци до сега не допринасят за развитието на българската икономика. По-скоро обратното, защото я лишават от ресурси. «Аргументите» на техните привърженици не се потвърждават. Освен че са антисоциални, тези данъци са и антиевропейски. Ненормално е в една страна член на ЕС като нашата, данъкът върху печалбата да е 10%, при среден за общността около 30-32%. Ненормално е данъкът върху доходите на физическите лица у нас да е 10% и без необлагаем минимум, докато във всички други страни членки има необлагаем минимум, а средният данък е около 40%. При такива различия и в условията на общ Европейски пазар, даваме основания на другите страни членки да ни обвиняват в нелоялна данъчна конкуренция и дори в данъчен дъмпинг.

Други европейски страни вече оказват натиск върху нас за повишаване на преките ни данъци. Нашите управници и медиите си мълчат за това, но Бойко Борисов го призна  публично в началото на ноември тази година. Това произтича и от самата логика на интеграционните процеси, особено в Еврозоната, към която някои сънародници ни съветват да бързаме, при положение, че нейното бъдеще не е сигурно. В Еврозоната, която е икономическото ядро на Европейския съюз, са недопустими такива големи различия в данъчната политика.

В ЕС протичат всеобхватни интеграционни процеси в икономиката и извън нея. Това важи и за интеграцията в данъчната политика. Твърденията на нашия министър на финансите преди десетина дни, че и другите страни членки на ЕС вече се ориентират към плоски данъци, не отговарят на истината. Той знае, че това не е вярно, но заблуждава българските граждани. То би било наистина странно – новите членки на ЕС от Източна Европа, които прилагат такива данъци, да диктуват данъчната политика на целия ЕС, при положение че произвеждат нищожен дял от БВП на общността,. Това звучи несериозно.

Плоски данъци в Европа има само в източно-европейските страни, където е присъствал МВФ в миналото. С изключение на Албания и Черна гора , те са далеч по-високи от нашите 10%. За данъка върху доходите варират между 13 и 22%, а за данъка върху печалбата между 12 и 25%.

Разтревожени от нарастващото неравенство по света, цивилизованите държави се ориентират към мерки за овладяване на този опасен процес. Наред с новата по-гъвкава политика по доходите, прогресивното облагане е един от ефикасните инструменти за смекчаване на растящото неравенство. Бъдещето в данъчната политика е към умерено прогресивно облагане, а не към ниските плоски данъци от 10%, нито към прекалено високите прогресивни данъци от 50-60 и повече процента.

Проф. Иван Ангелов, член-кор. на БАН, източник: в-к „Дума”

10th May2016

Предложение за икономическата политика на БСП

by Черно и Бяло

Открито писмо до делегатите на 49-тия конгрес на БСП

Проф. Иван АнгеловУважаеми делегати,
БСП загуби доверието на стотици хиляди хора през последните 15-20 години.
Най-ефикасно то можеше да бъде възстановено с действията ѝ през 2013-2014г., когато беше на власт. (more…)

15th Mar2016

Масовото преселение към Европа – причини и следствия

by Черно и Бяло

Масовите миграционни потоци могат да се ограничат само ако се отстранят причините, които ги пораждат!

Проф. Иван АнгеловЗа да разберем едно явление трябва да го изследваме комплексно – от първопричините до крайните последствия. Опознаването на причинно-следствените връзки позволява да се разбере дълбоката същност на явленията и да се намерят ефикасни решения на проблемите, които те пораждат.

 

  1. Причините

На 2 септември 2015г., когато публикувах в ДУМА статията „Миграционния пожар трябва да гасят тези, които го запалиха”, се

ръководех от това желязно правило. Подзаглавието на статията гласеше: „Американските власти са главният виновник за сегашното масирано преселение от Африка и Азия към Европа”. Там и в последвалите разширени варианти на статията (виж публикация № 272 в моя сайт в интернет на адрес  www.iki.bas.bg/CVita/angelov/index.htm ) анализирах масовото преселение на стотици хиляди хора от Африка, Близкия и Средния Изток към Европа.

Започвам отново с въпроси за изясняване на причините и последствията от настоящото голямо преселение към Европа:

  • Защо възникна това преселение и защо сега, а не в друго време?
  • Защо миграционните потоци започнаха от тези, а не от други страни?
  • Защо масовите потоци от мигранти не идваха пряко и веднага от обхванатите от конфликти страни, а в голямата си част, след едногодишен или по-дълъг престой в междинните лагери в Йордания, Ливан и Турция?
  • Защо мигрантите се насочиха към Европа, а не в други посоки, например по-близките им Саудитска Арабия и страните от Залива?
  • Защо потоците бяха така добре организирани, а участниците в тях така пълно информирани, напомняха за поканата на г-жа Меркел, бяха снабдени с карти и други пътеводители, някои дори на арабски език?
  • Защо в мигрантските потоци преобладаваха млади здрави мъже с впечатляващи количества западна валута, жените и децата бяха малко, а възрастни изобщо нямаше?
  • Защо Турция, известна с ефикасните си органи на сигурността, допуска трафикантите така лесно да се организират и да напускат нейния Егейски бряг с лодки към гръцките острови?
  • Защо тези уж кротки, наплашени и измъчени хора бяха често така агресивни, разбиваха гранични ограждения и нападаха гранични полицаи?
  • Защо властите в Германия, Швеция, Австрия, Франция и други европейски страни инструктират медиите да не съобщават или да смекчават истината за престъпленията на мигрантите в техните страни? Напоследък научавам от социалните мрежи в интернет за широко разпространени изстъпления, включително и палежи на коли по улиците в Стокхолм и други шведски градове.
  • Как ли ще се държат тези хора с властите в страните, които са ги приютили, в бъдеще, когато станат по-многобройни и придобият самочувствие?
  • Как ще се отнасят те към християните в Европа, когато мюсюлманите станат тук десетки милиони, след като сега ги считат за „неверници” и ги гонят масово от Близкия Изток, където християните живеят от хиляди години?
  • Как ще се държат с другомислещите в плуралистична и демократична Европа, когато станат по-многобройни, след като сега режат главите на иначе мислещите?
  • И така нататък – поредицата от подобни въпроси е безкрайна.

Главните причини за мащабното преселение към Европа са две:

Първата и най-дълбоката е масовата оскотяваща бедност в Африка, Близкия и Средния Изток и свързаната с това нарастваща социална поляризация между Севера и Юга, а също и вътре в страните от Юга и Севера. Едни са обаче последствията от социалната поляризация в богатата Северна и Западна Европа и други в Африка и Близкия Изток. Бедният гражданин в Германия, Дания или Швеция живее далеч по-добре от бедните и дори от хората със средни доходи в Африка. А обедняващият беден африканец или пакистанец оскотява и се превръща в скелет от кожа и кости. Такива само в Африка има десетки и дори стотици милиони. Много е писано по причините за тази бедност и за нарастващото световно неравенство.

От електронните медии, от социалните мрежи, а също и от разкази на познати, бедните в Африка и другите региони на света научават как живеят хората в Европа. Там се разказват легенди за щастливия живот в богатата Европа. Ние българите познаваме това чувство и от собствен опит до преди 26 години, наблюдавайки лъскавите витрини на Западна Европа по телевизията, списанията и разказите на очевидци. Ние обаче не можехме тогава да видим и разберем, че зад това благоденствие се крие упоритият труд на стотици милиони хора и предприемчивостта на много поколения в продължение на столетия. Това не го виждат сега и бедните хора от Африка и Азия. Тук, разбира се, важен „принос” за африканската и азиатската бедност има и поведението на политиците и на богатия бизнес от Европа и Америка към тези страни

На бедните хора от тези континенти им се иска да споделят част от щастливия живот и мечтаят да се преселят в Европа. И в това не могат да бъдат упреквани. То се превръща в лелеяна мечта за стотици милиони оскотяващо бедни. Този процес е постоянен и умерената миграция не е спирала. И никога няма да престане.

Този блян се натрупва с годините и те чакат подходящ момент, когато събират оскъдния си багаж в една торбичка и подмамени от изобретателни трафиканти, тръгват към мечтаната Европа. Нищо не може да спре тази стихия от отчаяни изстрадали милиони хора, мечтаещи поне за малко щастие за себе си и още повече за децата си. Дори моретата с големите рискове за живота им не ги спират.

Чашата прелива, когато се появи втората причина – разрушаването на крехките държавни институции в техните страни чрез брутални военни интервенции по суша и по въздуха или подклаждани от вън граждански войни, разширяване на хаоса и липсата на елементарни условия за живот и оцеляване. Това се изрази през последните десетилетия в организираната от правителствата на САЩ и някои западноевропейски страни прословута „Арабска пролет” в Тунис, Либия, Египет, Судан, Сирия, Иемен, а също и в събитията преди това в Сомалия, Еритрея, в Южен Судан. Оправдаваше се с „износа на демокрация” от американски и европейски тип, със „защита на гражданските права” по западен модел и много други фалшиви и лицемерни клишета.

Част от тези събития бяха предшествани от голямата лъжа на президента Буш и на премиера Блеър пред целия свят за „оръжията за масово поразяване”, като претекст за нахлуване в Ирак. За „обуздаването на талибаните”, като оправдание за нахлуването в Афганистан. За „големите диктатори и убийци на собствените си народи” Муамар Кадафи и Башар Асад за оправдаване на нападенията над Либия и Сирия и т.н.

Никакъв укор обаче нямаше към „великите демокрации” в Саудитска Арабия (където режат глави на осъдени и други опоненти, режат ръце за кражби, жените нямат право да гласуват и трябва да се обличат по строго определен начин и т.н.) и в държавите от Залива. Защото според Запада има „добри и лоши диктатори”. Техните послушни приятели и марионетките са добри диктатори. А непослушните и независимите политици са лоши диктатори.

Истинските причини бяха други, но те грижливо се прикриват. Познават ги предимно специалистите и по-любознателните. Например главната причина Башар Асад да се превърне от близък приятел на Ердоган и арабски диктатори и на западни политици, в отявлен враг и „масов убиец на 250 хиляди сънародници” е отказът му през 2011г. да допусне изграждането на газопровод през Сирийска територия от Катар до брега на Средиземно море.

Активна роля на място играеха и продължават да играят като помагачи на Ислямска държава, на Ал-Нустра и други  бандитски движения, правителствата на Саудитска Арабия, Турция, Катар и част от държавиците в Залива.

Докато съществуваше двуполюсен свят Съветският съюз защитаваше пряко някои от тези приятелски му страни и упражняваше задържащо въздействие върху поведението на американските и западноевропейските власти спрямо други „непослушни” държави. С разпадането на Съветския съюз тези задръжки изчезнаха и най-консервативните западни кръгове получиха пълна свобода за действия. Те определяха кое е „добро” и кое е „лошо” и го натрапваха на света. Тези, които го приемаха безропотно бяха „добри”, а онези, които имаха собствено мнение – „лоши”. Към „непослушните” прилагаха други средства за „убеждение”, чрез своите самолети, ракети и танкове, които струваха живота на стотици хиляди хора и принудителната миграция на други десетки милиони и масови разрушения от военните действия. Сирия е една от тях. Но за това сега обвиняват Башар Асад и подобни нему непослушни арабски политици. Макар че главните виновници са другаде.

В мощните миграционни потоци към Европа участваха две групи хора. Първата, по-малката (до 30-35%) са бягащите от военните действия, разрушенията, хаоса, несигурността за живота им. Между тях има жени и деца, които се показват на преден план в медиите, за да пораждат състрадание. Те са истинските жертви на режисирания гигантски политически театър-трагедия за милиони хора. Няма обаче възрастни хора, което е доста подозрително.

Втората по-голяма група (65-70%) са предимно млади здрави хора на възраст между 20 и 50 години. Част от тях са напуснали дребния си бизнес или скромни професии в родината и търсят по-успешна реализация в Европа. Други са изстрадали бедни хора, търсещи по-нормален живот за себе си и за децата си под влияние на видяното или чутото за благоденствието в Европа.

Специалните служби на САЩ в редица случаи са били преки подбудители и организатори на мигрантските процеси и в насочването им към Европа. В други случаи са го правели чрез подставени и платени лица, които са насочвали потоците към Европа. Защото Европа е техният най-мощен икономически конкурент с по-голям БВП, като обем, от този на САЩ. Дълбоко в себе си американският бизнес и техните политици никога не са желаели, не желаят и сега силна и независима Европа. Още по-малко Европа (или важни европейски държави) като потенциални партньори и не дай боже – съюзници на Русия, на основата на взаимната им икономическа допълнимост и по други причини.

  1. Последствията

Мощните миграционни потоци са ефикасен инструмент за дестабилизация, отслабване и дори обезкръвяване на Европа за десетилетия напред. Мощно средство за неутрализиране на християнската религия. За „разводняване” на националната идентичност, която е много силна в Европа от столетия. Ние го виждаме сега с очите си. Това не може да не е известно на средно интелигентните европейци. Още повече на най-интелигентните европейски граждани – във и извън политиката, на които не е безразлична съдбата на техните държави и народи.

Миграционните потоци завариха неподготвени ръководителите на ЕС и на страните членки. Федералният канцлер на Германия дори ги покани да идват и ги посрещаха като скъпи гости. Тези думи на г-жа Меркел отекнаха широко всред стотици милиони хора в Африка и Азия и ще бъдат помнени с години. Състраданието в началото преобладаваше в повечето европейски страни, включително и у нас. Европейските политици и обикновените граждани не познаваха в началото мащабите на преселението, структурата на участниците в него, опасните икономически, социални, религиозни, ценностни, духовни, битови и други последствия от пристигането на стотици хиляди непознати хора от други светове, други репигии, с други ценностни системи.

Не личеше, че европейските политици си дават сметка за истинските причини за преселението. Ако се съди по публичното им поведение те и сега не личи да са наясно за истинските първопричини. Или само си дават вид, че е така. Те насочиха вниманието си върху посрещането, временното настаняване, разпределението по страни по така наречения „квотен принцип”, без да се съобразяват с волята на правителствата и народите на тези страни. Само няколко европейски правителства участваха пряко или косвено през последните 10-15 години във вземането на решенията, дестабилизирали много арабски и други страни и предизвикали масовата миграция, а сега започнаха да изискват от всички членки на ЕС да плащат цената. Това не можеше да не предизвика недоволство всред народите и достойните политици в Европа.

С увеличаването на броя на мигрантите, които превишиха един милион души през 2015г., започнаха да се проявяват негативните последствия от масовото пристигане на толкова много и толкова различни хора от други светове. Тези повече от милион човешки същества сега очакват достъп до работни места на европейските пазари на труда, където и до сега има голяма безработица. Това неизбежно ще потиска заплатите на търсещите работа европейски граждани. Имигрантите ще искат и достъп до социалните програми на европейските страни, създавани в продължение на много десетилетия, за които новите гости нямат никакъв принос. Това неизбежно ще наложи преразпределение на ограничените средства в тези програми и ще намали помощите, получавани от отделните бедни хора. При такива огромни мащаби това не можеше да не породи конфликти. С пристигането на още мигранти през тази и следващите години, напрежението в социалния сектор ще расте и конфликтите ще се изострят.

Очакваните скандали от толкова много и така различни пришелци започнаха да се случват. Настроенията към мигрантите вече охладняват. Опожаряват сгради в които те са настанени. Нарастват споровете между правителствата на страните членки: по прилагането на „квотния принцип”, по започналото изграждане на вътрешни и по необходимостта от укрепване на външните граници, по прилагането на недомислените решения от Дъблин – 3, по липсата на помощ за Гърция, изоставена сама срещу имигрантските вълни, по затварянето на балканкия коридор за мигрантите, по изпращането на военни патрулни кораби на морската граница между Гърция и Турция, по странната роля на Турция в регулирането на мигрантския поток и толерантното й третиране от ръководителите на Европа и т.н.

Говореше се за всичко, освен за най-важното – причините за масовото преселение. Това продължава и до ден днешен. А не се ли насочи вниманието към причините миграционният проблем не може да бъде решен. Насаме със своята съвест европейските ръководители може би съзнаваха, че главната отговорност пада върху правителствата на САЩ и няколко техни най-близки европейски съюзници – главно Франция, Великобритания и Германия. Никой обаче нямаше куража да каже на глас, че настоящите миграционни процеси са породени главно от властите на Америка. Всички го знаят, но всички мълчат! Какъв позор! И това са хора от чиито действия зависи животът на 500 милиона граждани в страните от ЕС!

Посочените по-горе, а и много други още по-дискредитиращи правителствата на САЩ и на някои западноевропейски страни факти, са известни на настоящите ръководители на ЕС и на страните членки, но те мълчат. Знаят ги, но мълчат. Част от тях са лично замесени и съотговорни за истинските причини за преселението. Други мълчат поради съюзническа солидарност с виновниците за преселението. Трети са хора без елементарен човешки и политически морал, които не се колебаят да обвиняват Русия, като причинител на миграцията от Сирия с въздушната помощ за легитимното сирийско правителство. Въпреки че Русия е там едва от няколко месеца, а преселението започна преди няколко години. И въпреки това обвиняват Русия! За щастие, знаят ги и милиони други хора в Европа и извън нея и наверно си правят съответните изводи за морала на политиците, които управляват Америка и Европа.

Това странно поведение на европейските политици продължава и сега. Известно е, че главен източник на мигранти са Либия, Ирак, Афганистан, Сирия, Йемен, т.е. там, където американската пряка намеса от години беше най-брутална и последствията най-тежки. Това обаче се премълчава. Активни помощници на САЩ в Близкия Изток са Саудитска Арабия, Турция, Катар и някои страни от Залива. Те, заедно с Америка участваха в създаването на така наречената Ислямска държава, снабдяват я с оръжие, набират, обучават и лекуват наемници, изкупуват крадения от нея петрол, изкупуват и препродават крадени уникални произведения на античното изкуство от окупираните райони на Ирак и Сирия, осигуряват стотици милиони долари на ИЗИЛ. Това също е добре известно, но и за него се мълчи. В най-добрия случай се шепти.

То продължава дори и сега, след подписването на споразумението между Русия и САЩ от средата на февруари 2016г. за примирие в Сирия. Турция нарушава ежедневно това споразумение с обстрелване на сирийска територия, доставка на оръжие, прехвърляне на наемници през границата, но и за това се мълчи или се говори шепнешком. Нещо повече, Турция формално участва в ръководената от САЩ коалиция за борба с ИЗИЛ, т.е. хем ѝ помага, хем „воюва” срещу нея. А на моменти е на крачка от сблъсък с Русия. И за това има почти повсеместно мълчание на Запад – от политиците, от медиите, от политическите анализатори.

Трудно ми е да кажа до къде ще се стигне ако странното двулико поведение на Америка и Европа продължава. Ефикасната намеса на Русия в помощ на законното правителство на Сирия изненада Запада и принуди някои от тях да смекчат позицията си. Дори Америка стана по-сговорчива в отношенията си с Русия. Без успешната руска въздушна намеса сега нямаше да има споразумение между САЩ и Русия за примирие в Сирия. Успешната руска намеса в Сирия доведе довчерашните ожесточено враждуващи страни на масата са преговори. Това също е известно на всички. Но и за него официалният Запад мълчи!

Обстановката около Сирия се усложнява допълнително поради провокативната роля на Турция, която поражда опасни рискове от пряк сблъсък с Русия с непредвидими последствия за региона и за света. Европейските ръководители си затварят очите не само спрямо поведението на САЩ. Те правят същото и спрямо провокативната политика на Турция, както по конфликта в Сирия, така и спрямо Европа с регулираното пропускане на големи групи мигранти и заплахите за пускане на още повече. Непонятно защо ръководителите на Европа мълчат, въпреки странното поведение на Турция в региона. Турция е главният дестабилизатор в Близкия Изток сега, а това създава условия за още по-мащабни мигрантски потоци към Европа през близките месеци и години. Главният потърпевш от това ще бъде Европа.

Турция може да играе сега ключова роля за ограничаване на мигрантските потоци. Тя обаче прави обратното – помага на наемниците в Сирия да продължават войната и обстрелва сирийските кюрди, които воюват ефикасно срещу ИЗИЛ, с което подклажда миграцията към Европа. Тя не взема и по-ефикасни мерки на своя територия за тяхното ограничаване по пътя към Европа. Странно е, че европейските ръководители обвиняват за това повече Гърция, която е жертва на двуликата политика, за това, че приемала мигранти на островите си, а не Турция – авторът на тази политика, която мълчаливо ги изпраща от бреговете си в Мала Азия. Дори й обещаха три милиарда евро за по-конструктивна роля, каквато тя до сега не изпълнява. На срещата на високо равнище в Брюксел на 7 и 8 март 2016 г. сумата беше увеличена на 6 милиарда евро, заедно с редица други отстъпки на ЕС.

И още нещо далеч по-опасно. Турция иска не само пари за евентуално по-конструктивно поведение в миграционния процес, но и други придобивки: въвеждане на безвизов режим за турски граждани в ЕС от средата на 2016г., ускоряване на преговорите за присъединяване към ЕС, независимо от спазването на критериите от Копенхаген и т.н. Обвързването на миграционните процеси с интеграцията на Турция в ЕС (два съвсем различни по характер процеса) означава изнудване на ЕС от страна на Турция. Да вземем само евентуалните последствия от безвизов режим. Доколкото ми е известно Турция има либерален визов режим с източните си съседи, който граничи с безвизовия. Можете ли да си представите какво ще се случи с миграционните процеси при силно либерализиран или безвизов режим от Европа през Турция до Близкия изток? Прибързаното присъединяване на сегашна Турция към Европейския съюз би имало още по-широкообхватни, по-сложни и по-опасни последствия!

Европейските ръководители трябва да променят методите си за търсене на решение на мигрантската криза. Това означава – да се обърнат към причините, а не да се занимават безплодно с последствията от мигрантските потоци. Прилагането на квоти за разпределение на мигрантите, възстановяването на вътрешните граници, дори определянето на външни граници или изпращането на войската да охранява сухопътните граници и на военни кораби в Егейско море, не осигуряват решение на кризата, докато не бъдат преустановени или поне драстично ограничени мигрантските потоци от техните първоизточници. Това е толкова просто и толкова очевидно! Недоумявам защо европейските политици продължават да си затварят очите пред очевидните факти!

  1. Решението

 Необходими са две фундаментални решения на кризата: краткосрочно и дългосрочно

Първо, краткосрочно – чрез най-скорошно прекратяване на въоръжените конфликти в Сирия, Ирак, Либия и Йемен и създаване на относително спокойна обстановка за завръщане на мигрантите в родните им страни през близките години. Най-сериозно е положението в Сирия и Йемен, където и сега се води война. Убеден съм, че емигрантите ще се завърнат, макар че в страни като Сирия не е останал здрав камък върху камък. Това е напълно съсипана държава, в резултат на акушираната от американските власти „Арабска пролет” и участието на десетки хиляди наемници от 50 и повече държави във войната срещу легитимното сирийско правителство.

Докато трае този омиротворителен процес трябва да се създадат подборни центрове на границите на размирните страни, т.е. в Турция, Ливан, Йордания, Египет, Тунис, Алжир, където кандидатите за емиграция да се разделят на икономически и на прокудени от военните действия. Първите да се връщат безапелационно още там, а вторите да се допускат за временна имиграция в Европа до възстановяване на мира в техните страни, когато и те или повечето от тях ще трябва да се върнат обратно в своите страни.

Другата част на краткосрочното решение се отнася до икономическите имигранти, вече пристигнали в различни европейски страни. Ако Германия и още няколко страни предпочитат, могат да ги задържат. Особено Германия, която е в сложна демографска ситуация поради ниска раждаемост и недостиг на младо население. Плодовитостта на жените в Германия през 2013г. е била 1,39, при 1,48 в България и 1,55 средно за ЕС. Най-младото поколение – от 0 до 14 години са едва 13,1% във възрастовата структура на нейното население, при 13,7% в България и 15,6% средно за ЕС. Германският показател е най-ниският в ЕС.

Повечето европейски страни наверно ще ги изпратят в родните им страни. Това ще бъдат може би десятки и дори стотици хиляди хора, които ще се съпротивляват на такива мерки. То ще струва и много скъпо. Ако подборът беше направен още в началото, преди да навлезат в ЕС, щеше да е по-лесно, по-малко болезнено и по-евтино. Поради липса на прозорливост и тоталната обърканост на европейските ръководители беше допуснато хаотично навлизане на стотици хиляди икономически мигранти, чието изпращане сега обратно ще бъде много трудно и скъпо. Дори само този факт е достатъчен, за да се разбере какви хора управляват сега Европа!

По преценка на различни световни агенции поне 50-60 млн. бедни хора от Африка и Азия са готови още тази и следващите няколко години да се запътят за Европа. А през близките 15-20 години – около 150-200 млн. души. Тяхното приемане обаче би означавало политическа, социална, икономическа, религиозна и духовна катастрофа за Европа и за света. Европа не може да приюти всички бедстващи хора от Африка и Азия. Тя не е и единственият виновник за тяхната трагедия. Това е абсурдно дори да се помисли!

Тези нереалистични до абсурдност очаквания бяха създадени или подсилени от поведението на европейските ръководители през 2015г. Начинанието е било добре замислено и отлично изпълнено в някои секретни задокеански служби. Жалко, че това не се разбира (или е по-вероятно да се знае и разбира, но не се огласява) от сегашните европейски ръководители, които не смеят дори да назоват публично името на държавата, чиито служби им скроиха този гигантски миграционен скандал, който може да трае много години!

Тази държава се нарича United States of America. Никоя друга държава не притежава капацитета да замисли, изработи и осъществи такова гигантско начинание с разбунването на по-голямата част от арабския свят от Атлантика до Индийския океан, променило съдбата на стотици милиони хора. Тази нерационална политика на европейските лидери продължава и сега в началото на 2016 г. с големи отстъпки на Турция.

Второ, дългосрочно – чрез изготвяне и незабавно пристъпване към изпълнение на мащабни програми за подпомагане на ускореното икономическо и социално развитие на бедните страни в Африка и Азия през следващите 30-40 години. Това ще осигури работа, доходи, здравеопазване и образование на стотици милиони хора в тези страни и те няма да търсят спасение от бедността в емиграция към Европа, Америка и други богати региони на света.

Само подобряването на условията на живот в тези страни може да задържи там стотици милиони млади хора. Ако това не стане дори най-охраняваните железобетонни външни и вътрешни заграждения в Европа не могат да я опазят от нарастващите вълни от гладни, отчаяни, омерзени и озверяли хора, които ще напират да влязат в този райски за тях кът и да вкусят от европейското благоденствие през следващите десетилетия.

Рано или късно сегашните въоръжени конфликти в Северна Африка и Близкия изток ще затихнат и едната причина за масовото преселение към Европа постепенно ще затихне до символичен минимум. Оскотяващата бедност обаче ще остане и дори ще се изостря, ако не се вземат радикални мерки за помощ от богатите страни. А бедността е по-важната, по-дълбоката и по-трайната причина за масовото преселение. Представете си какво би означавало това за Европа през следващите десетилетия, ако не се започне веднага с мащабни дългосрочни оздравителни мерки в този беден регион.

На тази тема е говорено и писано премного по света през последните 50-60 години, но е направено твърде малко. Вместо да се ограничава, социално-икономическата пропаст между Севера и Юга се разширява и задълбочава. Тази огромна тема не може да бъде предмет на скромна статия, като настоящата.

Ускореното икономическо и социално развитие на бедните страни в Африка и Азия може да се постигне главно с техните национални усилия. Те обаче се нуждаят от далеч по-голяма помощ на богатите страни от Европа, Америка и Япония. Помощ ще бъде и ограничаването на настоящото  открито и по-рафинирано ограбване на африканските и азиатските държави от богатите страни чрез неравностойната търговия, манипулираните цени, преките чуждестранни инвестиции и други съвременни методи. По начините за оказване на такава помощ също е писано много. Нужна е обаче действителна политическа воля от богатите страни, за която също много е говорено, обещавано, но твърде малко е направено.

Достатъчно е да напомня за шокиращото заключение на последния Световен икономически форум в Давос, Швейцария през януари 2016г., че само 1% от хората в сегашния свят притежават толкова, колкото останалите 99%. Това заключение не се нуждае от коментар! Никакви стени не могат да опазят богатата Европа от предстоящото (рано или късно) разгромно нашествие на тези 99%. Европа и Америка трябва да се вразумят докато не е станало късно и за самите тях!

Проф. Иван Ангелов
Член-кор. на БАН

 

25th Feb2016

Демографската катастрофа на България все още може да бъде избегната

by Черно и Бяло

България е пред изчезване като народ и държава към края на настоящото и началото на следващото столетие.

България е в тежка демографска криза. Някои специалисти не без основание твърдят, че сме в демографска катастрофа. Населението ни се топи. Това личи от преброяванията от 1887 година до сега и особено през последните 30 години (виж таблица 1.)

Таблица 1. Население на България според преброяванията

Година на преброя-

ването

Брой на населението –

хил. души

31.12.1887 г. 3154
31,12.1892 г. 3341
31.12 1900 г. 3744
31.12.1905 г. 4036
31.12 1910 г. 4338
31.12 1920 г. 4847
31.12 1926 г. 5479
31,12 1934 г. 6078
31,12.1946 г. 7029
1,12 1956 г. 7614
1.12.1965 г. 8228
2,12.1975 г. 8728
4.12.1985 г. 8949
4.12.1992 г. 8487
1.03 2001 г. 7929
1.02 2011 г. 7365

Източник: НСИ

Според оперативната отченост на НСИ максимумът 8992 хил. души беше достигнат в 1989 г. В края на декември 2015 г., пак според НСИ, сме около 7160 хил. души. Напоследък намаляваме с 40-44 хил. души годишно. Като се има предвид високата инерционност на този показател, влиянието на други трайни неикономически фактори и при запазване на сегашните тежки условия на живот, темпът на стопяване на населението ще се запази през следващите 10-15 години. А при евентуално влошаване на условията – ще се ускори и задълбочи.

Главните фактори за намаляването на населението са два: отрицателният естествен прираст поради високата смъртност и ниската раждаемост (виж таблица 2.), и голямата емиграция. Отрицателният естествен прираст определя около две трети от намалението на населението. Тук ще се спра само на него. Засега приемам условно, че през следващите десетилетия балансът между емиграция и имиграция ще е нулев. А той едва ли ще остане такъв и това може да влоши още повече нашето положение.

Ако сегашната разлика между умирания и раждания (41367 повече умирания в 2014 г.) и спадане на населението в 2014 г. с 43479 души в сравнение с 2013 г. се запази ще намалеем до около 3.5 млн. души в края на века. При неблагоприятния възрастов състав (виж таблица 4. за България) и ако продължават дълго лошите условия на живот, може да се свием още повече. Очаква се ромите да станат тогава най-голямата етническа група, турците – втора, а българите – трета. През последните 26 години по броя на населението вече се върнахме на равнището на 1946-1947 г., т. е. с около 70 години. В края на настоящото столетие ще се върнем 200 години назад по броя на населението, а по качеството му – още по-назад, като имам предвид някои структурни аспекти на текущата демографска ситуация.

 

Таблица 2. Раждаемост, смъртност и естествен прираст на населението в България

Година Раждаемост Смъртност Естествен прираст
1990 12,1 12,5 -0,4
1995 8,6 13,6 -5,0
2001 8,6 14,2 -5,6
2005 9,2 14,6 -5,4
2006 9,6 14,7 -5,1
2007 9,8 14,8 -5,0
2008 10,2 14,5 -4,6
2009 10,7 14,2 -3,5
2010 10,0 14,6 -4,6
2011 9,6 14,7 -5,1
2012 9,5 15,0 -5,5
2013 9,2 14,4 -5,2
2014 9,4 15,1 -5,7

Източник: НСИ
Пояснения: Раждаемостта и смъртността са в промили (на 1000 души от населението), а естественият прираст е разликата между смъртност и раждаемост. Отрицателният знак в последната колона означава, че умрелите са повече от новородените и населението намалява.

 

През 2013 г. средната продължителност на живота в ЕС е била 80,6 години, а у нас 74,9 години. По-висока е била тя в Испания – 83,2 години, Швейцария – 83, Франция – 82,4, Швеция – 82, Гърция – 81,4, Германия 80,9 и т.н. По-ниска от нашата е била само в Литва – 74,1 години и в Латвия – 74,3. В съседните ни страни картината е пъстра, но по-добра от нашата: в Турция – 78,2 години, Унгария – 75,8, Македония – 75,5, Сърбия – 75,3, Румъния – 75,2.

Средният коефициент на раждаемост в ЕС е бил 10,0 промила, а у нас 9,2. По-висока е била раждаемостта в Ирландия – 15,0 промила, Франция – 12,2, Великобритания – 12,1, Швеция – 11,8, Норвегия – 11,6, Белгия – 11,2, Финландия – 10,7, Холандия – 10,2 и т.н. По-ниска от нашата е била само в Португалия – 7,9 промила, Германия – 8,4 и Италия – 8,5. В съседните страни има големи различия: Турция – 16,8 промила, Македония – 11,2, Сърбия – 9,2, Румъния – 9,1, Гърция – 8,6. Близко сме до средния коефициент на раждаемост в ЕС, но той не е добър ориентир, понеже те самите са в предкризисно състояние.

Важен показател за демографската ситуация във всяка страна е броят на живо родените деца от една жена (виж таблица 3.).

Таблица 3. Плодовитост на жените в Европа
табл.3
Източник: Eurostat
Пояснение: Числата в таблицата показват колко живо родени деца се падат на една жена по години. Знакът „:” означава, че няма данни за съответната година.

 

Тази таблица заслужава внимание по няколко причини:

Първо, за да се види, че демографските процеси в България са свързани със същите процеси в другите европейски страни. Общите европейски тенденции на намаление на плодовитостта и раждаемостта влияят върху формирането на българските демографски тенденции. Те притежават свои национални български особености, но общите тенденции, като например влошаването на раждаемостта и плодовитостта на жените, съвпадат с тези в другите европейски страни. Интензивността им е различна, но посоката на изменение е еднаква. Таблицата показва, че плодовитостта на българските жени намалява значително (с 0,83 деца) през последните 53 години, но спадът в други европейски страни е още по-голям: Португалия – с 1,95 деца, Ирландия – с 1,82, Словакия – с 1,70, Холандия – с 1,54, Австрия – с 1,25, Румъния – с 1,02 и т.н. Нашата обща демографска ситуация обаче е по-неблагоприятна от тази в много други европейски страни не само и не толкова поради ниската раждаемост и плодовитост на жените, колкото вследствие на рекордно високата смъртност, както посочих по-горе.

Второ, за да се разбере, че различните измерения на демографските процеси, в това число коефициентите на раждаемост и плодовитостта на жените, са интегриран резултат от едновременното влияние на много фактори. Кризата в икономиката, масовата бедност, растящото социално неравенство, лошото здравеопазване, постоянният психологически стрес, престъпността и корупцията и т.н. са само част от тях. Те обаче се проявяват с различна сила в различните страни. В България, например, те са най-важни, макар че все повече се чувства и действието на други фактори, вкусове, на нови елементи в ценностната ни система. През последните 50 години плодовитостта на българската жена е намаляла почти с едно дете. У нас е очевидна причинно-следствената връзка между тежките икономически условия на живот, от една страна, и намаляващата раждаемост и плодовитост, от друга. В богатите европейски страни въздействието на икономическите причини се чувства по-слабо. По-доброто качество на тяхното здравеопазване вероятно оказва решаващо влияние за ограничаване на смъртността.

Има обаче и други, неикономически фактори, които също влияят за намаление на раждаемостта и на плодовитостта. Това се чувства най-силно в най-богатите европейски страни, като Германия, Белгия, Дания, Ирландия, Италия, Холандия, Австрия, Финландия, Швеция, Норвегия, Швейцария. В тези страни се множат заможните и богати семейства само с едно дете и дори без деца. През последните десетилетия и особено през последните години, протича форсирано налагане с претенции за модерност, на съмнителни стереотипи, които противопоставят кариерното развитие и гонитбата за материално благополучие, на майчинството и семейството. Разширява се съжителството на семейни начала, без сключване на граждански брак. Полагат се усилия за принизяване ролята на семейството като основна клетка на обществото. Семейството с едно дете и дори без деца, става признак за „модерност”, а семейството с 2-3 и повече деца – за „старомодност”.

Да не говорим за демонстративното публично натрапване на еднополовите бракове, което е безотговорно, дори налудничаво от всяка гледна точка. Ако за момент си представим немислимото, невъзможното и недопустимото – че всички бракове през следващите 85 години са еднополови и под никаква форма не се раждат деца, човечеството е обречено на изчезване към края на века. Дават ли си сметка хората, които ни натрапват тези абсурдни „новости” къде ни водят!. Това са част от уродливите „прелести” на западната демокрация, които ни се натрапват настойчиво. А нашето общество и държавата пасивно ги наблюдават, негласно ги насърчават и дори им се възхищават, вместо да ги обявят за противообществени деяния, застрашаващи националната сигурност, когато се демонстрират и натрапват публично. В семейна среда всеки е свободен да прави каквото желае. Но не трябва да е свободен да натрапва публично перверзните си вкусове или наследеното по генетични причини (за което той не е виновен), на другите чрез шумни улични шествия или плакати и да обявява за „старомодни” тези, които не го следват.

Трето, в голяма група европейски страни негативното влияние на икономическите фактори се съчетава с това на неикономическите и резултатите са рязко намаление на раждаемостта. Такива са България, Чехия, Естония, Гърция, Испания, Кипър, Унгария, Полша, Португалия, Румъния, Словакия. Прави впечатление, че повечето от тези страни са известни с продължителното присъствие у тях на МВФ и на Световната банка, а също и на други западни институции през последните 26 години, налагащи им рестриктивната политика на пазарния фундаментализъм. Трудно е да се установи каква част от влошаването в тези случаи се дължи на догматичната икономическа политика и каква на натрапваната ни „модерност”. Но като че ли не е трудно да се установи връзката между тях, като две страни на една и съща антихуманна неолиберална политика, която Западът щедро ни предлага и дори налага.

Четвърто, Франция е по-специален случай. Преди години раждаемостта там беше спаднала застрашително, но те взеха мерки и постигнаха обрат. Въпреки последвалото влияние на страничните негативни фактори на „модерността”, плодовитостта и сега се задържа на относително добро равнище. Сходно е положението и във Великобритания.

Пето, за няколко страни има данни само за последните години. Статистическите редове не са достатъчно дълги, за да се правят надеждни заключения за динамиката на плодовитостта. Това са Хърватия, Латвия, Македония и Сърбия. Макар и с ограничени данни,Турция е известна с традиционно високата и стабилна плодовитост на жените си.

Общият коефициент на смъртност в ЕС е бил 9,9 промила, а у нас 14,4. В ЕС няма държава с по-висока обща смъртност от нашата. Висока, но все пак по-ниска от нашата е в Литва – 13,6 промила, Естония – 13,4, Унгария – 12,9 и т.н. Доста по-ниска от нашата е смъртността в Ирландия – 7,7 промила, Норвегия – 8, Франция – 8,6, Испания – 9, Словакия – 10, Дания – 10 и т.н. В съседните страни също е висока, но доста по-ниска от нашата: Сърбия – 13,9 промила, Румъния – 11,9, Гърция – 10,5, а в Македония е 8,8.

Детската смъртност в ЕС е 4,2 на 1000 живо родени, а у нас е 9,4. Само Румъния има по-висока детска смъртност (9,8) от нашата. Във Финландия тя е 2,3, в Португалия – 2,5, Словения – 2,5, Полша – 5, Унгария – 5,3 и т.н.

В резултат на взаимодействието на разгледаните до тук, а и на много други фактори, се формира възрастовата структура на населението в Европа (виж таблица 4.).

Таблица 4. Възрастова структура на населението в 2014 г. – %

Държави/Възрастови групи 0-14години 15-64 години над 65 години
ЕС-28 15,6 65,8 18,5
България 13,7 66,7 19,6
Белгия 17,0 65,2 17,8
Чехия 15,0 67,6 17,4
Дания 17,2 64,5 18,2
Германия 13,1 66,1 20,8
Ирландия 22,0 65,4 12,6
Гърция 14,7 64,9 20,5
Испания 15,2 66,6 18,1
Франция 18,6 63,5 18,0
Хърватия 14,8 64,7 18,4
Италия 13,9 64,7 21,4
Латвия 14,7 66,3 19,1
Литва 14,6 67,0 18,4
Унгария 14,4 68,0 17,5
Австрия 14,3 67,4 18,3
Полша 15,0 70,1 14,9
Португалия 14,6 65,6 19,9
Румъния 15,5 67,9 16,5
Словения 14,6 67,9 17,5
Словакия 15,3 71,2 13,5
Финландия 16,4 64,2 19,4
Швеция 17,1 63,5 19,4
Великобритания 17,6 64,8 17,5
Швейцария 14,9 67,6 17,6
Македония 16,9 70,7 12,4
Албания 19,2 68,8 12,0
Сърбия 14,3 67,7 18,0
Турция 24,6 67,8 7,7

Източник: Eurostat.
Пояснение: В някои страни сумата от трите колони не е 100,0, а с една десета под или над, поради съкращенията в десетичните знаци.

 

На основата на данните в тази таблица могат да се правят важни изводи за кратко-, средно- и дългосрочните тенденции в икономическото и социалното развитие, за тенденциите в раждаемостта и смъртността, за очакваните разходи на обществото по образованието, здравеопазването и разходите по издръжката на различните поколения, за количеството и качеството на работната сила, за миграционните процеси и т.н. за всяка страна и за Европа като цяло. Това е важно, но е извън обсега на моята задача в настоящия анализ. Тук ще се огранича само до някои аспекти, свързани с демографската ситуация в България.

Много интересна е първата колона, която е наситена с цифров материал за комплексни стратегически анализи. Тя показва какви са демографските резерви на страните и Европа, като цяло, за следващите 50-70 и повече години.

Демографските резерви на България са силно ограничени, защото намаляват децата и младите хора. Те са едва 13,7% от населението, при 15,6% средно за ЕС и 22,0% в Ирландия или 24,6% в Турция. Заедно с Германия и Италия, ние сме в най-неизгодна позиция, поради ниския дял на най-младото поколение. Почти еднаквият относителен дял на най-младото поколение в България, Германия и Италия се дължи на различни причини, на които се спрях по-горе. С това се подкопава потенциала на тези страни за икономическо и социално развитие, а също и за демографски растеж през следващите десетилетия. Залага се все по-опасно бъдещо потъване. Но докато Германия и Италия имат голям потенциал за маневриране и търсене на подходящи решения, това не може да се каже за малката и бедна България. Нашата страна ще бъде изправена пред още по-големи демографски и свързани с тях други предизвикателства през следващите 30-50-70 и повече години, ако не вземе незабавни радикални мерки. Още от сега трябва да се мисли как предизвикателствата да бъдат предварително установени и своевременно смекчени.

Източниците на България за млада, предприемчива, енергична работна сила и за генетичен потенциал, са силно ограничени, със всичките негативни последствия. А да разчитаме на имигранти от Северна Африка и Близкия изток е рисковано, между другото и поради сегашния етнически състав (роми и турци) на нашето население, който е близък до критични стойности. Ако към него се добавят още големи маси арабски и други имигранти-мюсюлмани от горните региони, ситуацията у нас може да стане сериозна. Младите поколения на компактните български общности в чужбина също са скромни и едва ли може да се разчита на тяхното привличане в значими мащаби при не особено атрактивните настоящи и бъдещи условия за работа и живот у нас. Нямаме друг избор, освен да си създаваме сами млад човешки потенциал чрез бързо повишение на раждаемостта през следващите години и десетилетия.

