30th May2015

Златна роза 2014

by Черно и Бяло

posterЗа „Златна роза“ се състезаваха 13 пълнометражни и 19 късометражни филма. И само 2 – заснети на 35мм: „Отчуждение“ и „Отрова за мишки или как да си направим банка“ на Константин Буров.
В големия конкурс дебютите бяха 7, а 4 от тях – независими.
statuetka

В „Съдилището“ на Стефан Командарев става дума за несретник (Асен Блатечки) в запуснат граничен район. След смъртта на съпругата му, той се грижи за сина си (Ованес Торосян). Останал със стара цистерна и без работа след затварянето на мандра, той е на път да изгуби и къщата си заради неизплащане на банков кредит. Идването на съдия изпълнител изопва отношенията със сина му. Принуден е да приеме предложението на бившия военен и днешен мафиот (Мики Манойлович) да прекарва нелегално бежанци през границата, който изпява пред сина зловещата тайна на бащата. Става страшно. Създаден по действителни случки и ситуиран предимно в тъмнина сред родопски зъбери, филмът е, от една страна, своеобразно продължение на „Граница“ на Илиян Симеонов и Християн Ночев, от друга – съвременна проекция на „Да обичаш на инат“ на Николай Волев, от трета – политически правилно изследване на актуални проблеми. Ако на София Филм Фест филмът ми се стори непрогледен и разтеглен, на качествената прожекцията във Варна (най-сетне е сменена техниката!) историята изпъкна, както и страховитата визия на Красимир Андонов. След късометражния филм „Солено и сладко“ на Поли Генчева отново виждам Асен Блатечки като органичен и събран актьор в ролята на баща. И въпреки това, появи ли се в кадър Ованес Торосян, присъствието му се затъмнява. Филмът е по-добър от „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“. Гледа се с интерес, но изпълнението на Мики Манойлович е отблъскващо.

Банка е обект на обир в 3 дебюта: в подкрепения от НФЦ „Отрова за мишки или как да си направим банка“ на Константин Буров и в независимите „Още една мечта“ на Николай Мутафчиеви „Урок“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов. Първите два са обирджийски комедии. „Отрова за мишки…“ тръгва от края на 80-те и стига до 90-те. Не само като отрязък от време е близък до „Виктория“ на Майя Виткова (в информационната програма), а и по използване на хроника от въодушевените протести през 1989-1990. Но в него става дума за четирима приятели от ТВУ и родителите са елиминирани. Тези „добри момчета“ се възползват от всеки шанс за печалба и трупат пари от знамена за комунист, пребоядисан в демократ. Макар да тръгва находчиво и да

„Потъването на Созопол“ на Костадин Бонев бе единственият филм в конкурса с литературна основа – едноименният роман на Ина Вълчанова. Вместо за Виена, където са съпругата и децата му, фрустрираният Чаво (Деян Донков) заминава за Созопол, където е миналото му и любовта с Нева (Снежина Петрова). Понесъл е десет бутилки водка. В Созопол се натъква на призрака Джина (Светлана Янчева) и на спомени, свързани с властния му баща (Веселин Мезеклиев), чиято маниакалност посича живота на малкия му син (Леонид Йовчев) и обременява Чаво. Разделен на пет части и разказан в три времеви пласта, филмът се стреми към „интегрално време“ и се опитва през психоанализата да изследва видими и невидими вини. Созопол е призрачно място, а морето – обиталище на паралелен живот, далеч по-интересен от земния. Филмът е изключително визионерски. Камерата на Константин Занков живописва атмосфера на бездънна покруса. „Потъването на Созопол“ се вписва в две от актуалните световни тенденции: призрачната и апокалиптичната. У мнозина предизвика възторзи. Мен не ме докосна. Изглежда ми повърхностен и със сбъркан кастинг. Но романа ще прочета.

„Буферна зона“ на Георги Дюлгеров е лично, красиво и концептуално обяснение в любов към авторското кино през сънища. Прожекцията му на „Златна роза“ разтърси мнозина. Други останаха равнодушни – включително и журито. Така си обяснявам награждаването на Снежина Петрова само за „Потъването на Созопол“, където е далеч по-еднопланова в сравнение с изисканото ѝ присъствие в „Буферна зона“. С на пръв поглед хаотична флешбек структура, филмът на Дюлгеров е вълнуващо естетски конструкт от наратив и неговите/наши филмови пристрастия. При катастрофа съпругата (Стефка Янорова) на филмов режисьор (Руси Чанев) загива, а той загазва с окото. По време на пътуване към нейните корени в Гърция сънува миналото и сегменти от творчеството на Бунюел, Фелини, Антониони, Тарковски, Рангел Вълчанов… И се е получило особено рекапитулационно кино – и живописно, и фантазно, и смазващо, и някак оптимистично. Руси Чанев е не само безподобно добър, а и секси. Разбира се, „Буферна зона“ е филм за избраници.

Повече за фестивала може да откриете на