От данните за Германия (13,1% деца и младежи от 0 до 14 години) можем да си обясним отчасти и по-голямата склонност на нейното правителство да приема сега млади имигранти от чужбина, поради недостига на собствено младо поколение. Положението в много други европейски страни обаче е различно и това поражда естествен и трудно разрешим сблъсък на национални интереси. От тази гледна точка, на другия полюс са Албания, Ирландия и особено Турция, с голямо младо поколение. Европа и особено съседите на Турция тепърва ще се сблъскват през следващите години и десетилетия с последствията от настоящата демографска ситуация в тази страна. Сегашните европейски лидери като че ли не си дават сметка за това! Да не говорим за българските политици!

От гледна точка на краткосрочния хоризонт много показателни са данните в последната колона на таблицата. Заедно с Италия, Германия, Гърция, Португалия, Финландия, Швеция и Латвия, ние сме с най-висок дял на най-възрастното поколение. Но сме в най-трудна ситуация, защото разполагаме с най-ограничен потенциал, за да се справяме с произтичащите от това бъдещи проблеми. Делът на поколението над 65 години превишава дела на поколението от 0 до 14 години почти със 6 процентни пункта. За малка и бедна страна като нашата, това е сериозен проблем.

Задълженията на нашето общество да помага на най-възрастното поколение през следващите 10-15 и повече години, са големи. Държавата трябва да прави това при силно ограничените й текущи материални и финансови възможности. Тя трябва да им осигурява подходящи пенсии, достъп до здравни грижи и лекарства, почивка, подходяща домашна среда, особено когато останат самотни, старчески домове при крайна нужда и всичко от което се нуждаят за достойни старини, за да не ровят в кофите за отпадъци. И най-вече – уважение за техния принос за развитието на България в миналото и молба за прошка заради допуснатите спрямо тях огромни несправедливости, особено през последните 26 години. На тези грижи не трябва да се гледа като на бреме, а като изпълнение на синовен дълг към нашите родители и деди. Недопустимо е противопоставяне на поколенията, каквото някои хора у нас си позволяват да правят.

На другия полюс, с по-малък дял на най-възрастното поколение, са Ирландия, Албания, Македония, Словакия, Полша и най-вече Турция. Те го дължат на собствените си усилия да поддържат по-висока раждаемост в продължение на десетилетия и да полагат много други грижи, за да имат сега солидни демографски ешалони от най-младо, младо и средно по възраст поколения и по-малък дял на най-възрастното.

Този подход е много по-здравословен от ориентацията на някои богати европейски държави да попълват недостигащото им младо поколение чрез привличане на имигранти. Това не е достоен за уважение подход. Защото най-често той води до оголване на други страни от тяхното младо поколение, какъвто е нашият случай сега. Поради голямата емиграция на най-квалифицирани хора ние изпитваме все по-големи трудности да намерим подходящ квалифициран персонал за нашата икономика. Този подход е паразитен, защото лишава други държави от мозъци, от работна сила и от генетичен потенциал. Той е по-лош от най-лошата кражба. Истинското название на този подход е демографско ограбване. Той е опасен и за нашата национална сигурност в средно- и дългосрочен хоризонт.

Всяка цивилизована държава трябва да осигурява балансирана възрастова структура на населението си със собствената си демографска политика, а не да разчита на „вноса” на млади поколения, чрез демографско ограбване на други страни. Това означава самостоятелно разширено възпроизводство или поне поддържане на стабилно население, при все по-добро качество на живота на хората.

Настоящият анализ показва, че България е в най-тежка демографска ситуация между всички страни в ЕС. Сериозно е и положението на Гърция. В трудна ситуация е и Унгария, особено поради ниския дял на най-младото поколение, но не така трудна като нашата. И въпреки това, унгарският министър председател г-н Орбан отдавна говори публично с тревога за надвисналата опасност и се опитва да противодейства с активна държавна политика, включително и на семейно равнище – той има 4 деца. Същото не може да се каже за нашия премиер, чийто управленски хоризонт се изчерпва с магистралите. И чиято загриженост за демографското бъдеще на България ние не чувстваме.

Освен негативното влияние на някои дългогодишни обективни процеси в цяла Европа, от 26 години у нас се провежда държавна политика, която изостря допълнително демографската криза. Това е едно от деструктивните последствия на рестриктивната политика на десния пазарен догматизъм. То е висша степен на престъпна безотговорност!

Демографската криза не може да бъде овладяна бързо. Нещо повече, когато конструктивните мерки се отлагат, тя се превръща в демографска катастрофа и предотвратяването й става още по-трудно. Чрез доходната, данъчната, здравната, образователната, регионалната, миграционната и пенсионната политика кризата може да се смекчи и да се овладее постепенно през следващите десетилетия. Може – ако има политическа воля. Резултатите и от най-правилните решения в тази област, обаче не идват бързо. Затова трябва да се вземат и прилагат без отлагане. Като правило, активните мерки в демографската политика дават осезаем резултат след 20-25 години.

Основна стратегическа цел на България трябва да бъде забавяне темповете на намаление на населението с оглед стабилизиране към 2050-2060 година и поврат към бавно повишение до края на столетието, при едновременно осигуряване на все по-високо качество на живота на хората. В демографското развитие е важно не само количеството, но и качеството. Стремежът трябва да бъде нормален размер на бъдещото българско семейство с 2-3 деца. Сега е около 1,5, а необходимият минимум е 2,1. Постигането на преобладаващ модел на българското семейство от 2-3 деца е доказателство, че сме на прав път.

Известни са ми две стратегии за демографското развитие на България през последните 10-15 години, но те остават на книга. Веднаж направени, биват бързо забравени. И никой не си спомня за тях при текущото управление на държавните дела, за да ги конкретизира и приложи Така повече не може!

От началото на 2017 г. трябва да се задейства голям пакет от комплексни мерки за смекчаване на демографската криза и предотвратяване на демографската катастрофа, чиито контури вече се очертават на далечния стратегически хоризонт. Разработката на този пакет от мерки трябва да започне незабавно.

Наред с много други, за тази цел могат да бъдат използвани и икономически мерки, като:

  • платен отпуск по майчинство с 90% от основната заплата преди излизане в отпуска – 8 месеца за първо дете; – 12 месеца за второ дете; – 24 месеца за трето дете; – до 3 месеца за всяко следващо. По желание на майката отпускът да може да се удължава с още до 12 месеца до трето дете при 70% възнаграждение;
  • предоставяне на еднократна държавна помощ при раждане на първо дете – 3000 лв.; на второ дете – 5000 лв.; на трето дете – 10000 лв. и на всяко следващо – по 500 лв;
  • повишаване на детските надбавки: – 150 лв. месечно за първо дете; 250 лв. за второ дете; 350 лв. за трето дете; 80 лв. за всяко следващо;
  • по-голямо и продължително допълнително финансиране при отглеждане на деца с увреждания;
  • по желание на майките да се използва схемата „отново на работа” по време на полагащия се отпуск по майчинство, чрез наемане на детегледачка, чието възнаграждение да се заплаща от държавата или общината;
  • бременни жени и майки да могат да ползват с предимство гъвкави форми на заетост: непълно работно време, работа на половин длъжност, надомна работа и други подобни;
  • да се правят облекчения при изпълнение на трудовите задължения от бременни жени и майки: ограничения за полагане на извънреден, нощен и тежък физически труд, забрана да работят при вредни условия, ограничения за труд в празнични и почивни дни и т. н.;
  • да се ускори строителството на детски ясли и градини, като до към 2020 г. се осигурят необходимите места в тях за всички деца във всички населени места;
  • от 1 януари 2017 г. да започне намаление на таксите в държавните и общинските детски ясли и градини, а до края на 2018 г. да бъдат отменени изцяло. Те да се издържат изцяло от държавата и общините;
  • от началото на 2017 г. да започне намаление на учебните такси във всички общински и държавни училища, което да бъде завършено до края ня 2019 г. От началото на 2020 г. да се въведе в тях безплатно средно и висше образование;
  • да се дава еднократна помощ от 500 лв. за първолаците в началото на първата им учебна година и по 300 лв. в началото на следващите учебни години до завършване на основно образование;
  • От началото на 2018 г. всеки ученик в общинско и държавно основно училище да получава месечна стипендия от 70 лв.; в средно училище – 150 лв. при успех минимум 4,50 по шестобалната система. Всеки студент в държавен университет да получава месечна стипендия от 300 лв. при успех минимум 4,50;
  • да се осигурят общежития за поне 50% от учениците в общинските и държавните средни училища и за студентите в държавните висши училища при минимално заплащане;
  • за всички деца, младежи и девойки до пълнолетна възраст да се осигурява безплатна здравна помощ и безплатни лекарства, без да са здравно осигурени;
  • от 1 януари 2017 г. да се отмени статутът на болниците като търговски дружества. Тяхната работа да се оценява по качеството на лечението, а не по финансовите им баланси;
  • да се повиши чувствително заплащането на медицинския персонал в държавните и общинските болници, да се увеличат доставките на модерна диагностична апаратура за държавните и общинките болници и да се подобрят условията за работа и професионално развитие на медиците, за да се смекчи масовото изтичане на медицински персонал към чужбина;
  • да се осигури реален общ достъп до здравни услуги на всички български граждани. Да се прекрати закриването на общински болници по финансови причини. Да се осигури нормална здравна помощ и подходящо снабдяване с лекарства за живеещите в малките и отдалечени махали, села и за малките градчета, независимо от финансовите показатели, като при нужда се осигурява държавно финансиране;
  • да се повиши процентът на възстановяване (реимбурсиране) от Здравната каса на разходите на пациентите за лекарства, до средното равнище в ЕС. Засега сме на едно от последните места;
  • да се увеличи съществено делът на здравното осигуряване за зъболечение в общия бюджет на Здравната каса. Разходите за зъболечение на бедни възрастни хора да се поемат от държавата;
  • от началото на 2017 г. да започне ускорено повишение на пенсиите, така че през 2019 г. средната пенсия да достигне 800 лв, без

ограничения за максимума, при около 320 лв. сега. Допълнителното финансиране на Пенсионния фонд да се осигури от бюджета;

  • за неосигурените по уважителни причини възрастни хора над 65 години държавата да плаща пълното финансиране на здравната им помощ и лекарствата;
  • да се изработи специална програма за комплексни грижи за възрастните хора, с оглед намаляване коефициента на смъртност до 11,0-11,5 промила. и повишаване продължителността на живота у нас до 77,5-78,0 години към 2030 г.;
  • държавата да заплаща 10% от стойността на ново жилище на младо семейство с едно дете; 20% на младо семейство с две деца и 30% с три и повече деца, ако нямат друго жилище;
  • всички парични помощи за раждане и отглеждане на деца да се освобождават от подоходен данък, а помощите в натура – от ДДС. Паричните помощи да се индексират ежегодно с инфлацията;
  • да се намали ДДС на 5% за лекарствата, учебните помагала и за всички детски стоки до 15 годишна възраст, като за компенсация на бюджета да се увеличи на 27% за хазарта и за екстравагантните луксозни стоки;
  • Да се правят данъчни облекчения на млади семейства при изплащане на лихви по ипотечни и други жилищни заеми;
  • държавна субсидия да се предоставя само на държавните и общинските основни, средни и висши училища.

 

Пазарните фундаменталисти – политици и икономисти веднага ще възразят, че няма пари за осъществяване на такава спасителна програма в България. Това не е вярно!

Финансовите ресурси за изпълнението на настоящата програма могат да се осигурят още през следващите години чрез провеждане на предлаганата от мен цялостна данъчна реформа. България е член на ЕС и е длъжна да изпълнява писаните и неписани закони и правила на тази общност. Ако се прилагат данъчните принципи и правила на преобладаващата част от страните в ЕС само от двата преки данъка – подоходният данък и данъка върху печалбата могат да се събират допълнително около 3 млрд. лева годишно. Заедно с другите данъчни реформи, които предлагам многократно през последните 6-7 години и при добра данъчна дисциплина, общият размер на данъчните постъпления може да нарастне с около 4,0-4,5 млрд. лева годишно.

Демографската политика трябва да се превърне в приоритет над приоритетите. Защото става дума за съдбата на България. Няма цена, която не може да бъде платена, когато се касае за спасяването на България. Съдбата на България няма парични измерения. Тя не може да се съизмерва с бюджетен дефицит, с публичен дълг, с платежен баланс, с инфлация и други подобни.

България е пред изчезване като народ и държава към края на настоящото и началото на следващото столетие, ако не се вземат бързи мерки. Бъдните поколения няма да ни простят бездействието! Катастрофата все още може да бъде избегната ако започнем да ѝ противодействаме веднага!

Проф. Иван Ангелов
Член-кор. на БАН

12th Feb2016

За „левия” плосък данък върху „труда”

by Черно и Бяло

Някои хора още не са осъзнали вредите от ниските „плоски” данъци

Проф. Иван АнгеловПознавам колегата Петър Димитров от много години. Не съм обаче чел нищо от него през последните 7-8 години. Мислех си, че с мълчанието изкупува грешките си за активното си участие като министър на икономиката при въвеждането и прилагането на „плоските” данъци. през 2007-2009 г. Затова прочетох с интерес неговата статия в ДУМА от 2 февруари „Олевяване” не означава „оглупяване”. Най-общото ми заключение е, че съм съгласен само със заглавието, без кавичките в двете думи, но не и със съдържанието на статията.
„Плоският” корпоративен данък беше въведен от 1 януари 2007 г. Тогава колегата Димитров беше член на Изпълнителното бюро на Националния съвет на БСП – позиция, която му позволяваше да оказва някакво влияние при вземането на такива важни решения от правителството с мандат на БСП. А министър председател беше Сергей Станишев – председателят на БСП. От юли 2007 г. Димитров стана министър на икономиката, а „плоският” данък върху доходите на физическите лица беше въведен от 1 януари 2008 г., т.е. с неговото пряко и активно участие. Като министър на икономиката е можел да оказва още по-силно влияние при вземането на такива важни решения в неговата сфера на министерски компетенции и отговорности. Можел, ако е желаел.

Очевидно тогавашните му действия не са били моментно увлечение, каквото аз допусках, а дълбоко вътрешно убеждение. Нещо повече, докато Станишев тогава считаше ниските „плоски” данъци за десни инструменти, Димитров е смятал, че „плоският” данък върху доходите е ляв инструмент. И продължава да мисли така до сега. Без да е извлякъл някакви поуки от катастрофалните политически последствия за БСП и за икономиката ни от стопанската политика през годините, когато заемаше високи постове в БСП и в държавата до лятото на 2009 г. По стар български политически обичай, сега обвинява други хора за тежките последствия за БСП от 2009 г. насам, от дълбоко погрешната икономическа политика, в чието формиране и прилагане е участвал. Поне ако се съди по заеманите от него високи постове по онова време.

В статията му има остри критики срещу ръководството на БСП през последните години, когато се заговори за ляв завой. Аз също съм критикувал дясната неолиберална политика на ръководството на БСП по времето на Станишев, но от обратните позиции. Дълбоко съм убеден, че БСП губи доверието на българите не защото е лява, а защото не е достатъчно лява. Защото с делата си в икономическата политика, когато е в управлението, не се различава съществено от СДС, НДСВ или ГЕРБ. Различията са по-скоро второстепенни и козметични. БСП е позната повече с радикалната си лява фразеология, когато е в опозиция

Най-силно съм шокиран от оценката на колегата Димитров, че „въвеждането на плоския 10% данък върху труда… от лявото правителство на Сергей Станишев е най-справедливата и радикална данъчна мярка за целия период на прехода... Това е данък, който поощрява трудолюбието, образованието, квалификацията, предприемчивостта, поощрява стремежа към по-високи трудови доходи. Този данък не наказва, а стимулира труда”. И по-нататък „В България няма социална група или прослойка, която да „мечтае” за прогресивно данъчно облагане на труда”. Или, че с тази си политика „БСП къса пъпната си връв с науката”.

В изредените впечатляващи „достоинства” на въпросния данък няма нищо вярно. По-скоро обратното. Недоумявам на коя земя живее колегата Димитров, за да прави такива изводи! В реалния или във въображаемия виртуален свят.

Най-горещи привърженици на този данък у нас са най-десните политици и икономисти от категорията на Дянков и компания. Те не позволяват и дума да се издума за неговата отмяна. Всяко посегателство срещу този данък е табу. Евентуална отмяна на данъка, според тях, ще предизвика хаос, безработица, икономическа и социална катастрофа.

Най-силните му критици са в левите и в здравомислещите центристки и безпартийни патриотични среди на българския политически спектър. Те настояват за бърза отмяна на двата „плоски” данъка: данъка върху доходите на физическите лица и данъка върху печалбата и замяната им с прогресивни.

Колегата Димитров не си ли задава въпроса защо е така? Защо всички останали грешат в оценките си за тези данъци, освен той. Десните харесват „левия (прогресивен) данък върху труда”, а левите предпочитат „десния („плосък”) данък върху труда”? Защо крайно десните либертариански български политици и икономисти са така силно влюбени в този „ляв” данък? Толкова ли са глупави, за да го правят? Левите също са „оглупели”, като се борят за въвеждане на „десния” прогресивен данък. Какво означава всичко това! Как се чувства той в такава объркана ултрадясна компания от политици и икономисти?

През онези години Станишев твърдеше, че „с десни инструменти (т.е. с ниски плоски данъци – добавката моя) решаваме социални задачи, като увеличаваме постъпленията в бюджета”. Станишев беше прав – инструментите бяха наистина десни, но с тях не се решаваха социални задачи, защото бюджетните постъпления не нарастваха. Нито постъпваха повече преки чужди инвестиции, каквито ни обещаваха в изобилие привържениците на ниските „плоски” данъци, преди тяхното въвеждане. Нито пък нарастваха физическите инвестиции от вътрешно натрупване, понеже ниските „плоски” данъци оставяха повече финансови ресурси в предприемачите. По това съм писал многократно през последните 7 години, като цитирах официални данни за намаляващите и силно колебливите постъпления от двата преки данъка и за вредите от тяхното прилагане. Който се съмнява може да посети сайта на Министерството на финансите, раздел Статистика – за данъчните постъпления по години, а и моя сайт на адрес www.iki.bas.bg/CVita/angelov/index.htm.

Колегата Димитров допуска редица груби грешки и дори произволни твърдения:

Първо, той подменя съзнателно името на данъка, а от там и неговата същност. Данък върху труда у нас няма. Чел съм доста на тема данъци на различните световни езици, но никъде не съм срещал, че това е данък върху труда. На английски го наричат income tax; на руски – подоходный налог; на френски – impot sur le revenue; на испански – impuesto sobre la renta; на немски – einkommen steuer.

Действителното название и дълбоката му същност на български език е „данък върху доходите на физическите лица”. Има го във всички европейски страни и в повечето държави извън Европа. Но никъде не го наричат данък върху труда. Това прави само колегата Димитров. Данък върху труда и данък върху доходите са съвсем различни понятия, с различен обект и различно съдържание. Такова произволно прекръстване на данъка върху доходите е било нужно, за да се „докаже” някаква предвзета теза. В икономическата теория и практика, обаче това е недопустимо!

Второ, в нашия Закон за данъка върху доходите на физическите лица (ДДФЛ) пише: „Общата годишна данъчна основа по ДДФЛ е сумата от годишните данъчни основи от дохода от трудови правоотношения, дохода от други стопански дейности, дохода от наем или други възмездно предоставяни за ползване права или имущество, дохода от прехвърляне на права или имущество, дохода от други източници, намален с предвидените в закона данъчни облекчения”. Има пет групи с общо 15-20 данъчни облекчения.

В статистиката на НСИ за доходите на домакинствата през 2014 г. четем, че те включват: работна заплата (54,2%); пенсии (25,8%), които засега не се облагат с данъци; доходи извън работната заплата; доходи от предприемачество; от собственост; обезщетения за безработни; семейни добавки за деца; други социални помощи; доходи от домашното стопанство; доходи от продажба на имущество; други приходи. От изброяването личи, че това съвсем не е данък върху труда, а е задължително безвъзмездно държавно вземане с много по-широк обхват и друга данъчна основа. В икономическата теория и практика такива манипулации са недопустими!

Трето, колегата Димитров може да възрази, че главна съставка на данъчната основа са доходите от трудови правоотношения. Това е вярно до известна степен, но той и тук допуска груба грешка, като приема че има пълно съответствие, едва ли не строга функционална зависимост между количеството и качеството на вложения труд, от една страна и получаваната заплата, от друга. Такъв идеален свят няма – нито в България, нито по света. Дори и в най-подредените развити пазарни икономики. Много често заплатата зависи дори повече от наличието на други фактори, като: опасни рискови условия за трудови злополуки, за вреден за здравето труд, за много тежък изтощителен физически труд, за прекомерно висока интензивност на труда, за подземен труд, за специфичния и опасен труд на летците и другия летателен персонал, за корабния персонал, особено за далечни и рискови морски превози и т.н. Има също доплащания за нощен труд, за извънреден труд, за работа в празнични дни, за работа в трудни селски, полупланински, планински, гранични и други сложни райони, детски добавки, енергийни и други помощи и т.н., които нямат нищо общо с количеството и качеството на вложения труд, но се отчитат като работна заплата или най-общо – като доход на домакинствата.

Всеки, който познава реалния свят на взаимоотношенията между частни работодатели и наемен труд знае за масовия произвол при определянето и изплащането на заплатите. А често пъти и отказа от изплащане или дори изплащане в натура. Например, ако фабриката произвежда столове или тенджери, поради мнима или действителна липса на парични средства, работодателите плащат на персонала със столове и/или тенджери. Персоналът трябва да се погрижи да ги продаде и да ги превърне в ликвидни парични средства. Колкото по-голяма е безработицата и при липса на елементарен държавен контрол и регулация на пазара на труда, толкова по-голям е произволът на работодателите над работниците. На много места частните работодатели не допускат дейност на синдикатите в техните фирми или уволняват синдикални активисти, за да не защитават колективните интереси на работниците. Бизнесът, по принцип, е против колективното договаряне с персонала и предпочита индивидуалното договаряне, защото е по-лесно да се упражнява индивидуален натиск върху беззащитните работници на тъмно. По данни на БСК в края на 2013 г. предприемачите у нас са дължали на собствения си наемен персонал над 2 млрд. лева. Сега сумата е още по-голяма. Тези пари най-вероятно никога няма да бъдат изплатени на работниците. А трудът като количество и качество е вложен отдавна, произведените с него стоки са продадени и парите са получени от работодателите. Разбира се, между работодателите има и много добросъвестни почтени хора.

Свидетели сме и на груб произвол в съотношенията между заплатите на различните категории персонал. Заплатите на ръководителите на търговски банки у нас са между 50 и 100 пъти по-високи от заплатите на академиците и професорите в БАН и Софийския университет. Нима това има нещо общо с количеството и качеството на труда на двете категории персонал! Да правим ли сравнения между заплатите на ръководния персонал в нашия финансов сектор и на ръководителите на нашата държава – премиер, президент и други. Разликите са 8-10-15-20 пъти в полза на ръководителите на финансовия сектор, а отговорностите са в обратното съотношение. Особено при наличието на режим на валутен борд. Заплатите на преподавателите в Софийския университет са по-ниски от заплатите на учителите в основните и средните училища, които те (преподавателите) обучават. Да правим ли сравнения на възнагражденията на спортистите в нашия футбол, волейбол, баскетбол, тенис и други с тези на най-големите български учени със световна известност и със стопанските ръководители на средно и високо равнище. Да сравняваме ли символичните хонорари за участие в научни, факултетски и академични съвети в БАН и университетите с тлъстите възнаграждения за фиктивно участие на политици и други лица в надзорни съвети в бизнеса и на други места. Имат ли те нещо общо с количеството и качеството на труда между двете групи персонал? Да напомням ли, че в повечето наши научни списания от много години не се изплащат хонорари на авторите на публикации, защото редакциите нямат пари. Нито пък хонорари за участие на видни учени в предавания на електронните медии. Българските учени са принудени да плащат от скромния си джоб за издаване на техните книги, вместо да получават хонорари за написването им. Младите учени в БАН с докторски степени напоследък получават заплати почти колкото чистачките. И т.н. и т.н. Изброяването на изкривяванията е безкрайно!

А да напомням ли за няколкостотин хиляди души, завършили съответна специалност в средните и висшите училища у нас и придобили знания и умения в дадена област, които не могат да си намерят работа по специалността и са принудени да вършат работа у нас и още повече в чужбина, за която никога не са учили или тя е далеч под тяхната квалификация (хора с висше образование, които мият чинии, работят като сервитьори в ресторанти, като таксиметрови шофьори, охранители, чистят улици или са домашни слугини на заможни и богати семейства). Как може да се говори сериозно, че трудовото възнаграждение на тези нещастници е измерител на сложността (квалификацията) на техния труд!

От изброените изкривявания и изключения става ясно, че е много рисковано да се търси пряка причинно-следствена връзка между количеството и качеството на вложения труд и получаваната заплата. Дори ако формално в структурата на доходите на домакинствата в номинално измерение работната заплата е около 54%, деформациите в тази връзка са толкова големи и масови, че частта от нея, която наистина изразява количеството и качеството на вложения труд е много по-малка и не може да служи като изразител и измерител на неговото количество и още по-малко – на качеството му.

Колегата Димитров пише: „Прогресивното облагане на труда е десен, а не ляв данък и прехвърля данъчната тежест от капитала към труда”. Може ли колегата Димитров да ми обясни ако „плоският” данък се замени с прогресивен данък с необлагаем доход какво прехвърляне се прави? Аз твърдя, че част от данъчното бреме се прехвърля от бедните към по-заможните и богатите. И това е справедливо. Той твърди обратното, което аз не виждам и не разбирам!

Не разбирам също как става това „прехвърляне”. Прекият данък върху доходите е със строго фиксиран обхват – облага само физически лица за определен вид доходи, за които стана дума по-горе, и е относително автономен спрямо корпоративния данък, който облага печалбата на юридически лица. Може да се говори за прехвърляне на данъчната тежест само в рамките на физическите лица (от бедните към богатите или обратно, както става у нас след 2008 г.), а не между физически и юридически лица. Ако се прави такова прехвърляне, то е в нарушение на закона и подлежи на наказателно преследване.

Може ли колегата да ми обясни защо десните политици и икономисти и целият бизнес у нас и в други източноевропейски страни с подобен данък, са категорично за запазване на ниското „плоско”, т.е. „ляво”, както той го нарича, облагане. И са категорично против въвеждането на прогресивно, т.е. „дясно”, според неговите думи, облагане. Нали десните данъци би трябвало да се приемат по-добре от дясно настроените хора! Или те вървят против своите интереси? Странни политически, икономически и психологически салтоморталета: десните предпочитат „леви” данъци, а левите харесват „десни” данъци! Признавам си, колегата Димитров е първият човек от когото чувам, че прогресивното данъчно облагане е десен инструмент!

Плоският подоходен данък облага с еднакъв процент месечен доход от 10 лв., от 100 лв., от 1000 лв., от 10,000 лв и от 100,000 лв. Абсолютните номинални суми на плащанията са различни, но реалната относителна финансова тежест е коренно различна. А тя е най-важна и се чувства най-силно. Особено ако няма необлагаем минимум, както е сега у нас. Не е все едно ако от 100 лв. се отнемат 10 лв. и в бедния данъкоплатец остават само 90 лв. За него това е съществена промяна. И ако от 10 хил. лв. на по-богатия се отнемат 1000 лв. и му остават 9 хил. лева. Това променя слабо реалния разполагаем доход на по-богатия и почти не променя неговия потенциал за потребление и спестяване, неговия начин на живот. Той може дори да не му обърне внимание.

Финансовото бреме за бедните 2,2 млн. души в България с месечен доход до 296 лв. на лице от домакинството (каквато е официалната граница за бедността у нас) при 10% данък върху доходите, без необлагаем минимум е далеч по-тежко, отколкото за богатите и най-богатите. Бедните в случая се лишават от 25-30 лв. всеки месец или около 300-350 лв. годишно, което за тях е цяло състояние. Сходно е положението на 3,5 млн. души (48% от населението) с общ доход на лице от домакинството от 296 до 561 лв. Една трета от тях са с месечен доход на лице около 300-330 лв. и по същество са в категорията на най-бедните.

Следователно 5,7 млн. души (79,2% от българското население) живеят с месечен доход на лице от домакинството под 561 лв., което не позволява нормално възпроизводство на членовете на семейството. В края на 2015 г. 78% от българските домакинства живеят с общ доход на лице под необходимите средства за издръжка на живота. Тези данни са от най-новите изследвания на КНСБ.

Нека оставим за момент настрана текущите проблеми, които поражда такава политика на доходите и на тяхното преразпределение с данъчната система и се замислим над средно- и особено – над дългосрочните последствия. Без да навлизам в подробности по тази свръхактуална за България тема ще отбележа следното: По официални данни на НСИ през 2014 г. разликата между умрелите и живородените у нас е 41367 души. С толкова е намаляло населението на България по тези причини, без да отчитам емиграцията. Тенденцията е към намаление на ражданията и увеличение на умиранията. Ако допуснем, че разликата от 2014 г. се запази (а e възможно тя да нараства) до края на столетието населението на България ще намалее с около 3,5 млн. души и ще останат 3,7 млн., а етническата му структура ще се промени чувствително във вреда на българския етнос и в полза на циганския. Ако намесим и емиграцията картината ще бъде още по-катастрофална.

А нима може да се очаква подобрение в демографската ситуация: повишение на раждаемостта, намаление на смъртността, намаление на емиграцията, когато 80% от българите живеят с доход, който не позволява нормално възпроизводство в рамките на семейството! Изводът е очевиден!

Аз съм предложил комплекс от икономически мерки за смекчаване на демографската криза, по друг повод и на друго място. Ако не се пристъпи незабавно към наистина радикални мерки в областта на демографската политика, без преувеличение може да се каже, че България умира бавно, но сигурно. За това българските учени и особено демографите, алармират от няколко десетилетия и най-вече през последните 26 години. Все още не е съвсем късно плъзгането към пропастта да се забави, а след това – преустанови. Ако не се вземат бързи мерки сега, след не много далечно време процесите ще станат необратими. Виновниците за това ще извършат най-голямото национално престъпление в нашата история, за което и най-тежките присъди ще са твърде леки.

Нима посоченото не е достатъчно, за да се разбере колко „справедливо”, както твърди колегата Димитров, е да се обложи с 10% месечен доход от 200-250-300-400 лв. на лице от домакинството и месечен доход от 5-10-20 или 30 хиляди лева на лице! За първата категория данъкоплатци това е допълнително изостряне на тяхната мизерия, а за втората е почти незабележимо – продължаване на охолния им живот. И може ли да бъде икономически, социално и политически стабилно и да се развива успешно едно общество, което стимулира и дори се гордее с такова „ляво”, както го нарича колегата Димитров, данъчно облагане!

Дългогодишната световна история е доказала, че колкото по-голяма е социалната поляризация в една страна, толкова по-бавно, по-конфликтно и безперспективно е нейното социално-икономическо развитие. Ако изобщо има развитие! „Плоските” данъци подсилват поляризацията в реалните разполагаеми доходи. Още по-силно е това въздействие без необлагаем минимум. А България е една от двете европейски страни без необлагаем минимум. Блестящ анализ на тези проблеми е направен от Джоузеф Стиглиц в неговата книга за „Цената на неравенството”.

Бедните и средните слоеве разходват цялата останала им след облагането сума за мизерно, дори оскотяващо текущо потребление, а някои дори умират преждевременно от системно недохранване и липса на достъп до здравни грижи и лекарства. В много български села не стъпва лекар с години. Да не говорим за зъболекари. Но все по-често ги посещават свещеници. Там няма даже най-елементарни аптеки, а най-близките са на 10-20 километра. Няма редовни транспортни връзки с градовете в региона. Тези хора не могат дори да мислят за спестявания. Над 50% от българските граждани нямат спестявания. А от тези, които имат, в края на септември 2015 г. в най-ниската категория депозити до 1000 лв са 7,45 млн. броя (75% от всички депозитни сметки, които съдържат 2,5% от всички спестявания на домакинствата) със среден размер на един депозит 135 лв., т.е. не достигат даже за едно погребение. Скромния размер на паричните им доходи

Въпреки скромния размер на паричните им доходи, те ги изразходват веднага и ги пускат в стопански оборот. Това поддържа съответно търсене на местно произведени потребителски стоки, а чрез тях и растежа на БВП. С помощта на мултипликатора на Кейнс може да се установи колко лева допълнително по веригата създава един лев, разходван за текущо потребление.

Богатите и най-богатите разходват за текущо потребление не повече от 5-10-12% от нетния си доход след облагането, дори при охолен живот. Част от остатъка им отива за спестявания. В края на септември 2015 г. в спестяванията на домакинствата у нас е имало 1078 депозита в категорията от 500 хил. до 1 млн. лева със среден размер на един депозит 702,8 хил. лева. Имало е и 611 депозита в категорията над 1 млн. лева със среден размер на един депозит 2,47 млн. лева.

Нищожна част от доходите на богатите български слоеве се използва за физически инвестиции – в дълготрайни материални активи. През 2008 г., т. е. преди въвеждането на ниските „плоски” данъци, държавните и частни инвестиции са били 29,4 млрд. лв., а през 2014 г. с ниските преки данъци – 20,1 млрд. лв. При това значителна част (от инвестициите в 2014 г.) са от европейските фондове, а не от вътрешно натрупване. В официалните данни за инвестициите не се прави такова разграничение. Може би защото не е приятно да се види неприятната истина за мизерното вътрешно натрупване. Част от това скромно вътрешно натрупване е било на държавния сектор. Следователно вътрешното натрупване само на частния сектор е било още по-мизерно.

Останалата част от доходите на богатите е използвана за екстравагантно потребление и/или строеж на резиденции из България и в екзотични райони на света или за корумпиране на подходящи хора във властта, което им се рентира след това десетократно, а може би и повече. Тази категория от корупционни облаги може да достига астрономически размери в България, но тя не се поддава на оценка.

От това пък може да се направи извода, че относително по-малка част от големите доходи на частния сектор се пускат в полезен стопански оборот, за да допринесат за по-голямо търсене и свързания с това растеж. Ако се изследва съставът и структурата на търсенето на богатите ще се установи, че както в хранителните и още повече в нехранителните стоки, делът на вносните преобладава. От там и приносът за растежа на българския БВП е скромен. Тук също може да се направи анализ с помощта на Кейнсовия чултипликатор.

Бедните и средните слоеве разходват целия си нетен доход, при много скромно текущо потребление, като плащат 20% ДДС и многократно по-високи акцизи (за горива, тютюн и алкохол). Богатите и най-богатите, както вече посочих, разходват само 5-10-12% от нетния си доход за текущо потребление на техните домакинства, плащайки 20% ДДС и същите високи акцизи. Следователно, бедните, освен че получават по-малки по размер доходи, са обект и на по-високо пряко и косвено средно претеглено данъчно облагане (главно с косвени данъци), в сравнение с богатите. Бедните не могат да се възползват от ниското 10% облагане на доходите и печалбите, защото нямат такива, а доколкото имат са символични. За разлика от богатите, които се възползват от 10% данък за 90% от своите декларирани доходи и печалби. Колко са недекларираните, само те си знаят. Бедните, дори и да искат, няма какво да скрият. Така реалните разполагаеми доходи на бедните в крайна сметка се свиват още повече и възможностите им за оцеляване се ограничават допълнително. А техният живот, който е мизерен по официалните данни, се оказва дори по-мизерен ако се държи сметка и за посочените други измерения на живота, за които няма официални данни.

Мога да продължа с този вид анализ на доходите на бедните и богатите в България в контекста на прякото и косвеното данъчно облагане, но казаното е достатъчно и ще спра до тук.

Въпреки изложените аргументи колегата Димитров твърди, че това бил най-справедливият ляв данък през последните 26 години! Извинете, но моят мозък отказва да асимилира такова нелогично твърдение. Това, меко казано, е абсурд! Съзнателна или несъзнателна, това е една голяма лъжа! И подигравка с интелектуалния потенциал начитателите.

Колегата Димитров пише че този данък поощрява трудолюбието, образованието, квалификацията, предприемчивостта, че не наказва, а стимулира труда. Боже господи, какво въображение е нужно за такова твърдение! И колегата Димитров се гордее с него! А как да си обясним наличието на високо трудолюбие, стремеж към образование и квалификация, изявена предприемчивост, мощно научно-техническо творчество, нарастващ поток от регистрирани патенти, стремеж към по-високи доходи, висока производителност на труда и конкурентоспособност на икономиката в по-напредналите европейски страни при преобладаващи максимални ставки на данъка върху доходите на физическите лица между 40 и 45%, а в някои от тях още по-високи: Австрия – 50%, Словения – 50%, Холандия – 52%, Норвегия – 47-53%, Дания – 55-56%, Швеция – 56%, Финландия -56-62%, Белгия – 70%. Ако приложим логиката на колегата Димитров в тези страни трябва да е икономическо и научно-техническо мъртвило. А то не е. Мъртвилото е у нас. То се дължи на много причини, една от които са „плоските” преки данъци.

С предлагания от мен модел за умерено прогресивно облагане месечният доход до 420 лв. (равен на минималната работна заплата) не трябва да се облага; от 421 до 1500 лв да се облага с 10%; от 1501 до 3000 лв. – с 15%; от 3001 до 5000 лв – с 20% и над 5000 лв – с 25%. Това е два пъти по-ниско от току що изброените в Западна Европа и няма да промени съществено преразпределението на доходите в България. То е по-скоро козметична промяна. Едновременното въвеждане на семейно облагане на доходите ще подсили тази благоприятна промяна. Но българските власти не приемат нито едното, нито другото.

Този умерено прогресивен данък върху доходите с необлагаем минимум ще облекчи леко бедните и средните слоеве и ще пренесе малка част от финансовото бреме към богатите и най-богатите, които ще го понесат безпроблемно. Те няма дори да го почувстват.

Нарочно предлагам данъчната реформа у нас да се извърши постепенно по очевидни причини. Първата фаза на този постепенен преход е умерено прогресивното облагане с необлагаем минимум. След няколко години следва да се пристъпи към втора фаза с повишение на средното равнище на облагане и на максималните данъчни ставки. Тя ще се последва от трета фаза, когато ще се постигне относително изравняване както на концепцията, така и на конкретиката на данъчната ни система, включително на данъчните проценти и на данъчната основа. Това се налага от по-нататъшната икономическа интеграция. Защото общата валута – еврото трудно ще оцелее в средносрочен план ако към общата парична политика не се прибави и с обща бюджетна политика. Най-големите световни учени отдавна предупреждават за това. А Джордж Фридман – основателят и ръководителят на американската разузнавателна и аналитична агенция Стратфор в интервю за Юрактив наскоро заяви, че ЕС ще изчезне от политическата сцена.

Нека читателят прецени на кого служат сегашните български власти – на 80-85% от българските граждани или на група най-богати хора – 4-5% от населението на България.

Десните политици и икономисти посрещат моите предложения за цялостна данъчна реформа конфронтационно, дори истерично, като заблуждават неосведомените, че ще доведе до масови фалити в бизнеса и експлозивно нарастване на безработицата. Някои от тях възприемат тактиката на мълчаливо пренебрежение – все едно че такива предложения не съществуват. Сервилните „демократични” медии пък не ме канят, за да не доведа моите идеи до знанието на по-широк кръг хора и с това да наруша спокойствието на техните собственици и на властите.

А кроткият, робски покорен български народ продължава да мълчи и търпи, за разлика от народа на съседна Гърция. Понякога ръмжи, но тихо, за да не го чуят властите. И чака някой друг да дойде и да го ощастливи! Защото не иска да рискува сам. По-безопасно е да рискуват другите вместо него. Нашият народ, в лицето на своите правителства, има вековна история да забравя за стореното му добро от други народи и държави, които сега счита за свои врагове.

Не разбирам как предлаганото умерено прогресивно облагане, далеч по-ниско от средното в ЕС, ще потиска трудолюбието, образованието, квалификацията, предприемчивостта! С какво ще наказва труда? Защо ще къса пъпната връв с науката? При много по-високи данъци в западноевропейските страни няма такива негативни ефекти. Българската наука е инквизирана не толкова от левите, колкото от десните управници, особено от Дянков насам. Не разбирам защо колегата Димитров борави с такива изхабени примитивни клишета на десния догматизъм, за да плаши неосведомените.

Колегата Димитров е прав само като препоръчва въвеждането на прогресивен корпоративен данък. И основателно критикува ръководството на БСП, че не говори за въвеждането на такъв данък сега. Той обаче отива твърде далече, като пише: „Аз не съм чел призиви за въвеждане на прогресивен данък печалба”. Той може да не е чел, но това не е доказателство, че няма такива предложения. Немалък брой български икономисти (аз и други колеги) правим това от седем години. Който е любопитeн може да посети моя сайт в интернет на посочения по-горе адрес. Препоръчваният от мен умерено прогресивен корпоративен данък трябва да има необлагаем минимум за най-малките семейни и други фирми, междинни ставки от 10 и 15% за средните по размери печалби и максимална до 20 или 25% за най-големите печалби. Максималните ставки по този данък в ЕС са между 25 и 35%. В 12 страни-членки е 25 или повече процента.

Препоръчвам също нулев данък върху реинвестираната част от печалбата за следващите 10 години. И право за използване на ускорена амортизация за доставени производствени машини и съоръжения през следващите 10 години. Това също може да се намери в моя сайт. Такава политика би стимулирала инвестиционната активност и ускорената структурна и технологична модернизация на нашата икономика. Но властите не обръщат внимание и на тези предложения. Дано ръководството на БСП прояви интерес към тях!

Колегата Димитров обаче пропуска да ни каже нещо важно. Защо, след като е привърженик на прогресивния данък върху печалбата, като министър на икономиката от юли 2007 г. до юли 2009 г. не отмени плоския корпоративен данък и не го замени с прогресивен. Или ако някой му е пречел, да беше обявил за това публично и да си беше подал оставката! Това щеше да е достойно поведение, заслужаващо уважение! Липсата на такова поведение ме кара да се съмнявам в искреността на сегашната му критика.

Колегата Димитров намеква за въвеждане на прогресивен ДДС. Това не е приемливо от практическа гледна точка. ДДС се прилага почти по целия свят, но прогресивен ДДС няма никъде. Ефектът за справедливост тук се постига до голяма степен чрез диференциране на данъчните ставки, както постъпват 20 страни членки на ЕС. В България обаче тази практика не беше възприета, въпреки моите и на други колеги препоръки при въвеждането на данъка у нас през април 1994 г. Моето настоящо предложение е основната ставка на ДДС да остане 20%, но за лекарствата, детските стоки и учебните помагала да се намали на 5%, а за хазарта и за екстравагантни луксозни стоки да се повиши на 27%. То също е умерена стъпка, като се има предвид, че в 8 страни членки на ЕС стандартният ДДС вече е между 24 и 27%. Това ще облекчи живота на възрастните хора, които са главни потребители на лекарства и ще помогне за стимулиране на раждаемостта.

Колегата Димитров се обявява и за „прогресивно облагане на наследството, което в някои страни изземва над 50% от наследеното”. Това е добре, макар че 50% е твърде много, освен ако има доказано от съда престъпление. Но и тук не се казва нищо ново, а прозира претенция за първооткривателство. Такива предложения са правени от мен и мои колеги отдавна. Препоръчвал съм изрично „да се преразгледа данъчното облагане на наследството, като се запази сегашното облагане на малките и средни наследства и се повиши за големите и най-големите, превишаващи определен размер. Това е икономически обосновано и социално справедливо”.

Предлагал съм също „През първата половина на 2017 г. да се приложи еднократно облагане с 5% данък „Солидарност” на недвижимите и част от по-големите движими имоти на обща стойност по данъчна оценка над 200 хил. лева на домакинство. Приходите от него да се използват само за инвестиционни цели. Това не е репресивен данък, а средство за подпомагане на българското общество в настоящата трудна ситуация”.

Предлагал съм също „Да се въведе по-стръмен прогресивен данък за недвижимо имущество над 150 хил. лева по данъчна оценка, а също и за притежавани екстравагантни транспортни и други средства и съоръжения: самолети, хеликоптери, луксозни лимузини, яхти и други подобни. Подробностите да се изработят от данъчните власти, като се има предвид въвеждането на умерено прогресивни преки данъци”. Сегашните български власти обаче не искат да чуят за такива промени.

Колегата Димитров пише: „Социализъм не се прави с „ляво” данъчно законодателство. Той се прави с управление на страната, което да ни изведе от блатото на либералния хаос”. И това е правилно като принцип! Но и тук няма нищо ново. Аз и мои колеги сме убедени, че данъчната политика е само един от елементите на икономическата политика и тя не може да се провежда изолирано от тях. Само с ляво данъчно законодателство не може, но и без него също не може! Ние сме публикували на тази тема.

Едно от многото неща, които смущават, е ширещата се в статията на колегата Димитров претенциозност за първооткривателство. Той произлиза от научните среди и знае, че едно от основните правила в научния живот е задължението да се надгражда над направеното или публикуваното вече от други колеги по съответната тема, чрез позоваване на техни публикации. Авторското право дори е уредено със закон. През последните 26 години у нас има пълен хаос и безморалие и в тази област. Законът масово се нарушава. Като човек от университетските среди колегата Димитров не трябва да го допуска. По току що цитираните негови думи как се прави социалисъм или как се формира съвременно демократично общество, е писано много от наши икономисти, в това число и от мен. Колегата Димитров би трябвало поне с едно изречение да спомене за това, без да е длъжен да представя списък от цитирани изследователи. Той обаче заема позата на първооткривател.

Абсурдни са твърденията на колегата Димитров, че хората с малки доходи или с по-ниско образование са такива, защото са мързеливи. Това е езикът на най-реакционните ултра десни политици и икономисти – пазарни фанатици – либертарианци. Изненадан съм, че Димитров пада на такова примитивно ниско, дори мракобесно равнище при обясняването на растящата социална поляризация по света, а и у нас. Проблемите с неравенството по света и у нас са толкова сложни, че е кощунство да ги свеждаме да мързела. По същата логика някой може да каже, че умни и предприемчиви са само тези 1% от световното население, които притежават богатство, каквото имат „мързеливите” 99%! Но това няма нищо общо със здравия разум!

Препоръчвам му да прочете книгата на Джоузеф Стиглиц „Цената на неравенството”, а също и да се запознае с дискусиите на Световния икономически форум в Давос, Швейцария през януари миналата и тази година за застрашително растящото доходно неравенство в света.

Проф. Иван Ангелов
Член-кор. на БАН

14th Jan2016

ЕС – Съюз на самостоятелни национални държави или Европейски съединени щати

by Черно и Бяло

Европейският съюз трябва да се развива главно като гъвкава икономическа конфедерация, а не като монолитна политико-икономическа федерация

Проф. Иван АнгеловНа 28-29 януари 2012г. в. ДУМА публикува моя статия, където между другото писах:
„ЕС е изправен пред голям проблем при съчетаването на фундаментални интереси в общността. От икономическа гледна точка е необходима интеграция на националните икономически, социални и други политики. Това обаче, няма да е лесно поне по две причини:
Първо, бързо сближаване и уеднаквяване, например на бюджетните политики, между най-богатите и най-бедните страни-членки ще е много трудно. Данъчна основа или проценти на преките данъци, подходящи за най-богатите страни едва ли са такива и за най-бедните.
Второ, много е важно каква философия на икономическата политика ще преобладава. Страните, управлявани от десни партии ще предпочитат консервативна икономическа политика с предоверяване на пазара, по-малко държавни регулации, поголовни рестрикции, ниски данъци за богатите, поставяне на финансовата стабилност във фокуса на държавната политика, силно подценяване на социалната стабилност. Страните, управлявани от леви партии ще предпочитат регулирана пазарна икономика, стимулиране на растежа и заетостта чрез увеличение на съвокупното търсене, активни държавни инвестиции, гъвкава бюджетна политика, умерено прогресивни данъци, балансирано третиране на труда и капитала, подпомагане на дребния бизнес, повече конкуренция отколкото приватизация, категорично поставяне на човека във фокуса на икономическата политика.

Ако ръководството на ЕС е дясно ориентирано (както е сега) и използва високата степен на интеграция за налагане на своята консервативна политика може да се стигне до пренебрегване волята на суверена – народите на странитечленки. Техните граждани трудно ще се примирят всички важни решения по икономическата и социалната политика да се вземат и налагат от десни пазарно-фундаменталистки ръководства в Брюксел. Това ще изпразни от политическо съдържание и смисъл парламентарните и другите избори в страните-членки. Гражданите на тези страни едва ли ще се откажат от изконните си права да определят чрез свои избранници икономическата и социалната политика в собствените си държави! Ще бъде много трудно да се намерят компромисни решения, които съчетават безспорната нужда от икономическа интеграция със също така неоспоримата воля на суверена да решава съдбата си. Възможен ли е компромис между тях?” (виж „2012 – трудна година за Европа”, публикация №195 в моя сайт в интернет на адрес www.iki.bas.bg/CVita/angelov/index.htm ).

Изминаха 4 години. Времето показа, че моите тревоги са били основателни. Тогава не бях готов с отговор на въпроса – дали е възможен компромис между тях? През тези години се натрупаха допълнителни факти, чийто анализ улеснява търсенето на отговор на този архисложен въпрос. Какви са тези факти?

  1. Рестриктивната политика на върховете на ЕС в Брюксел продължи и натрапването й на страните-членки се задълбочи. Свидетели сме на десен икономически догматизъм, който потиска развитието на икономиката в името на балансираните бюджети. Това забави излизането на Европа от кризата (2008-2009). Европейската икономика вече 6 години е в стагнация или мека рецесия. Америка отдавна излезе от кризата, благодарение на по-гъвкавата си икономическа политика, включително и с така наречените «количествени улеснения», въведени от Председателя на федералния резерв Бен Бернанке преди няколко години. Европейската централна банка пристъпи към тяхното прилагане с нейния председател Марио Драги в по-скромни мащаби, едва от началото на 2015 г.

В своя статия от 4 януари 2016г. Джоузеф Стиглиц пише: «Единственото лекарство за преодоляване неразположението на световната икономика е в увеличението на съвокупното търсене… Трудностите пред които е изправена световната икономика не се коренят в икономиката, а в политиката и идеологиите. Частният сектор създаде неравенството и екологичната деградация, с които сега трябва да се справяме. Пазарите не могат да разрешат тези и други критични проблеми, които създадоха, или да възстановят сами просперитета. Необходими са активни правителствени политики. Това изисква преодоляване фетишизирането на дефицитите. То е целесъобразно за страни като Америка и Германия, които могат да вземат заеми при отрицателна реална лихва за необходимите им инвестиции. В повечето други страни доходността на публичните инвестиции превишава чувствително кредитните лихви… За съжаление, много страни, включително и Франция, се занимават с ограничения за постигане на балансиран бюджет». Виж “Why The Great Malaise of the World Economy Continues in 2016”. Project Syndicate.

При сегашния централизъм и десен догматизъм в EС, рестриктивната политика, която Стиглиц отдавна осъжда, се натрапва и в страните-членки, независимо дали техните правителства и народи го желаят. Те нямат избор, защото ако не изпълняват инструкциите от Брюксел ги наказват със съд, лишаване от глас и финансови глоби. Макар и номинално, гражданите са представени пряко само в Европейския парламент (ЕП), но то е символично и без реално съдържание.

Какво могат да направят 17-те български депутати в ЕП при общо 751 депутати от 28те страни членки? Нищо! Няма гаранции, че решенията в Брюксел ще съвпадат с волята на мнозинството от българските и дори на европейските избиратели. По-скоро обратното. Няма и механизми, с които волята на народите на страните-членки да се налага при гласуването в Европейския парламент. Двете най-големи фракции – християн-демократическата и социал-демократическата вече не представляват интересите на европейските народи. Те са се откъснали от тях и са загубили до голяма степен доверието им. Мнението на милионите граждани се изразява още по-слабо в решенията на Европейския съвет, а в Европейската комисия е нулево. Прилаганите механизми за вземане на решения гарантират само доминацията на правителствата на няколко най-големи държави и на корпорациите – чрез технократите. Гласът на малките страни-членки може да се чуе само ако се обединят. Това обаче се постига много трудно и е съвсем рядко и краткотрайно.

  1. ЕС все повече се отдалечава от принципите на основополагащите договори: Римския договор от 1958г. и Договора от Маастрихт в 1992г. Колкото и да е странно, на практика общността се управлява от ръководителите на Германия и Франция, които предварително се договарят за решенията на Европейския съвет и ги налагат под една или друга форма на другите страни-членки. Само премиерът на Великобритания от време на време възразява по отделни въпроси. Понякога го прави и премиерът на Унгария. Другите, и особено нашият премиер, се съгласяват покорно с «началниците». А «началниците» се грижат преди всичко за интересите на своите страни и корпорации.
  2. Ръководството на ЕС се оказа безпомощно пред предизвикателствата и се движи след събитията, вместо да ги изпреварва и дори направлява. Много остро се чувства липсата на големи политически лидери със стратегическо въображение, каквито бяха Де Гол, Аденауер и Де Гаспери. Сегашното ръководство на общността се лута между две крайности: пасивност или брутална намеса в някои кризисни ситуации в отделни страни-членки: Гърция, Португалия, Испания, Кипър и други. Това поражда растящо недоволство на правителствата и народите на по-малките страни-членки от управленския диктат на големите. Недоволството достигна своя връх с назначения референдум във Великобритания през 2017г. по членството на страната в ЕС, а също и в избуяващото напрежение в южна и източна Европа. Расте отчуждението и пропастта между управляващата група в Брюксел и народите на страните-членки.
  3. Въвеждането на обща парична политика и обща валута, без обща бюджетна политика, сляпото налагане на Общия европейски пазар в икономически и социално разнородна общност, липсата на симетрия между участието при вземане на решения и носенето на отговорност за последствията, егоистичната политика на най-големите държави, двойните стандарти в отношенията към поведението на големите и малките страни-членки, а и други причини повишиха напрежението между най-богатите и най-бедните страни-членки, между старите и новите членки, между северните, централните и южноевропейските членки.

Германия трупаше все по-големи излишъци в търговския и платежния си баланс, за сметка на нарастващите платежни дефицити в южно- и източноевропейските членки. В същото време Германия, чийто главен източник на растежа беше и е високата конкурентоспособност и големият експортен излишък, и в по-малка степен – вътрешното потребление, налагаше рестриктивна политика върху вътрешното потребление на другите страни-членки, което беше и ще продължава да бъде техният главен източник на БВП. Това потиска техния растеж и задълбочава още повече конфликта на интереси. Този тип макроикономическа политика облагодетелства богатите и ощетява бедните страни-членки. Това отлага икономическото им сближаване за още по-далечното бъдеще.

  1. Тази погрешна политика, наред с други фактори, доведе до голяма задлъжнялост на някои страни-членки: Гърция, Италия, Португалия, Испания, Белгия, Франция, Кипър, Ирландия и др. Средната задлъжнялост на ЕС превишава значително установената от самия него максимална граница до 60% от БВП. Ръководството на ЕС и на еврозоната наложи брутални рестриктивни мерки на някои страни със задлъжнялост между 100 и 150 и дори повече процента от БВП и особено на Гърция, Кипър, Португалия и Испания, в съответствие с неолибералната теория и практика. Това предизвика голяма безработица, срив на доходите, засилване на доходното неравенство, съкращения в социалните програми. То беше направено против волята на правителствата и народите на тези страни, които имаха свои по-малко болезнени и по-ефикасни програми за излизане от дълговата криза. От Брюксел обаче не им позволиха да приложат своите програми.

Особено драматични бяха събитията в Гърция през последните години. Народът избра правителство на СИРИЗА с програма за излизане от дълговата криза, одобрявана и от най-видни световни икономисти – Нобелови лауреати, но ръководството на прословутата «тройка» наложи по най-брутален и унизителен начин друга, очевидно погрешна рестриктивна програма и принуди правителството да изпълнява натрапената от вън, а не своята, с която е дошло на власт. Това го постави в изключително конфузно положение пред своите избиратели.

След оповестяването на резултата от референдума (61% против исканията на «тройката») на 5 юли 2015г. и в разгара на мъчителните преговори с нея Ципрас заяви: «Те могат да пренебрегнат волята на едно правителство, но не могат да пренебрегнат волята на един народ!» Уви! Оказа се, че въоръжени с «евроатлантическите ценности», могат и това. Цинизмът на финансовия капитал нямаше граници.

Този акт беше национално унижение за правителството и народа на Гърция. Изоставено в международна изолация, след безуспешни опити за помощ от някои страни, то нямаше друг избор, освен подчинение на диктата на Меркел и Шойбле или невъобразим хаос и още по-големи страдания за гръцкия народ, тъй като гръцките банкови и небанкови финансови институции бяха блокирани с външна намеса, а достъпът до международните финансови пазари затворен за Гърция. Ципрас избра по неволя по-малкото зло – унизителното подчинение. И това беше преценено в Брюксел като голяма тяхна победа, макар че дори МВФ бе на особено мнение, като настояваше и за едновременно чувствително опрощаване на гръцкия дълг. Ръководствата на Еврозоната и на Европейската Централна Банка и Германия, обаче не се съгласиха. Да, наистина победа на бруталния диктат на европейския финансов капитал над здравия разум, над икономическата логика и над гръцките граждани.

Унижението на Гърция беше насочено не само срещу гръцкия народ и неговото правителство. То беше замислено и като предупреждение към всички други европейски народи с леви намерения и с повече независима национална политика. Особено в навечерието на парламентарните избори в Португалия и Испания – да не си губят времето да гласуват за леви или патриотични партии, които си позволяват да отхвърлят пазарно-фундаменталисткия десен догматизъм на ръководството на ЕС. Защото «началниците» в Брюксел няма да го допуснат! И въпреки това не успяха да изплашат до край избирателите на Португалия и Испания.

Тази груба намеса от Брюксел дава сега възможност на консервативния президент на Португалия – Анибал Кавако Силва, противно на принципите на съвременната демокрация, да не възлага съставянето на правителство на обединената левица, въпреки че тя има мнозинство в парламента. Неговият официален аргумент е, че не желае да утвърди правителство, което нямало да изпълнява исканията от Брюксел за рестриктивна политика. Оказва се, че нарежданията от Брюксел са по-важни от волята на португалския народ, избрал такова правителство. Подобен прикрит натиск сега се упражнява и върху Испания, където десните партии получиха около 10 млн. гласове на изборите на 20 декември 2015г., а обединената левица 11 млн., но тя е блокирана в усилията да състави правителство, под косвения прикрит натиск от Брюксел и управленски маневри в Мадрид.

Консервативното дясно ръководство на Европейския съвет и на Европейската комисия използва всяка възможност да налага волята си над народите на страните-членки. Това противоречи на фундаменталните принципи на демокрацията, но е важен елемент на «евроатлантическите ценности» и на десния догматизъм. Все повече се убеждавам, че сегашните десни западни правителства са демократи на думи и диктатори в действията си. Така е и в България.

На 4 януари 2016г. Янис Варуфакис, бивш министър на финансите в първото правителство на Ципрас, съобщи, че като продължение на събитията в Гърция през 2015г. създава «Движение демокрация в Европа 2025», което ще бъде учредено официално на 9 февруари 2016г. в Берлин. По думите на инициатора това ще бъде ляв паневропейски съюз, който си поставя за цел да демократизира Европа и да спре растящата ѝ фрагментация. Според Варуфакис това ще е «трета алтернатива между фалшивата стратегия за капсулиране в пашкула на националните държави» и неправилния курс «на подчинение на антидемократичните институции на ЕС». За разлика от общото правило, Движението ще бъде създадено първо на европейско ниво и след това ще навлиза в националните политически системи.

  1. Ръководството на ЕС не провежда самостоятелна политика, а изпълнява волята на американските власти. Някои европейски ръководители участваха, заедно с тях, в дестабилизацията на Ирак, Афганистан, Либия, Йемен, Египет, Тунис, Судан, Сомалия, Еритрея, Сирия, под прикритието на така наречената «Арабска пролет», «износа на демокрация»,»защита на правата на човека» и други подобни клишета. Важна роля в подкрепа на ислямския фундаментализъм играят също Турция, Саудитска Арабия, Катар и някои страни от Залива.

В резултат на техните деструктивни действия и военни интервенции се стигна до разрушаване на държавните институции, целенасочено провокиране на много опасна изкуствена конфронтация между шиити и сунити и тотален хаос в тези държави, което породи масовите миграционни потоци от дестабилизираните райони към Европа. През 2014 г. имигрантите в Европа са били около 250 хил. души, а през 2015 г. над 1 милион. През следващите години се очакват около 8-10 млн. имигранти в Европа, подгонени от бедността и хаоса. Не е изключено техният брой да бъде и по-голям.

Ръководителите на ЕС се оказаха неподготвени да се справят с миграционната криза. Граничните страни на ЕС: Гърция, Италия и Испания бяха изоставени в началото да поемат сами натиска на миграционните потоци и да се грижат за пристигащите мигранти, съгласно решенията от Дъблин – III от 2013г. Макар че тези решения бяха нереализуема недомислица. Ниското качество на живота у нас ни направи непривлекателни дори за мигрантите и ни спести доста неприятности. След това се опитаха да прилагат «квотния принцип» за разпределяне на имигрантите по страни-членки, уж в името на солидарността, без те да са виновни за причиняването на миграцията. Тези опити също пропаднаха. Америка и някои западноевропейски страни подпалиха миграционния пожар, а наложиха на другите членки на ЕС да го гасят. Дори бедните страни от Източна Европа сега са принудени да плащат част от цената за потушаването на миграционната криза, без да са участвали в нейното провокиране. Без дори да са питани за това. То ще продължи през тази и през следващите години, когато пристигнат новите миграционни колони.

Опитни политици като бившият президент на Чехия Вацлав Клаус дори смятат, че миграционните потоци към Европа се насърчават и организират от добре известни среди, за да се разводни силният многонационален характер на Европа, с подчертаната ярка национална идентичност на народите от страните-членки. Целта е «да се уеднакви Европа», да намалее подкрепата за националните държави, да се отслабят, а в по-далечна перспектива да се ликвидират настоящите уникални вековни национални характеристики, национални традиции и влиятелната християнска религия в Европа. За да не стане това, тези дни Клаус препоръча «миграционните вълни да се спират на границите на Европа».

Надеждата на организаторите на масовата миграция е, че европейската по дух и национална по съдържание модерна идентичност ще се разводни и избледнее в резултат на масирана имиграция през следващите години и десетилетия на много милиони пришелци с по-агресивна религия и коренно различни от нашите духовни ценности. Имигрантите искат да ползват наготово социалните облаги на високо развитите европейски страни, постигнати с труда и предприемчивостта на много поколения европейски граждани, без те – мигрантите, да са допринесли с нищо за тях, и «ще се стремят да ни диктуват как да живеем в нашия дом през следващите десетилетия», както се изрази напоследък министър-председателят на Бавария Хорст Зеехофер.

Новогодишните изстъпления на мигранти над жени в Германия (Кьолн, Хамбург, Берлин, Франкфурт на Майн, Щутгарт и други градове), в Австрия, Швейцария, Франция и други европейски държави, са сериозно предупреждение за това, което можем да очакваме през следващите години и десетилетия, ако не се вземат контрамерки. Още по-голямо очудване поражда фактът, че след като на германските медии е било наложено от най-високо място да мълчат три дни за изстъпленията на мигранти през новогодишната нощ в Кьолн и други градове, днес 9 януари, позовавайки се на новини от германския в. Билд, световните медии съобщиха, че «на полицейските управления в няколко области на Германия е наредено да не съобщават за престъпления, с участието на мигранти, за да не се създават обществени настроения срещу тях».

Помнете също, че религията на мигрантите ги учи да не се страхуват от смъртта. Дори да я желаят по волята на техния бог. Много ще е трудно да си имаме работа при конфликти с такива хора, особено с най-фанатичните между тях. Така, под покривалото на «мултикултурализма» американските стратези целят да изтощят и елиминират Европа като свой конкурент на световната сцена. От това ще пострадат милиони граждани на Европа.

  1. В ЕС напоследък се вземат нови нелогични решения и се прилагат двойни стандарти. Всички знаят, че Турция отдавна помага на Ислямска държава с оръжия, рекрутиране, обучение и транзитиране на терористи, изкупуване на крадения петрол от окупираните от ислямистите иракски и сирийски находища, активна дестабилизация на Сирия и Ирак, а следователно и в създаването на миграционните потоци към Европа. А Европа мълчеше и се преструваше, че не забелязва нищо. Дори включваше Турция в антиислямистката коалиция. Стигна се обаче до там, ЕС да моли Турция да ограничи мигрантските потоци и в замяна й обеща 3 млрд. евро. Малка част (0,5 млрд.) ще бъдат осигурени от бюджета на ЕС, а останалите 2,5 млрд. евро ще бъдат събрани от вноски на страните-членки. Следователно и България, която емитира голям външен държавен дълг за решаване на своите проблеми, ще плаща на Турция със своя дял за мигрантската „услуга”. Странно нали!

Масираният натиск на мигранти, предизвикан частично и поради непремерени изказвания на г-жа Меркел, сега принуждава все повече страни-членки да възстановяват граничния контрол. Казва се, че това ще е временно, но временните решения често се оказват най-трайни. Системата на Шенген вече се пропуква и може би е пред разпадане, а българските власти, със забавените си рефлекси напират да влизат в нея. Защо ли?

Обсъжда се и въвеждането на външни граници на общността, които ще бъдат охранявани от европейската гранична полиция Фронтекс. Те обаче обхващат само страните от еврозоната. България, Румъния и Хърватия, които не са членки на еврозоната, остават извън охраняваните граници. Това ще създаде сериозни проблеми на тези страни. То, освен че е недопустимо пренебрежение към нас, дава основание и за някои въпроси, на които трябва да се отговори веднага. Един от тези въпроси е: след като се ограничава свободното движение на хора, какво става със свободното движение на стоки? Не трябва ли и то да бъде ограничавано? А ако това стане, каква ще е съдбата на Общия Европейски пазар?

  1. Някои европейски ръководители разчитат на притока на бежанци за компенсиране на ниската раждаемост, намаляващото население, застаряването и намаляващата работна сила. Така те признават демографската си безпомощност да осигурят нормално възпроизводство на населението и на работната си сила. Такива страни са осъдени на рязко свиване, а някои от тях дори на изчезване към края на столетието. Освен това, при наличната вече висока безработица в повечето европейски страни, те не могат да осигурят нормална заетост на очакваните милиони имигранти, огромната част от които са без образование и са професионално неквалифицирани. Голямата част от имигрантите ще тежат изцяло на социалните програми на европейските страни, за сметка на техните граждани. И ще изтласкват от пазара на труда местната работна сила. Всичко това ще поражда нови социални, етнически и политически конфликти за които трябва да се мисли отсега.

Над тези проблеми трябва да се замислим и ние българите, особено като се има предвид високата ни обща и структурна безработица и настоящият етнически състав на населението у нас – с относително висок дял на турската и ромската етническа група (виж моята статия «Миграционния пожар трябва да гасят тези, които го запалиха», от септември 2015г., публикация №272 в сайта ми в интернет на посочения по-горе адрес).

Тези две етнически групи сега са около 15% от населението в България. При евентуални бъдещи имиграционни потоци след 15-20 години те могат да достигнат 25-30% и дори повече предимно неквалифицирани хора. Дават ли си сметка българските политици какви могат да бъдат последствията за икономиката, за социалните програми и дори за вътрешния мир в страната! И не забравяйте също, че издръжката на един имигрант сега ни струва повече от издръжката на един наш пенсионер. Това също ще е източник на сериозни конфликти. И ще е много трудно да се оправдае пред нашите хора.

Политиката на ЕС и на страните-членки трябва да бъде поддържане на раждаемост и смъртност, гарантиращи нормален естествен прираст или поне стабилност на населението. Масовият приток на бежанци от Африка, Близкия Изток и Азия не трябва да е главният източник за решаване на демографската стагнация и дори на демографската криза в някои европейски страни. Масовата имиграция съдържа някои плюсове, но притежава още повече икономически, социални, етнически, религиозни, нравствени и други негативи за приемащите страни. Особено за имигранти с коренно различни религии, традиции и духовни ценности. И за по-бедните страни-членки, които трудно осигуряват заетост и социални помощи за собствените си граждани. Това, разбира се, не означава, че Европа трябва да се огради с телени мрежи срещу всякаква нормална умерена миграция, каквато винаги е съществувала през вековете и ще я има и в бъдеще.

  1. Властите на САЩ и на няколко европейски страни участваха в подготовката и извършването на въоръжения преврат в Украйна на 22 февруари 2014 г. Така започна Украинската криза, която не беше нужна на Русия. Напротив, Русия пострада и ще продължава да страда от нея. Въпреки това, действителният агресор – САЩ и НАТО обявиха Русия за агресор и, заедно с ръководството на ЕС, й наложиха икономически и други санкции, в които бяха принудени да участват всички страни-членки. От това сега страдат и всички страни – участници в санкциите. Недоволството между гражданите, бизнеса и дори политиците в Европа срещу санкциите расте. Да не говорим, че то противоречи на всички съвременни световни норми за търговия, икономически и финансов обмен между държавите.

Отново, едни предизвикаха кризата, а сега всички плащат цената за последствията. Това е поредна проява на стила на управление на ЕС от Брюксел. Един от многото задкулисни елементи на «евроатлантическите ценности». За това плаща и нашият народ, въпреки че, първо, понасяме загуби от участието ни в санкциите и, второ – мнозинството от българите е против санкциите и за приятелски отношения с Русия. Нашето правителство оправдава послушното си участие в санкциите срещу Русия с членството ни в ЕС и в НАТО. Няколко други европейски страни със същия статут обаче се държат по-достойно.

  1. Както посочих по-горе, в сегашния си вид ЕС е общност в която най-важните решения вземат правителствата на най-големите държави, а последствията понасят всички останали. България също е принудена, като член на ЕС, да плаща астрономически цени за последствията от натрапените ни решения. Така стана с преждевременното закриване на трети и четвърти блокове в АЕЦ Козлодуй; с прекратеното изпълнение на проектите за нефтопровода Бургас – Александрупулис, с АЕЦ Белене и с газопровода «Южен поток». Тези решения бяха взети, за да се отстранят руските и да се разчистят терени за американски и западноевропейски компании – производители на ядрени блокове. Същото важи и за «Южен поток», където освен руските, пострадаха интересите на България и на група страни в Югоизточна и Централна Европа – настоящи и бъдещи членки на ЕС. Нима това не противоречи тотално но световните пазарни принципи и на нормалните междудържавни отношения! И това ни се натрапва от правителствата на страни, които ни препоръчаха преди 26 години въвеждането на пазарно стопанство и спазването на пазарен морал!

Загубите на България от блокирането на изброените проекти възлизат на много десетки милиарди долари, което ще чувстваме болезнено през следващите десетилетия. Помощите от европейските фондове компенсират нищожна част от нашите загуби (Виж моята статия «България плати най-скъп входен билет за ЕС», юни 2015г., публикация №268 в моя сайт в интернет). Решенията за това бяха взети във Вашингтон, Брюксел и Берлин и сведени за изпълнение от българските власти при очевидни вреди за нашите национални интереси. И тук оправданието беше членството ни в ЕС. Отново, едни вземат решенията, а други плащат сметката. Такъв е стилът на управление в ЕС.

  1. Едно от най-важните решения в рамките на ЕС беше създаването на Общия европейски пазар. Ползата от такъв общ пазар е безспорна ако ЕС бе икономически еднородна високо развита интеграционна общност, каквато беше докато в него членуваха 12 държави до 1980г., преди присъединяването на Гърция, Испания и Португалия. Той обаче не е такава общност, особено след приемането на десетте страни от Източна Европа, Малта и Кипър. ЕС ще стане още по-разнороден ако бъдат приети скоро и по-бедните държави от Западните балкани. Това ще бъде поредната грешка в политиката по разширяването. Казвам – поредна, защото разширението с приемането на десетте страни от Източна Европа, Кипър и Малта през Май 2004г. и януари 2007г. беше погрешно от гледна точка на критериите от Копенхаген.

Дори е неточно да се нарече «грешка». Защото действителното състояние на неподготвеност на страните-кандидати се познаваше добре от тогавашните ръководители на ЕС и на най-големите страни-членки. Това разширение беше продиктувано главно по добре известни стратегически геополитически съображения с антируска насоченост. Решението от 2014 г. за временно замразяване на разширението на ЕС за няколко години е правилно.

Общият европейски пазар е полезен за високо конкурентните развити икономики и е вреден за неконкурентните, каквато е нашата. Внушенията, че търговската политика на «отворени врати» е полезна за всички участващи страни, са предназначени за неинформирани или наивни хора. Само един поглед върху състоянието на нашата икономика в 1988 и 2012 или 2015 г. показва разрушителните последствия от присъединяването ни към СТО, ЕС и либерализацията на нашата външна търговия (виж моята статия «Разгромът на българската икономика», май 2015 г., публикация № 267 в моя сайт). България понесе до сега и ще продължава да понася през следващите години (а може би и десетилетия) големи загуби от участието си в този Общ пазар, правилата за който се пишеха от други, а деструктивните последствия понасяме пак ние.

 

  1. Над България и другите страни от ЕС е надвиснала нова опасност със Споразумението между САЩ и ЕС за свободна търговия и инвестиции (ТТИП). Вече минаха 10 секретни преговорни кръга и обществеността продължава да не знае почти нищо за неговото съдържание. Дори евродепутати срещат трудности докато се доберат до текста, като им се забранява да фотографират или да си водят бележки. Със самия акт на пълна секретност по време на преговорите, инициаторите на споразумението неволно демострират, че в него има нещо за «криене» от широката общественост. То ще постави в още по-тежко положение по-ниско конкурентните икономики на повечето страни от ЕС, в това число и нашата. Споразумението съдържа клаузи, които допускат по-широко използване на генно-модифицирани организми в Европа, прилагане на спорни методи в проучванията за шистов газ и т.н.

Проектът съдържа и клаузи, позволяващи на големите международни корпорации да съдят правителствата на европейски държави за нанесени им щети (например намаление на печалбите или повишение на разходите) с промени в своята икономическа, социална, енергийна, екологична, санитарно-хигиенна и друга политика и стандарти. Това споразумение легитимира властта на корпорациите над правителствата. Постиженията на трудовото законодателство на държавите, плод на вековна борба за правата на трудовите хора, сега се превръщат в търговска бариера, която може да бъде лесно елиминирана.

След приключването на преговорите проектът ще се внасе в Европейския парламент за гласуване само с «да» или «не». Корекции в текста по време на обсъждането в парламента не могат да се правят. При последващата ратификация от националните парламенти се прилага същия принцип – «да» или «не», без право на корекции.

Показателни в това отношение са резултатите от подобно споразумение между САЩ и Канада от преди няколко години, причинило големи вреди на канадската икономика. Последствията наверно ще са същите и за европейската икономика.

 

  1. Германският министър на финансите Волфганг Шойбле напоследък предложи да се създаде обща армия на ЕС, която да замени сегашните 28 национални армии. Това щяло да спести много средства на ЕС. Надявам се, че тази идея ще бъде отхвърлена от правителствата и народите на страните-членки. Наличието на национална армия е един от най-важните атрибути на държавността от векове, оправдал съществуването си по безспорен начин. То не се решава само или главно от финансови съображения. Трудно ми е, например, да си представя как ще се чувстват българите в един средно голям наш град, където ще има казарма на бъдещата обща армия, с команден състав и редови войници частично, предимно или изцяло с чужденци – от Турция, Гърция, Сърбия, Македония, Албания. Та дори и от другите страни-членки.

Националните армии може да бъдат ликвидирани само ако изчезнат националните държави в Европа. Между пазарните фундаменталисти и най-десните консервативни политици може да се намерят хора с такива налудничави идеи. А настоящата политика на ръководството на ЕС води постепенно и тихо до такъв краен резултат. Тази идея навежда на тревожни мисли и много въпроси. Особено при настоящите, а и бъдещите обществени настроения у нас и в Европа през следващите няколко десетилетия!

От 1993 г.започна работа по създаването на дипломатическа служба на ЕС. Тя беше активизирана с Лисабонския договор през 2009г. и най-вече след декември 2011г. със създаването на Дипломатически корпус на ЕС. Там сега има голям брой служители – в центъра и в дипломатическите представителства в страните извън общността. Съзнателно не употребявам израза «там работят». Защото ползата от такъв корпус, според мен, е повече от съмнителна.

Напоследък все по-често се говори за създаване на обща прокуратура, като средство за преодоляване недостатъците на сегашната ни прокуратура. В някои глави може да се роди идеята и за обща съдебна система. След създаването на обща армия и обща съдебна система може да се появи идея и за общо разузнаване. При тази инфлация от нови идеи някой може скоро да предложи създаването на общи футболни, баскетболни, волейболни, атлетически, гимнастични и други спортни отбори. Тръпки ме побиват при тези мисли! Правителствата и народите на европейските страни трябва да спрат нашествието на тези недомислия от Брюксел. Поне засега!

Този списък от факти за последствията от нашето членство в ЕС в сегашния му вид, може да бъде продължен, но и изброените са достатъчни за някои предварителни изводи.

През последните десетилетия бяхме свидетели, а и през следващите няколко десетилетия в Европа наверно ще преобладават силни дезинтеграционни процеси в многонационалните държави. Някои от тях се разпаднаха: СССР, Чехословакия, Югославия. В други зреят силни дезинтеграционни процеси: Белгия, Великобритания, Испания, Румъния, Украйна, Македония, Сърбия, Молдова. Държавите в Европа се множат.

През последните години намалява влиянието на традиционните дясноцентристки и лявоцентристки партии и расте влиянието на новите националистически и патриотични формации, които възприемат много от хуманните принципи за ограничаване на бедността, на доходната поляризация, на престъпността и корупцията, за възстановяване на социалната справедливост. Масираната имиграция от Африка и Азия през 2015 и следващите години и поведението на стотиците хиляди и дори милиони имигранти в Европа, ще засилва националистичните и патриотични движения в европейските страни.

В такава обстановка не може да се очаква насилствено налагане или дори меко поощряване на общоевропейски интеграционен процес – превръщане на многонационална Европа с традиционно силни от векове национални държави с ярка национална идентичност и народопсихология в единна монолитна федерална държава с доминираща консервативна философия, като продължение на настоящия ЕС през следващите години и десетилетия. По-скоро можем да очакваме обратното. Това, което започва да се случва сега в Полша наверно е само прелюдия на онова, което можем да очакваме през следващите години, ако не се пристъпи към радикални промени в ЕС.

КАКВО Е ВЪЗМОЖНОТО РЕШЕНИЕ?

А/ Европа трябва да е икономически обединена с помощта на гъвкави, доброволно възприети, а не наложени на страните-членки механизми, за да бъде конкурентоспособна спрямо настоящите и бъдещите световни икономически гиганти: САЩ, Китай, Япония, Индия, Бразилия и други. Разпокъсана Европа има ограничени шансове за успех в бъдещата конкуренция в многополюсния свят с неговия мощен конкурентен пазар.

Обединението в рамките на ЕС следва да е главно в икономиката, без да ограничава прекомерно суверенитета на страните членки в тази област и без да засяга сериозно управленските им компетенциии в другите области, извън икономиката. Кои сегашни функции на националните държави могат да се делегират на единния наднационален ръководен център на ЕС и къде да бъде червената линия, зад която не бива да се допуска посегателство върху националния суверенитет на страните-членки, е въпрос на специални проучвания с участието на експерти от различните области на знанието и управленската практика.

Б/ Най-общият контур на препоръчвания статут на националните държави-членки на ЕС е превръщането на общността в гъвкав съюз на самостоятелни национални държави, а не в монолитни европейски съединени щати. Националните парламенти трябва да запазят много силни правомощия, включително и право на вето за своята държава по конкретни решения на централните ръководни институции в Брюксел, които увреждат силно съответните национални интереси. Действащият сега принцип за върховенство на нормативните актове на ЕС над националните нормативни актове, трябва да отпадне и да се определят конкретно границите за управленска компетентност между централните и националните институции в различните области. Когато се определят тези граници също трябва да има червена линия, зад която е недопустимо да се навлиза в компетенциите на националните институции.

Това е зоната на най-важните решения, където най-компетентен трябва да е СУВЕРЕНЪТ – народите на страните членки. Правомощията на суверена трябва да се увеличават, а не да се ограничават. Само народът на съответната държава – член на ЕС трябва да има ненакърнимото право да решава кой и какви политически формации да го управляват, с каква програма и каква икономическа, социална и всякаква друга политика да провеждат в тяхната държава. Правата на суверена не подлежат на ограничения, освен при извънредно положение, когато е застрашено бъдещето на държавата.

В/ Първостепенните и най-важни решения трябва да вземат гражданите на съответната държава, като например: членството в ЕС, НАТО, СТО, Евроазиатски съюз, Споразумението за международна търговия и инвестиции между ЕС и САЩ и т.н. Националните референдуми да се превърнат в инструмент за вземане на най-важните национални решения. Всякакви опити за прилагане на принципите на организация и вертикално разпределение на управленски компетенции на САЩ – с федерално управление и щати, са неприемливи за Европа по силата на много исторически и съвременни причини, на които не е възможно да се спирам тук.

Ако «Движението за демокрация в Европа 2025» на Варуфакис се окаже успешна инициатива и то се разпространи широко в европейските държави към 2025-2030г., демократизирането и хуманизирането на Европейския съюз ще се улесни и ускори. Ако европейските народи го подкрепят то ще обхване не само националните, но и централните институции на общността.

Г/ Фундаментален принцип на бъдещия ЕС трябва да бъде симетрията между участието във вземането на важните решения и отговорността за техните последствия. Само правителствата, участващи пряко във вземането на важно решение на наднационално равнище ще носят отговорност за последствията. А по най-важните наднационални решения, преди да изработят своя позиция националните правителства трябва да се допитват до своя суверен. Трябва да се сложи категоричен край на сегашната практика, когато едни вземат решенията, а други плащат цената за последствията.

Д/ ЕС следва да поддържа тесни икономически връзки с Русия на основата на взаимната им допълнимост – да се съчетаят модерните технологии на Европа с неограничените суровинно-енергийни ресурси на Русия. Това би направило Европа и Русия най-мощния икономически гигант в света, наред с Китай. ЕС, разбира се, трябва да може да поддържа активни търговско-икономически връзки със САЩ и другите региони на света.

***

Европейският съюз в сегашния му вид е изхабен и дискредитиран модел. Той е изиграл някаква полезна роля до сега, но е с изчерпан потенциал и вече затруднява развитието на общността. Това признават и някои от най-високопоставените личности по върховете на съюза. При поемането на поста председател на Европейската комисия на 1 ноември 2014г. Жан-Клод Юнкер заяви, че това е последният ни шанс да спасим съюза. Той изрази публично тази си загриженост още няколко пъти през 2015г. Такива тревожни изказвания направи през 2015г. и председателят на Европейския съвет Доналд Туск. Подобни тревожни гласове за съдбата на ЕС чухме през изтеклата година и от други комисари.

ЕС може да оцелее и да допринася за развитието на Европа само ако бъде реформиран из основи. Ако това не се направи той ще продължи да стагнира и ще се срине сам в не много далечното бъдеще. Историята ни предлага много примери на отживели времето си и саморазпаднали се политически и други конструкции. Това ще се случи и с ЕС ако той замръзне в сегашния си вид или продължи да се променя по досегашния начин и в сегашната посока към все по-голяма централизация и десен догматизъм, въпреки волята на европейските народи.

Проф. Иван Ангелов
Член-кор. на БАН

13th Dec2015

Кой е по-добър стопанин – държавата или частният сектор?

by Черно и Бяло

Каква е жестоката истина, която се крие от народа?

Данъците в България и в Европейския съюз

Проф. Иван АнгеловПрез последните 6-7 години нашата държава се самолишава ежегодно от 3,0-3,5 млрд. лв. бюджетни приходи чрез прекалено ниското облагане с преки данъци. За последните 10 години държавата е подарила на частния капитал по този начин около 30 млрд. лева. И е ощетила с толкова трудовите хора, малкия и средния бизнес, интелигенцията и пенсионерите. С други думи, ощетява 80-85% от населението и облагодетелства 8-10% и особено, най-богатите 4-5%. В някои страни ги наричат олигарси.

Преобладаващите проценти за преките данъци в ЕС са около три пъти по-високи от нашите. Делът на преките данъци в структурата на общите данъчни приходи в ЕС е 33-34%, а у нас 18,6%. Ако това е грубо мерило на подлежащия за събиране чрез преките данъци годишен ресурс у нас, той би възлизал на 7,7 млрд. лева. Това показва, че България мобилизира чрез преките данъци далеч по-малко (едва 55%) от нормалното, което подлежи на събиране по европейските стандарти.

През 2014 г., прилагайки европейските стандарти и при нашата производителност на труда, сме могли да мобилизираме с преките данъци, около 7,7 млрд., а не 4,3 млрд. лева, колкото са събрани. Ето това е жестоката истина, която се крие от народа. Представете си колко още важни обществени потребности можеха да се задоволяват всяка година с тези допълнителни ресурси от 3,0-3,5 млрд. лева. А на хората се казва че „няма пари”.

Със същото отговарят и на БАН, когато искаме скромни икономически трохи – допълнително 10-15 млн. лева за финансиране на що годе нормална изследователска работа през 2016 г., както се прави във всички цивилизовани страни. Какво огромно разминаване с истината! Какъв управленски цинизъм! Каква подигравка с българската наука, която на думи обявяват за приоритет, а на практика я унижават и унищожават.

Пазарните фундаменталисти и правителствата в България вече 26 години внушават на неинформираните, че „частният бизнес е по-рационален от държавния, че частникът винаги е добър стопанин, а държавата е прахосник”. „На това основание, казват те, преобладаващата част от новосъздадената стойност се оставя на частния предприемач, а не се предоставя на държавата – прахосник чрез данъците”. Така се стига до решението за свръхниските преки данъци (10% у нас, при средно около 30% за данъка върху печалбата и 40-45% за данъка върху доходите на физическите лица в ЕС) и ниското преразпределение на средства с държавните разходи чрез бюджета (34-36% от БВП у нас, при 50-52% средно в ЕС).

Защо западноевропейските парламенти не гледат на държавата като на прахосник и й предоставят повече ресурси чрез по-високите данъци и по-активната преразпределителна роля на бюджета, а нашият парламент е на обратното мнение? Кой е прав при тези фундаментални различия в данъчната политика между страните членки на една и съща интеграционна общност – ЕС? Техните или нашите парламентаристи? И нормално ли е да се допускат такива съществени различия, след като има единна парична политика и единна валута, а няма единна бюджетна политика? Това не подкопава ли стабилността на единната валута с проитичащите негативни последствия за цяла Европа? С това не се ли претоварва бюджетната политика, след като тя остава почти единственото важно средство на макроикономическата политика в ръцете на държавата! Хем е единственото, хем е със силно осакатени функции поради рекордно ниските данъчни проценти и ограничената преразпределителна роля на държавните разходи в бюджета.

Дефектите на частния сектор

За да си отговорим на тези въпроси нека поразсъждаваме върху някои факти за „високата икономическа рационалност” и „изключително важната роля на частния сектор” за развитието на България, а също и за „изгонването на държавата от икономиката”:

  1. Социалните, здравните, образователните, научните, културните, екологичните, демографските, инфраструктурните, съдебните, отбранителните, охранителните, опазването на националната сигурност и други подобни функции се упражняват от държавата. Това са неотменими, присъщи нейни функции, за които са нужни големи финансови ресурси. Без изпълнението на тези функции няма държава. Частният сектор не е способен и не желае да ги изпълнява отговорно. Световната практика през последните 100-150 години не ни предлага нищо по-различно.
  2. Частният сектор влага ресурси само там, където получава максимална печалба. Печалбата, а не задоволяването на обществени потребности, е смисълът на неговото участие в стопанския оборот. Той задоволява някакви обществени потребности по принуда, защото пътят към печалбата минава през тях. Ако не беше така той не би им обърнал никакво внимание. Частният сектор задоволява такива потребности само там и до толкова, където и доколкото това му носи печалба. Това е идеалът на частния предприемач. Той не може да си позволи да функционира дълго на загуба. И е прав.

Потребностите на българското и на всяко друго цивилизовано общество, обаче са много по-широки от обхвата на печелившите дейности. Можем да говорим за пазаризация и рентабилност на производството, но в никакъв случай – за пазаризация и рентабилност на обществото. Няма държава с такова общество в света. Означава ли това, че нерентабилните дейности, от които зависи пряко животът на милиони хора, пряко заети в тези дейности, могат да се изоставят, макар че са необходими не само на тях, но и на цялото общество. Разбира се, че не! Противното би означавало тотален срив на социалния мир в държавата. Всеобщ хаос и крах на държавата и на обществото. Държавата е единственият субект, който може и трябва да ги упражнява в полза на обществото. А за да го прави са й нужни ресурси.

  1. Казват ни, че частният предприемач е винаги по-рационален от държавата в насочването на ресурси по конкретни обекти и сфери на дейност. Това не е вярно! Има хиляди и хиляди примери у нас и в чужбина на чудовищно, неоправдано с нищо, прахосничество на ресурси в частния сектор. Известно е разходването на стотици милиони, дори милиарди лева у нас за задоволяване на екстравагантно потребление от едно нищожно малцинство; за покупка на ултра луксозни лимузини, хеликоптери, самолети, яхти, дори на малки острови в далечни екзотични страни; за изграждане на ултрамодерни офиси и резиденции у нас и в екзотични далечни курорти; за създаване на луксозни затворени жилищни квартали, оградени със стени и със специална охрана за ограничаване достъпа на външни лица; за наемане на мощни охранителни фирми, които да ги пазят от отмъщения на конкуренти със засегнати бизнес интереси (казват, че у нас около 130-150000 души се занимават с такава охранителна дейност, което е доказателство за болно общество); за покупка на футболни и други спортни клубове с фантастично, с нищо неоправдано от здравия разум, заплащане на спортистите, за което и най-гениалните световни учени не могат да мечтаят; авантюристично управление на банки и небанкови финансови институции, водещо до техния фалит с многомилиардни загуби за отделните граждани – депозитори, за обслужвани от тези банки компании и за цялото общество (последният пример с КТБ у нас и многобройни далеч по-фрапантни примери в САЩ, Европа, Япония и на други места); за огромни рискови депозити у нас и в чуждестранни банки и в задгранични ценни книжа; за финансиране на престъпност и за корумпиране на влиятелни личности; за нелегална търговия с деца, с бременни жени, със женска плът и дори с човешки органи за присаждане; за производство и разпространение на наркотици, на вредни за здравето и живота на хората продукти и услуги; за участие в скъпи хазартни игри и т.н. Списъкът за подобни изяви на частната предприемчивост е безкрайно дълъг.

Нима това е рационално използване на ресурси от гледна точка на здравия разум и интересите на обществото! Колкото повече пари остават в тези хора, толкова повече се развихря тяхната екстравагантност в и извън границите на България! В същото време обществото ни изпитва остра нужда от инвестиции за жизнено важни стопански, социални и други обекти. В анкета на авторите на последния Глобален доклад за конкурентоспособността с български стопански дейци (за който ще стане дума по-долу), като главна пречка за правене на бизнес в България те сочат „трудния достъп до финансов ресурс” (виж с. 136). В същото време този ресурс се прахосва в България и по света. Частният предприемач не се интересува от такива дреболии по неговите стандарти. В държавния сектор не се допуска подобно ирационално, дори престъпно насочване на ресурси, не защото ръководителите там са по-морални, а понеже няма мощни обективно стимулиращи условия за подобно поведение, вградени в неговите разпределителни механизми. Ако отделни личности си позволят да го правят, подлежат на наказателно преследване, което, за съжаление, не се случва винаги.

  1. Най-голямото стопанско престъпление в България през изминалите 100 години беше приватизацията, извършена през последното десетилетие на 20ти век и първото на 21ви век. При общо 93,9 млрд. лева производствени дълготрайни материални активи в 1990 г. по тогавашни цени, през двете десетилетия бяха приватизирани активи за около 40 млрд. лева. Голямата част от тях попаднаха в ръцете на хора, чията главна цел беше да постигнат най-големи печалби за най-кратко време, а не да разширят и модернизират производството и да запазят или увеличат заетостта. Много от тези предприятия дори не бяха пуснати в действие от новите собственици. Те нито можеха, нито желаеха да се занимават с такива прозаични „неприятности”. Тяхната първа грижа беше да разпродадат на части най-ценните машини, а останалите да продадат като скраб. Много предприятия бяха „закупени” без публични търгове примерно за 500 хил. лева, най-ценните машини бяха разпродадени на части за 2-3-5 и повече млн. лева. Много често бяха разпродавани или давани за скраб съвсем нови, току що доставени, още неразопаковани машини.

Приватизационните договори съдържаха клаузи за запазване предмета на дейност, разширение на производството, запазване или увеличаване на работните места и т.н. Тези договори бяха нарушавани масово. Имаше държавна Комисия за следприватизационен контрол, но до сега не ми е известно нито едно от хилядите нарушения да е стигнало до органите на правосъдието и някой да е осъден. Този тип приватизация беше наистина чудовищно престъпление, за което не трябва да има давност. Това беше разгром на българската икономика. Учудва ме, че Президентът и радетелите за съдебна реформа се занимават сега със супердреболии, а мълчат за това най-голямо престъпление на века, пред което съдебната система услужливо си затвори очите още по-силно.

Престъпната българска приватизация продължава да тежи върху съвестта на най-висшите политици, прокурори и други високопоставени държавни чиновници. Много от тях и сега ни поучават по демокрация, морал, по предимствата на частната инициатива и частното предприемачество и пледират за още по-голяма стопанска либерализация и за изгонване на държавата от икономиката. Може би защото при слаба държава ще е по-лесно да се краде.

  1. Според официални твърдения България сега произвежда по-голям БВП в сравнение с 1989 г. Ще се въздържа от сравняване на числа, поради големите условности във връзка с инфлацията, валутните курсове, промените в мащабите на цените, влиянието на фактора „време” и по други причини. При тогавашния БВП сме имали външен дълг около 10 млрд. щатски долара (това беше максимумът в началото на 1990 г., докато през предходните години дългът беше 2-3 пъти по-малък). Инвестиционната активност беше много висока главно в резултат на високо вътрешно натрупване. Сега имаме по-голям БВП, много по-голям брутен външен дълг – 36,7 млрд. щатски долара (34,2 млрд. евро), доста по-ниско вътрешно натрупване и много по-ниска инвестиционна активност.

Вътрешното натрупване е ниско поради ограниченото натрупване на държавата и на частния сектор. Натрупването на държавата е ниско поради ограничените бюджетни постъпления от ниските данъци. Натрупването на частните фирми е ниско, понеже печалбата им е малка. А тя е малка поради ниската ефективност в дейността им и от укриване на значителна нейна част. И двете характеризират част от „прелестите” на нашия частен сектор. И така, в миналото имаше много по-висока инвестиционнна активност, при относително ниска външна задлъжнялост. Сега има много по-ниска инвестиционна активност, при много по-висок брутен външен дълг. Ето това е един от обобщените резултати от доминацията на частния сектор в нашата икономика.

По тази тема у нас не се говори. По-точно казано, не е разрешено да се говори, поради демонстрираната нелоялност на частния сектор към държавата и обществото и ниската му икономическа ефективност. Тези черти на нашия частен сектор не са приятни и затова се премълчават. Време е българските икономисти да престанат да мълчат по тази изключително важна проблематика. Интересите на България изискват да говорим истината, каквато и да е тя.

  1. Ограничени и примитивни форми на корупция човечеството познава от векове. Съвременният частен сектор обаче доразви корупцията до невиждани висоти, като едно от средствата за постигане на максимални печалби. Допускат се масови нарушения на правилата за стопанска дейност чрез корупция между стопански субекти или между тях и държавни чиновници от всякакъв ранг. Много се говори за ограничаване на корупцията, създават се десетки органи за борба с нея, но тя продължава да расте. Благодарение и на корупцията през последните 26 години у нас станаха възможни престъпните приватизации на хиляди предприятия и банки, престъпните концесионни договори, неизгодните за България договори за двете американски централи в Марица Изток и за производството на много скъпа електроенергия от възпроизводими източници, хиляди манипулирани държавни поръчки, ощетили обществото с милиарди лева.

И въпреки това нито един осъден до сега. Престъпления има, а престъпници няма! В същия Глобален доклад по конкурентоспособността, интервюираните български стопански дейци сочат корупцията като втора главна пречка, наред с липсата на пари, за правене на бизнес в България (виж с. 136). Очевидно, някои държавни институции или части от тях, работят заедно с престъпните формации, т.е. създават мафиотски структури.

При господстващия в миналото държавен сектор сигурно също е имало корупция, но е била далеч по-малка от сегашната. Не защото тогавашните негови ръководители са били по-морални, а поради самата същност на държавния сектор, в чиято система за разпределение няма вградени такива мощни стимули за лична корупция, както е в частния сектор. Печалбата в онези години не е играла такава важна стимулираща роля лично за работещите в държавния сектор, както е сега в частния сектор, понеже е била присвоявана от държавата.

  1. Частният сектор се въздържа да инвестира в рискови и опасни дейности, от които обаче обществото се нуждае. Опитите за привличане на частни компании в рисково кредитиране и други рискови дейности пропадат навсякъде. Те не предприемат нищо в такива условия без държавни гаранции. Тези важни дейности, заедно с риска, се поемат пак от държавата, за което са й нужни ресурси.
  2. Отношенията на нашите работодатели с наемните работници в много частни фирми са далеч под европейските стандарти. Често се наемат работници без трудов договор или малолетни работници. Има произволни уволнения и уволнения без изискваните от Кодекса на труда предизвестия. Често не се спазват изискванията при извършване на масови уволнения. Има много нарушения при полагането на извънреден труд и неговото заплащане. Нарушения на изискването за равно заплащане на мъжете и жените за равен труд. На много места работодателите не осигуряват здравословни и безопасни за здравето и живота условия на труд, за да пестят пари. Допуска се произвол в определянето и текущото корегиране на заплатите. Заплатите често се изплащат с големи закъснения, в някои случаи – в натура с продукция на фирмата или изобщо не се изплащат с инсценирани фалити и други трикове. По данни на БСК задълженията на фирмите към собствения им персонал са около два милиарда лева в края на 2013 г. В много случаи се води „двойно счетоводство” при заплащането, с цел да се избегне плащане на подоходен данък. Доста често не се изплащат осигурителните вноски за работниците или се привеждат в намалени размери. Пряко или косвено се забранява или затруднява дейността на синдикални организации и членството в тях със заплахи за уволнение. Без да твърдя, че тези отношения в държавните предприятия са гладки и безконфликтни, нарушенията там са по-малко и нередностите се отстраняват по-лесно и по-бързо.
  3. Взаимоотношенията между фирмите у нас също са далеч от европейските стандарти. Това важи и за тяхното управление и ниско ефективната им дейност. Много често, особено през 1990те, (но продължава и сега), като инструменти за уреждане на междуфирмени отношения се използват не предписаните в Търговския закон, а заплахите, изнудванията, дискредитирането, побоищата, пожарите, грабежите, бомбите, отвличанията със или без откупи, престрелките, убийствата. По тези причини през последните 26 години са убити повече от 150 души и много повече са наранени. Вместо по законния банков път, разплащанията между фирмите често се правят от личности с налични пари в „куфарчета”, въпреки съществуващите формални ограничения за техния размер.

По данни на БСК дълговете на бизнеса в края на 2013 г. са били 171 млрд. лева ( при 82 млрд. лева БВП за същата година) и продължават да растат от година на година по-бързо от хилавия растеж на БВП. Делът на просрочените плащания достига 35-40%. Междуфирмените задължения са били 117 млрд. лева, задълженията на фирмите към банките и други финансови институции – 46,9 млрд. лева, данъчно-осигурителните задължения – 5 млрд. лева, задълженията към собствения персонал – 2 млрд. лева. Висок е процентът на необслужваните кредити.

България е между най-рисковите страни в ЕС по погасяване на задълженията в срок. Това прави нашия бизнес най-уязвим. Над 67% от българските фирми изпитват ликвидни трудности, поради забавени плащания от техни клиенти. Над 75% от ръководителите на фирми се оплакват, че това затруднява работата им. Над половината от ръководителите на фирми очакват повишение на просрочените плащания през следващите години. Расте опасността от ефекта на доминото.

  1. Крупният частен сектор много често инвестира в офшорни или други подобни зони в Европа, Азия и малки екзотични островни държавици в Карибския и други региони, за да избегне данъчно облагане. Инвестира се и в специални депозити за избегване плащането на данъци, възползвайки се от стриктната банкова тайна на някои европейски (Швейцария, Австрия, Лихтенщайн) и други страни. Откриването на тези корупционни дейности се оказа много трудно, поради вплитането на високопоставени личности. От медиите научавахме през последните 15-20 години за получени у нас от сериозни институции в европейски страни на достатъчно дълги „деликатни списъци” на замесени в такива далавери богати българи, но влиятелни кръгове се погрижиха всичко да се потули. По стар изпитан маниер, сега никой не говори за тях, докато избледнеят напълно в късата памет на обществото. Не ми е известно възползването на държавни компании от такива противозаконни практики в миналото, но не ги изключвам. И отново, не защото техните ръководители са били непременно по-почтени личности. За разлика от частния, в разпределителните механизми на държавния сектор липсват достатъчно мощни обективни стимули за това.
  2. Широко разпространено е влагането на ресурси от дребния, средния и част от едрия капитал в сенчести дейности, за да се избегне плащането на данъци. В някои наши отрасли (цитира се дребното и средното хлебопроизводство и други дейности) това е масова практика, но липсват държавни мерки за нейното ограничаване. По-скоро – обратното. Някои високопоставени държавни мъже оправдават това явление с псевдо аргументи и се опитват да доказват, че то имало и полезни ефекти за страна като нашата. Това не било редно – казват те, но без него щяло да е още по-лошо за икономиката. Не ми е известно държавни фирми да практикуват такива дейности. И за това липсват достатъчно силни обективни стимули в държавния сектор.
  3. Частният сектор не инвестира в нискодоходни и бавно откупуващи се проекти, като инфраструктурните. Особено в планински и изолирани райони, или в силно социално ориентирани, но ниско доходни или нерентабилни дейности, от които обществото се нуждае. Много често, за да привлича български или чуждестранни инвестиции, нашата държава дори изгражда цялата подхождаща инфраструктура до заводската площадка. То важи за транспортното обслужване и за доставката на насъщни стоки и лекарства на малки, изолирани селища. Поддържането на автобусни и други транспортни линии с ниска натовареност до такива селища е неизгодно за частните предприемачи и те ги избягват. В тези райони обаче живеят хиляди хора, които не могат да бъдат изоставени. Държавата и общините се намесва и тук, за да запълнят тази съществена празнина, за което са им нужни ресурси.
  4. Когато конюнктурата е неблагоприятна или силно рискована, частният сектор не влага във физически инвестиции за производство на продукти и услуги, а насочва парите си в по-малко рискови подвижни търговски и други посреднически дейности (от гаражен или сергиен тип) или в по-сигурни банкови депозити и в ценни книжа у нас и в чужбина. Според последния отчет на БНБ за депозити на домакинства и НТООД, в края на септември 2015 г. депозитите над 500 хил. до 1 млн. лева всеки са били 1078 на обща стойност 757,7 млн. лева, а депозитите над 1 млн. лева всеки – 611 на обща стойност 1515,9 млн. лева. По оценка на специалисти голямата част от тях са на фалирали, на заплашени от фалит малки и средни фирми или на притежатели на свободни парични средства, които не ги влагат в стопански оборот поради големия риск, а предпочитат по-сигурно убежище в банките. Никой не може да каже колко са българските милиарди, изтекли в по-надеждни убежища в чужбина. През това време животът си тече и трябва да се задоволяват неотложни обществени потребности, което частният сектор не прави. Държавата се намесва и тук, но са ѝ нужни ресурси.
  5. Преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ) се насочват само в страни и дейности, където получават най-висока печалба и други изгоди, а не там, където са нужни на приемащата страна. До 2009 г. около 75% от ПЧИ у нас се насочваха в търговия с имоти и наемодателска дейност, търговия и ремонт на автомобили и мотоциклети, в хотели и ресторанти и във финансово посредничество. В търговия и ремонт на автомобили се насочваха повече ПЧИ, отколкото в цялата преработваща индустрия. Никоя страна не е постигнала благоденствие с такава структура на инвестициите. По-скоро обратното. Почти нищо не се насочи към здравеопазване, образование, наука, иновации, инфраструктура, високотехнологични производства и т.н. Това трябваше да се прави от държавата, за което са й нужни големи ресурси.

Чуждестранните компании много често прилагат рафинирани методи за трансфер на голяма част от печалбата си на компанията – майка или в други страни, за да избегнат плащането на данъци у нас. Някои големи проспериращи чуждестранни компании не показват изобщо печалба или сочат символична печалба в балансите си по същата причина. Българските власти не може да не го виждат, но бездействат. Досетете се за причините. Чуждестранни посланици много често оказват пряко въздействие върху наши министри и други високопоставени лица за облагодетелстване на техни компании у нас. Въпреки твърденията на техните и нашите пазарни фундаменталисти, че политиката не се намесвала в икономиката.

Средновековни методи на експлоатация на труда на български жени в шивашки и други сходни дейности се прилагаха и продължават де се прилагат от гръцки, турски и други фирми в района на Родопите и в други части на страната. При изпадане в затруднено положение или очаквани сериозни проверки от българските власти, бързо напускат страната ни и не изплащат задълженията си към работниците. Посочените тук и други подобни факти пораждат доста въпроси около целесъобразността от привличането на ПЧИ и по необходимостта от по-строг контрол върху тяхната дейност в България.

  1. Важни и необходими на обществото производства работят в условията на естествен монопол. Това открива възможности за злоупотреба с монополно положение. Всеки монопол е вреден, но най-опасен е частният монопол. И тук държавните инвестиции са по-рационалното решение, съчетано със силен обществен контрол, какъвто частните монополисти не допускат или ограничават до минимум, мотивирайки се с неприкосновеността на частната собственост, закрепена в Конституцията или с „фирмената тайна”. Държавата се намесва в запълването и на тези празнини, но за това се нуждае от ресурси.
  2. Някой може да ме упрекне в недостатъчна обективност при горните оценки за частния сектор, макар че всички мои обобщения почиват на реални факти от България и други страни. Нека видим какво установяват и други анализатори, в чиято обективност няма причини читателите да се съмняват. Всички сериозни независими анализи показват, че качеството на управлението и ефективността на функциониране на голямата част от нашите частни компании е посредствено или лошо.

Според The Global Competitiveness Report 2015-2016. World Economic Forum, Geneva 2015, публикуван през септември 2015 г., класирането на българските фирми е повече от тревожно. И така е от много години, без признаци за забележимо подобрение. Това също се крие от българската общественост и не се допуска публична дискусия по тази тема.

Ето някои извадки от този доклад в малкия раздел за България по подреждането на нашите фирми в сравнение с чуждестранните: по усвояване на технологиите във фирмите заемаме 85то място от обхванатите в анализа 142 страни; по маркетинг – 90то място; по наличие на модерни технологии – 91во; по наличие на учени и инженери – 96то; по разходи за изследвания и внедряване – 100но; по качество на управлението на фирмите – 105то; по ефикасност на корпоративните бордове – 106то; по потенциал за иновации – 108мо; по отношения между работодатели и наемен персонал – 111то; по надеждност на професионалното управление – 113то; по склонност да се делегират правомощия – 120то; по качество на управленското образование – 121во; по квалификация на персонала – 127мо; по способност да се привлича висококвалифициран персонал – 142ро; по способност да се задържа висококвалифициран персонал – 142ро и т.н. (виж сс. 136-137). А разделът за България е малък, защото нашата икономика е миниатюрна като размери и крайно изостанала по най-важните икономически и други показатели по световни стандарти. По данни на Световната банка ние произвеждаме около 0,09% от световния БВП. Поради това не трябва да се обръща внимание на напудрените самохвални изказвания на някои български ръководители, а да се стягаме за работа и за въвеждане на ред в нашия национален дом.

Всяко класиране в този световен доклад след 50то – 55то място поставя съответната страна в групата на слабо развитите, а след 100то – в групата на най-изостаналите в света. Сравнете тези данни за българския частен сектор с онова, което нашите учени – пазарни фундаменталисти, членове на правителството и високопоставени управляващи политици ви внушават за неговата висока икономическа рационалност и решаваща роля за нашия икономически прогрес и за това, че някои други страни трябвало да се учат на ред от нас. И с това оправдават прилагането на най-ниските данъчни проценти в Европа, за да оставят на тяхно разположение по-големи ресурси.

Размишлявайки над тази класация не е трудно да си представим колко „ефикасно” се използват подаряваните на българските фирми от години допълнителни ресурси чрез рекордно ниското данъчно облагане. Класацията на нашите фирми по конкурентоспособност е между 105-110то място, т.е. в компанията на най-изостаналите страни в света. Това доказва, че твърденията на пазарните фундаменталисти и на управляващите български политици за високата икономическа и управленска рационалност на нашия частен сектор се разминават с действителността. Настоящото състояние на нашите фирми не обещава социално-икономически прогрес на България в обозримото бъдеще, при положение че частният сектор доминира в икономиката.

Някои хора ни съветват да не се занимаваме с частните фирми. Ако губят то си е за тяхна сметка. Контролирайте държавните фирми, защото се разпореждат с държавно имущество. Такива изявления не са оправдани. Нещо повече – те не са верни! За това състояние на фирмите техните собственици отговарят не само пред себе си и своите акционери, но и пред българската държава, чието имущество беше отнето и подарено на много от тях, а за някои от тях – буквално ограбено по време на престъпната приватизация. Гражданите на България не можаха (а българските правораздавателни институции – не пожелаха) да предотвратят тази престъпна приватизация, нито да потърсят отговорност от нейните архитекти.

Сега поне имат основания да настояват това имущество да бъде добре стопанисвано, а не пропилявано. Да не говорим, че лошата работа на всяка частна фирма вреди на нейния персонал, на нейните контрагенти, на общината и на населението в района, където работи, на околната природна среда, трупа задължения към други фирми, към банките, към бюджета, към осигурителната система, към собствения си персонал.

Защо дефектите на българския частен сектор са още по-големи?

От години търся отговор на един много важен въпрос: Частният сектор има сериозни дефекти. Част от тях бяха описани по-горе. Но той има и много силни качества, доказани от световния опит. Големият икономически и научно-технически прогрес на Америка, Западна Европа, Япония и други страни е постигнат, наред с учатието на други фактори, и с важния принос на частния сектор. Това е безспорен факт. Да се отрича този исторически факт е несериозно!

Питам се – защо силните черти на частния сектор не се проявяват по същия убедителен начин и у нас, а доминират слабите му страни? Къде са причините за посредственото, дори лошото управление и неефективно функциониране на голяма част от българските частни фирми? Защото качеството на работата във фирмите, а не няколко макрофинансови показатели, в крайна сметка определя дали една икономика е конкурентноспособна или не.

Моите разсъждения и търпелив анализ на много факти ме довеждат до заключението, че корените на причините за лошото състояние на повечето частни фирми трябва да се търсят в технния произход. Голяма част от нашия частен сектор беше зачената през 1990те по престъпен или полупрестъпен начин и предприятията не попаднаха в ръцете на най-компетентните, най-предприемчивите и най-почтените хора. Много от тези хора продължиха сами да управляват подареното им или откраднато държавно имущество по начина по който е било придобито. Някои от тях привлякоха компетентни експерти, без да им дадат достатъчна свобода на действие. Това блокираше ефекта от тяхното присъствие в управленските органи на фирмите.

Съвсем малка част от новите собственици бяха достатъчно разумни да се оградят с компетентни и почтени професионалисти – управленци и да им делегират правомощия. Те можеха да се разгърнат на фирмено ниво и да създадат проспериращи компании, но се сблъскаха с враждебна околна среда. В продължение на много години доминираха не доказаните от световната практика рационални макро- и микроикономически управленски методи, а бандитските методи за които стана дума по-горе в т. 9. Тази враждебна околна среда не позволяваше на добрите професионалисти и почтени хора в българските фирми да проявяват своите способности и да бъдат конкурентоспособни. Те и до сега са блокирани както на фирмено, така и на макро равнище от враждебна рестриктивна икономическа среда и на бандитизъм в междуфирмените отношения. Нелоялното, дори полупрестъпно поведение се превърна в решаващ фактор за успех. Почтените и лоялните не можеха да се конкурират в такава замърсена икономическа и нравствена среда. Промяна може да настъпи само след промяна в средата чрез даване простор на лоялната конкуренция в условията на регулирана пазарна икономика.

Показателна за характера на нашия сегашен частен сектор е и скоростта на неговото формиране. В Америка, в Западна Европа и други световни региони формирането на най-богатата прослойка и на нейната собственост ставаше постепенно с опита на много поколения в продължение на 150-200 години, придружено с много извращения, скандали и престъпления. Формирането на най-богатата прослойка у нас с нейната структура (заможни, богати и най-богати) и притежаваната от нея собственост стана за 15-20 години, по престъпен и полупрестъпен начин. Това може да се прочете и в сегашното стопанско и друго поведение на нашите най-богати хора, по специалните оградени със стени квартали в които живеят, по обучението на техните деца в специални чуждестранни училища, по многобройната им въоръжена охрана, по бронираните им автомобили. За тях най-важна е бързата максимална печалба, независимо от бруталността на придобиването ѝ.

В рамките на стотина години България преживя второ диво първоначално натрупване на капитали, започвайки пак от нулата. Преди 160 години Карл Маркс описа този процес във Великобритания с пророческите думи, че капиталът не се спира и пред най-големите престъпления в името на максималната печалба. Ние наблюдаваме това и в България през последните двадесетина години. Този великан на мисълта като че ли е знаел какво ще се случи през следващия и по-следващия век и в страни като нашата.

Ако се опитам да извлека един единствен важен извод от изнесените по-горе факти за поведението на държавата и на частния сектор, той е следният: ДЪРЖАВАТА МОЖЕ да прави всичко, което прави частният сектор у нас и по света, но ЧАСТНИЯТ СЕКТОР НЕ МОЖЕ И НЕ ЖЕЛАЕ да прави всичко, което прави държавата за обществото в което живеем. Поради това задължително условие за социално-икономическия прогрес на всяко общество е тясното сътрудничество и взаимното допълване между държавата и частния сектор. Трябва да се намери решение, което интегрира в себе си най-доброто от частния и от държавния сектор.

Казаното до тук цели да предпази от наивно, а в много случаи съзнателно идеализиране на частния предприемач и на частната инициатива, както в глобален мащаб, така и в България. И на свързаното с това предоверяване в тяхната стопанска рационалност, оставяйки им по-голяма част от новата стойност, чрез ниското данъчно облагане.

Истината за частния сектор е далеч по-сложна и по-противоречива, отколкото се представя от пазарните фундаменталисти, но тя се крие от нашия народ. За това помагат и сервилните медии, които не допускат истинска дискусия по тази тема пред своите микрофони, камери и на печатните си страници. Техните собственици и избраните от тях главни редактори се страхуват от такава публична дискусия.

Пазарните фундаменталисти твърдят, че оставените по този начин ресурси на частните предприемачи, едва ли не веднага се инвестират за модернизация на производството. Това би било добре, ако беше вярно! То обаче не се потвърждава от нашата практика, а и от току що цитираните данни в т. 16. В предкризисната 2008 г., физическите инвестиции у нас бяха 29,4 млрд. лв., а през 2013 г., т.е. с ниските „плоски” данъци и въпреки увеличените ресурси на тяхно разположение, спадат на 18,1 млрд. лева. Тук, разбира се, влияят и други фактори.

Прочитайки тези редове, спомнете си за призивите на Милтън Фридман преди няколко десетилетия за „по-малко държава” и за „изгонване на държавата от икономиката”. Спомнете си и за изказванията на президента Рейгън преди години, че „държавата не може да решава проблеми, защото тя самата е проблем”. Спомнете си и за многобройните внушения на нашите пазарни фундаменталисти по медиите, идеализиращи частния сектор. Представете си, че държавата беше наистина „изгонена” и лишена изцяло от участие в управлението на икономиката, как и от кого щяха да се решават изброените по-горе проблеми, след като частният предприемач не желае и не може да го прави. Една от причините за оскотяващата бедност и растящото доходно неравенство у нас, е отстраняването на държавата от редица нейни важни функции. Можеше ли да има що годе нормален живот за милиарди хора по света в цивилизованото общество, ако държавата беше наистина „изгонена” изцяло? Всичко това доказва антиикономическата и антихуманната същност на пазарния фундаментализъм. Съвременният прогрес е възможен само при разумно сътрудничество и взаимно допълване между държавата и пазара. Това аз наричам регулирана пазарна икономика. Много други икономисти по света и у нас са на същото мнение.

Като се изказвам против облагодетелстването на капитала за сметка на труда, аз не препоръчвам да се отива в другата крайност – да се изолира, потиска и експроприира частният капитал. От години настоявам за разумно съчетаване на интересите на труда и на капитала, вградено в моето предложение за умерено прогресивно данъчно облагане. Всеки средно грамотен човек, надявам се, разбира, че обществото се нуждае както от труда, така и от капитала. Възпроизводственият процес е възможен само при съединяването и едновременното участие на труда и на капитала. Техните интереси са общи в най-важното – стабилността и успешното социално-икономическо развитие на България, по това – да ни има или да ни няма. Те обаче се различават по разбиранията си за начините на постигането им. Между тях дори възникват конфликти, понякога много остри. Те трябва да се решават чрез взаимни компромиси, а не с революции. Българската държава има да играе много важна роля като обективен арбитър между труда и капитала, каквото тя засега не прави.

Казаното по-горе за дефектите на частния сектор не означава, че държавният сектор е кристално чист и ефективен и че трябва да се върнем към него, както беше в недалечното минало. И в този сектор ставаха много безобразия. Особено при авторитарно държавно управление. И двата сектора имат съществени недостатъци. Въпросът е кой е по-малко лош? И как могат взаимно да се допълват?

Двигател на прогреса е конкуренцията, а не формата на собственост

Какво може да бъде решението в тази сложна обстановка?

На концептуално равнище решението е в лоялната конкуренция. Двигател на прогреса е конкуренцията, а не формата на собственост. Най-добре ще се развива общество със смесени форми на собственост: частна, държавна, общинска и кооперативна. Те трябва да са равнопоставени пред закона и да се конкурират свободно под икономическото слънце. Който е по-рационален и по-ефективен ще се развива. Който не е – ще се свива и загива. Рационалността на една или друга форма на собственост и стопанисване трябва да се определя пред очите на всички – на конкурентния пазар, а не да се предрешава в най-високите държавни или партийни кабинети. При тези условия държавните предприятия ще са изложени на същия риск от фалит, както всички други. Никой не трябва да разчита на протегнатата спасителна ръка от държавата при всяко изпадане в тежко финансово положение по своя вина.

Изключения трябва да има само за дейности от стратегическо значение за сигурността и бъдещето на България. Те трябва да се определят предварително от Народното събрание, след много внимателно обсъждане със специалисти в съответните области, да работят прозрачно в същата конкурентна пазарна среда и да са обект на непрекъснат строг държавен и обществен контрол.

На равнището на данъчната политика решението е в избора на умерено високо и обществено приемливо облагане на печалбата и на доходите на физическите лица, примерно между 20 и 30%, при което ще се събира по-голям ресурс и ще се постига по-добра събираемост. Такова равнище на облагане ще е израз на балансирано съчетаване на обществените интереси с интересите на отделния данъкоплатец. Прекомерно ниските данъчни ставки фаворизират частния интерес на данъкоплатците, особено на най-богатите, и вредят на обществените интереси. Прекомерно високото облагане прави обратното. И двата подхода са погрешни. Сполучлива е тази данъчна ставка, която е концентриран синтез на взаимно допълващи се равнопоставени интереси на стопански и други субекти, участващи в стопанския оборот.

Давам си сметка, че приемането на моите предложения няма да е лесно. Засегнатите най-богати слоеве у нас, привикнали, първо, с подареното или откраднатото огромно имущество, и второ, с подарения им от години специален данъчен уют, измерван с милиарди левове, ще се съпротивляват на всяко повишение на данъчното им бреме и ще плашат с „предстоящи масови фалити на компании”, „масови уволнения на персонал”, „масова безработица”, „всеобщ хаос” и т.н. Това са добре познати изхабени клишета с които частният сектор борави винаги, когато се докоснат, макар и слабо, неговите интереси. Много съм любопитен опонентите да ми докажат публично защо нашите фирми ще банкрутират масово при умерено прогресивен корпоративен данък с максимална ставка 20% (и средна около 13-14%, а тези, които инвестират активно – под 10%, както предлагам аз), а австрийските, белгийските, хърватските, датските, естонските, финландските, френските, германските, гръцките, италианските, малтийските, холандските, норвежките, португалските, словашките, испанските, шведските, швейцарските, турските и други фирми не фалират масово при по-стръмно прогресивен корпоративен данък с основни ставки 20% и максимални до 35-36%! Както посочих в началото, още по-високо е облагането при прогресивния данък върху доходите на физическите лица.

По-логично би било да търсим причините за евентуални фалити на фирми у нас в изложеното в т. 9. и т. 16. по-горе. Но трябва ли да толерираме безкрайно дълго посредственото управление и неефективно функциониране на голяма част от българските частни фирми, както става вече 15-20 години! У нас се пише и говори нещо за посредственото, дори погрешното макроикономическо управление. Но почти нищо не се пише и говори в големите медии за посредственото, а в много случаи – дори лошо, управление на частните фирми. Най-честото оправдание за това е „неприкосновената частна собственост”, закрепена в Конституцията и „фирмената тайна”.

Както посочих по-горе, състоянието на нашия частен сектор не засяга само собствениците му и работещите в него. То е голяма грижа и за цяла България, която губи всяка година милиарди левове от ниската му конкурентоспособност, дължаща се главно на лошо управление. То заплашва и финансовата стабилност на цялата икономика с огромната си корпоративна задлъжнялост, за която също стана дума по-горе в т.9. Само външният дълг на частния сектор в края на септември 2015 г. е 65% от БВП, при външен дълг на публичния сектор 14,4% от БВП. Въвеждането на умерено прогресивно данъчно облагане, наред с много други мерки, ще ги принуди да подобряват качеството на управлението и да повишават конкурентоспособността си.

Ако българското правителство продължава да упорства с 10 процентните си „плоски” преки данъци винаги ще има остър недостиг на пари за нормално изпълнение на най-насъщните държавни функции. Тези функции ще са хронично недофинансирани. Те никога няма да се изпълняват напълно и качествено. От това ще страдат поне 80-85% от българите. И в същото време ще има излишък на пари в частния сектор, които той ще разходва, както и до сега, не по най-рационалния начин. Твърденията, че оставените с ниското облагане повече ресурси на частния предприемач се използват най-рационално, са опровергани тотално от световните и особено от българските стопански реалности. Не е вярно, че държавата винаги е лош, а частният сектор винаги е добър стопанин! Това разбират почти всички правителства в ЕС, но не и българското.

Проф. Иван Ангелов
член-кор. на БАН

08th Dec2015

Каква данъчна система е нужна на България?

by Черно и Бяло

Трябва да се премине от „плоски” към умерено прогресивни данъци

Данъците като инструмент на преразпределителната политика

Проф. Иван АнгеловВсеки бюджет има две страни: приходна и разходна. Когато се говори за бюджет, у нас обикновено се има предвид разходната част и се разсъждава как тя да бъде съкратена. Далеч по-малко внимание се обръща на приходите на бюджета, т. е. данъците, таксите и другите държавни вземания. Това е половинчат анализ. С него не се достига до пълната истина и до обосновани решения. С настоящия анализ и с препоръките си искам да направя скромен принос за запълване на тази празнина в публичната дискусияи в стопанската ни практика.

Всички искания на лекари, учители, учени, дейци на културата, работници; на общините, полицията, армията, съдиите и много други за по-високи доходи и по-добри условия на живот и на труд през последните години, нашите управници посрещат с клишето „НЯМА ПАРИ” или със циничния израз „кажете от кого да вземем, за да дадем на вас”.

Съкращенията на доходите се превърнаха в синоним на понятието „реформа”. Думата „съкращения” е любима за неолибералите по света и у нас. Спомене ли се за реформа разбирайте, че искат съкращения. Започнат ли съкращения политиците си въобразяват, че пристъпват към голяма реформа с цел – оптимизация. Хората, които жонглират с понятието „оптимизация” у нас, дори не познават истинското му съдържание и не си дават сметка за какво говорят. Това е тесногръд деструктивен подход. Между съкращения на доходи и орязване на социални програми, от една страна, и реформи, от друга, няма нищо общо! Съкращенията също нямат нищо общо с оптимизацията. Или само случайно могат да съвпаднат с оптималното. Най-често дори ни отдалечават от оптимума. Съкращенията по-скоро дискредитират реформите и ги правят невъзможни. Защото истинските реформи обикновено изискват допълнителни разходи на първо време, а не започване със съкращения.

Точно така се постъпва напоследък с нашите органи на сигурността, което води до тяхната дестабилизация и деморализация. И то в особено опасна обстановка, когато те са ни най-необходими. Защото над България и Европа е надвиснала огромна заплаха от предизвиканото от САЩ и нейните съюзници преселение в Европа на 1,2 млн. души само за десетте месеца на тази година. А кой ще се справя със задаващите се милиони имигранти от Турция към Европа през следващите години, след като се парализират и дори разрушават органите на националната ни сигурност, за да се спестят 15-20 млн. лева? И особено сега, при допълнително усложнената обстановка в и около Сирия, след непредизвиканото сваляне от турски изтребители на руския самолет над сирийска територия, близо до границата с Турция. Това действие на българското правителство е безотговорна постъпка и дори престъпление срещу националната сигурност на България!

Твърденията на българските власти, че „няма пари”, не са верни! Въпреки че все още не се е съвзела от кризата, нашата икономика произвежда повече нови блага, отколкото личи от бюджета. Проблемът не е в липсата на пари, а в ниската събираемост и най-вече – в неправилното първично разпределение на новосъздадените доходи между труда и капитала и по-нататъшното им също неправилно преразпределение между нетен доход на труда и капитала, от една страна, и данъци в полза на държавата, от друга.

Данъчната система е един от най-важните инструменти на държавната политика за въздействие върху поведението на стопанските субекти и на отделните граждани. За разлика от инструментите на паричната политика, които задействат бързо, но действат по-краткотрайно, данъците започват да действат след известен лаг от време (от няколко месеца до една година) и действат дълготрайно. При липса на разгърната парична политика, както е у нас, поради режима на валутен борд, данъците и другите инструменти на бюджетната политика, са едно от малкото ефикасни средства, останало в ръцете на държавата за макроикономическо регулиране и значението им нараства.

Данъците изпълняват няколко много важни функции: Първо, като инструмент за преразпределение – набиране на финансови ресурси за изпълнение на държавни програми в здравеопазването, образованието, науката, културата, социалната сфера, демографията, екологията, отбраната, сигурността и т.н. Специално внимане тук заслужават образованието и науката, които са приоритет над приоритетите за нашето развитие както в тактически, така и в стратегически хоризонт. Това е най-важната и незаменима роля на данъците. Никакви пазарни механизми не могат да изпълняват пълноценно такива функции. Второ, преразпределение на доходи между социалните групи за смекчаване на много големи доходни и имуществени неравенства, както е сега у нас. Трето, изпълнявайки първата и втората функция, те са важен инструмент за стимулиране на вътрешното и външното търсене, а чрез тях – за постигане на по-висок икономически растеж. Това ги прави много важен инструмент за ускоряване на социално-икономическото ни развитие. Още повече при липса на разгърната парична политика и продължаваща икономическа стагнация, в която живеем от 7 години. Четвърто, изпълнявайки изброените функции, данъците стават важен интеграционен инструмент на България за постепенно догонване на другите страни членки по социално-икономическо равнище и за превръщането ни в пълноценен член на ЕС, при условие че са съобразени с данъчните системи в другите страни от общността. При избора на данъчна система сме длъжни да се сближаваме с данъчните системи на другите страни членки на ЕС, които имат много по-голям опит от нас и в тази област. Недопустим е данъчен дъмпинг от наша страна спрямо други държави от общността.

При оценка на една или друга данъчна система, трябва да се държи сметка за данъчните основи и за данъчните ставки. Само двете заедно определят характера на данъчната система и величината на данъчното бреме. При широка данъчна основа (размерът на дохода или оборота, върху които се изчислява данъкът) бремето може да е тежко, дори при ниски данъчни ставки, и обратното. Поради целта на настоящия анализ и ограниченото място ще се спра само на данъчните ставки, още повече, че те са по-видими и разбираеми за масовия читател.

Данъците сега са още по-важна тема поради протичащото обсъждане на проектобюджета за 2016 г. и на бюджетните рамки за 2017 и 2018 г. и свързаното с това масово недоволство от поголовната ограничителна политика на правителството в различните сектори, разчитащи на бюджетно финансиране за своето развитие и дори за оцеляване. Напоследък на тази тема се пише много от икономисти и финансисти, които се надпреварват да доказват предимствата на своите данъчни философии, като някои от тях използват противоречиви, тенденциозни и дори неверни аргументи. Рекордьори в това отношение са пазарните фундаменталисти. Българските медии дават простор главно за техните публични изяви и с това заблуждават читателите, слушателите и зрителите и правят много лоша услуга на България.

Колкото по-успешно държавата мобилизира наличните финансови ресурси, толкова по-добре ще изпълнява своите функции чрез бюджета и по-рядко ще прибягва до оправданието, че „няма пари”. Размерът на мобилизираните ресурси зависи от величината на данъчното облагане и от ефикасността на данъчната администрация. При 10% пропорционален („плосък”) данък върху доходите и върху печалбата, както е сега у нас, с бюджета за 2014 г. бяха събрани 4,3 млрд. лв., които не достигнаха за задоволяване дори на най-острите обществени потребности. Ако облагането с „плоски” преки данъци беше с 20% (както е в някои други страни, прилагащи „плоски” данъци) щяха да се съберат около 8 млрд. лв. Представете си колко повече обществени потребности можеха да се задоволят през 2014 г. с допълнителните 4 млрд. лв. и да се повиши икономическият растеж, без да се повишава бюджетният дефицит и да се увеличава публичният дълг.

През последните 6-7 години нашата държава се самолишава ежегодно от 3,0-3,5 млрд. лв. приходи чрез прекалено ниското облагане с преки данъци. Ако повишението на основната данъчна ставка до 20% се съчетаеше с въвеждане на необлагаем минимум и умерено прогресивно облагане (за което ще стане дума по-долу в т. 5.), бюджетът щеше да получи около 2,0-2,5 млрд. лева допълнителни приходи и да задоволи много повече обществени потребности. Българската държава обаче оставя този ресурс на работодателите, като лишава работещите от по-високи заплати, възрастните хора – от по-високи пенсии, младите семейства и децата – от повече помощи, здравеопазването, образованието, науката, културата, инфраструктурата, екологията, демографията, отбраната, сигурността – от по-добро финансиране. За сметка на това създава по-голям финансов уют на работодателите.

По приблизителни мои оценки през последните 10 години държавата е подарила на капитала по този начин около 30 млрд. лева. И е ощетила със също толкова трудовите хора, малкия и средния бизнес, интелигенцията и пенсионерите. С други думи, ощетява 80% от населението и облагодетелства 8-10% и особено, най-богатите 4-5% от най-крупния капитал. В някои страни ги наричат олигарси.

Като се изказвам против облагодетелстването на капитала за сметка на труда, аз не пледирам да се отива в другата крайност – да се изолира, потиска и експроприира капитала. От години настоявам за разумно съчетаване на интересите на труда и на капитала, вградено в моето предложение за умерено прогресивно данъчно облагане, изложено в т.5. Всеки средно грамотен човек, надявам се, разбира, че обществото се нуждае както от труда, така и от капитала. Възпроизводственият процес е възможен само при съединяването и едновременното участие на труда и на капитала в него. Техните интереси са общи в най-важното – стабилността и успешното социално-икономическо развитие на България, но се различават по разбиранията си за начините на постигането им. Между тях дори възникват конфликти, понякога много остри. Интересите им обаче не трябва да се изострят до крайност, а да се балансират чрез взаимни компромиси.

Държавата е призвана да играе изключително важна роля като арбитър и балансьор между интересите на труда и на капитала. За съжаление, нашата държава не го прави през последните 26 години! И с това, в крайна сметка, вреди на всички. Както вече посочих, тя прави твърде много реверанси пред капитала и пренебрегва интересите на наемния труд.

Организациите на капитала, в съюз с правителствата, отиват твърде далече в защитата на интересите на работодателите и в пренебрегването на интересите на наемния труд. Много по-далече отколкото си позволяват правителствата на останалите страни членки на ЕС. В това число и в сравнение с нашите съседи. Нашият крупен капитал изглежда не разбира, че с настоящото си егоистично социално-икономическо поведение вреди и на собствените си стратегически интереси, защото дестабилизира българското общество и държавата и ограничава възможностите за социален и политически мир в България през следващите години и десетилетия. А без такъв мир крупният капитал не може да разчита на своето нормално развитие! Дори на съществуванието си. Капиталът се нуждае от спокойствие, а не от напрежение. Спокойствието се постига чрез взаимно разбиране и балансиране на интереси. Конфронтацията ражда напрежение и желание за реванш.

Синдикалните организации, лишени от достатъчно разбиране и подкрепа от страна на правителствата, не проявяват необходимата твърдост в защита на интересите на наемния труд. С това, до известна степен, могат да се обяснят социално-икономическите своеволия, а често пъти дори и произвол, на едрия капитал и на управляващите политици спрямо интересите на наемния труд. Вгледайте се, например в основните контури на политиката по доходите. През 2014 г. България има 45% от средния БВП на човек от населението в ЕС, но едва 20-25% от средните им доходи. При изпреварващо нарастване на обществената производителност на труда у нас през последните 26 години, ако се прилагаха нормалните европейски стандарти в политиката по доходите ние трябваше да имаме поне 40% от средните доходи в ЕС. Главно с това аз си обяснявам растящото недоверие на наемния труд към синдикатите, защото хората не виждат в тяхно лице ефикасни защитници на своите фундаментални интереси. Българските синдикати правят повече от допустимите социални компромиси в отношенията си с правителствата и с капитала.

Пазарните фундаменталисти твърдят, че трябва да харчим толкова, колкото създаваме, за да не изпадаме в бюджетни дефицити и да трупаме държавен дълг. Това е правилно. Но големият въпрос е колко създаваме, за да преценим колко можем да мобилизираме с данъците? Ако приемем с някои уговорки, че косвените данъци (главно ДДС, акцизи и мита) у нас са на нормално европейско равнище, да отправим поглед към преките данъци (върху печалбата и върху доходите). Дали през 2014 г. нашата икономика е създала такава нова стойност, че може да мобилизира само 4,3 млрд. лева, колкото са събрани с 10 процентните „плоски” преки данъци? Дали това е максимумът, който държавата е могла и е трябвало да събере, за да се отговаря с клишето, че „няма повече пари”?

Преобладаващите проценти за преките данъци в ЕС са около 3,0-3,5 пъти по-високи от нашите. Делът на преките данъци в структурата на общите данъчни приходи в ЕС е 33-34%, а у нас 18,6%. Ако това е грубо мерило за подлежащия за мобилизиране чрез преките данъци потенциален ресурс у нас, той би възлизал на 7,7 млрд. лева. Ако тази практика на европейските страни подсказва нещо, то е че нашата държава мобилизира чрез преките данъци далеч по-малко (едва 55%) от нормалното, което би трябвало да мобилизира по европейските стандарти. То показва, че икономиката ни създава много повече, но с изкуствено поддържаните ниски преки данъци нашите правителства мобилизират за обществени нужди едва половината, а другата половина подаряват на работодателите, особено на най-едрия капитал.

На това основание допускам с някои условности, че през 2014 г., прилагайки европейските стандарти и при нашето равнище на производителност на труда, сме могли да мобилизираме с преките данъци, около 7,7 млрд., а не 4,3 млрд. лева, колкото са събрани в действителност. Ето това е жестоката истина, която се скрива от народа. Представете си колко още обществени потребности можеха да се задоволяват ежегодно с тези допълнителни ресурси от 3,4 млрд. лева през последните години. Повтарям – ако се прилагаха европейските стандарти. И това се прави година след година, като хората биват заблуждавани, че „няма пари”. И се отказва на БАН, когато тя моли отчаяно за финансови трохи – допълнителни 15 млн. лева за 2016 г. И в същото време най-висши държавни чиновници декларират, че науката е приоритет за България.

Може да ми се възрази, че нашата икономика не е подготвена за европейско равнище на облагане с преки данъци, веднага след присъединяването си към общността. В това има някакво основание. Приемам, че следва да се ориентираме към постепенно сближаване с европейския данъчен модел, като увеличаваме година след година размера и дела на преките данъци. Българските власти обаче отказват категорично такъв подход и се придържат фанатично към свръхниските „плоски” преки данъци. Ето вече 9 години сме член на ЕС и не сме се приближили дори с милиметър към техния данъчен модел. А постоянно ни убеждават, че сме за европейска интеграция. Ако допуснем условно постепенен подход на сближаване вместо 4,28 млрд. лева от преки данъци през 2014 г. бихме могли да събираме 5,5 млрд. лева, а през 2016 г. – 6,5 млрд. лева. В проектобюджета за 2016 г. обаче са предвидени само 4,5 млрд. лева от преки данъци, т.е. почти на равнището на 2014 г.

Пазарните фундаменталисти и управляващите политици укриват тази истина от обществото. Помагат им и сервилните медии, като допускат главно тях до камерите, микрофоните и весникарските страници. Въпреки ограниченията, чрез изявленията на обективни социално ориентирани икономисти, частици от тази истина достигат до все повече хора, главно чрез сайтовете в интернет. Не разбирам защо мнозинството от нашия народ търпи покорно това безобразие вече години наред! Нещо повече, защо на изборите гласува за тези, които го лъжат и ограбват!

Пазарните фундаменталисти и правителствата в България си въобразяват, че имат много силен аргумент за този начин на регулиране на нетните доходи на труда и на капитала чрез данъците. Те убеждават неинформираните хора, че „частният бизнес е по-рационален от държавния, че частникът винаги е добър стопанин, а държавата винаги е прахосник”. „На това основание, казват те, се предприема поголовна приватизация, а преобладаващата част от новосъздадената стойност се оставя на добрия стопанин – частния предприемач, а не се предава на държавата – прахосник чрез данъците”. Така се стига до решението за свръхниските преки данъци (10% у нас, при средно около 30% за данъка върху печалбата и 40-45% за данъка върху доходите в Западна Европа) и свръх ниското преразпределение на средства с държавните разходи чрез бюджета (33-35% от БВП у нас, при 50-52% в западноевропейските страни).

Тези числа пораждат въпроса: защо западноевропейските парламенти не гледат на държавата като на прахосник и й предоставят повече ресурси чрез по-високите данъци и по-активната преразпределителна роля на бюджета с държавните разходи, а нашият парламент е на обратното мнение. И поради това приватизира поголовно и създава изключителен данъчен уют на частния сектор чрез свръхниското облагане на печалбата и доходите? Кой е прав при тези фундаментални различия в управлението на икономиката чрез данъчната система, като най-важен преразпределителен механизъм? Дали правителствата на Западна Европа, САЩ, Канада и Япония са слепи и глупави, а нашите управници са прозорливи и умни! Или обратното! Нека читателят сам прецени.

Тези въпроси нямат лесни отговори. Макар че след малко повече размисъл може да се стигне до някои задоволителни отговори:

Първо, социалните, здравните, образователните, научните, културните, екологичните, демографските, инфраструктурните, съдебните, отбранителните, охранителните и други подобни функции се упражняват от държавата. Това са присъщи и неотменими нейни функции, за чието упражняване са й нужни финансови ресурси. Частният сектор не е способен да ги изпълнява отговорно. Световната практика през последните 100-150 години не ни предлага нищо по-различно.

Второ, Частният сектор влага ресурси само там, където получава задоволителна печалба и се стреми към максимална печалба. Печалбата, а не задоволяването на обществени потребности, е смисълът на неговото участие в стопанския оборот. Той задоволява такива потребности само там и до толкова, където и доколкото това му носи печалба. И колкото по-висока е печалбата, толкова по-доволен е той. Това е идеалът на частния предприемач. Той не може да функционира на загуба продължително време. И аз не го упреквам за това. Потребностите на българското и на всяко друго общество, обаче са много по-широки от обхвата на печелившите дейности в която и да е държава. Означава ли това, че нерентабилните дейности могат да бъдат напълно пренебрегнати, макар че са необходими на хората. Разбира се, че не! Държавата е единственият субект, който може и трябва да упражнява тези дейности в полза на обществото. А за да го прави са й нужни ресурси.

Трето, Не е вярно, че частният предприемач е винаги по-рационален от държавата в насочването на ресурсите по конкретни обекти и сфери на дейност. Има хиляди и хиляди примери у нас и в чужбина на чудовищно, неоправдано с нищо, прахосничество на ресурси в частния сектор. Известно е разходването на стотици милиони лева за задоволяване на свръх екстравагантно потребление; за покупка на ултра луксозни лимузини, хеликоптери, самолети, яхти, дори екзотични острови; за изграждане на ултрамодерни офиси и резиденции у нас и в екзотични далечни курорти; за покупка на футболни и други спортни клубове с фантастично, с нищо неоправдано от здравия разум, заплащане на спортистите, за което и най-големите световни учени не могат да мечтаят; авантюристично управление на банки и небанкови финансови институции, водещо до техния фалит с многомилиардни загуби за отделните граждани, за компании и за цялото общество (последният пример с КТБ у нас и многобройни далеч по-фрапантни примери в САЩ, Европа, Япония и на други места); за рискови депозити у нас и в чуждестранни банки и в задгранични ценни книжа; за участие в скъпи хазартни игри и т.н. Нима това са примери за най-рационално използване на ресурси от обществена гледна точка!

Четвърто, частният сектор се въздържа да инвестира в рискови и опасни дейности, от които обаче обществото се нуждае. Това, естествено се поема от държавата, но са й нужни ресурси, за да го финансира.

Пето, крупният частен сектор много често инвестира в офшорни или други подобни зони в Европа, Азия и малки екзотични островни държавици в Карибския и други региони, за да избегне данъчно облагане в страните, където е създаден. Широко разпространена е практиката да се инвестира в специални депозити за избегване плащането на данъци, възползвайки се от традиционната стриктна банкова тайна на някои европейски и други страни. Въпреки полаганите усилия през последните десетилетия, откриването и ограничаването на тези незаконни практики се оказва много трудно, поради вплитането в тези дейности на високопоставени личности от големи влиятелни държави. Не ми е известно възползването на държавни компании от такива противозаконни практики.

Шесто, широко разпространено е влагането на ресурси от дребния, средния и част от едрия капитал в сенчести дейности, за да се избегне плащането на данъци. Не ми е известно държавни фирми да практикуват такива дейности.

Седмо, частният сектор не инвестира в нискодоходни и бавно откупуващи се проекти, като инфраструктурните, особено в планински и изолирани райони, или в силно социално ориентирани дейности от които обществото се нуждае. Държавата се намесва и тук, за да запълни тази празнина, но са й нужни ресурси, за да ги финансира.

Осмо, когато конюнктурата е неблагоприятна или силно рискована, частният сектор не влага във физически инвестиции за производство на продукти и услуги, а насочва парите си в по-сигурни банкови депозити или в ценни книжа у нас и в чужбина. В отчета на БНБ за депозити на домакинства и НТООД може да се прочете, че в края на септември 2015 г. депозитите над 500 хил. до 1 млн. лева всеки са били1078 на обща стойност 757,7 млн. лева, а депозитите над 1 млн. лева всеки са били 611 на обща стойност 1515,9 млн. лева. По оценка на специалисти голямата част от тях са били депозити на собственици на фалирали или заплашени от фалит малки и средни фирми, вложили парите си на по-сигурно място. През това време животът си тече и трябва да се задоволяват неотложни обществени потребности, а частният сектор не го прави. Държавата се намесва и тук, за което са ѝ нужни финансови ресурси.

Девето, преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ) се насочват само в страни и сектори, където получават най-висока печалба, а не там, където са нужни на страната. Преди 2009 г. около 75% от ПЧИ у нас се насочваха в търговия с имоти и наемодателска дейност, търговия и ремонт на автомобили и мотоциклети, в хотели и ресторанти и във финансово посредничество. Никоя страна не е постигнала благоденствие с такава структура на инвестициите. Почти нищо не се насочи към здравеопазване, образование, наука, иновации, инфраструктура, високотехнологични производства и т.н. Това трябваше да се прави от държавата и й бяха нужни големи ресурси

Десето, важни и необходими на обществото дейности се осъществяват в условията на естествен монопол. Това открива възможности за злоупотреба с монополно положение. Всеки монопол е вреден, но най-опасен е частният монопол. И тук държавните инвестиции са по-рационалното решение, съчетано със силен обществен контрол, какъвто частните монополисти често пъти не допускат, позовавайки се на неприкосновеността на частната собственост, закрепена в конституцията. Държавата се намесва и в тези случаи, но за това се нуждае от ресурси.

Казаното до тук цели да предпази от наивно идеализиране на частния предприемач и на частната инициатива. И на свързаното с това предоверяване в проявяваната от тях по-голяма стопанска рационалност, оставяйки им на разположение по-голяма част от новата стойност, чрез свръх ниското данъчно облагане. Пазарните фундаменталисти твърдят, че оставените по този начин по-големи ресурси на частните предприемачи, ще се използват по-рационално и ще се инвестират за разширение и модернизация на производството. Това обаче не се потвърждава от нашата и от чуждестранната практика. В предкризисната 2008 г., т.е. преди да започне да се чувства ефектът от ниските „плоски” данъци, физическите инвестиции у нас бяха 29,4 млрд. лв.,а през 2013 г., т.е. с ниските „плоски” данъци, спадат на 18,1 млрд. лева. Тук, разбира се, влияят и други фактори.

Казаното по-горе за дефектите на частния сектор не означава, че държавният сектор е кристално чист и ефективен и че трябва да се уповаваме само на него, както беше в недалечното минало. И в него стават хиляди безобразия. Свидетели сме на тях от собствен опит. Въпросът е кой е по-малко лош?

Какво може да бъде решението в тази сложна обстановка? Решението е в лоялната конкуренция. Най-добре ще се развива общество със смесени форми на собственост: частна, държавна, общинска и кооперативна. Те трябва да са равнопоставени пред закона и да се конкурират свободно под икономическото слънце. Който е по-рационален ще оцелява и ще се развива. Който не е – ще вегетира и ще загива. Изборът за рационалността на една или друга форма на собственост и стопанисване трябва да се прави на конкурентния пазар, а не да се предрешава в най-високите държавни или партийни кабинети. При тези условия държавните предприятия ще са изложени на същия риск от фалит, както частните, кооперативните и общинските. Никоя от тях не трябва да може да разчита на подавана спасителна ръка от държавата при изпадане в тежко финансово положение по своя вина.

Изключения може да има само за дейности от стратегическо значение за сигурността на държавата. Те трябва да се определят предварително от Народното събрание, да работят прозрачно в същата пазарна среда и да са обект на непрекъснат държавен и обществен контрол.

Политиката на българските правителства на трайни икономически реверанси пред капитала, особено пред най-крупния капитал, е много опасна. С поддържането на свръх ниски преки данъци и изкуствено занижени бюджетни ресурси се налага убийствена рестриктивна политика над голямото мнозинство от народа, над малкия и средния бизнес, над интелигенцията и над пенсионерите. Това вкарва страната в поредица от години с бюджетни дефицити, които водят до натрупване на все по-голям публичен дълг, чието обслужване става все по-трудно. От държава с нисък публичен дълг (17-18% от БВП) до преди две години, България сега е със средна публична задлъжнялост (почти 30% от БВП). Нараства опасността от навлизане в дългова спирала, от която трудно се излиза. Едновременно с това расте и корпоративната задлъжнялост. Брутният ни външен дълг вече е около 90% от БВП, а заедно с вътрешния – около 100%.

И всичко това българските правителства правят с твърдото си упорство да угаждат на крупния български и чуждестранен капитал чрез рекордно ниските данъци. Тази политика, както вече подчертах, създава сериозни текущи проблеми на голямото мнозинство от домакинствата, на дребния и средния бизнес, на интелигенцията. В средна и по-далечна перспектива от това ще започне да страда и крупният капитал. Нима това не се разбира от настоящите български управници!

Прекаленото повишение на данъчните ставки обаче не е желателно, понеже действа демотивиращо на предприемчивостта при упражняване на стопанска дейност и не насърчава към научно-техническо творчество. Прекалено високите данъци засилват и изкушенията за неплащането им. С повишаването на процента на облагане размерът на постъпленията расте до някъде пропорционално на нарастващата данъчна ставка, след това престава да расте, въпреки повишението на данъчния процент, а след достигане на много високо облагане, примерно 60-70 и повече процента – размерът на постъпленията намалява поради все по-масово неплащане на данъците.

Това се проявява по различен начин в различните страни. То зависи от националната психология, от манталитета на данъкоплатците, от наличието или липсата на утвърдени отговорни данъчни традиции, от убеждението че в съвременното демократично общество гражданите имат едновременно права и отговорности, от наличието или липсата на доверие към държавните институции и политиците, от ефикасността на данъчната администрация и т.н. В Белгия плащат до 70% данък за етажа на най-високите доходи, във Финландия до 62%, в Дания и Швеция до 56%, в Холандия и Норвегия до 52-54% и събираемостта на данъците е добра, мнозинството от хората имат самочувствието и удовлетвореността, че са редовни данъкоплатци на своята държава, а държавата доказва, че използва рационално събраните парични ресурси, че не допуска прекомерна корупция. В България, Гърция, Италия и в други южноевропейски страни, обаче много хора се гордеят с неплащането на данъците и иронизират тези, които го правят. У нас даже има остроумни анекдоти в този смисъл, упрекващи редовните данъкоплатци и героизиращи нарушителите

Решението на проблема при настоящите български условия е в избора на умерено високо и обществено приемливо данъчно облагане, примерно между 20 и 30%, при които ще се събира по-голям ресурс и ще се постига по-добра събираемост. И още по-важно, такова равнище на облагане ще е израз на балансирано съчетаване на обществените интереси с интересите на отделния данъкоплатец. Прекомерно ниските данъчни ставки дават превес на индивидуалния интерес на данъкоплатците и вредят на обществените интереси. Прекомерно високото облагане прави обратното. И двата подхода са погрешни.

Давам си сметка, че прилагането на моите предложения няма да е лесно. Засегнатите най-богати слоеве у нас, привикнали с подарения им данъчен уют, ще се съпротивляват на всяко повишение на тяхното данъчно бреме и ще плашат с „предстоящи масови фалити на компании”, „масови уволнения на персонал” и т.н. Много съм любопитен опонентите дами докажат защо нашите фирми ще банкрутират масово при умерено прогресивен корпоративен данък с максимална ставка 20%, а австрийските, белгийските, хърватските, датските, естонските, финландските, френските, германските, гръцките, италианските, малтийските, холандските, норвежките, португалските, словашките, испанските, шведските, швейцарските, турските и други фирми не фалират при по-стръмно прогресивен корпоративен данък с основни ставки 20% и максимални до 35-36%! Още по-високи са данъчните ставки в страните от ЕС при прогресивния подоходен данък (виж таблица 2.).

Пазарните фундаменталисти ще възразят на предлаганото умерено равнище на данъчно облагане, оправдавайки се с неплащането им. По този начин те признават своята и на българските власти неспособност или нежелание да създадат и ръководят ефикасна данъчна администрация, която да обслужва фундаменталните национални интереси, като прилага твърдо закона. Така постъпват правителствата на всички цивилизовани страни в Европа и извън нея. Ако нашите политици възразяват срещу това, те не заслужават политическо доверие и трябва да бъдат държани далече от лостовете на властта.

Ако за момент допуснем, че данъците са премахнати, държавата и обществото ще бъдат парализирани тотално. Няма такава държава по света. Ако данъците бъдат сведени до 2-3-5% парите няма да стигат за нищо. И такива държави няма в цивилизования свят. С политиката на свръх ниски данъци се залагат предварително основите на жестоки бюджетни рестрикции, които биха парализирали всяка държава и биха разрушили всяко общество. Това е безумна политика с която се създават идеални текущи условия за крупния капитал (1-2% от населението) и финансов геноцид за 80% от хората. Ако сме прецизни, това не е добре и за самия крупен капитал, понеже той се нуждае от защитните функции на държавата. А те трябва да са добре финансирани, за да бъдат упражнявани ефикасно.

Ако българското правителство продължава да упорства с 10 процентните си „плоски” преки данъци винаги ще има остър недостиг на пари за нормално изпълнение на най-насъщните държавни функции. Тези функции ще са поголовно недофинансирани. Твърденията, че оставените с ниското облагане повече ресурси на частния предприемач се използвали най-рационално, както вече посочих, са опровергани тотално от българските и световните стопански реалности. Не е вярно, че държавата е винаги лош стопанин, а частният сектор е винаги добър стопанин! Това изглежда разбират почти всички правителства в ЕС, но не и българското. Както посочих по-горе, има хиляди случаи на лошо и на добро стопанисване, както от държавата, така и от частното предприемачество. Световните стопански реалности са далеч по-сложни, отколкото ни ги представят пазарните фундаменталисти.

Означава ли това, че нашето правителство е най-умно със своята политика на рекордно ниски данъци, а другите са късогледи и малоумни? Вярно е по-скоро обратното. То се потвърждава и от фактите. България беше и остава най-бедната страна в ЕС. При сегашната си рестриктивна политика и хилави темпове на развитие, граничещи със стагнация, България никога няма да достигне по-богатите европейски страни. Най-прецизните анализи показват, че социално-икономическата дистанция между нас и развитите страни от ЕС не намалява.

Управниците ни се хвалят, че у нас има финансова стабилност. Това е стабилност на оскотяващата мизерия по европейски стандарти за 50-55% от населението, живот на границите на бедността за 30-35% и благоденствие за 5-10% богати и най-богати. Коя държава може да се гордее с такава стабилност? Коя държава е постигнала национално благоденствие при такава доходна структура на своя народ и абсурдно неравенство в своето общество? Няма такава държава!

Чудя се как нашият народ продължава да търпи! Въпреки че е известен с пословичната си покорност, търпение и послушание! И до кога ли ще търпи! Кога ли ще разбере, че колкото повече търпи, толкова повече управниците му ще злоупотребяват с неговата покорност! Покорността и търпението не са средство за поддържане на социалния мир. Чрез тях не се постига благоденствие, а се създават условия за авторитаризъм, диктатура, престъпност и корупция. Ето такава е картината на нашата България.

В следващите редове се спирам накратко на отделни аспекти на данъчната система в ЕС и у нас и препоръчвам някои важни промени в данъчната ни система, без да навлизам в технически подробности. Ще се спра на най-важните икономически и социални характеристики на някои данъци от гледна точка на изпълнението на гореизброените основни функции.

Като член на ЕС България има добър ориентир за модела на своята данъчна система. Сближаването и последващото уеднаквяване на данъчните системи, наред с другите инструменти на макроикономическата политика, е задължително условие за всяка интеграционна общност. Без това тя няма да е общност. Философията и конструкцията на нашата данъчна система трябва да се придържа към философията и конструкцията на данъчната система на ЕС и по-специално, към данъчните системи на страните, които формират икономическия гръбнак на общността. Европейските икономики в една или друга степен почиват на принципа за социалното пазарно стопанство, макар че през последните 10-15 години пазарните фундаменталисти полагат усилия за демонтирането му.

Събитията през последните години потвърдиха, че опитите от няколко десетилетия да се „американизира”, т.е. да се „пазаризира” още повече системата за управление на европейската икономика се провалиха. Световната криза от 2008-2009 г. отвори очите на много икономисти и политици в Европа. По същото време, особено при президента Обама, се правят опити да се „европеизира” т.е. да се социализира още повече тяхната система за икономическо регулиране. Американските консерватори се съпротивляват упорито на тези опити. Тук трябва да се има предвид, че понятието социално не означава социалистическо.

Налице е обаче и един парадокс. Докато Америка стимулира икономиката си от няколко години с така наречените „количествени улеснения”, започнати от предишния председател на Федералния резерв Бен Бернанке, за да се ускори излизането от кризата чрез по-висок растеж, заетост и доходи, Европа я потиска, за да намали бюджетните дефицити и публичната задлъжнялост. Едва от тази година по инициатива на председателя на Европейската централна банка Марио Драги и в ЕС се прилагат количествени улеснения, макар и в по-ограничени мащаби. Напоследък се говори за продължаването им поне с още една година, което ще бъде полезно. Двете философии за макроикономическо управление се различават помежду си и прилагането им дава различни резултати. Америка вече излезе от кризата, а Европа е единственият голям регион в световната икономика, който все още е в стагнация. В професионалните среди често се говори и пише, че европейската икономика е „болният човек” на световната икономика.

Европейският данъчен модел

Като източник на информация за характеристиките на Европейския данъчен модел използвам най-меродавни публикации. Основната между тях е Eurostat, Development of the Overall Tax Revenue in the European Union. 2014 edition. Преобладаващата част от данните за ЕС и за България в следващото изложение са от тази най-надеждна публикация по темата. Последната година за която има данни там е 2012 г. Този тип данни са силно инерционни и можем да сме сигурни, че междувременно не са настъпили съществени изменения, които да изкривят общата картина.

Фундаментална черта на данъчните системи в развитите пазарни икономики е прилагането на прогресивно данъчно облагане. Човечеството отдавна е стигнало до убеждението за прилагане на прогресивни данъци. Най-ранното известно приложение на прогресивно облагане през средновековието датира от Великобритания през 1435 г. В САЩ това е направено в 1862 г. по времето на президента А. Линкълн. Този тип облагане има няколковековна история в Европа и е развит до съвършенство, като се държи сметка за икономически, социални, екологични и други аспекти.

Най-важни черти на европейския данъчен модел са:

Първо, данъчните системи на страните се основават на баланс на интересите на труда и капитала. Поддържането на такъв баланс е базисно условие за икономическа, социална, политическа и всякаква друга стабилност на държавите и обществата, дори за тяхната национална сигурност.

Второ, общото ниво на данъчното бреме (косвени данъци + преки данъци + социални осигуровки) е умерено високо и е стабилно – около 35-37% от БВП. То съчетава интересите на отделните данъчни субекти и на обществото.

Трето, стабилна е и вътрешната структура на трите му съставки: косвени данъци – около 33-34%; преки данъци – около 33-34%; социални осигуровки – около 32-33%. Това разпределение пък съчетава интересите на различните групи данъчни субекти.

Четвърто, вътрешната структура на всяка група данъци също остава стабилна. ДДС заема около 50% от общия размер на косвените данъци. Данъкът върху дохода на физическите лица варира между 70 и 75% от общия размер на преките данъци, а корпоративният данък – 20-23%. Работодателите внасят около 57-58% от социалните осигуровки, а работниците – останалата част. Тази структура също съчетава интересите на засегнатите данъчни субекти.

Общото данъчно бреме се измерва с отношението между размера на всички видове данъчни приходи и социални осигуровки, от една страна, и размера на БВП, от друга, за съответната година. Средно за ЕС през 2012 г. те са били 35,7% от техния БВП. Най-високи са били в Дания – 48,1%, в Белгия – 45,4% и във Франция – 45,0%, а най-ниски в Литва – 27,2%, в България – 27,9% и в Латвия – 27,9%.

Косвените данъци (ДДС, акцизи, мита и други по-маловажни) за ЕС през 2012 г. са били 33,4% от общите данъчни постъпления. Най-нисък е бил техният дял в Германия – 29,2%, Белгия – 29,4%, Холандия – 30,4% и Испания – 32,9%, а най- висок в България – 55,3%, Хърватска – 50,8%, Румъния – 47,2% и Унгария – 47,1%. Ставките по ДДС се определят от националните парламенти, а за акцизите пак от националните парламенти, но в съответствие с определените от Европейската комисия стандарти. Митата се определят от Европейската комисия в рамките на общата митническа политика.

Преките данъци (върху доходите на физическите лица, върху печалбата и други по-маловажни) общо за ЕС през 2012 г. са били също 33,4% от общите данъчни постъпления. Най-нисък е бил техният дял в Хърватска – 17,1%, Литва – 18,8%, България – 18,8%, Унгария – 19,2% и Словакия – 19,7%. Тези страни прилагат „плоски” данъци, които осигуряват по-голямо намаление на преките данъци от косвените. Най-висок дял на преките данъци имат Дания – 63,6%, Ирландия – 45,6%, Великобритания – 42,7%, Испания – 41,4% и Малта – 41,3%.

Осигурителните вноски (пенсионни, здравни и други) средно за ЕС през същата година са били 32,4% от общите постъпления. Най-нисък е бил техният дял в Ирландия – 15,3%, Испания – 16,2%, Малта – 18,0% и Великобритания – 18,8%, а най-висок в Чехия – 44,5%, Словакия – 44,2%, Холандия – 41,0% и Словения – 40,5%.

Приходите от данък върху собствеността на недвижимо имущество средно за ЕС през 2012 г. възлизат на 1,5% от БВП. Най-висок е той във Великобритания – 3,4% от БВП, Дания – 2,4% и Франция – 2,1%. В България са 0,3% – един от най-ниските в ЕС. В Хърватска, Люксенбург и Малта няма такъв данък.

Данъците върху дарения и наследства се определят от общините и са между 0,4% и 0,8% от данъчната основа, когато се получават от роднини по нисходяща линия и между 3,3% и 6,6% ако се получават от други лица. Не се облага с данък собственост, получавана от съпрузи или по пряка линия. Първите 250 хил. лв. се освобождават от данък.

Между страните членки на ЕС има големи различия в размера на данъците. Няма особено големи различия между старите членове на общността. Не са големи различията и между новите членки на ЕС от Централна и Източна Европа, Кипър и Малта. Новите страни членки, като група, се различават съществено от групата на старите, с високия дял на косвените и с ниския дял на преките данъци. Големи различия между двете групи страни има и по величините на данъчните проценти за преките данъци, а също и по облагането на собствеността.

Къде сме ние?

В синтезирана форма отговор на този въпрос може да се даде със следната таблица:

Таблица 1. Къде сме ние?

Показатели Ниво в % Място
1.Структура на приходите по видове данъци (% от БВП)    
-Косвени данъци:

   –ДДС

-Акцизи и потребителски данъци (с вносните мита)

15,4

9,4

5,1

6

3

1

-Преки данъци:

Върху личните доходи

-Върху печалбата

-Други преки данъци

5,3

3,0

1,9

0,4

27

27

22

24

-Социално осигуряване 7,2 23
Общо 27,9 27
2.Структура по ниво на плащане (% от общите приходи)    
-Централното правителство 70,3 6
-Местните власти 3,0 25
-Социалноосигурителни фондове 25,8 21
3.Структура по икономически функции (% от БВП)    
-Потребление 14,9 4
-Труд 9,2 28
-Капитал

-в т.ч. приходи от данъци върху недвижима собственост

3,9

0,6

23

23

Източник: Eurostat, Development of the Overall Tax Revenue in The European Union, 2014 edition. Раздела за България, сс. 54-57.
Пояснение: Класацията на България по различните показатели в последната колона е в нисходящ ред и е определяна от авторите на публикацията . Не съм внасял никакви промени в нея.

Последната колона характеризира мястото на България между 28-те страни членки на ЕС. Общото впечатление от нашата класация е неблагоприятно. По негативните показатели (преобладаващата роля на косвените данъци в бюджетните постъпления, високото поголовно облагане на потреблението, ниското облагане на капитала, високата централизация на данъчната система) сме между първенците в ЕС – заемаме 1-6 място между 28-те членки на общността. По позитивните показатели (важната роля на преките данъци, по социалното осигуряване, по степента на децентрализация на данъчната система) сме на опашката – заемаме 23-28 място.

Нашата структура на приходите по видове данъци не е характерна за модерните данъчни системи в Западна Европа. Класацията ни по дела на косвените данъци е антисоциална и антиевропейска. На аргументите се спирам по-подробно в следващия раздел. Същото, но в обратния смисъл, важи и за преките данъци. Ние сме на последно или едно от последните места в класацията по дела на преките данъци в бюджетните приходи, което характеризира антисоциалния характер на нашата данъчна система.

Нашата структура по нивото на плащанията на данъците също е крайно неблагоприятна. Тя показва висока степен на централизация и нищожна роля на местните власти при събирането и прякото използване на данъците.

Неблагоприятна е и структурата на данъците по икономически функции. Нашата данъчна система прилага широкообхватно и високо облагане на потреблението чрез косвените данъци, включително и на най-бедните слоеве, като ги лишава от необлагаем минимум, и прилага символично облагане на собствеността на високодоходните слоеве от населението. Това е тотална дискриминация на бедните и средните слоеве (около 85% от населението) и облагодетелстване на заможните, богатите и най-богатите (около 15% от населението). Облагането на недвижимото имущество у нас е пет пъти по-ниско от средното за ЕС и над 10 пъти по-ниско от това във Великобритания, която се счита за люлка на съвременното пазарно стопанство.

През последните десетина години данъчната стратегия в България беше: намаление на общото данъчно бреме, при снижаване дела на преките и повишение на дела на косвените данъци. Това означава преместване на бремето на облагането от богатите върху бедните и средните слоеве.

Най-важни изводи

Съотношението между преките и косвените данъци е изразител на държавната политика към труда и капитала. Преобладаването на косвените данъци показва, че данъчното бреме се разпределя между всички социални групи. На пръв поглед това може да изглежда приемливо. То обаче тежи най-много на хората със средни, ниски и най-ниски доходи, защото те се хранят, обличат, обуват, пушат, пият алкохол, ползват отопление, осветление, транспортни и други услуги като заможните, богатите и най-богатите и плащат същите високи проценти ДДС и акцизи. Бедните понасят най-трудно това бреме, понеже доходите им са многократно по-ниски, посочените продукти и услуги заемат най-висок дял в семейните им бюджети, облагат се със същите високи проценти за ДДС и акцизи, които превишават значително ставките на преките данъци (например, 10% върху печалбата и доходите, от една страна, и 20% ДДС и още повече с акцизите, от друга). Бедните и средните слоеве не могат да се възползват от ниското облагане с преки данъци, понеже нямат такива доходи и доколкото ги имат, липсва необлагаем минимум. Данъкът от 10% на бедния човек с 200 лв. месечен доход (които се разходват изцяло за храна и се облагат с 20% ДДС), тежи много повече от същия данък на човек с 2000 лв. или 20000 лв. месечен доход, където разходите за храна заемат нищожен дял.

В нашия данъчен модел делът на преките данъци е по-малък. Това е изгодно за заможните, богатите и най-богатите, защото изброените продукти и услуги, облагани с ДДС и акцизи, заемат нищожна част от семейните им бюджети. Преобладаващата част от техните доходи се облагат с нисък пряк данък, а немалка част не се облагат изобщо, защото са в сивия сектор, чийто дял в нашата икономика се оценява на 30-40%. Дори и да искат, бедните не могат да скрият част от дохода си в сивия сектор, понеже нямат такъв. Тази данъчна политика в полза на капитала у нас се засилва с упорития отказ на властите от прогресивно облагане, каквото се използва в повечето страни от ЕС, с прилагането на най-нисък „плосък” корпоративен и подоходен данък, с отказа от семейно данъчно облагане и с премахването на необлагаемия минимум.

С тази си икономически нерационална и антисоциална данъчна политика България се конфронтира и с най-развитите страни от ЕС. Ние получаваме милиардни безвъзмездни помощи от ЕС, а прилагаме спрямо тях данъчен дъмпинг с най-нисък дял на преките данъци и най-ниски „плоски” данъчни ставки. Както посочих в първи раздел, нашата държава се самолишава от вътрешни приходи, облекчава най-богатите си данъкоплатци и товари бедните, а чакаме помощи, събирани с по-високо облагане на западноевропейските данъкоплатци. Това дразни властите и гражданите на западноевропейските страни, все по-често ни се напомня от тяхното обществено мнение и едва ли ще бъде толерирано дълго. То противоречи и на елементарните интеграционни принципи. Според тези принципи в рамките на една интеграционна общност трябва да има еднакви или близки по равнище данъци и сходни данъчни основи, за да не влияят изкривяващо върху пазарните критерии за териториално и регионално насочване на ресурсите между страните членки на ЕС, да не облагодетелстват едни за сметка на други страни членки.

От гледна точка на европейския опит, на принципите на социалната справедливост и на солидарността България прилага най-консервативната, антисоциална и антиинтеграционна данъчна и осигурителна политика. А нашите данъкоплатци мълчат и търпят. Търсят начини да не плащат данъците и ако ги намерят, с удоволствие се възползват от тях. А на изборите гласуват за тези, които в продължение на много години поддържат заплатите и пенсиите им ниски, а косвените им данъци – високи и ги лишават от необлагаем минимум при подоходния данък. Странно поведение на най-бедния народ в ЕС!

Опитите за оправдаване на ниските преки данъци със стимулиране на стопанската активност, привличане на чужди инвестиции, повишаване на събираемостта на данъците, ограничаване на сивия сектор и повишаване на конкурентоспособността се провалиха. Когато се позовават на миналото, пазарните фундаменталисти лъжат, че с въвеждането на ниски „плоски” данъци нараства масата на данъчните постъпления. Когато говорят за бъдещето и предричат финансова катастрофа при евентуална промяна на данъчното статукво, те отново лъжат, разчитайки на неинформираността на голямата част от хората.

В това отношение сервилните медии правят лоша услуга на България и на българските граждани, защото допускат до камерите, микрофоните и печатните страници на медиите главно пазарните фундаменталисти, а не ги изправят очи в очи с опоненти. Наверно защото знаят, че няма да издържат в открита дискусия. От средства за информация българските медии се превърнаха в средства за дезинформация или за подвеждаща информация. Историческите факти по света потвърждават, че почти винаги, когато са въвеждани ниски преки данъци бюджетните постъпления са намалявали и бюджетните дефицити са се повишавали. От това е печелел само капиталът. Тези факти обаче отсъстват от новините и коментарите на българските медии. На тази тема ще се върна по-долу към българския опит.

Въпреки ниските данъци стопанската активност в България през последните години не е по-висока. През 2007 г., т.е. преди въвеждането на ниските „плоски” данъци, бяхме на седмо място в ЕС по темп на прираста на БВП; през 2009 г. т.е. с „плоските” данъци – на 16-о място, през 2010 г. на 18-о място, през 2011 г. на 16-о и т.н. Не е доказана пряка причинно-следствена връзка между ниски преки данъци и висок растеж на БВП. Растежът се определя от цял пакет фактори, като ниските данъци са само един от тях, при това, не най-важният.

Пазарните фундаменталисти казват, че ниските данъци привличали преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ). И това не е вярно. През последните 5-6 предкризисни години у нас постъпиха значителни чужди инвестиции, но насочването им по сфери на дейност имаше паразитен характер. Както посочих по-горе, около 75% бяха за четири направления: недвижими имоти и наемодателска дейност, търговия и ремонт на автомобили и мотоциклети, финансово посредничество, хотели и ресторанти. Само ПЧИ за търговия и ремонт на автомобили превишаваха тези в цялата преработваща промишленост. Не е ли това абсурдно! Няма държава по света, която да е просперирала трайно с такава структура на инвестициите си!

Приоритетни за нас отрасли и сфери на дейност, като здравеопазване, образование, наука, иновации, инфраструктура, опазване на природната среда бяха пренебрегнати от чуждестранните инвеститори, защото не отговаряха на техните комерсиални интереси. Нашата конкурентоспособност беше и продължава да е най-ниска, а енергоемкостта ни – най-висока в ЕС. Расте обезлюдяването на много райони на България. Голяма част от младежите и девойките, току що завършили университетите, напускат страната ни и така изтичат не само младите мозъци, но и генетичният потенциал на България. ПЧИ не помагат за преодоляване на тези фундаментални дефекти на нашата икономика и на обществото ни.

Ниските преки данъци нямаха нищо общо с притока на ПЧИ. Най-големият приток беше преди въвеждането на ниските „плоски” данъци и се дължеше главно на благоприятната световна и европейска конюнктура. След тяхното въвеждане настъпи срив в притока на ПЧИ, не заради ниските данъци, а под влияние на други по-важни фактори, главно влошаването на световната и европейската конюнктура. Притокът на ПЧИ у нас през 2007 г. (т.е. преди кризата) беше 9,05 млрд. евро, а през 2011 г. – 2,12 млрд., през 2012 г. – 1,32 млрд., през 2013 г. – 1,38 млрд. и през 2014 г. – 1,28 млрд. евро. За това повлия и кризата в съседна Гърция, която хвърляше сянка на съмнения в световните финансови среди върху стабилността на нашата икономика и банковата ни система, а също и многобройните наши вътрешни проблеми, за които чуждестранните финансисти са добре информирани.

От казаното следва, че ниските преки данъци не са първостепенен фактор за привлекателността на България за ПЧИ. Достатъчно е да напомним за широко разпространения у нас така наречен „данък корупция”, за неефикасната държавна администрация, недостигът на висококвалифицирани кадри, нестабилното законодателство, бавното съдопроизводство, лошата инфраструктура и т.н., за да разберем, че данъчните ставки нямат решаващо значение за привлекателността ни за чужди инвестиции.

След многократните намаления на осигурителните вноски (от 32% на 16%), на корпоративния и на подоходния данък, обещаните от пазарните фундаменталисти стотици хиляди нови работни места и стотици милиони лева допълнителни приходи от данъци и осигуровки не се появиха. Напротив, през последните години изчезнаха около 400 хил. работни места. Растеше бюджетният дефицит и дефицитът в осигурителната система, делът на сивия сектор е 30-40%. Около 50% от пенсиите се осигуряват с текущи трансфери от републиканския бюджет, а не от пенсионно-осигурителни вноски. Проверките на НАП и на други контролни органи установяват масови нарушения на данъчната, осигурителната и митническата дисциплина, на санитарно-хигиенните и екологичните стандарти, на трудовата безопасност и т.н., въпреки рекордно ниските корпоративни и подоходни данъци.

У нас липсва структурна и технологична модернизация в икономиката, въпреки най-ниските преки данъци и осигурителни вноски с които на частния бизнес са оставени минимум 30 млрд. лв. допълнителни ресурси през последните 10 години, Не се инвестира в научни изследвания и внедряване на технически и други новости. Това личи от посредственото качество на произвежданите продукти и услуги. Високотехнологичните стоки са едва 3,4% от нашия износ при 18-20% средно за ЕС. Преобладава износът на суровини, материали и първично преработени стоки (44,7% от износа) на ниски експортни цени. Нашият частен капитал използва голяма част от оставените му необложени доходи за инвестиции в екстравагантни офиси и резиденции у нас и в чужбина, луксозни автомобили, яхти, самолети, хеликоптери и други подобни; няма подобрение на условията за труд.

След 2007 г. затихна дейността по разширение и модернизация на нашия производствен потенциал, каквото цивилизованите страни правят активно по време на криза. Както вече споменах по-горе, в предкризисната 2008 г. инвестициите у нас бяхя 29,4 млрд. лв., а през 2013 г. – 18,1 млрд. лв. Влоши се структурата на вноса по начин на използване. Рязко спадна вносът на инвестиционни стоки. Ако през 2007 г. той беше 30,6% от общия внос, за 2013 г. е 22,2%. Още повече спадна вносът на машини, уреди и апарати. Кризисните години са проспани и нашата икономика не е готова за успешно следкризисно развитие.

Корпоративният данък, данъкът върху доходите на физическите лица и стандартният данък върху добавената стойност в страните членки на ЕС и в няколко други европейски страни са както следва (виж таблица 2.):

Таблица 2. Данъци в европейските страни – в %

Страни Максимални ставки за корпоративен данък Максимални ставки за данъка в/у доходите Стандартен ДДС
Австрия 25 50 20
Белгия 33,99 70 21;12
България 10 10 20
Хърватска 20 40 25;13
Кипър 12,5 35 19;8;5
Чехия 21 15 21
Дания 22 55,56 25;0
Естония 20 20 20;9
Финландия 20 56,05-62,05 24;14;10
Франция 33,3;36,6 45;49 20;10;5,5;2,1
Германия 30,18-33,33 13,5-45;0 19;7
Гърция 26 42;46 23;13
Унгария 10;19 16 27
Ирландия 12,50 41 23
Италия 31,4 45 22
Латвия 15 23 21;12;0
Литва 15 42 21
Люксембург 29,22 40 17
Малта 35 35 18
Холандия 20;25 52 21;6;0
Норвегия 27 47,2;53,7 25;15
Полша 19 32 23
Португалия 21 46,5 23;13;6
Румъния 16 16 24;9;4
Словакия 22 19 20;10
Словения 17 50 22;9,5
Испания 28;25 42 21;10;4
Швеция 22 56,6 25;12;6
Швейцария 25 45,5 8
Турция 20 35 18;8;1;0
Великобритания 18 17 20
Русия 20 13 18;10;0
Украйна 18 17 20

Източник: Wikipedia. Tax rates of Europe.
Пояснение: Посочването на няколко числа, особено в колоната за ДДС показва, че се прилагат няколко данъчни ставки за различни стоки. България е една от малкото страни с единна ставка за този данък. Възможно е междувременно някои от данъчните ставки да са променени, но това не променя общата картина на данъците в Европа.

Преди въвеждането на „плоския” корпоративен данък от 1 януари 2007 г. и на „плоския” данък върху доходите на физическите лица от 1 януари 2008 г. нашите управляващи политици и обслужващите ги пазарни фундаменталисти твърдяха, че те ще помогнат за „изсветляване” на икономиката и ще се постигне рязко увеличение на постъпленията в бюджета от тези данъци. Позоваваха се на така наречената Крива на Лафер и на абстрактни опростени логически разсъждения. Нашата практика опроверга и тези прогнози. Сега пък е мобилизирана цялата мощ на пазарните фанатици да плашат обществеността, че посягането на „плоските” данъци (които те, странно защо, в противовес на световния опит, наричат – най-справедливи) и замяната им с умерено прогресивни данъци ще срине постъпленията в бюджета и ще има тежки последствия за икономиката и обществото. Това също не е вярно!

Всеки, който познава подробностите за така наречената „Крива на Лафер” не може да не знае за множеството условности около нейното съществуване и възможности за приложение. Не може да не е прочел, че дори нейният така наречен автор Артър Лафер няма претенции за авторство и още по-малко за приложимостта ѝ.

И още по-важно. Световният опит показва, че въвеждането на ниски данъци в повечето случаи е водело до намаление на бюджетните постъпления, повишение на бюджетния дефицит и на публичния дълг. Без да се връщам към многобройните примери в далечното минало, ще напомня, че това се случи и в САЩ по времето на президента Рейгън, а също и в близкото минало на двамата президенти – Буш старши и Буш младши. Това е една от многото причини за настоящия астрономически публичен дълг на САЩ. Не се е случвало в Западна Европа, защото там никога не са прибегвали до такива авантюристични резки намаления на данъците. Да не говорим какво става и какво би могло да се случи на нашите географски ширини, където доминира максимата, че „и нулев да е данъкът няма да го плащам”. Ниските данъчни проценти не пораждат автоматично готовност да се плащат данъците. То се потвърди от многобройните данъчни ревизии у нас през последните години, при ниските „плоски” данъци, установили хиляди груби нарушения. Потвърждава се и от обобщените данни (виж таблица 3.).

Таблица 3. Постъпления в републиканския бюджет от корпоративен данък и от данък върху доходите на физическите лица в млн. лева

Години Корпоративен данък-постъпления Корпоративен данък-прираст Данък в/у доходите-постъпления Данък в/у доходите-прираст
2005 932,4 1248,6
2006 1206,4 +274,0 1324,6 +76,0
2007 1676,6 +470,2 1808,7 +484,1
2008 2059,6 +383,0 1950,6 +141,9
2009 1617,4 -442,2 2029,8 +79,2
2010 1242,5 -374,9 2012,7 -17,1
2011 1495,9 +253,4 2179,6 +166,9
2012 1478,1 -17,8 2297,7 +118,1
2013 1553,0 +74,9 2348,5 +50,8
2014 1679,3 +126,3 2596,6 +248,1

Източник: Сайт на Министерство на финансите, раздел Статистика
Пояснения: Прирастът на постъпленията е спрямо предходната година. „Плоският” корпоративен данък действа от началото на 2007 г., а „плоският” данък върху доходите – от началото на 2008 г.

Нашите пазарни фундаменталисти и сега твърдят, че въвеждането на „плоските” преки данъци е довело до увеличение на бюджетните постъпления от тях. С тези си твърдения те допускат поне две големи грешки. Първо, не се съобразяват с реалните факти. А фактите са, че няма такова увеличение. При данъка върху доходите картината е силно противоречива, а при корпоративния данък спадът на постъпленията е категоричен. Второ, всеки средно грамотен икономист знае, че размерът на данъчните постъпления е резултат от взаимодействието на много фактори и че е невъзможно да се установи отделното въздействие на всеки от тях. Това се проявява в нашия случай с постъпленията от подоходния данък. Въпреки това, тези хора мълчат за влошаването, но решават да „припишат” цялото подобрение през последните години на действието на един фактор, за да „докажат” това, което им е изгодно да се докаже, колкото и произволно да е то. Такъв своенравен подход в икономическия анализ е недопустим.

Обективният анализ показва, че няма права причинно-следствена връзка между въвеждането на ниските „плоски” данъци и размера на бюджетните постъпления. От историята знаем, че „след това, не винаги означава поради това”. То важи както за положителните, така и за негативните резултати. Както вече споменах в горния параграф, бюджетните постъпления зависят от взаимодействието на много фактори в различна комбинация, с различна дозировка, при различна икономическа, социална, политическа, културна и друга среда. За разлика от така наречените „точни науки”, в обществените, в това число и в икономическите науки (които също са точни), последствията от икономическите процеси са обобщен резултат на това съвокупно действие и никога не е възможно изолирането и измерването на „приноса” на отделните фактори, дори и с най-съвременните методи за факторен анализ.

Очевидно е само едно – поради премахването на необлагаемия минимум при данъка върху доходите и рязкото намаление на данъчните ставки данъчното бреме се премества от богатите към бедните. Това е единственият важен резултат от въвеждането на този данък, който се поддава на безспорно установяване. През 2007 г. (преди въвеждането на „плоския” данък върху доходите) прирастът на постъпленията е бил 484,1 млн. лв., а през 2008 г. (с въвеждането му) прирастът е 141,9 млн. лв., което идва главно от премахването на необлагаемия минимум, а не от „изсветляването” на стопанската дейност. От това следва, че истински положителен принос няма. През 2009 г. прирастът на постъпленията намалява рязко, а през 2010 г. има спад. Колебливото увеличение на постъпленията от този данък през последните години може би се дължи главно на постепенно подобряване работата на данъчната администрация, което е нормално да се очаква, в резултат на взетите мерки, и въвеждането на преки електронни връзки с данъчните субекти. Въпреки че равнището на събираемост продължава да е ниско, особено за ДДС и акцизите върху горивата, цигарите и алкохола, поради огромната контрабанда. Това се знае от всички в България, с изключение, може би, на криминалната полиция и на другите правораздавателни органи.

Може да се говори по-скоро за обратна причинно-следствена връзка – въвеждането на „плоския” корпоративен данък намали постъпленията от 2059,6 млн. лв. в предкризисната 2008 г. до 1679,3 млн. лв. в 2014 г., когато, според твърденията на правителството и на пазарните фундаменталисти, вече сме излезли от кризата и обемът на БВП превишавал предкризисното равнище. И въпреки очакваното нормално подобрение в работата на данъчната администрация. И тук обаче, неблагоприятният резултат се дължи на сложното взаимодействие на много фактори, за които стана дума по-горе и не бива „вината” да се стоварва само на един от тях.

Общият извод е, че българската данъчна система нито е икономически ефективна, нито е социално справедлива, нито е проевропейска. Тя прави прекалено много реверанси пред интересите на едрия капитал и пренебрегва интересите на трудовите хора, на средния и дребен бизнес, на интелигенцията и на пенсионерите. Обслужва паразитни интереси на икономическата стагнация. С такава данъчна система не можем да разчитаме на възстановяване на вътрешното потребление и скорошно излизане от кризата. И още по-малко – на следкризисно догонващо устойчиво икономическо развитие в съответствие със стратегията „Европа 2020” и по-нататък.

Проект за данъчна реформа в България

За преодоляване на посочените дефекти в действащата у нас данъчна система и за нейното модернизиране в съответствие с европейските стандарти, предлагам следните промени в данъчната система на България през следващите години:

От 1 юли 2016 г. ”плоският” данък върху доходите на физическите лица да се преобразува в умерено прогресивен данък с необлагаем минимум за месечен доход до 420 лв и данъчни ставки: 10, 15, 20 и 25% в зависимост от размера на дохода. Конкретните данъчни етажи подлежат на уточняване. Може да се мисли и за намаляване броя на етажите над необлагаемия минимум от 420 лв., колкото ще бъде минималната заплата през 2016 г. Важното е да се остави достатъчен необлагаем минимум за най-бедните. Следващите доходи, примерно до 1500 лв. месечно (което е масовият случай) да се облагат с 10%; превишението от 1500 до към 3000 лв. с 15%; горницата до към 5000 лв. с 20% и над 5000 лв с 25%. Това е умерена прогресия като се има предвид, че в ЕС преобладават максимални данъчни ставки над 40%, а в някои страни достигат до 56% и 70% за най-високите данъчни етажи (виж таблица 2.). То би било важна стъпка към сближаване със средното облагане на доходите в ЕС (около 40%), което неизбежно ще стане през близките години, като един от елементите на интеграционния процес.

Така по-голяма част от доходите ще остава в бедните и средните доходни групи и ще повишава покупателната им способност. Това пък ще увеличава потребителското търсене на домакинствата (което е над 60% от БВП), предимно за произведени в България стоки и ще бъде стимулатор за икономическия растеж, заетостта, доходите и за бъдещи постъпления в бюджета.

Главният резултат от въвеждането на този данък е, че чрез необлагаемия минимум и данъчната прогресия бремето се премества към заможните и богатите слоеве и се облекчават бедните и средните. Това е икономически оправдано, социално справедливо и целесъобразно от гледна точка на интеграцията ни в ЕС. От чисто фискална гледна точка крайният резултат ще е умерено положителен, но това не е най-важното. По-важна е справедливостта в разпределението на данъчното бреме – който получава повече ще плаща повече, защото може да си го позволи. Този принцип е уважаван в цял свят от векове. Струва си да се напомни още веднаж, че това е било разбрано и приложено във Великобритания през 1435 г. и в САЩ през 1862 г., а някои хора в България не желаят да го разберат в 2015 г.! Предлаганата промяна ще осигури и допълнителен ресурс за бюджета и допълнителен тласък за възобновяване на растежа.

От 1 юли 2016 г. да се премине към семейно облагане на доходите. В този случай данъчен субект ще е семейството, а не отделните му членове, както е сега. Общият доход на членовете на семейството се дели на техния брой. Ако доходът на член е по-малък или равен на необлагаемия минимум, установен с новия данък върху доходите на физическите лица, той не се облага. Ако е по-голям горницата се облага по скалата на данъка върху доходите.

С този данък се оставя по-голям доход на разположение на домакинствата. Това ще стимулира потребителското търсене (а чрез него и растежа), ще допринася за по-висока раждаемост и ще улеснява отглеждането на децата. Това, наред с други мерки (еднократните помощи при раждане на дете, повишаване на детските надбавки, ежегодната еднократна помощ за първолаците в началото на учебната година, увеличаване на отпуска по майчинство, помощите за младите семейства и за отглеждане на деца, разширяване на детските ясли и градини, въвеждане на безплатни детски ясли, градини и средно образование и т.н.) ще помогне за смекчаване на преживяваната от страната ни все по-остра демографска криза, която вече прераства в демографска катастрофа и застрашава оцеляването ни като народ и държава към края на това столетие. Бездействието на властите през последните десетилетия в контекста на наближаващата демографска катастофа е равносилно на национално престъпление. Това ще се проумее след няколко десетилетия, но тогава ще е късно!

От 1 януари 2017 г. „плоският” данък върху печалбата (корпоративният данък) да се преобразува в умерено прогресивен с максимална ставка 20%, при 33-34% в Германия и Франция и около 30% средно за ЕС (виж таблица 2.). И тук препоръчвам да се оставя необлагаем минимум за печалбата на малките и средните фирми (това ще бъдат предимно семейни фирми, чийто размер подлежи на уточняване с ясни критерии); да се запази 10% ставка за средните по размер печалби и да се въведе 20% за най-големите печалби над определена граница. Конкретните данъчни етажи подлежат на уточняване.

С предлаганото повишение на средното равнище на облагане с корпоративен данък ще се осигури допълнителен ресурс за бюджета, а заедно с умерено прогресивните ставки ще се направи важна крачка към сближаване със средното равнище на корпоративно облагане в ЕС, което ще стане неизбежно през близките години, като елемент на интеграцията в бюджетната политика.

Препоръчвам също тези основни ставки да се съчетаят със: а/ въвеждане на нулев данък за реинвестираната в производствени дълготрайни активи част от печалбата през следващите 10 години във всички райони на страната; б/ право на фирмите да прилагат ускорена амортизация за новопостроени производствени сгради, доставени нови производствени машини и съоръжения през 2017-2025 г.

На евентуални възражения от страна на Европейската комисия, че това е държавна помощ, може да се отговори със силни контрааргументи: икономическата изостаналост на нашата страна; ниската производителност и конкурентоспособност на нашата икономика в условията на открити европейски пазари; оскотяващата бедност, пораждаща нарастващо социално напрежение и ускорена емиграция; необходимостта от догонващо икономическо развитие на България, което е от взаимен интерес. Това може да бъде елемент на един допълнителен пакет от икономическа помощ, каквато по-бедните страни членки следва да поискат съвместно от ЕС в близко бъдеще.

Този корпоративен данък ще стимулира инвестиционната активност за разширението, за структурното и технологичното обновяване на производството, особено като се има предвид рязко спадналата инвестиционна активност през последните седем години, за която стана дума по-горе. Моят анализ показва, че фирмите, които инвестират активно ще плащат дори под 10% корпоративен данък през следващите 10 години. Това ще повиши растежа, заетостта, доходите и бъдещите данъчни постъпления в бюджета.

За дейности с ограничен оборот и където е трудно и неоправдано да се води официална отчетност (сергийна търговия, занаятчийски ремонтни, транспортни и други услуги в работилници или по домовете, частна лекарска и зъболекарска практика, таксиметрови и други транспортни услуги и т.н.), определени със закон, да се плаща патентен данък. Размерът на очаквания доход и на полагащия се данък да се определят след внимателен анализ от специалисти и въз основа на натрупания опит. Този начин на облагане на доходите ще стимулира данъчните субекти към по-голяма активност.

Да не се допуска приемането на така наречения данък „Градина”. С този данък се посяга на символичните доходи на селските стопани, които отглеждат ограничени количества плодове и зеленчуци за собствени нужди в дворовете си. Освен това, разходите по неговото прилагане ще са по-големи от постъпленията по този данък за местните власти. Дори само това го прави излишен.

ДДС да остане на сегашното ниво от 20%, но от 1 януари 2017 г. за лекарствата, детските стоки и учебните помагала да се намали на 5%, а за хазарта и за екстравагантни луксозни стоки по списък утвърден от Народното събрание, да се повиши на 25%. Това също е умерена стъпка, като се има предвид, че в 13 страни членки на ЕС стандартният ДДС вече е над 20% (виж таблица 2.). То ще облекчи живота на възрастните хора, които са главни консуматори на лекарства и ще помогне за стимулиране на раждаемостта и отглеждането на децата в контекста на демографската криза.

  1. От 1 януари 2017 г. данък върху лихвите по депозити на домакинствата да се прилага само за влогове сумарно над 100 хил. лева на вложител, независимо в колко срочни депозита или банки са вложени. Това ще засегне ограничен брой физически лица. При настоящите ниски лихви по депозитите в условията на дефлация постъпленията от този данък ще са нищожни.
  2. От 1 януари 2017 г. да се повишат данъчните ставки върху доходите от дивиденти и други форми на капиталови доходи. Подробностите да се изработят от данъчните власти, като се има предвид въвеждането на умерено прогресивни преки данъци.
  3. От 1 януари 2017 г. да се повиши прогресията в данъка за недвижимо имущество над 200 хил. лева по данъчна оценка, а може би и за притежавани екстравагантни транспортни и други средства и съоръжения: самолети, хеликоптери, лимузини, яхти и други подобни. При сегашното облагане размерът на този данък за семейство в София е два пъти по-малък от годишната такса смет, което е ненормално. В тази връзка през 2016 г. да се направи преоценка на данъчните оценки на имотите, които сега се разминават драматично с пазарните им стойности. Ставките по този данък да осигуряват приходи в бюджета, поне 1% от БВП (при среден за ЕС 1,5% от БВП). Подробностите да се изработят от данъчните власти, като се има предвид въвеждането на умерено прогресивни преки данъци.
  4. До края на 2016 г. да се приложи еднократен данък „солидарност” върху недвижимите имущества със сумарна стойност на домакинство над 300 хил. лв в размер на 5% от данъчната им стойност. Приходите от него да се използват само за инвестиционни цели. Това не е репресивен данък, а средство за подпомагане на българското общество в настоящата трудна ситуация. Решението за такъв данък да се вземе чрез национален референдум.
  5. Да се преразгледат данъците за даренията и наследствата, като се запази сегашното облагане на малките и средни дарения и наследства и да се повиши за големите и най-големите, превишаващи 250 хил. лева по данъчна оценка. Това е икономически обосновано и социално справедливо.
  6. До края на 2016 г. да се осъществи децентрализация на данъчната система чрез предоставяне на общините правото да събират и използват по-голям дял от приходите, както е в западноевропейските страни. На първо време може да се започне с отчисляване на 10% от данъка върху доходите на физическите лица. Засега местните власти у нас събират само 3% от данъчните приходи (виж таблица 1.) и по този показател сме на 25-то място между 28-те страни членки.

С изключение на така наречения „Данък сгради” за по-големите недвижими имоти и данъка върху най-луксозните автомобили и други луксозни превозни средства, да не се допуска повишение на други местни данъци, за което призовава през последните дни министър-председателят. Това ще бъде поредната груба грешка в данъчната политика. Необходимите допълнителни ресурси за общинските бюджети да се набавят от повишение на преките данъци (корпоративен и по доходите на физическите лица), ДДС за луксозните стоки и акцизите, данъка върху хазарта, данъка върху големите наследства и дарения, приходите от еднократния данък „солидарност”.

  1. България да се присъедини към данъка върху финансовите трансакции, който предстои да бъде въведен в ЕС.
  2. Да се забрани отнемането за бюджета на остатъчната неразпределена печалба от държавните фирми (след изплащане на корпоративния данък и дивидента). От 1 юли 2016 г. дивидентът за държавата да се намали от 80% на 20%. Това ще остави допълнителни ресурси за развитие на държавните фирми. При действащите сега правила печалбата на държавните фирми се облага два пъти: с 10% корпоративен данък и с 80% дивидент, т.е. изземва се почти изцяло. Това ги лишава от ресурси за развитие и ги поставя в неравностойно конкурентно положение с частните фирми.

Защо е необходима такава реформа?

Първо. Данъчната система е най-ефикасният инструмент в преразпределителните отношения. Тя е сърцевината на бюджетната политика, която трябва да осигурява стабилно развитие на държавата и обществото. Всяко общество е съставено от икономически, социални, професионални, етнически, религиозни, културни и други общности със свои интереси, между които има различия, а често пъти противоречия и дори конфликти. Колкото по-добре се съчетават различните интереси, толкова повече стабилност и успешно развитие постига обществото. Инструментите за това съчетаване са данъците, а то се постига само чрез компромиси.

Сегашната наша данъчна система има конфронтационен характер. Тя обслужва много добре интересите на 5-10% от гражданите на България. Недостатъчно добре, но засега поносимо, обслужва интересите на други 10% от българите. Тя обаче потиска интересите на 80% от българите и особено жестоко – на най-ниските 50%. Настоящата данъчна система на България е икономически неефективна, антисоциална и антиевропейска. Във вътрешен план тя поражда все по-голяма нестабилност, недоволство, апатия, напрежение, негодувание, отчуждение и конфронтация. А във външен план – все по-голяма изолация на България от ЕС и негодувание от другите страни членки по наш адрес.

България се нуждае от по-добро балансиране на различните социално-икономически интереси чрез данъчната система. Идеално обслужване на всички интереси не е възможно, но някакво що годе рационално съчетаване на интересите на 90-95% от населението е възможно и необходимо. А останалите 5-10% най-богати трябва да проявят реализъм и разбиране, защото то е и в техен стратегически интерес. При евентуална социална експлозия на дискриминираните бедни богатите могат да загубят всичко. В техен интерес е да не се допуска изостряне на вътрешното социално и политическо напрежение.

Предлаганата от мен система за данъчно облагане не препоръчва незабавно изравняване на нашето данъчно бреме с преобладаващото в ЕС. Това би било социална и икономическа авантюра. Предлагам постепенно сближаване с европейските данъчни стандарти през близките 8-10 години, като се започне с умерено прогресивно облагане. Това е компромис, който ще улесни развитието на нашата държава в условията на социално-икономическа и политическа стабилност. Този тип развитие няма здравословна алтернатива.

Второ. Отделните хора, социалните и професионалните общности, а и държавите трябва да се оглеждат и в страни, когато вземат важни решения. За да видят първо, как постъпват другите държави при решаване на сходни проблеми, да си „сверят часовника” с тях, и второ, дали със своите решения не накърняват интересите на съседи или на други членове на общността. При това оглеждане в нашия случай се установяват поне две неща:

  1. Преобладаващата част от другите страни членки на ЕС и особено най-големите и най-развити страни прилагат прогресивно данъчно облагане, с което преразпределят доходи и се стремят да балансират различни групови интереси. Ако правителствата на високо развитите и проспериращи страни членки на ЕС в които живеят около 450 млн. души, отдавна са стигнали до такива решения, следва че в прогресивното данъчно облагане има нещо по-рационално от „плоското” облагане. Едва ли тези демократични общества и техните правителства грешат вече десетилетия наред, а ние сме единствените мъдреци с нашата допотопна и конфронтационна данъчна система. Очевидно някои влиятелни корпоративни среди у нас са заинтересовани да има такава система и я натрапват на покорното и търпеливо българско общество. Огромното мнозинство от нашето население обаче не е заинтересовано от такава система. Рано или късно търпението му ще се изчерпи.
  2. Във всяка интеграционна общност от държави трябва да има висока степен на сближаване и дори уеднаквяване на икономическите политики и техните инструменти. Недопустимо е една или няколко държави да прилагат икономически политики, които увреждат интересите на другите страни от общността. В нашия случай, недопустимо е една или няколко държави да прилагат данъчен дъмпинг спрямо другите страни членки, каквото прави нашето правителство вече девет години. Засега това се толерира снизходително от по-големите ни западни партньори, но едва ли ще е безкрайно. То дори вече ни се напомня няколкократно. Интересите на ЕС изискват интеграция в данъчната ни политика, като инструмент за по-рационално насочване на икономическите ресурси в рамките на общността, а също и за стабилизиране на общата валута. Защото не е възможна обща валута без обща парична и бюджетна политика. ЕС има обща парична политика, но няма обща бюджетна политика. Това заплашва бъдещето на общата ни валута, дори бъдещето на ЕС като интеграционна общност.

Трето. Всяка съвременна държава трябва да упражнява някои функции, които само тя може да изпълнява успешно. Това са сложните, социално и морално чувствителни функции, които не могат да се предоставят на пазарния автоматизъм. Те са твърде важни, за да се решават само от пазара. Такива са: образованието, здравеопазването, фундаменталната наука, културата, грижите за най-възрастните, болните, инвалидите, самотните, демографските процеси, инфраструктурата, съдебната система, отбраната, сигурността, опазването на околната среда, последствията от големи природни бедствия, стопанските дейности в условията на естествен монопол, развитието на планински, полупланински и други изолирани райони и т.н.

Упражняването на такива функции изисква големи ресурси. Тези ресурси могат да се набавят само с участието на цялото общество. Световната практика е доказала отдавна, че най-ефикасен инструмент за целенасочена трайна мобилизация на такива ресурси е данъчната система. Доказано е също, че това може да става най-добре с умерено високи данъчни проценти и подходяща данъчна основа, които да съчетават потребностите на обществото от такива ресурси със запазване на стимулите за упражняване на стопанска дейност от компаниите и отделните граждани. В този контекст е доказано, че разумното равнище на облагане на доходите на физическите лица и печалбите на компаниите от стопанска дейност, е в порядъка на 30-35%, съчетано с разумна прогресия. При данъците върху потреблението разумното стандартно равнище на облагане е около 15-20%.

Четвърто. Ако народите по света желаят развитие и просперитет в условията на социално-икономическа стабилност през следващите години и десетилетия, трябва да наложат на своите правителства възстановяване на грубо погазената социална справедливост. Защото в света, а и у нас, няма по-остър дефицит от дефицита на справедливост! Не е възможна социална и политическа стабилност и успешно развитие в рамките на една държава или интеграционна общност, ако липсва елементарна социална справедливост.

Бедността и неравенството се пораждат от характера на доминиращата в света капиталистическа система, която се уповава изцяло на свободното пазарно стопанство, на частната собственост и свързаната с нея система на разпределение на новосъздавания продукт между труда и капитала. При това разпределение делът на капитала в световен мащаб расте, а на труда намалява. Нараства доходното и имущественото неравенство. То се превръща в главна заплаха за системата, която го е създала. Капиталистите подкопават основите на капитализма. Нобеловият лауреат Джоузеф Стиглиц доказва това по категоричен начин в своите публикации през последните години.

Необходими са мерки за радикални промени във философията на тази система на разпределение. Това е много трудна за изпълнение гигантска задача. Докато това стане обаче, нейните дефекти могат да се смекчават частично чрез системата на преразпределение. Най-ефикасното средство за преразпределение е данъчната политика, осъществявана чрез данъчната система. Наред с другите й функции за които стана дума по-горе, тя служи и за смекчаване на социалното неравенство, породено от погрешна доходна и друга политика.

Дискусиите в Давос през последните години също потвърждават, че без възстановяване на социалната справедливост не е възможна стабилност и успешно развитие, особено между Севера и Юга. Там от години се казват верни думи, правят се заклинания, но участниците се разотиват и всичко продължава по старому. Липсата на радикални мерки за подпомагане на най-бедните световни региони, особено на Африка, с нейната оскотяваща бедност и растящо неравенство, през следващите години и десетилетия ще тласка десетки милиони хора на север към Европа, в търсене на по-добър живот и повече справедливост. Масовото преселение на над един милион души от Африка, Близкия и Средния изток към Европа през 2015 г., прогонени не само от войните, но и от оскотяващата бедност, бие тревожно камбаните за надвисналата ни опасност. Варварският терористичен акт в Париж на 13 ноември 2015 г. и злодеянието срещу руския пътнически самолет над Синай (в Египет) са послания, които трябва да бъдат прочетени внимателно и възприети много сериозно! Ако и този път Европа не се събуди навреме, тя е изправена пред много тежки изпитания

Горният анализ показва, че българските правителства не спазват нито една от данъчните поуки, потвърдени от многогодишния световен опит на най-развитите страни в условията на нормално функционираща пазарна икономика и особено в установеното в континентална Европа социално пазарно стопанство. Нито една високо развита страна в Европа, Америка, Япония, Австралия не е постигнала сегашното си благоденствие с помощта на „плоско” и свръхниско (10%) данъчно облагане. Няма да го постигне и България. По-скоро обратното! Дано управляващите среди в България го разберат навреме!

Реформирането на данъчната ни система в препоръчаните направления ще я направи по-справедлива, икономически по-ефективна и по-европейска.

Проф. Иван Ангелов
Член-кор. на БАН

15th Oct2015

Миграционния пожар трябва да гасят тези, които го запалиха!, част 2

by Черно и Бяло

Американските власти са главният виновник за сегашното масирано преселение от Африка и Азия към Европа

Проф. Иван АнгеловНа 6 септември тази година Pogled.Info публикува мой анализ за миграционната криза. Междувременно продължих да работя по темата: обособих анализа в шест раздела, допълних го с още много аргументи и най-вече – раздел 6. – с още седем важни препоръки за ограничаване на организираното масово преселение от Африка, Близкия и Средния изток, което застрашава бъдещето на Европа и на християнската цивилизация. Тук предлагам на читателите разширения вариант на анализа с новите препоръки за ограничаване на миграционните потоци, който е почти три пъти по-голям от първата му част.

Правя го, за да опровергая масовите лъжи на Запад и у нас, с които се цели оневиняване на САЩ и на нейните съюзници за настоящата миграционна криза. А САЩ и най-близките й съюзници продължават гузно да мълчат.

Правя го още и защото миграционната криза е много сериозна и бързо се усложнява. Тя е на път да се превърне в европейска катастрофа и с напиращите все повече нелегални имигранти през турската сухопътна граница, застрашава пряко и България:

От историята знаем за поредица от велики преселения на народите през вековете. Стотици милиони хора сега живеят извън страните в които са родени те и техните родители. В своя статия през август 2015г. в списание Social Europe, бившият министър на външните работи на Германия Йошка Фишер писа: «В продължение на много години Европа беше сполетяна от войни, глад и бедност. Милиони европейци бяха принудени да емигрират по икономически и социални причини към Северна и Южна Америка и далечна Австралия, търсейки по-добър живот за себе си и своите деца. Те бяха считани за «икономически мигранти»…Днес Европа е един от най-богатите световни региони. В продължение на десетилетия повечето европейци живеят в демократични държави, които уважават фундаменталните човешки права. Европейската собствена мизерия и миграция се превърнаха в далечен (дори почти забравен) спомен».

Причини за нарастващите миграционни потоци

През последните десетилетия също сме свидетели на преселения на милиони хора от бедните към богатите страни по различни причини. Основните причини сега са икономически и политически. Докато има два световни полюса между бедни и богати, или както се казва в глобален план – между Севера и Юга, ще има и световна икономическа миграция. Засилването на бедността и изострянето на неравенството в световен мащаб ще поражда все по-голяма икономическа миграция: от бедните към богатите континенти, от бедните към богатите държави в континентите и от бедните към богатите райони вътре в държавите. Икономическата миграция може да бъде ограничена значително само ако се постигне относително изравняване, или поне намаляване на пропастта между качеството на живота в различните континенти, държави и региони вътре в държавите. Това обаче не се очертава като реална възможност през близките десетилетия. По-скоро обратното – бедността ще се разширява, а неравенството ще се задълбочава.

Политическите причини се изразяват във външни военни интервенции в по-малки и слаби държави, провокиране на граждански войни в други страни, заговори за сваляне на легитимни правителства на други държави, насърчаване на тлеещи етнически, религиозни и други конфликти в други страни, поддържане на добре платена и активна пета колона в чужди държави. Неслучайно напоследък все по-често се говори: „ако има война ще има емиграция, ако няма война няма да има емиграция”. Разбира се, тук става дума главно за военно-политическата емиграция. В следващото изложение за краткост ще боравя с понятието „политическа миграция”.

Главните икономически и политически миграционни потоци сега са от Африка, Южна и Югоизточна Азия, Близкия Изток, Латинска и Централна Америка към Западна Европа, Северна Америка и Австралия. В периоди на икономически, социални, политически, военни, религиозни и други кризи тези потоци се засилват, но никога не стихват напълно. Напоследък се очертава тенденция затишията да са все по-редки и по-кратки, а последствията – все по-дълбоки и сложни. Това ще затруднява все повече бъдещето на човечеството.

Намесата на САЩ във вътрешните работи на други държави

 През последните десетилетия, зачести намесата на световния хегемон Америка във вътрешните дела на други държави, което я превърна в мощен източник на миграция. Външните интервенции пораждат вътрешно политическо, икономическо, социално, етническо, културно и религиозно напрежение в тези страни и все по-често прерастват в тотален хаос, диктатури и граждански войни. Те пък правят невъзможен нормалния живот на хората в тези държави, застрашават личната и имуществената им сигурност и ги принуждават да емигрират. Най-грубо се намесват в чужди дела правителствата на САЩ и техни най-близки европейски съюзници, под знамето на натрапчивия „износ на демокрация” и „защита на гражданските права”.

Преди време Съветският съюз си беше присвоил правото да „изнася революция”. Америка сега се специализира в „износ на демокрация”. И едното, и другото са недопустими в отношенията между народите и държавите! Известна е многократната брутална намеса на САЩ преди и след Втората световна война в Централно- и Южноамериканските държави, в Африка, в Азия и в Европа. Създаването на еднополярен свят с доминация на САЩ през последните десетилетия увеличи апетитите за такава намеса и те зачестиха. Превърнаха се в нормална практика. Прилага се поголовно принципът „каквото е добро за Америка е добро за света”. Напомнено беше отново в речта на президента Обама на Годишната сесия на Общото събрание на ООН в края на септември 2015 г.

САЩ прилагат масово „двойните стандарти в своята политика. По принцип са против диктатурата, но за тях има „добри” и „лоши” диктатори, в зависимост от послушанието им. На думи са за демокрация, но на практика са по-доволни от диктатурата и диктаторите, ако им служат добре. На думи са за строго спазване на международното право, а на практика бомбардират сирийската територия (уж срещу Ислямска държава, но засега, изглежда безрезултатно), без разрешение на Съвета за Сигурност на ООН или искане от официалните сирийски власти. Прилагат масово икономически и други санкции срещу Югославия и много други страни (преди години) или срещу Русия (сега), но си затварят очите пред държавите и компаниите, които нарушават международното право и изрични решения на Съвета за Сигурност срещу Ислямска държава от тази година, като изкупуват и препродават крадения от Ислямска държава петрол от окупираните територии на Сирия и Ирак, превеждат им стотици милиони долари, снабдяват ги с най-модерни въоръжения, обучават и финансират десетки хиляди наемници от различни страни, за да воюват срещу Сирия и Ирак. Женевските конвенции и регулациите от Хага определят как трябва да се третират военнопленниците. Варварите от Ислямска държава обаче ги обезглавяват публично, а уж цивилизованият Запад, заедно със Саудитска Арабия и някои техни приятелски „демократични” арабски и мюсюлмански държави не само си затварят очите, а продължават да ги подпомагат. Има многобройни международни споразумения и предписания на ЮНЕСКО по опазването на античните и други културни паметници в мирно и военно време, но варварите от Ислямска държава ги разрушават, ограбват и разпродават, а правителствата на САЩ и техните западни съюзници, които са ратифицирали тези международни документи, си затварят очите и мълчат.

Политическите причини, които породиха последните масови миграционни потоци към Европа, са намесите под флага на „Арабската пролет” (Алжир, Тунис, Либия, Египет, Судан, Йемен, Сирия), а преди това за „износ на демокрация” в Ирак, Иран, Афганистан, Пакистан, Еритрея, Етиопия, Сомалия и други африкански страни, та чак до Нигерия и някои държави от Западна Африка. Така „Арабската пролет” се превърна в „Арабска зима”, която сега обхваща и Европа.

В повечето от тези държави и преди това имаше диктаторски режими, но те с нищо не бяха по-лоши от съществуващите и до сега проамерикански диктатури в Саудитска Арабия, в нейните по-малки съседи от Арабския (Персийския) залив, в Африка и други региони на света. Разликата е само в това, че едните бяха неутрални или антиамерикански, а другите – послушни и проамерикански. Положението в Ирак, Афганистан, Либия и други страни беше наистина лошо, но след бруталната намеса на Америка и някои западноевропейски страни, стана още по-лошо. По-рано, по време на диктатурите бяха избивани много хора заради техните политически, религиозни и други убеждения, но сега, с породените от тези интервенции граждански войни и пълен хаос, избиват още повече хора.

По времето на Садам Хусеин Ирак беше относително стабилна държава с брутална диктатура. Може би някаква доза „Близкоизточна диктатура” е била необходима, за да се поддържа стабилността в сложната обстановка в страната и региона. Ние европейците по-трудно можем да разберем това. Правителствата на САЩ отначало сътрудничеха с този и предшестващите го диктаторски режими в Ирак, доставяха му военна техника и му помогнаха в края на 1980 и следващите години да воюва срещу Иран (съседна също толкова лоша диктатура), защото това беше изгодно за САЩ, за да накажат новите ирански власти, които преди това свалиха Шаха Реза Пехлеви с държавен преврат. Войната завърши без победител. Впоследствие, когато Садам прояви признаци на независимост и непослушание, го обявиха за престъпен. Наложиха му строги икономически и други санкции, закриха самоволно части от иракското небе за полети на иракската авиация. Особено след войната му срещу Кувейт през август 1990г.

Правителствата на САЩ, Великобритания и други техни съюзници безцеремонно излъгаха света и Съвета за Сигурност на ООН, че Ирак притежава оръжия за масово поразяване и на това основание на 19 март 2003г. започнаха мащабна война срещу него, без разрешение от Съвета за Сигурност на ООН. Оръжия за масово поразяване не бяха намерени, но за това сега не е прието да се говори. „Обективните” и „независими” западни медии, като че ли по някакъв всеобщ сигнал от всевишния, замлъкнаха и координирано избягват да говорят, показват и пишат на тази тема. А така наречената „световна общност” се преструва, че е забравила за престъпната лъжа.

А лъжата е престъпна, защото струва живота на стотици хиляди (според някои източници – над един милион) иракски военни и мирни граждани и няколко хиляди убити американски войници, около един трилион долари за водене на военните действия от САЩ и други страни. Да не говорим за физически и психически увредените стотици хиляди военни и цивилни с тежки последствия за целия им живот. Там загинаха за чужди интереси и 13 български войници, изпратени от сервилно послушното българско правителство, а още повече бяха ранени. Бяха унищожени или ограбени безценни хилядолетни паметници на световната материална и духовна култура. Особено тежко пострада Месопотамия – люлката на човешката цивилизация, известния античен град Вавилон. Разграбени бяха световно известните музеи в Багдад, Мосул и други градове на Ирак. Тези факти дават основание войната срещу Ирак с нейните продължения през годините в целия арабски регион, а сега и тъмната сянка над Европа, наред с авантюрата на Хитлер, да се счита за едно от най-големите престъпления в съвременната човешка история! То не може и не трябва да бъде забравено!

Гражданската война в Ирак продължава и сега. Не минава месец без кървави бомбени атентати между шиити, сунити и кюрди. Ирак е пред разпад на две или три по-малки държави. Умират нови невинни хора, а хиляди други търсят спасение в емиграция. Политическите лъжци от най-висок калибър обаче не са наказани. Дори имат наглостта да ни съветват сега как да се ограничат миграционните потоци, как да се разпределят имигрантите в европейските страни, как да се проявява солидарност, да се разширява демокрацията и да се спазват човешките права. Даже се опитват да прехвърлят своята вина на други.

Американските власти отгледаха саудитския богаташ Бен Ладен като оръдие за борба срещу авантюристичната и дори престъпна съветска окупация на Афганистан (от декември 1979г. до февруари 1989г.). През 1980-те, с помощта на ЦРУ и на Саудитска Арабия, той създаде Ал Кайда, за борба срещу съветските окупационни войски в Афганистан, като обедини няколко по-малки терористични групи. След напускането на съветските войски той се обърна срещу своите създатели. През 1990-те се появиха талибаните и в Афганистан започна гражданска война. Разрушаването на двата небостъргача на Световния търговски център в Ню Йорк на 11 септември 2001г. послужи като претекст за пряка военна намеса на САЩ и техни съюзници в Афганистан. Българските власти и тук не изостанаха със сервилното си послушание, като изпратиха свой военен контингент, за разлика от някои други страни членки на НАТО, които отказаха.

Създаването и разрастването на Ал Кайда и организираните от САЩ и европейските им съюзници интервенции в Близкия и Средния изток, в Северна и Западна Африка, впоследствие прерастнаха в още по-уродливата „Ислямска държава”, която тепърва ще създава проблеми на Европа и на народите в тези региони. Ислямска държава е рожба на властите на САЩ и на техните най-близки европейски и арабски съюзници, която те и до сега продължават да обгрижват. Много са фактите, които го потвърждават.

Достатъчно е да запитаме: Ислямска държава окупира важни петролни източници в Ирак и Сирия и добива значителни количества нефт. Но суровият нефт става ценност едва когато бъде продаден и преработен. Въпросът е: на кого го продават, кой го купува и препродава и от кого получават стотици милиони долари за финансиране на военните си операции и за заплащане на изпращаните там с тяхно съдействие десетки хиляди наемници от много страни? Защо световната общност мълчи за това, въпреки че добре знае истинските адресати? Каква е ролята на Турция и на някои американски и западноевропейски компании в тези сделки? Ако това беше Русия щяха отдавна да проглушат света!

Либия също беше относително стабилна държава с важни социални придобивки за нейните граждани, финансирани с приходите от петрола. С диктаторската си практика Кадафи не се различаваше съществено от арабските си колеги, освен с оригиналните си „реформаторски” наклонности в Либия, усилията му за обединяване на арабските страни в една държава още по времето на египетския президент Гамал Абдел Насър, за създаване на Африкански съюз с единна валута, по подобие на Европейския съюз, пропагандирането на Арабския социализъм, национализацията на частната икономика в Либия, писането на учебник за Либийската джамахирия. Той поддържаше добри отношения със Съветския съюз, срещаше се често с нашия Тодор Живков и експериментираше нови, привидно демократични, дори леви социални и политически модели.

Кадафи беше приеман радушно и от европейските лидери, които му позволяваха да разпъва прословутата си шатра по негов избор, за да получават повече петролни концесии в Либия. Той помагаше на Европа, като не допускаше емиграция от Либия към бреговете на Италия. В апогея на своята власт Кадафи предупреждаваше публично италианския премиер Берлускони и други европейски ръководители, че ако той не спира бежанците от арабските и други африкански страни, те „ще нахлуят в Европа и ще я опустошат като варварите”. Сега това е на път да стане.

Правителствата на САЩ, Франция, Великобритания и други европейски страни обявиха едностранно и там зона за забранени полети на либийската военна авиация в собственото й въздушно пространство. Зачестиха въздушните бомбардировки над Либия през 2011 г., които бяха започнали над резиденцията на Кадафи години преди това, с убийството на някои от децата му. Изпращаха там свои предрешени командоси за създаване на безредици и организираха въоръжения преврат срещу Кадафи, който беше убит по зверски начин. В свалянето на Кадафи особено активна роля изигра Франция с президента Саркози, въпреки широко разпространените слухове, че Кадафи е финансирал преди това президентската му кампания.

На някогашната либийска територия сега няма държава с централно правителство, а пълен хаос и въоръжени междуплеменни сблъсъци. Либийските брегове се превърнаха в стартове за мащабна емиграция към Италия. Тръгвайки от либийските брегове, към началото на септември 2015 г. по официални данни около 2900 араби и африканци намериха смъртта си във водите на Средиземно море, а не бленуваното европейско щастие. Действителният брой на удавниците може да е по-голям.

Сирия беше относително мирна мюсюлманско-светска държава. Може би между най-цивилизованите арабски страни, със задоволително качество на живота за мнозинството от своето население. Тя поддържаше и поддържа приятелски връзки със Съветския съюз и Русия, което не се харесва на правителствата на САЩ и на някои западноевропейски държави. Те смятат, че притежават монополното право да господстват в този регион, както навсякъде по света. И са убедени, че всеки, който възнамерява да посети този район, трябва първо да поиска разрешение от тях. И затова сега са толкова силно изненадани и дори смутени от руската военна въздушна подкрепа на Сирия. Някои високопоставени западноевропейски политици дори заявиха публично на 30 септември, че Русия не трябвало да прави това, защото било „извън нейната сфера на влияние”.

Като част от общия кръстоносен поход срещу Русия, правителствата на САЩ и на няколко европейски страни решиха, че президентът Башар Асад трябва да бъде свален, защото не стана тяхна марионетка, макар че беше преизбиран няколко пъти в относително свободни (по арабски стандарти) избори. Във всеки случай по-свободни от тези в приятелските на САЩ диктатури в други страни. За това обаче американските и другите власти мълчат.

Правителството на САЩ си е присвоило правото да решава кой президент е добър и кой не е. Присвоило си е правото да подкрепя с позволени и непозволени средства „добрите” и да организира преврати срещу „лошите”, без да се интересува от мнението на народа, който ги е избрал. Никое правителство няма право да назначава или уволнява пряко или косвено президентите на други държави! Това могат да правят само народите на тези страни чрез наистина свободни и честни избори.Помислете си, до къде ще стигне човечеството, ако президентите на всички държави се назначават пряко или косвено от Вашингтон! Светът ще се превърне в механичен сбор от протекторати на Америка. И не след дълго ще загние и загине!

Още по-малко е работа на сегашния български президент Плевнелиев да решава кой може и кой не може да е президент на Сирия. На 29 септември тази година той отправи в Ню Йорк необуздан порой от лъжи и клевети по адрес на Президента на Сирия, заимствани от свои западни политически господари, и настоя за неговата смяна.

Отстраняването на президента Асад се оказа по-трудно отколкото американците очакваха. Наложи се да организират гражданска война срещу законното правителство с масирано участие на хиляди чуждестранни наемници от над 50 страни, в нарушение на всякакви норми на международното право. Сирийската армия сега воюва срещу мощна армия от около 30 хиляди добре обучени, високо платени и фанатизирани чуждестранни наемници, а не толкова срещу сирийската политическа опозиция. И Западът счита това за нормално! Но се „безпокоят” когато Русия оказва помощ на законното сирийско правителство да защити своите граждани и държавата от външна агресия и разруха, в съответствие с международните норми. Оказва се, че на САЩ е позволено всичко в Сирия и региона, а на Русия – нищо! Че Русия трябва да пита САЩ за всяка своя стъпка в региона!

Обективните анализатори твърдят, че евентуалното отстраняване на сегашното правителство на Сирия начело с Башар Асад би означавало превръщане на тази страна във втора Либия и втори Ирак. Тоталният хаос и произволът би заменил държавността и налагащата се светска диктатура на Асад. Дори нещо по-лошо! Известно е, че Франция изигра авангардна роля за елиминирането на Кадафи. С това помогна да се стигне до сегашния тотален хаос в Либия и допринесе за създаването на големите миграционни потоци от нейните брегове към Италия. Сега френското правителство настоява да се постъпи по същия начин с Башар Асад, защото бил „главен виновник за сегашната криза в Сирия”. Първо, това не е вярно! То се опровергава от стотици факти. Срещу сирийското правителство сега воюва главно Ислямската държава с помощта на чуждестранни наемници, а не така наречената „умерена сирийска опозиция”. Второ, Германия, Великобритания, Италия и други европейски страни признават сега публично, че без Асад не е възможно решение на сирийската криза. Той се ползва и с подкрепата на Русия и Китай.

Каква е тази нова американска логика в международните отношения? Счита се, че на Америка е позволено да сваля чуждестранни легитимни правителства, защото не й харесват; да разрушава чужди държави, защото не й допадат; да жертва стотици хиляди техни граждани и да прокужда милиони други по света, като демонстративно заобикаля Съвета за сигурност на ООН, защото й е изгодно. И в същото време обвинява Русия, защото помага на легитимното Сирийско правителство в усилията му да стабилизира държавата и да защити живота на своите граждани!

Държавният секретар на САЩ Джон Кери наскоро изрази „безпокойство”, че Русия изпраща в Сирия военен персонал и доставя военна техника. Ако това е вярно, заявил Кери, то ще допринесе за разширяване на насилието и увеличаване на бежанците от Сирия. Странно безпокойство! Като че ли в Сирия сега няма хаос и насилие, фабрикувано от тях и прокудило от няколко години милиони сирийци от родните им огнища.

Единствената военна сила в Сирия, която сега реално се сражава на терена срещу наемниците на Ислямската държава, са войските на президента Асад, сирийските кюрди в североизточната част на страната и отрядите на Хизбула. А правителството на САЩ иска да елиминира именно тях! Каква по-добра услуга за Ислямска държава от тази! Така наречената „умерена сирийска опозиция”, официално организирана, обучавана и финансирана от правителството на САЩ, Турция, Саудитска Арабия и Катар е разбита и безпомощна. Напоследък това признаха и американските власти. Част от нея дори премина на страната на Ислямска държава. Не е ли това американско „безпокойство”, меко казано, твърде подозрително!

Всяко ограничаване на военните възможности на сирийското правителство улеснява Ислямската държава, с всички трагични последствия. Американското безпокойство от по-активното участие на Русия в подкрепа на Асад във войната му срещу Ислямска държава е израз на загриженост за съдбата на свидната им рожба, а не за сирийския народ. Те се страхуват не от увеличение на емиграцията, а от вероятността Ислямска държава да бъде разгромена от сирийските правителствени войски с руска помощ. За обективните анализатори се натрапва убеждението, че Америка цели точно това – да помогне на Ислямската държава, т.е. на съвременните варвари, които режат публично главите на своите пленници и разрушават безценни хилядолетни паметници на световната култура в Ирак и Сирия. Варварството на ръководителите на Ислямската държава изглежда не смущава американските власти и техните чуждестранни съюзници. Можете ли да си представите как биха реагирали те ако нещо подобно се извършваше в Русия или в Китай!

Наред със споменатите по-горе погроми над хилядолетни културни паметници в Ирак, сега се ограбва и разрушава световно известната Палмира, района на север и на юг от р.Ефрат в североизточна Сирия, антични паметници в други региони на страната. Не е ли това съучастие на уж културния и интелигентен Запад в разрушителната дейност на ислямското „културно варварство”! Един ден биха го правили и в Европа, ако им се отдаде.

Преди няколко години обвиниха Сирия, че притежава химически оръжия, но и след като тя ги унищожи през 2013г., по договореност с Америка и Русия, заплахите от открита интервенция и ултиматуми за сваляне на президента Асад затихнаха временно, но се подновиха напоследък, а прикритата външна намеса не е преставала. След масираната намеса на САЩ, Саудитска Арабия, Катар, Турция, Израел и други държави, Сирия е вече почти съсипана държава. От около 22-23 милионното ѝ население преди интервенцията, половината търсят спасение в емиграция, Само в Турция има над два милиона имигранти. В писмото на турския премиер Ахмет Даутоглу от преди няколко дни се казва, че чакат още 7-8 милиона души, които да се отправят през Турция към Гърция и България. Йордания и Ливан са поели общо около 3 млн. сирийски бежанци. Има стотици хиляди и в Египет. Огромна е и вътрешната сирийска миграция. Сирийският народ преживява невиждана трагедия!

В този контекст буди недоумение и поведението на българското правителство. То отказа въздушен коридор на руски самолети с хуманитарна помощ за Сирия, под претекста, че те може да носят военна техника. Първо, това не е доказано, а само предположение, въз основа на което не могат да се вземат такива важни решения. Второ, нормалният износ на военна техника за легитимното сирийско правителство никога не е забраняван от Съвета за Сигурност на ООН, който единствен има такова право. Трето, дори и да носят въоръжения, те са за действия срещу Ислямската държава. Какво лошо има в това от гледна точка на здравия разум и на международното право? На кого помага българското правителство с тези си странни действия, на фона на категоричните решения на Съвета за Сигурност на ООН, че Ислямската държава е престъпно създание и решението на Гърция (член на НАТО) и на Иран и Ирак да разрешат прелитането на самолетите!

А искането на българските власти да проверяват съдържанието на руския самолетен товар на наша територия е цинично предизвикателство за унижаване на една велика държава, направила толкова много за освобождаването ни от турско робство и за цялостното развитие на България през последните 150 и повече години. Това е поведение на дребен политически лакей, когото никой не уважава. Дори и неговите господари ще го захвърлят, когато им стане непотребен. Любопитен съм да видя как българското правителство ще поиска такива проверки на прелитащи над нас американски самолети.

Войните в Ирак, Афганистан, Либия и Сирия, предизвикани с прякото участие на САЩ сега са главните източници на емигранти към Европа, следвани от Еритрея, Етиопия, Пакистан, Тунис, Алжир, Йемен, Сомалия, Судан и други страни на юг от Сахара. А не само от Сирия, както някои се опитват сега да внушават у нас. Сирийските мигранти едва ли превишават 20-25% от общия им брой.

Ролята на Америка за дестабилизирането на споменатите страни сега се премълчава от западните политици и сервилните им медии. Дори напълно се отрича. Като главна причина за масовата миграция напоследък се сочи разрастването на Ислямска държава с овладяването на големи територии в Ирак и Сирия, а също и влиянието ѝ в Либия и други африкански държави. Това не е вярно! Първо, мащабна миграция от Африка към Европа имаше отдавна, но, както споменах по-горе, тя до голяма степен се блокираше от правителството на Кадафи. Войната и последвалия хаос в Ирак (т.е. преди създаването на Ислямска държава) принуди милиони иракчани да напуснат страната си и да търсят спасение в съседни арабски държави: Сирия, Йордания, Ливан, Египет и други. Това са всеизвестни факти за всеки обективен анализатор на събитията в този регион по онова време. Второ, дори ако допуснем за момент, че Ислямска държава е породила настоящата миграция, да се върнем 15-16 години назад и да проследим нейното зараждане и развитие.

Началото на групата е поставено в 1999 г., която обяви вярност в Ал Кайда в 2004г. През януари 2006г. се обединява с други сунитски групи и образува Mujahideen Shura Council, който през октомври 2006г. обяви създаването на Ислямска държава на Ирак. През 2011г. те завзеха големи територии от Сирия и от Ирак. През април 2013г. беше обявено обединяването на няколко групи в района, които образуваха Islamic State of Iraq and the Levant (ISIL). Въпреки някои вътрешни борби, впоследствие, с помощта и на десетки хиляди чуждестранни наемници, те овладяха още по-големи територии в Ирак и Сирия. Всичко това ставаше под грижовния поглед на американското правителство и в присъствието на многохилядна американска армия в Ирак, а след това, което продължава и сега, на хиляди американски военни и други съветници в Ирак. И въпреки всички тези неоспорими факти, сега внушават на наивниците, че Америка нямала нищо общо с Ислямска държава и че воювала срещу нея. Каква цинична лъжа!

Мигрантите сега се превръщат от САЩ в политически горещ картоф, който може да се използва в стратегически и демографски план като оръдие срещу интересите на ЕС. Многохилядните мигрантски потоци могат да послужат за безпрепятствено прехвърляне на ислямски терористи – джихадисти в Европа. Европейски специалисти по сигурността правят предпазливи допускания, че ако само един процент от мигрантите са джихадисти, при дошли до сега само през тази година около 500 хил. души, това означава, че вече са прехвърлени около 5000 терористи, които при нужда, по решение на техния център в Ислямска държава, могат да изправят Европа или отделни европейски държави пред голяма опасност през близките години, с непредвидими последствия. Нима ръководителите на Европа не мислят за това!

От телевизионните предавания личи, че голямата част (около 80%) от мигрантите са млади здрави мъже на възраст между 20 и 40 години. Това не е типична полова и възрастова структура за спасяващи се от преследвания отчаяни възрастни хора и майки с децата си! Повечето от тях са икономически имигранти, които търсят по-добри условия за живот. Част от тези млади хора могат да бъдат завербовани, обучени в Европа и изпратени през следващите години обратно в техните родни страни за борба срещу евентуално „непослушни” бъдещи правителства. Така сегашният тероризъм ще ражда обратен тероризъм, който обаче ще е „добър тероризъм” по западните стандарти, понеже ще обслужва интересите на Америка и техните най-близки европейски съюзници.

Защо мигрантите не се насочват към Саудитска Арабия и нейните по-малки съседи от Залива?

Милионите хора, принудени от военните действия и невъобразимия хаос, да напуснат Ирак, Афганистан, Либия и Сирия, трябваше да изберат страните, където да търсят спасение. Те са мюсюлмани в огромното си мнозинство и в преобладаващата си част говорят арабски език, с изключение на афганците и до известна степен – еритрейците. Би било логично мигрантите да се насочат към най-близките арабски мюсюлмански страни. Част от тях наистина го сториха, като се отправиха към съседните по-бедни мюсюлмански държави: Турция, Йордания и Ливан. Малка част се насочиха към Египет, може би поради все още нестабилното положение там.

Няма обаче миграционни потоци към най-богатите арабски страни от Залива: Саудитска Арабия, Кувейт, Бахрейн, Катар, Обединените Арабски Емирати и Оман. По данни на Световната банка БВП на човек от населението в текущи цени в Катар е 103900 щатски долара, в Кувейт – 85660 дол., в ОАЕ – 29900 дол., в Оман – 29600 дол., в Бахрейн – 29200 дол., в Саудитска Арабия – 26200 дол. Тези страни не оказват и финансова помощ на официалните власти в Ирак, Либия и Сирия, поради обтегнатите отношения между техните правителства в миналото, а и сега. Обратното, помагат с финансови средства на групировките в Сирия, които воюват срещу президента Асад. На Саудитска територия се обучават терористи на Ислямска държава. Тези богати държави са част от регионалната политико-икономическа общност The Gulf Cooperation Council.

Всички арабски страни членуват в Арабската лига. Отношенията между тях често са били помрачавани от малки или по-големи противоречия, но все пак повече са чертите, които ги обединяват: обща религия, общи духовни ценности, обща или близка култура, общ език (между другото и поради обединяващата езикова роля на Корана). Има и някои нюанси на религиозни различия: шиити, сунити и други. Не бива също да се забравя, че преобладаващият ислям в Сирия е по-умерен и по-толерантен от този в Саудитска Арабия. Между тях обаче има много повече общи черти, отколкото с европейските народи. Освен това, Европа е много по-далече и достигането й е по-трудно, сложно и рисковано. Европейският климат със студени зимни месеци е доста по-труден за тях. И въпреки това емигрантите от Ирак, Либия и Сирия се насочват към Европа, а не към братските си богати арабски държави на изток.

Трябва също да се знае, че ръководствата на Саудитска Арабия и на страните от Залива никога не са заявявали публично, че желаят да приемат своите страдащи братя. По-скоро обратното. Изразявам се така, защото в официални и неформални разговори арабите от различните арабски страни, винаги взаимно се наричат братя. За отношението на Саудитска Арабия към потенциалните мигранти от Сирия и Ирак има значение и това, дали са шиити, сунити или от други етническо-религиозни общности в региона. Това усложнява обстановката допълнително. Нещо повече, Саудитска Арабия изкопа дълъг дълбок ров по западната и северо-западната си граница, за да затрудни проникването на неканени гости на нейна територия.

Важно е също да се знае, че Саудитска Арабия и страните от Залива поддържат от десетилетия много близки отношения със САЩ. Те координират тясно външната си политика и политиката си по сигурността. Техните армии са въоръжени предимно с американска военна техника. В много свои вътрешни държавни порядки, в бизнеса, дори в архитектурата подражават на Америка. Логично е да се предполага, че това необичайно дистанцирано поведение към милиони техни арабски братя – мигранти, в настоящата драматична обстановка, е избрано не без участието или поне приятелския съвет на американските власти. Разбира се, подобни неща не се разгласяват чрез медиите. Такива деликатни договорености обикновено се премълчават и най-често се отричат.

Насочването на милиони мигранти от засегнатите от военни действия страни към Саудитска Арабия и страните от Залива би ги дестабилизирало, въпреки голямото им финансово богатство, защото нямат нужната материална инфраструктура. Независимо от това, с помощта на чуждестранни специалисти, те могат лесно да създадат и поддържат големи и удобни палаткови бежански лагери на своите територии, със съответна инфраструктура, в които да приютят стотици хиляди имигранти. То би било по-лесно и поради по-благоприятния климат там в сравнение с Европа, особено през наближаващите зимни месеци.

Много е вероятно американските власти да са ги посъветвали да не поемат такова тежко бреме и да насочат мигрантите към Европа. Като имаме предвид стратегическата цел на Америка – постепенно да изтощават Европа, много е вероятно да го правят нарочно. Сега сме свидетели как това се върши с голям размах, докато арабските братя от Саудитска Арабия и страните от Залива наблюдават от разстояние и декларират солидарност. Тази нелогична насоченост на мигрантските потоци – на запад към далечната непозната Европа, а не към по-близките им и по-добре познати братски арабски страни на изток, не може да не прави впечатление на европейските ръководители, но до сега нито един не е споделил публично своите тревоги. Между тях има умни хора, които не може да не се тревожат. Това мълчание едва ли е случайно!

Защо световната общност си затваря очите?

Така наречената „Световна общност” знае всичко това. И дори много повече от мен, защото заедно с Америка участва в дестабилизирането на тези региони на Африка и Азия и в организирането на настоящите миграционни потоци към Европа. Но остава сляпа и безмълвна за истинските причини на масовото преселение към Европа. Вместо да разкрива същността и причините и да търси отговорност от причинителите на настоящата миграционна трагедия, Световната общност мълчи, а Европа разходва милиарди евро и се занимава само с последствията от тези процеси. Повтарям, с последствията, а не с фундаменталните причини за масовото преселение. Според някои оценки само Германия се очаква да изразходва тази година между 5 и 10 млрд. евро за посрещане на стотиците хиляди имигранти. Тези дни има съобщения, че властите в такъв голям град, като Мюнхен, изнемогват с посрещането на хиляди имигранти ежедневно. Над 2900 души са се удавили в Средиземно море. Може би хиляди други са загинали в Егейско море и по пътищата през Турция и балканските страни. Милиони хора страдат в Африка, Близкия и Средния Изток и в Европа.

През това време ръководителите на ЕС умуват по задължителните или доброволни квоти за разпределение на имигрантите по страни и статута им като бежанци, по „горещите точки”, по регистрацията на мигрантите, по пръстовите отпечатъци, по въвеждането на нов граничен контрол, включително и граничните заграждения, въпреки Шенгенските правила, по финансирането на тяхното пребиваване, по правото им на избор на страна за пребиваване и т.н. Президентът Саркози препоръча неотдавна създаването на някакви центрове за предварителен подбор на мигрантите извън Еврозоната – в Северна Африка и в гранични държави на Шенгенската зона (България и Сърбия). Това би било много опасно за България и нашето правителство не трябва да го допуска. В същото време САЩ и Световната общност гузно мълчат! И продължават да живеят със самочувствието, че всичко им е позволено.

По този начин обаче не може да се решат тежките проблеми, свързани с мащабното преселение към Европа. Като служител на ООН дълги години съм работил с част от тези страни, познавам манталитета на тези народи и на техните управници. Сега там се разпространяват легенди за щастливия живот, който мигрантите намират в Европейския рай, особено в Германия. За същото допринасят и световните медии. Това насърчава все повече хора да се присъединяват към миграционните потоци. Оскотяващата масова бедност и крещящото неравенство, гражданските войни, липсата на елементарна лична сигурност, полицейският произвол и нападенията на въоръжени банди над беззащитни хора в тези страни ще тласкат все повече нещастници да търсят спасение в Европа.

А обещанията на г-жа Меркел, че ще приемат едва ли не всички пристигнали мигранти и новините за оказвания им засега радушен прием, се разпространяват мигновено от световните медии дори в най-затънтените кътчета на най-изостаналите африкански, арабски и азиатски страни. Това окуражава бедстващите хора да поемат трудния и рискован път към лелеяната земя. И стотици хиляди, дори милиони вече си стягат скромния багаж за дългото и опасно пътуване към Европа.

На много хора у нас и в Европа правят впечатление някои външни признаци на участниците в миграционните потоци: много от пристигащите разполагат с големи суми долари или евро; захвърлят предлаганата им от местните хора храна; не проявяват интерес и дори презрително подритват предлаганите им дрехи и обувки втора употреба; демонстративно гледат на България, Гърция, Македония, Сърбия, Унгария, Хърватска и т.н. като на незаслужаващи внимание транзитни територии и се интересуват главно от Германия и няколко други най-богати европейски страни. Прави впечатление възрастовата и половата структура на мигрантските тълпи – предимно млади мъже, нищожен брой жени и деца, липса на възрастни хора. В мигрантските потоци присъстват много признаци на организираност, съгласуваност, единомислие, единодействие, а често и организирана агресивност спрямо граничните власти в някои съседни страни по пътя им. Изброените признаци не са типични за изплашени и отчаяни хора, подгонени от неволята и бягащи панически, за да си спасят живота. При това, много от тях не идват направо от размирните страни (Ирак, Сирия, Афганистан, Либия и други), а след като са прекарали доста месеци в Турция и Ливан.

Тези процеси се организират и от безогледни трафиканти, които вземат по няколко хиляди долара на човек за включване в миграционните групи към Европа. Властите в Европа и в съседните й страни не вземат достатъчно енергични мерки срещу тях. Някои българи също се заеха с този неморален, но доходен бизнес, а българските власти също не са достатъчно строги в тяхното преследване.

Напоследък се появиха съобщения в Австрия, че американските власти участват косвено във финансирането на миграционните потоци чрез така наречените „неправителствени организации”. Ако тези съобщения се потвърдят, може да се окаже, че американските тайни служби отправят безпрецедентно предизвикателство срещу народите на Европа и цялото човечество. А действията на американските секретни служби в такъв свръхделикатен бизнес едва ли се предприемат без разрешението на най-високото политическо ръководство. Говори се, че получават по организиран начин големи суми налични пари от Саудитска Арабия и съседни нейни страни от Залива.

Получава се и странен дисбаланс: американците бомбардират тези страни, изпращат там десетки хиляди наемници, настояват за смяна на легитимни правителства и стимулират граждански войни, които в крайна сметка пораждат масовата миграция, а европейските народи плащат цената! Едни бомбардират и прогонват милиони хора от родните им места, а други ще плащат за тяхната одисея! Европейските ръководители мълчат и не смеят да назоват истинските виновници за миграционната трагедия, макар че ги знаят. Нещо повече, настояват за общоевропейска солидарност при плащането на тази цена.

Възможни деструктивни последствия от масовата имиграция в Европа

Миграционните процеси създават много тежки проблеми на европейските правителства и на техните народи. Високото качество на живота в Европа се дължи главно на труда и предприемчивостта на много поколения хора в тези страни през последните 150-200 години. В известна степен то се дължи и на дългогодишната експлоатация на африканските, азиатските, арабските и други страни чрез механизмите на колониалната система, неравноправната световна търговия, кредитната система, преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ) и други методи.

Милиони бедни хора от тези страни без образование, квалификация, навици за труд, ред и дисциплина, или хора от средната класа в Африка и Азия сега се стремят към Европа, за да ползват наготово създадените от европейските народи в продължение на много десетилетия, високи жизнени стандарти. Много често ги чуваме да казват: „Имаме роднини в Германия, Норвегия, Швеция, Холандия, Дания и т.н., (но не споменават България, Румъния, Унгария, Хърватска или прибалтийските страни) и искаме да отидем да живеем при тях”. Нима това е аргумент, за да настояваш да те приемат като имигрант в Европа, преследван в родната му страна! То по-скоро е доказателство, че преобладаващата част от пристигналите са икономически имигранти. При това става дума за стотици хиляди хора през тази година. А догодина наверно ще бъдат над един милион с такива „аргументи”.

През първата половина на септември никой високопоставен политик не казваше справедливо ли е това или не. Аз смятах и смятам, че не е справедливо, особено за икономическите имигранти. Бедността в Африка и Азия е толкова масова, че поне 400-500 милиона души, които живеят в мизерия и си недояждат системно, биха желали да се преселят веднага в Европа. Това обаче е немислимо! То е абсурдно! Допускането дори на 10% от тези 500 млн. души ще има трудно предвидими разрушителни последствия за Европа и за световната икономическа и политическа стабилност. Масовият наплив на десетки милиони такива хора към нашия регион през следващите години може да върне Европа с десетилетия назад. Драматичните последствия от такова нашествие са трудно предвидими! А много европейски политици все още не си дават сметка за това, макар че някои започнаха да го правят с половин уста едва напоследък!

Това ще поражда все по-мащабно преразпределение на наличните блага за издръжка на имигрантите. Наивно е да се очаква, че те всички ще са полезни за европейската икономика в настоящата сложна икономическа и социална обстановка. Мнозинството са без образование и квалификация, без системни трудови навици и трудова дисциплина. По частични данни за пристигащите у нас само 3% се представят, че имат някакво висше образование, 25-30% са без образование, останалите са били няколко години в някакво училище. Те ще вършат най-мръсната работа в Европа, ще имат най-ниска производителност на труда, най-ниски доходи, но ще конкурират местните хора на пазара на труда, ще извършват престъпления, ще враждуват с местните хора и дори помежду си, както правят у дома си. Известна е тяхната емоционалност, невъздържаност, лесно избухване на скандали помежду им. Имат агресивно поведение с граничните охрани и официалните власти на европейските страни по пътя им към мечтаната Германия.

Те ще нажежават и без това наличните остри икономически, социални, етнически, религиозни и културни проблеми в приелите ги страни. Това може да улесни някои среди на европейския корпоративен капитал с евтина и непретенциозна работна сила, но ще закове последните пирони в ковчега на Социална Европа, за която са се борили в продължение на дестилетия много поколения хора на континента.

Известно е колко трудно имигрантите, дори тези от второ и трето поколение, възприемат ценностните системи, законите, порядките, дори езика на приелите ги европейски страни. Много от тях продължават да приемат Корана като върховна конституция и думите на ходжата като върховен съдник, а не конституциите, законите, институциите и нормите за поведение на съответните демократични страни, които са ги приютили. Те не се интегрират в местните европейски общности, а се обособяват в имигрантски анклави, създават свои затворени гета. Някои дори участват в организирани убийства на местни хора – известни са примерите във Великобритания, Франция и други европейски страни.

Европейските народи наверно ще реагират на това. Първоначалните симпатии към бежанците ще прерастват постепенно в антипатии и дори във враждебност. Така се случи преди години и с косоварите. Това ще засилва ксенофобските десни настроения в европейските страни. Ще възникват остри конфликти между местните хора и пристигащите от юг и югоизток потоци от отчаяни хора, спасявайки се от смъртта и търсещи своето щастие.

По всеобщо признание политиката на ЕС по бежанците до сега е пълен провал. Защото европейските ръководители се занимават само с последствията от масовото преселение, а не с фундаменталните му причини и с бъдещите предизвикателства. Защото се страхуват да признаят и огласят истината за мигрантската трагедия и за нейните автори – задокеанските им приятели.

Откакто възникна тази миграционна криза чух изказвания на много европейски политици, но нито един от тях, с изключение на унгарския премиер Виктор Орбан, не спомена причините и причинителите на бедствието и бъдещите опасности за Европа. Не се съмнявам, че те добре ги знаят, но не смеят да произнесат дори най-мек упрек по адрес на американските си съюзници. Дори председателят на ПЕС Сергей Станишев заяви, че централният проблем на ЕС бил „справедливото разпределение на бежанците” по държави. Нима той не разбира, че дори и най-справедливото им разпределение по квоти между европейските държави, по някакви измислени от Брюкселските бюрократи критерии, не решава проблема, ако причините остават и мащабите на миграционните потоци се запазват или растат. Дори и той не смее да назове американските власти като причинител и най-голям виновник за миграционната вълна, която залива Европа като цунами.

Отделен въпрос е дали така нареченото „справедливо разпределение по квоти” е наистина справедливо, защото почивало на принципа за солидарността. Справедливо ли е България да участва в това квотно разпределение и да плаща съответна цена по някакви общоприети критерии, след като решенията за нападения над Ирак, Афганистан, Либия, Йемен, Судан и Сирия, тяхното бомбардиране и разрушаване, обслужващо чужди интереси, е взето от други правителства и по чужда воля! Какво общо имаше България със ставащото на времето в Камбоджа, Косово, Босна и Херцеговина, а по-късно в Ирак, Либия и Афганистан, за да изпраща там военни контингенти и да понася жертви в Камбоджа и Ирак! Само щастливата случайност ни е спасила до сега от жертви в Афганистан. Дори нашето символично участие в Ирак, Афганистан, Либия и другите страни ни е наложено от тези, които командват в НАТО и нашият народ няма нищо общо с него. Нито нашите национални интереси! Но цената трябва да плащаме ние в името на някаква солидарност. Това няма нищо общо със справедливостта. Такава солидарност е неприемлива, защото няма реципрочност между участието във вземането на решенията и носенето на отговорност за последствията!

Ангела Меркел, Франсоа Оланд, Жан-Клод Юнкер, Мартин Шулц и Сергей Станишев изглежда не разбират основния замисъл на американската стратегия: постепенно обезкръвяване и отслабване на Европа, за да се предотврати нейното успешно развитие, евентуален съюз с Русия и сътрудничество с Китай, което би ги направило непобедими на бъдещата световна икономическа, политическа и военна сцена. Ако пък го разбират, както аз предполагам, се страхуват да го назоват на глас. Това показва, че начело на ЕС, а и на Партията на европейските социалисти не стоят достойни политически мъже и жени, които могат и желаят да защитават интересите на 500 милионното население на общността.

С омерзение си спомням за препоръките на Кристалина Георгиева преди година-две, че трябвало да сме доволни от идването на чужденци от Азия и Африка, което щяло да обогати генетичния ни фонд чрез създаването на семейства между наши граждани и имигранти, и да облекчи демографската ни криза. Тежко й на тази Европейска общност, а и на България ако се надяват главно по такъв начин да решат демографската си криза, без да търсят собствени решения чрез увеличаване на раждаемостта и намаляване на смъртността! Тежко й и на тази социалистическа партия с такива безлики ръководители, послушни изпълнители на американския диктат! Съдбата на европейските народи изглежда е последна грижа за тези ръководители!

Върхушката в Брюксел сега моли страните членки на ЕС за солидарност при разпределението на миграционното управленско и финансовото бреме. А правителствата на САЩ, Великобритания и Франция питаха ли европейските народи (дори своите народи), когато предприемаха авантюрите в Ирак, Афганистан, Либия, Сирия, в някои африкански и други държави, които причиниха сегашната миграционна криза. Те бяха подпомагани само от няколко най-послушни европейски правителства. Поради това е съвсем логично цената на миграционната криза в Европа да поемат само тези, които я причиниха. Неслучайно някои остроумци казват: заплащането да се определя според бомбите, ракетите, жертвите и разрушенията в посочените по-горе страни. Който е хвърлил повече бомби, изстрелял повече ракети и причинил повече жертви – да плаща повече!

На практика се получава обратното. В свое изявление на 22 септември 2015 г. г-жа Меркел съобщи, че правителството на САЩ е обещало да приеме 10 хиляди сирийски бежанци през новата бюджетна година (1 октомври 2015 г. – 30 септември 2016 г.). „Щедростта” на Америка при поемането на имигрантското бреме личи от едно сравнение с Ливан. При население от 5,8 млн. души сега в Ливан има над 1 милион сирийски имигранти. При население над 320 млн. души САЩ ще приемат 10 хил. сирийски бежанци. Според изявления на държавния секретар Джон Кери САЩ обещават да приемат общо 85 хиляди имигранти. Каква щедрост, нали!

В същото изявление г-жа Меркел казва: „Европа трябва да си подели отговорността за справянето с масовата миграция… Европа трябва да действа заедно и да поеме отговорността. Германия не може да се нагърби с тази задача сама”. А само преди седмица беше обявила, че ще приемат едва ли не всички, които дойдат. По принцип, аз съм също за солидарност между народите и държавите, при определени условия. Според мен няма основания за такава солидарна отговорност на страните членки при плащането на цената, защото не е имало солидарно тяхно участие при вземането на решенията за нападения над тези страни. Солидарността и отговорността за последствията трябва да е реципрочна на участието при вземането на решенията за едно или друго събитие. Не може да има абстрактна солидарност и отговорност!

В Европейския съюз е настъпил управленски хаос. Все повече страни членки вече търсят собствени национални решения на мигрантските проблеми, понеже не разчитат на Брюксел. Правителствата на много страни членки основателно възразяват срещу задължителното квотно разпределение на имигрантите. Възразяват дори и срещу доброволното квотно разпределение. Появяват се все повече признаци за опасно разцепление в Европа при първото най-голямо изпитание на общността след Втората световна война.

Трудно ми е да си представя как ще изглежда Европа и какви конфликти ще възникват след 20-30-50 години ако настоящите миграционни потоци продължават. А те наверно ще нарастват. По данни на Генералния секретар на ООН , изнесени на последната сесия на Общото събрание, след Втората световна война 60 млн. души са напуснали своите домове поради военни действия.

Сега се утвърждават квоти за разпределението на 160 хил. имигранти между страните членки на ЕС. А какво ще се прави в края на тази година, когато броят им наверно ще достигне един милион? А идущата година, когато може би ще са 2-3 милиона? А след няколко години, когато достигнат 10-15 и повече милиона души, ако не настъпи рязко подобрение на обстановката в размирните страни, настоящи източници на имигранти?

Президентът на Турция г-н Ердоган заяви преди няколко дни, че има много просто решение на миграционната криза – да се прекрати насилието в страните от които те идват. Точно така! Колкото повече насилие има по света и конкретно – в Северна Африка, Близкия и Средния Изток, толкова повече мигранти ще поемат трудния път към Европа. Такива оценки обаче почти не чуваме от ръководителите на най-големите европейски държави и на Европейския съюз. Още по-малко от българските ръководители. Нима те не знаят, че това зависи главно от правителството на САЩ! Убеден съм, че го знаят, но се страхуват да не засегнат могъщия си американски съюзник! Насилието в тези страни могат да прекратят само държавите, които го започнаха: САЩ и няколко техни най-близки европейски съюзници.

Грубо тенденциозно и неверно е прибавянето на Русия към причинителите на насилие, с едва ли не същата отговорност! Русия има само две военни бази на чужда територия и то в страни от ОНД ( в Армения и в Средна Азия), а Америка има военни бази и сходни военни инсталации в 150 страни с активен военен персонал над 156 хил. души (по данни от Wikipedia). Преценете кой е разпрострял пипалата си над целия свят и се стреми да му диктува поведение! По оценки на американски секретни служби сега в Африка и Азия около 17 млн. души са настроени да поемат рискованото пътуване към мечтаната Европа през следващите няколко години. По оценки на турските ръководители потенциалните имигранти в Европа само от Сирия са около 7- 8 млн. души.

Има и още една причинно-следствена зависимост: Колкото по-добре биват посрещани имигрантите в Европа през тази и следващите години, толкова по-масови ще са бъдещите имигрантски потоци и по-голям делът на икономическите имигранти в тях.

Най-важна е третата зависимост: между световното неравенство в качеството на живота и миграционните процеси. Те са като скачени съдове. Тя е и най-трудно решима. Ако не се вземат мащабни мерки на дело, а не само в декларации на ООН за облекчаване на оскотяващата бедност и растящата доходна поляризация за стотиците милиони хора в Африка и Азия; за ограничаване на военните, религиозните, етническите и други конфликти в тези региони, миграционните процеси ще се активизират и може да се стигне до катастрофални последствия за европейската и световната цивилизация. Дават ли си сметка за това настоящите световни и европейски ръководители?

Европа сега е преобладаващо християнска общност. Дали след 50-70 години няма да се превърне в преобладаващо мюсюлманска общност! Даваме ли си сметка какво ще се случва в Европа дори само с 40-45-50% фанатично религиозно, емоционално и агресивно мюсюлманско население? Тази агресивност дори сега личи в поведението на мигрантските групи, в които, както вече споменах, преобладават млади и здрави мъже (а не жени и деца). Нападат и дори раняват служебни лица от граничните охрани. Захвърлят демонстративно предлаганите им храни и дрехи втора употреба. Плащат хиляди долари на трафикантите и ултимативно си избират страните в които искат да живеят. От къде вземат хилядите долари? А уж бягат от насилието и бедността в техните страни. Както вече подчертах, това е необичайно поведение за действително прогонени от домовете им хора от смъртни заплахи. А как ли ще се държат тези хора, веднаж установили се в Европа, почувствали своята сила и придобили самочувствие след 20-30-40 години!

Дали сегашните граждани на Европа ще допуснат такава катастрофална социална и ценностна демографска трансформация в полиетническо общество, към което ни тласкат американските власти и някои техни теоретици по етнология, позовавайки се на американския исторически опит! И дали разрушаването на ценностните фундаменти и на преобладаващия християнски характер на най-проспериращия в материално и духовно отношение континент – Европа, ще бъде добра услуга на европейската и на световната цивилизация!

Европейската общност и европейските правителства като че ли не се замислят по наближаващите предизвикателства. Това поне не личи от публичното им поведение. От мудността и нерешителността с която вземат предпазни мерки. От неумението или нежеланието им да видят и обявят публично дълбоките причини за миграционната криза и да заработят веднага за тяхното отстраняване. Различните европейски държави провеждат различна миграционна политика – от най-либерална, през умерена, до най-рестриктивна. Това личи от следната таблица за някои скандинавски страни, които са между най-либералните спрямо имигрантите:

Имигранти и деца на двамата родители имигранти, като процент от общото население на страните

Страни / Години 2000 2010 2015
Швеция 14,5 19,1 21,5
Норвегия 6,3 11,4 15,6
Дания 7,1 9,8 11,6
Исландия 3,2 8,9 9,5
Финландия 2,1 4,1 5,5

Източник: Wikipedia. Immigration to Europe. The Nordic countries as an example (2000-2015).

Според Евростат на 1 януари 2014 г. живеещите в ЕС-28, родени извън ЕС са били 33,5 млн. души или около 6,7% от населението на общността. Най-много са били те в Кипър – 22,3% от населението, в Австрия – 16,6%, Ирландия – 16,1%, Швеция – 15,9%, Белгия – 15,8%, Испания – 12,8%, Великобритания – 12,5%, Германия – 12,2%, Франция – 11,6% и т.н. Най-малко са били имигрантите в Румъния – 1,1% от населението, в България – 1,5%, Полша – 1,6%, Словакия – 3,2%, Унгария – 4,5% и т.н. По други данни през 2014 г. около 20% (16,3 млн. души) от населението в Германия имат имигрантско минало. Горните числа са повишени чувствително от януари 2014 г. до сега. А този процес се ускорява. Според официални източници Германия очаква около 800 хил. нови бежанци тази година. През следващите години наверно ще са още повече.

Всичко това ще дестабилизира европейските държави и ще влошава живота на европейските граждани, От прилива на млади и ограничен брой квалифицирани имигранти ще печелят главно корпорациите. Европа ще става все по-малко социална, все повече пазарно-корпоративна, все по-разнородна и все по-безпомощна във взаимоотношенията си с Америка, с Китай и с другите световни икономически и политически гиганти.

Как да се ограничи масовото преселение към Европа?

Как могат да се овладеят нарастващите миграционни потоци от Африка, Близкия и Средния Изток към Европа, а също и в самата Европа? Според сериозните прогнози през следващите десетина години поне 10-15 млн. души ще напуснат страните си и ще се отправят към Европа. Не е изключено тези прогнози да бъдат превишени.

Казано най-общо, решението трябва да се търси в дълбоките причини за настоящото масово преселение. С други думи, да се търсят средства за ограничаване появата на миграционни потоци, а не в разпределението на вече пристигналите имигранти по европейски страни:

  1. Решението с най-бързи резултати зависи от поведението на САЩ и техните най-близки европейски и други съюзници. Ако Америка прекрати или бъде принудена да преустанови високомерното си конфронтационно поведение с подклаждани от вън граждански войни, с изпращане и финансиране на чуждестранни наемници, с дейности за сваляне на легитимни правителства, миграционните потоци от тези страни към Европа ще затихнат сравнително бързо. Крайно време е да се преустанови „износът на демокрация”, „грижата за човешките права” и други подобни цинични клишета за груба намеса във вътрешните работи на тези страни, които нямат нищо общо с истинската демокрация и човешкото достоинство.. Народите на тези държави трябва да се оставят да развиват свои форми на демокрация и свои разбирания за обществени отношения в съответствие с техните национални традиции, ценностни системи и култури. Освен най-бързото, това е и най-доброто и най-евтино решение на настоящата миграционна криза, която е на път да прерастне в трагедия – ликвидиране на причините за преселението.
  1. В най-близко време да се проведе среща на най-високо равнище на САЩ, Русия, Европейски съюз, Китай и Арабската лига и Турция за вземане на бързи и радикални колективни решения за овладяване на миграционната криза в Африка, Близкия и Средния Изток, която е на път да се превърне в катастрофа за Европа.
    Арабската лига трябва да бъде ангажирана активно в решаване на нейната собствена криза. Тя не може и не трябва повече да стои като страничен наблюдател! Още повече, че има политически, финансов, религиозен, духовен, езиков и институционален потенциал за по-активна конструктивна роля. Арабската лига е създадена през Март 1945 г. и в нея членуват 22 страни. Традициите и институционалната инфраструктура за сътрудничество между арабските страни съществуват от 70 години. А сега е в процес на създаване и на свои въоръжени сили.
    Турция също трябва да участва в такава конференция, поради ключовото си гео-политическо положение между разбунения Близък Изток и Европа. При конструктивна политика Турция може да помогне за ускоряване решението на разгарящата се миграционна криза. При деструктивна политика, тя може да я усложни още повече. Турция държи един от ключовете за спасяването на Европа от нарастващото преселение на милиони хора през следващите години и десетилетия.
  1. Да се пристъпи веднага към създаване на ефикасна система за предварителен подбор на кандидатите за имигранти, преди да са навлезли на територията на ЕС т.е. – разграничаване на политическите от икономическите кандидат имигранти.
    ЕС следва да приема само политически имигранти, т.е. от държави, където се водят войни; доминира вътрешен хаос и тотална несигурност за живота на хората със слаба централна власт; брутални диктаторски режими, които преследват своите граждани заради политически, етнически, религиозни и други подобни убеждения.
    ЕС не трябва да приема икономически имигранти на своя територия, освен в отделни случаи чрез подбор на квалифициран персонал от отделни компании и в умерени количества. Кандидатите за икономически имигранти при сегашната оскотяваща масова бедност и все по-остро неравенство, хора, които постоянно си недояждат, само в Африка, Близкия и Средния Изток са около 500 млн. души. Дори и да го желае, Европа не може да приеме толкова много бедстващи хора. Това би било самоубийствено деяние!
    Трябва да се създаде подходяща инфраструктура за подбор на кандидатите за политически имигранти по строги и обективни критерии. Подборът да се прави от представители на Европейската комисия, в подборни центрове в самите бедстващи страни (ако е възможно) или в съседни на тях държави, извън Европейския съюз, примерно в Турция, Ливан, Йордания, Египет, Тунис, Алжир, Мароко. Желателно е още тогава да се определя кои политически имигранти ще останат в лагери в техния регион (виж точки 4. и 5.) и кои ще се допуснат в страни от ЕС.
    Пребиваването на политическите имигранти в ЕС следва да е временно: за кратко- и средносрочен период. И това да им се казва в самото начало. След нормализиране на положението в съответната страна политическите имигранти да се връщат обратно в родината им или в съседна на нея страна в региона.
    Въз основа на извършения подбор политическите имигранти да се разпределят по европейски страни членки на ЕС според желанията и възможностите на приемащите страни, а не според желанията на имигрантите. Издръжката на тези имигранти през началния период (примерно 1-2 години), докато научат езика и си намерят работа в приютилата ги страна, да става със средства от централния бюджет на Европейската комисия. След това то да се прекратява и съответният имигрант да си поема издръжката.
  1. Да се създадат лагери за политически имигранти в държави, съседни на родните им рискови страни, които те са напуснали: в Турция, Ливан, Йордания, Египет, Тунис, Алжир, Мароко. Инвестициите за създаване на тези лагери и текущата им издръжка по пребиваването на имигрантите там да се осигуряват главно от ЕС, а частично и от страните домакини, ако това е възможно. Продължителността на пребиваването на имигранти в тези лагери ще зависи от нормализацията на обстановката в техните родни страни. При нормализация те да се завръщат у дома си. Както посочих по-горе, само част от политическите имигранти да се изпращат временно в страните членки на ЕС.
    Министър председателят на Турция Ахмет Давутоглу в писмо до нашия премиер Бойко Борисов преди няколко дни, препоръча създаването на „зона за безопасност в северната част на Сирия”, където да се приютят избягалите от другите райони на страната, без да напускат територията на Сирия. Тази зона очевидно ще бъде забранена за официалните сирийски власти, а въздушното й пространство затворено за полети на сирийски самолети. За голямо мое очудване Бойко Борисов е приел тази идея и я представя в Брюксел на 24 септември, но за щастие, Съветът на Европа я отклонява. Това не означава, че тя е отпаднала като идея.
    Създаването на такава зона би било груба политическа грешка. Освен че предвижда произволно разпореждане с територията на суверенна държава, без да се пита нейния народ и правителство или с разрешение на Съвета за Сигурност на ООН, то цели отнемането й от суверенитета на сирийското правителство, а Турция на практика да окупира тази част на Сирия, населена предимно с кюрди, които сега воюват, заедно със сирийските правителствени войски, срещу Ислямска държава. Не е трудно да се предвиди, че тази „зона за безопасност” ще се контролира по суша и въздух от войски на Турция, САЩ и други западни държави, ще преследва местното сирийско кюрдско население, пряко и косвено ще помага на Ислямска държава. Това би означавало повторение на забраната на част от въздушното пространство, прилагана преди години срещу Ирак и Либия за полети на техни самолети, преди започването на открита война срещу тях. Това е хитра уловка на Турция и нейните съюзници от НАТО, на която Сирия едва ли ще се поддаде. А и Съветът за сигурност на ООН едва ли ще го допусне!
  1. Европейският съюз да се обърне с настойчива молба към правителствата на Саудитска Арабия, Кувейт, Бахрейн, Катар, Обединени Арабски Емирати и Оман да създадат на своя територия подходящи лагери за политически имигранти от други арабски страни и от Афганистан и Еритрея. Саудитска Арабия и страните от Залива могат да предложат благоприятни условия за настаняване в лагерите на няколкостотин хиляди имигранти: общ език (без авганците и частично – еритрейците), обща религия, обща или сходна култура, общи духовни ценности, благоприятен целогодишен климат. Продължителността на пребиваването на политически имигранти в тези лагери ще зависи от нормализацията на обстановката в техните родни страни. При нормализация те да се завръщат у дома си. Инвестициите за създаването на такива лагери и текущата им издръжка по време на пребиваването на имигрантите там да се осигуряват от страните домакини, защото имат голям финансов потенциал.
    При нужда, ЕС да потърси посредническо съдействие от правителството на САЩ за договаряне със Саудитска Арабия и другите страни от Залива.
  1. Радикално дългосрочно решение може да се постигне чрез мащабни глобални програми за подпомагане на икономическото и социалното развитие на най-бедните африкански, близко- и средноизточни страни; ограничаване експлоатацията на тези страни чрез неравноправна световна търговия, неизгодно кредитиране, неизгодни преки чуждестранни инвестиции. Чрез оказване на по-големи помощи за ограничаване на растящото икономическо неравенство, на престъпността и корупцията; за подобряване на здравеопазването и образованието; развитие на инфраструктурата; създаване на нови работни места с достойно заплащане; за преодоляване на вътрешните икономически, социални, етнически, религиозни и други конфликти.
    При оказване на такава помощ не трябва да се натрапват американски или европейски политически, социални, културни и други модели, които противоречат на вековните традиции, духовните ценности и националните култури на тези народи. Разбиранията за демокрация, човешки права, справедливост и други нравствени и културни измерения на съвременните ислямски и други религии, се различават съществено от американските и европейските религии.
    Досегашните действия на световната общност чрез ООН, Световната банка, МВФ, СТО, ЕС и други подобни не помагат ефикасно на тези народи. Сериозни глобални икономически и финансови анализи на независими научни колективи показват, че това, което се отнема от тях чрез неравноправна търговия, кредитни отношения, ПЧИ и други подобни механизми, превишава онова, което им се дава като международна помощ. В резултат на това световната бедност и неравенството растат тревожно. Нобеловият лауреат Джоузеф Стиглиц напоследък с голяма тревога бие камбаната за тези проблеми. През последните години те присъстват все повече и се обсъждат с все по-голяма загриженост и на дискусионния форум в Давос.
    Ако се постигне действително НОВ СПРАВЕДЛИВ СВЕТОВЕН ИКОНОМИЧЕСКИ И СОЦИАЛЕН РЕД, който подобрява реално живота на тези хора, те няма да се стремят отчаяно към Европа или Америка, а ще предпочитат да живеят и работят със семействата и близките си в своите страни.
  1. Масирани миграционни потоци към Западна Европа се очакват скоро и от страните от Западните Балкани, от Украйна, Молдова, Грузия, а също и от ромските общности в Източна Европа и близките страни. ЕС не е готов да се справи с това предизвикателство. Той е изправен пред решаване и на собствените си демографски проблеми – ниска раждаемост, намаляване на населението и на работната сила. Това може да наложи „внос на население и работна сила”. Как тази потребност от работна сила като количество и качество ще се съчетава с бъдещия натиск на имигранти, който наверно ще се разминава с нуждите и абсорбционния потенциал на Западна Европа? ЕС не може да направи много за успокояване на напреженията в Африка, в Близкия и Средния Изток. Това е само по силите на САЩ, а в Сирия – съвместно на САЩ и Русия. ЕС обаче може и трябва да направи много повече за успокояване на обстановката в Украйна, в Западните Балкани, за ромските общности в Източна Европа. Той обаче не го прави. И не личи, че осъзнава неотложната потребност да го прави.
    Лансираната напоследък идея от някои европейски либерални партии за ускорено присъединяване на Албания, Македония, Черна гора и Сърбия към Европейския съюз ще бъде груба грешка. Защото икономическата, финансовата и социалната разнородност на ЕС и сега е много голяма и затруднява нормалното развитие на общността в условията на Общ европейски пазар. Разнородността ще се изостри при преждевременно разширение с неподготвени страни – кандидатки и ще оказва още по-неблагоприятно влияние с непредвидими последици дори за нейната съдба. Наложеното преди година замразяване на приемането на нови членове в ЕС следва да продължи до пълната стабилизация на ЕС и на Еврозоната, което не се очаква много скоро.
  1. Българското правителство да вземе незабавни мерки за опазване на сухопътната граница с Турция и на морската ни граница, срещу нахлуване на нелегални мигранти. Засега сухопътната ни граница не е охранявана надеждно и незаконното й преминаване от чужденци е почти масово. Подобряването на охраната включва: Ускорено завършване на загражденията по границата ни с Турция. Ако отчуждителните процедури забавят строителството, да се приемат бързо промени в закона за въвеждане на ускорен режим на отчуждаване, поради важността и спешността на строежа. Да се осигури необходимото допълнително финансиране, материали, транспорт, работна сила за ускорено завършване на загражденията; 2. Увеличаване броя на въоръжената охрана от граничната полиция, жандармерията и армията за опазване на границата. Засега все още се пропускат немалък брой нелегално проникващи групи. Нашите власти и сега не знаят колко имигранти пребивават незаконно в България. Специалистите смятат, че те са много повече от официално обявявяните от властите.
  2. Да не се допускат на наша територия икономически имигранти, а също и други имигранти, превишаващи нашия потенциал за тяхното устройване. Това може да ни създаде още повече проблеми в бъдеще ако вземем предвид и настоящия етнически състав на нашето население. По данни от преброяването през 2011 г. въз основа на доброволното самоопределение на преброяваните 5,665 хил. (84,8% от населението) принадлежат към българската етническа общност; 588 хил. души (8,8%) към турската и 325 хил. (4,9%) към ромската. По данни на НСИ 63,7% от турската общност живее в района на Кърджали и в Североизточна България. Почти всички хора от тази общност са мюсюлмани. Силно изразена е и връзката между етническото самоопределение и самоопределението по майчин език. По данни на НСИ 96,6% от турската общност счита турския език за майчин, а 85% от ромската общност приема за майчин ромския език, 7,5% българския и 6,7% турския. Има тенденция към турчеене на нарастваща част от ромската общност, стимулирано и от някои политици. При този етнически състав на нашето население, с доста по-ниска раждаемост от турската и ромската общност и по-активна емиграция на хората от българската общност, ако през близките 15-20 години се прибавят 10-15-20% имигранти предимно от арабските страни, аз се тревожа за възможните последствия за моята родина.
    Българските граждани от християнската и мюсюлманската религиозна общност от много десетилетия живеят в мир и добросъседство. Като познавам от близо поведението на доста мюсюлмани от арабските страни, а имам предвид и проникващите заедно с мирните имигранти и на потенциални терористи – джихадисти, се тревожа за възможното въздействие на тези пришелци върху коренното мирно българско мюсюлманско население. Призовавам и другите българи да се замислят!
  1. Желателно е имигрантите, и особено тези с неуреден статут, да се настаняват в помещения (бивши казарми, училища и други подобни) в покрайнините или извън селищата и във всеки случай извън големите градове. Недопустимо е настаняването на незнайно какъв (но очевидно голям) брой незаконни и други имигранти в центъра на София. С поведението си те създават много тревоги на българските граждани, които живеят в района зад централните хали, наричан сега популярно „Малкият Бейрут”. Някои софиянци дори започват да си продават жилищата в този район и да се преместват в други райони на София. Препоръчвам тези имигранти да се изведат от центъра на столицата във възможно най-кратко време!
  2. Търсене на отговорност от правителствата и най-високопоставените политици на Америка и на техни европейски съюзници, които със своите действия през последните десетилетия причиниха настоящите имиграционни потоци към Европа и други региони. Те са виновни пряко за преждевременната смърт на стотици хиляди хора, за растящия хаос и страданията на милиони други хора, особено за настоящото масово преселение към Европа. Бъдещето на Европа е заплашено сериозно ако не се вземат бързи мерки и ако този политически произвол на американските и други власти продължава.
    Макар че това може да звучи наивно, особено за някои фанатично сервилни проамерикански мозъци, препоръчвам да се създаде СВЕТОВЕН ТРИБУНАЛ, пред който да бъдат изправени най-висшите ръководители на САЩ и техните съюзни държави, допринесли пряко с действията си за сегашното опасно преселение на народите към Европа. За тази цел може да се доразвият функциите на Международния наказателен съд, създаден с Римския статут от 1998 г. за наказателно преследване на престъплението „агресия”.
    Нима ще остане ненаказана световната лъжа на американския президент Буш-младши и на британския министър председател Тони Блеър за наличието на оръжия за масово поразяване в Ирак, довела до нападението срещу тази страна на 19 март 2003 г. и смъртта на стотици хиляди хора, страданията на милиони други хора и прахосването на около един трилион долари за военни и други свързани цели? Войната срещу Ирак доведе до разбунването на целия Близък Изток и до възникването на най-новото политическо чудовище – ”Ислямската държава”, с много опасни потенциални последици за Европа през следващите години и десетилетия.
    Този трибунал трябва също да разкрие кой купува сега и на кого препродава суровия и преработения петрол от Ислямската държава и кой им превежда стотици милиони долари за финансиране на военните действия срещу Ирак и Сирия, за набиране на десятки хиляди наемници и за ограбване и разрушаване на хилядолетни паметници на световната култура, особено в Ирак и Сирия. Какво участие има Турция в тази съвместна престъпна дейност със съвременните варвари от „Ислямска държава”? Какво участие имат западни политици и ръководители на американски и западноевропейски петролни компании? Към тези престъпления могат да се прибавят и други престъпления срещу човечеството на най-високопоставени политици и бизнесмени, независимо от коя страна са те.

В XXI век такива престъпления срещу човечеството не могат да се прощават! Защото ненаказаното престъпление е покана за нови престъпления. Тези хора напоследък все по-често предприемат произволни военни действия, икономически и други санкции, като нарушават най-безцеремонно устава на ООН, пренебрегват Съвета за сигурност на ООН и правилата на Световната търговска организаця. Нямаме право да мълчим! Мълчанието сега е равностойно на съучастие!

Проф. Иван Ангелов
Член-кор. на БАН

03rd Oct2015

Миграционния пожар трябва да гасят тези, които го запалиха!

by Черно и Бяло

Американските власти са главният виновник за сегашното масирано преселение от Африка и Азия към Европа

Съдържание

  1. Причини за нарастващите миграционни процеси.
  2. Намесата на Америка във вътрешните работи на други държави.
  3. Защо мигрантите не се насочват към Саудитска Арабия и нейните по-малки съседи от Залива?
  4. Защо световната общност си затваря очите?
  5. Възможни деструктивни последствия от масовата имиграция в Европа.
  6. Как да се ограничи масовото преселение към Европа?

Проф. Иван АнгеловНа 6 септември тази година Pogled.Info публикува мой анализ за миграционната криза. Междувременно продължих да работя по темата: обособих анализа в шест раздела, допълних го с още много аргументи и най-вече – раздел 6. – с още седем важни препоръки за ограничаване на организираното масово преселение от Африка, Близкия и Средния изток, което застрашава бъдещето на Европа и на християнската цивилизация. Тук предлагам на читателите разширения вариант на анализа с новите препоръки за ограничаване на миграционните потоци, който е почти три пъти по-голям от първата му част. Правя го, за да опровергая масовите лъжи у нас и на Запад, с които се цели оневиняване на САЩ и на нейните съюзници за настоящата миграционна криза. А САЩ и най-близките ѝ съюзници продължават гузно да мълчат.
Правя го още и защото миграционната криза е много сериозна и бързо се усложнява. Тя е на път да се превърне в европейска катастрофа и с напиращите все повече нелегални имигранти през турската сухопътна граница, застрашава пряко България:

От историята знаем за поредица от велики преселения на народите през вековете. Стотици милиони хора сега живеят извън страните в които са родени те и техните родители. В своя статия през август 2015г. в списание Social Europe, бившият министър на външните работи на Германия Йошка Фишер писа: „В продължение на много години Европа беше сполетяна от войни, глад и бедност. Милиони европейци бяха принудени да емигрират по икономически и социални причини към Северна и Южна Америка и далечна Австралия, търсейки по-добър живот за себе си и своите деца. Те бяха считани за „икономически мигранти”…Днес Европа е един от най-богатите световни региони. В продължение на десетилетия повечето европейци живеят в демократични държави, които уважават фундаменталните човешки права. Европейската собствена мизерия и миграция се превърнаха в далечен (дори почти забравен) спомен”.

Причини за нарастващите миграционни потоци

През последните десетилетия също сме свидетели на преселения на милиони хора от бедните към богатите страни по различни причини. Основните причини сега са икономически и политически. Докато има два световни полюса между бедни и богати, или както се казва в глобален план – между Севера и Юга, ще има и световна икономическа миграция. Засилването на бедността и изострянето на неравенството в световен мащаб ще поражда нарастваща икономическа миграция: от бедните към богатите континенти, от бедните към богатите държави в континентите и от бедните към богатите райони вътре в държавите. Икономическата миграция може да бъде ограничена значително само ако се постигне относително изравняване, или поне намаляване на пропастта между качеството на живота в различните континенти, държави и региони вътре в държавите. Това обаче не се очертава като реална възможност през близките десетилетия. По-скоро обратното – бедността ще се разширява, а неравенството ще се задълбочава.

Политическите причини се изразяват във външни военни интервенции в по-малки и слаби държави, провокиране на граждански войни в други страни, заговори за сваляне на легитимни правителства на други държави, насърчаване на тлеещи етнически, религиозни и други конфликти в други страни, поддържане на добре платена и активна пета колона в чужди държави. Неслучайно напоследък все по-често се говори: „ако има война ще има емиграция, ако няма война няма да има емиграция”. Разбира се, тук става дума главно за военно-политическата емиграция. В следващото изложение за краткост ще боравя с понятието „политическа миграция”.

Главните икономически и политически миграционни потоци сега са от Африка, Южна и Югоизточна Азия, Латинска и Централна Америка към Западна Европа, Северна Америка и Австралия. В периоди на икономически, социални, политически, военни, религиозни и други кризи тези потоци се засилват, но никога не стихват напълно. Напоследък се очертава тенденция затишията да са все по-редки и по-кратки. Това ще затруднява бъдещето на човечеството.

Намесата на САЩ във вътрешните работи на други държави

През последните десетилетия, зачести намесата на световния хегемон Америка във вътрешните дела на други държави, което я превърна в мощен източник на миграция. Външните интервенции пораждат вътрешно политическо, икономическо, социално, етническо, културно и религиозно напрежение в тези страни и все по-често прерастват в тотален хаос, диктатури и граждански войни. Те пък правят невъзможен нормалния живот на хората в тези държави, застрашават личната и имуществената им сигурност и ги принуждават да емигрират. Най-грубо се намесват правителствата на САЩ и техни най-близки европейски съюзници, под знамето на натрапчивия „износ на демокрация” и „защита на гражданските права”. Известна е многократната брутална намеса на САЩ преди и след Втората световна война в Централно и Южноамериканските държави, в Африка, в Азия и в Европа. Създаването на еднополярен свят с доминация на САЩ през последните десетилетия увеличи апетитите за такава намеса и те зачестиха. Превърнаха се в нормална практика.

Политическите причини, които породиха последните масови миграционни потоци към Европа, са намесите под флага на „Арабската пролет” (Алжир, Тунис, Либия, Египет, Судан, Йемен, Сирия), а преди това за „износ на демокрация” в Ирак, Иран, Афганистан, Пакистан, Еритрея, Етиопия, Сомалия и други африкански страни, та чак до Нигерия и някои страни от Западна Африка. Така „Арабската пролет” се превърна в „Арабска зима”, която сега обхваща и Европа.

В повечето от тези държави и преди това имаше диктаторски режими, но те с нищо не бяха по-лоши от съществуващите и до сега проамерикански диктатури в Саудитска Арабия, в нейните по-малки съседи от Арабския (Персийския) залив, а също и в Африка. Разликата е само в това, че едните бяха неутрални или антиамерикански, а другите – послушни и проамерикански. Положението в Ирак, Афганистан, Либия и други страни беше наистина лошо, но след бруталната намеса на Америка и някои западноевропейски страни, стана още по-лошо. По-рано, по време на диктатурите бяха избивани много хора заради техните политически, религиозни и други убеждения, но сега, с породените от тези интервенции граждански войни и пълен хаос, избиват още повече хора.

По времето на Садам Хусеин Ирак беше относително стабилна държава с брутална диктатура. Може би някаква доза „Близкоизточна диктатура” е била необходима, за да се поддържа стабилността в сложната обстановка в страната и региона. Ние европейците по-трудно можем да разберем това. Правителствата на САЩ отначало сътрудничеха с този и предшестващите го диктаторски режими в Ирак, доставяха му военна техника и му помогнаха в края на 1980 и следващите години да воюва срещу Иран, защото това беше изгодно за САЩ. Войната завърши без победител. Впоследствие, когато Садам прояви признаци на независимост и непослушание, го обявиха за престъпен. Наложиха му строги икономически и други санкции, обявиха самоволно части от иракското небе за зона за забранени полети на иракската авиация. Особено след войната му срещу Кувейт през август 1990г.

Правителствата на САЩ, Великобритания и други техни съюзници безцеремонно излъгаха света и Съвета за Сигурност на ООН, че Ирак притежава оръжия за масово поразяване и на това основание на 19 март 2003г. започнаха мащабна война срещу него, без разрешение от Съвета за сигурност на ООН. Оръжия за масово поразяване не бяха намерени, но за това сега не е прието да се говори. „Обективните” и „независими” западни медии, като че ли по някакъв всеобщ сигнал от всевишния, замлъкнаха и координирано избягват да пишат на тази тема. А така наречената „световна общност” се преструва, че е забравила за престъпната лъжа.

А лъжата е престъпна, защото струва живота на стотици хиляди (според някои източници – над един милион) иракски военни и мирни граждани и няколко хиляди убити американски войници, около един трилион долари за водене на военните действия от САЩ и други страни. Да не говорим за физически и психически увредените стотици хиляди военни и цивилни с тежки последствия за целия им живот. Там загинаха за чужди интереси и 13 български войници, изпратени от сервилно послушното българско правителство, а още повече бяха ранени. Бяха унищожени или ограбени безценни хилядолетни паметници на световната материална и духовна култура. Особено тежко пострада Месопотамия – люлката на човешката цивилизация, известния античен град Вавилон. Разграбени бяха световно известните музеи в Багдад, Мосул и други градове на Ирак. Тези факти дават основание войната срещу Ирак с нейните продължения през годините в целия арабски регион, а сега и сянката над Европа, наред с авантюрата на Хитлер, да се счита за едно от най-големите престъпления в съвременната човешка история! То не може и не трябва да бъде забравено!

Гражданската война в Ирак продължава и сега. Не минава месец без кървави бомбени атентати между шиити, сунити и кюрди. Ирак е пред разпад на две или три по-малки държави. Умират нови невинни хора, а хиляди други търсят спасение в емиграция. Политическите лъжци от най-висок калибър обаче не са наказани. И дори имат наглостта да ни съветват сега как да се ограничат миграционните потоци, как да се разпределят имигрантите в европейските страни, как да се проявява солидарност, да се разширява демокрацията и да се спазват човешките права.

Американските власти отгледаха саудитския богаташ Бен Ладен като оръдие за борба срещу престъпната съветска окупация на Афганистан (от декември 1979г. до февруари 1989г.), но впоследствие той създаде Ал Кайда и се обърна срещу тях. Появиха се талибаните и в Афганистан започна гражданска война. Разрушаването на двата небостъргача на Световния търговски център в Ню Йорк на 11 септември 2001 г. послужи като претекст за пряка военна намеса на САЩ и техни съюзници в Афганистан. Българските власти и тук не изостанаха със сервилното си послушание, като изпратиха свой военен контингент, за разлика от някои други страни членки на НАТО, които отказаха.

Тези събития и организираните от САЩ и европейските им съюзници интервенции в Близкия и Средния изток, в Северна и Западна Африка, впоследствие прерастнаха в още по-уродливата „Ислямска държава”, която тепърва ще създава проблеми на Европа и на народите в тези региони. Ислямска държава е рожба на властите на САЩ и на техните най-близки европейски и арабски съюзници, която те и до сега продължават да обгрижват. Много са фактите, които го потвърждават.

Достатъчно е да запитаме: Ислямска държава окупира важни петролни източници в Ирак и Сирия и добива значителни количества нефт. Но суровият нефт става ценност едва когато бъде продаден и преработен. Въпросът е: на кого го продават, кой го купува и препродава и от кого получават стотици милиони долари за финансиране на военните си операции и за заплащане на изпращаните там с тяхно активно и пасивно съдействие десетки хиляди наемници от много страни? Защо световната общност мълчи за това, въпреки че добре знае истинските адресати? Каква е ролята на Турция и на някои американски и западноевропейски компании в тези сделки? Ако това беше Русия щяха отдавна да проглушат света!

Либия също беше относително стабилна държава с важни социални придобивки за нейните граждани, финансирани с приходите от петрола. С диктаторската си практика Кадафи не се различаваше съществено от другите му арабски колеги, освен с оригиналните си „реформаторски” наклонности в Либия, усилията му за обединяване на арабските страни в една държава още по времето на египетския президент Гамал Абдел Насър, за създаване на Африкански съюз с единна валута, по подобие на Европейския съюз, пропагандирането на Арабския социализъм, национализацията на частната икономика в Либия, писането на учебник за Либийската джамахирия. Той поддържаше добри отношения със Съветския съюз, срещаше се често с нашия Тодор Живков и експериментираше нови, привидно демократични, дори леви социални и политически модели.

Кадафи беше приеман радушно и от европейските лидери, които му позволяваха да разпъва прословутата си шатра по негов избор, за да получават повече петролни концесии в Либия. Той помагаше на Европа, като не допускаше емиграция от Либия към бреговете на Италия. В апогея на своята власт Кадафи предупреждаваше публично италианския премиер Берлускони и други европейски ръководители, че ако той не спира бежанците от арабските и други африкански страни, те „ще нахлуят в Европа и ще я опустошат като варварите”. Сега това е на път да стане. Правителствата на САЩ, Франция, Великобритания и други европейски страни обявиха едностранно и там зона за забранени полети на либийската военна авиация в собственото й въздушно пространство. Зачестиха въздушните бомбардировки над Либия през 2011 г., които бяха започнали над резиденцията на Кадафи години преди това, с убийството на някои от децата му. Изпращаха там свои предрешени командоси за създаване на безредици и организираха въоръжения преврат срещу Кадафи, който беше убит по зверски начин. В свалянето на Кадафи особено активна роля изигра Франция с президента Саркози, въпреки широко разпространените слухове, че Кадафи е финансирал преди това президентската му кампания.

На някогашната либийска територия сега няма държава с централно правителство, а пълен хаос и въоръжени междуплеменни сблъсъци. Либийските брегове се превърнаха в стартове за мащабна емиграция към Италия. Тръгвайки от либийските брегове, към началото на септември 2015г. по официални данни около 2900 араби и африканци намериха смъртта си във водите на Средиземно море, а не бленуваното европейско щастие. Действителният брой на удавниците вероятно е по-голям.

Сирия беше относително мирна мюсюлманско-светска държава. Може би между най-цивилизованите арабски страни, със задоволително качество на живота за мнозинството от своето население. Тя поддържаше и поддържа приятелски връзки със Съветския съюз и Русия, което не се харесва на правителствата на САЩ и на някои западноевропейски държави. Те смятат, че притежават монополното право да господстват в този регион, както навсякъде по света.

Като част от общия кръстоносен поход срещу Русия, правителството на САЩ реши, че президентът Башар Асад трябва да бъде свален, защото не стана тяхна марионетка, макар че беше преизбиран няколко пъти в относително свободни (по арабски стандарти) избори. Във всеки случай далеч по-свободни от тези в приятелските на САЩ диктатури в други арабски страни и в различни региони на света. За това обаче американските власти мълчат. Защото за тях има „добри” и „лоши” диктатори, в зависимост от послушанието им. Пригласят им и уж обективните големи световни медии.

Отстраняването на президента Асад се оказа по-трудно отколкото американците очакваха. Наложи се да организират гражданска война срещу законното правителство с масирано участие на хиляди чуждестранни наемници от над 50 страни, в нарушение на всякакви норми на международното право. Сирийската армия сега воюва срещу мощна армия от около 30 хиляди високо платени и фанатизирани чуждестранни наемници, а не толкова срещу сирийска политическа опозиция. А се „безпокоят” когато Русия оказва помощ на същото законно сирийско правителство да защити своите граждани и своята държава от външна агресия и пълна разруха, в съответствие с международните норми. Оказва се, че на САЩ е позволено всичко в Сирия и района, а на Русия – нищо!

Обективните анализатори твърдят, че евентуалното отстраняване на сегашното правителство на Сирия начело с Башар Асад би означавало превръщане на тази страна във втора Либия и втори Ирак. Тоталният хаос и произволът би заменил държавността и налагащата се светска диктатура на Асад. Дори нещо по-лошо! Известно е, че Франция изигра авангардна роля за елиминирането на Кадафи. С това помогна да се достигне до сегашния тотален хаос в Либия и допринесе за създаването на големите миграционни потоци от нейните брегове към Италия. Странно е, че сега френското правителство настоява най-упорито за отстраняване на Башар Асад, защото бил „главен виновник за сегашната криза в Сирия”. Първо, това не е вярно! То се опровергава от стотици факти. Срещу сирийското правителство сега воюват главно чуждестранните наемници от така наречената „умерена опозиция” и Ислямската държава, пак с чуждестранни наемници. Второ, дори САЩ, Великобритания и Германия признават сега публично, че без Асад не е възможно решение на сирийската криза.

Каква е тази нова американска логика в международните отношения? Счита се, че на Америка е позволено да сваля чуждестранни легитимни правителства, защото не ѝ харесват; да разрушава чужди държави, защото не ѝ допадат; да жертва стотици хиляди техни граждани и да прокужда милиони други по света, като демонстративно заобикаля Съвета за сигурност на ООН, защото ѝ е изгодно. И в същото време обвинява Русия, защото помага на легитимното Сирийско правителство в усилията му да стабилизира държавата и да защити живота на своите граждани по правилата на международното право!

Държавният секретар на САЩ Джон Кери наскоро изрази „безпокойство”, че Русия изпраща в Сирия военен персонал и доставя военна техника. Ако това е вярно, заявил Кери, то ще допринесе за разширяване на насилието и увеличаване на бежанците от Сирия. Странно безпокойство! Като че ли в Сирия сега няма хаос и насилие, фабрикувано от тях и прокудило от няколко години милиони сирийци от родните им огнища.

Единствената военна сила в Сирия, която сега реално се сражава на терена срещу наемниците на Ислямската държава, са войските на президента Асад, сирийските кюрди в североизточната част на страната и отрядите на Хизбула. А правителството на САЩ иска да елиминира именно тях! Каква по-добра услуга за Ислямска държава от тази! Така наречената „умерена сирийска опозиция”, официално организирана, обучавана и финансирана от правителството на САЩ, Турция, Саудитска Арабия и Катар е разбита и безпомощна. Напоследък това признаха и американските власти. Част от нея дори премина на страната на Ислямска държава. Не е ли това американско „безпокойство”, меко казано, твърде подозрително!

Всяко ограничаване на военните възможности на сирийското правителство улеснява Ислямската държава, с всички трагични последствия. Американското безпокойство от по-активното участие на Русия в подкрепа на Асад във войната му срещу Ислямска държава е израз на загриженост за съдбата на свидната им рожба, а не за сирийския народ. Те се страхуват не от увеличение на емиграцията, а от вероятността Ислямска държава да бъде разгромена от сирийските правителствени войски с руска помощ. За обективните анализатори се натрапва убеждението, че Америка цели точно това – да помогне на Ислямската държава, т.е. на съвременните варвари, които режат публично главите на своите пленници и разрушават безценни хилядолетни паметници на световната култура в Ирак и Сирия. Варварството на ръководителите на Ислямската държава изглежда не смущава американските власти и техните чуждестранни съюзници. Можете ли да си представите как биха реагирали те ако нещо подобно се извършваше в Русия или в Китай!

Наред със споменатите по-горе погроми над хилядолетни културни паметници по време на американската агресия в Ирак, сега се ограбва и разрушава световно известната Палмира, района на север и на юг от р.Ефрат в североизточна Сирия, антични паметници в други региони на страната. Не е ли това съучастие на уж културния и интелигентен Запад в разрушителната дейност на ислямското „културно варварство”! Един ден биха го правили и в Европа, ако им се отдаде.

Преди няколко години обвиниха Сирия, че притежава химически оръжия, но и след като тя ги унищожи през 2013г., по договореност с Америка и Русия, заплахите от открита интервенция и ултиматуми за сваляне на президента Асад затихнаха временно, но се подновиха напоследък, а прикритата външна намеса не е преставала. След масираната намеса на САЩ, Саудитска Арабия, Катар, Турция, Израел и други държави, Сирия е вече почти съсипана държава. От около 22-23 милионното ѝ население преди интервенцията, половината търсят спасение в емиграция, Само в Турция има над два милиона имигранти. В писмото на турския премиер Ахмет Даутоглу от преди няколко дни се казва, че чакат още 7-8 милиона души, които да се отправят през Турция към Гърция и България. Йордания и Ливан са поели общо около 3 млн. сирийски бежанци. Има стотици хиляди и в Египет. Огромна е и вътрешната сирийска миграция. Сирийският народ преживява невиждана трагедия!

В този контекст буди недоумение и поведението на българското правителство. То отказа въздушен коридор на руски самолети с хуманитарна помощ за Сирия, под претекста, че те може да носят военна техника. Първо, това не е доказано, а само предположение, въз основа на което не могат да се вземат такива важни решения. Второ, нормалният износ на военна техника за легитимното сирийско правителство никога не е забраняван от Съвета за Сигурност на ООН, който единствен има такова право. Трето, дори и да носят въоръжения, те са за действия срещу Ислямската държава. Какво лошо има в това от гледна точка на здравия разум и на международното право? На кого помага българското правителство с тези си странни действия, на фона на категоричните решения на Съвета за Сигурност на ООН, че Ислямската държава е престъпно създание и решението на Гърция (член на НАТО) и на Иран да разрешат прелитането на самолетите!

А искането на българските власти да проверяват съдържанието на руския самолетен товар на наша територия е цинично предизвикателство за унижаване на една велика държава, направила толкова много за освобождаването ни от турско робство и за цялостното развитие на България през последните 150 и повече години. Това е поведение на дребен политически лакей, когото никой не уважава. Дори и неговите господари ще го захвърлят, когато им стане непотребен. Любопитен съм да видя как българското правителство ще поиска такива проверки на прелитащи над нас американски самолети.

Войните в Ирак, Афганистан, Либия и Сирия, предизвикани с прякото участие на САЩ сега са главните източници на емигранти към Европа, следвани от Еритрея, Етиопия, Пакистан, Тунис, Алжир, Йемен, Сомалия, Судан и други страни на юг от Сахара. А не само от Сирия, както някои се опитват сега да внушават у нас. Сирийските мигранти едва ли превишават 20-25% от общия им брой.

Деструктивната роля на Америка за дестабилизирането на споменатите страни сега се премълчава от западните политици и сервилните им медии. Дори напълно се отрича. Като главна причина за масовата миграция напоследък се сочи разрастването на Ислямска държава с овладяването на големи територии в Ирак и Сирия, а също и влиянието ѝ в Либия и други африкански държави. Това не е вярно! Първо, мащабна миграция от Африка към Европа имаше отдавна, но, както споменах по-горе, тя до голяма степен се блокираше от правителството на Кадафи. Войната и последвалия хаос в Ирак (т.е. преди създаването на Ислямска държава) принуди милиони иракчани да напуснат страната си и да търсят спасение в съседни арабски държави: Сирия, Йордания, Ливан, Египет и други. Това са всеизвестни факти за всеки обективен анализатор на събитията в този регион по онова време. Второ, дори ако допуснем за момент, че Ислямска държава е породила настоящата миграция, да се върнем 15-16 години назад и да проследим нейното зараждане и развитие.

Началото на групата е поставено в 1999г., която обяви вярност в Ал Кайда в 2004г. През януари 2006г. се обединява с други сунитски групи и образува Mujahideen Shura Council, който през октомври 2006г. обяви създаването на Ислямска държава на Ирак. През 2011г. те завзеха големи територии от Сирия и от Ирак. През април 2013г. беше обявено обединяването на няколко групи в района, които образуваха Islamic State of Iraq and the Levant (ISIL). Въпреки някои вътрешни борби, впоследствие, с помощта и на десетки хиляди чуждестранни наемници, те овладяха още по-големи територии в Ирак и Сирия. Всичко това ставаше под грижовния поглед на американското правителство и в присъствието на многохилядна американска армия в Ирак, а след това, което продължава и сега, на хиляди американски военни и други съветници в Ирак. И въпреки всички тези неоспорими факти, сега внушават на наивниците, че Америка нямала нищо общо с Ислямска държава и че воювала срещу нея. Каква цинична лъжа!

Мигрантите сега се превръщат от САЩ в политически горещ картоф, който може да се използва в стратегически и демографски план като оръдие срещу интересите на ЕС. Многохилядните мигрантски потоци могат да послужат за безпрепятствено прехвърляне на ислямски терористи – джихадисти от Ислямска държава в Европа. Европейски специалисти по сигурността правят консервативни предположения, че ако само един процент от мигрантите са джихадисти, при дошли до сега само през тази година около 500 хил. души, това означава, че вече са прехвърлени около 5000 терористи, които при нужда, по решение на техния център в Ислямска държава, могат да изправят Европа или отделни европейски държави пред голяма опасност през близките години, с непредвидими последствия. Нима ръководителите на Европа не мислят за това!

От телевизионните предавания личи, че голямата част (около 80%) от мигрантите са млади здрави мъже на възраст между 20 и 40 години. Това съвсем не е типична полова и възрастова структура за спасяващи се от преследвания отчаяни възрастни хора и майки с децата си! Повечето от тях са икономически имигранти, които търсят по-добри условия за живот. Част от тези хора могат да бъдат завербовани, обучени в Европа и изпратени през следващите години обратно в техните родни страни за борба срещу евентуално „непослушни” правителства. Така сегашният тероризъм ще ражда още тероризъм, който обаче ще е „добър тероризъм” по западните стандарти, понеже ще обслужва интересите на Америка и техните най-близки европейски съюзници.

Защо мигрантите не се насочват към Саудитска Арабия и нейните по-малки съседи от Залива?

Милионите хора, принудени от военните действия и невъобразимия хаос, да напуснат Ирак, Афганистан, Либия и Сирия, трябваше да изберат страните, където да търсят спасение. Те са мюсюлмани в огромното си мнозинство и в преобладаващата си част говорят арабски език, с изключение на афганците и до известна степен – еритрейците. Би било логично мигрантите да се насочат към най-близките и най-богати арабски мюсюлмански страни. Част от тях наистина го сториха, като се отправиха към съседните по-бедни мюсюлмански държави: Турция, Йордания и Ливан. Малка част се насочиха към Египет, може би поради все още нестабилното положение там.

Няма обаче миграционни потоци към най-богатите арабски страни от Залива: Саудитска Арабия, Кувейт, Бахрейн, Катар, Обединените Арабски Емирати и Оман. По данни на Световната банка БВП на човек от населението в текущи цени в Катар е 103900 щатски долара, в Кувейт – 85660 дол., в ОАЕ – 29900 дол., в Оман – 29600 дол., в Бахрейн – 29200 дол., в Саудитска Арабия – 26200 дол. Те не оказват и финансова помощ на официалните власти в Ирак, Либия и Сирия, поради обтегнатите отношения между техните правителства в миналото, а и сега. Обратното, помагат с финансови средства на групировките в Сирия, които воюват срещу президента Асад.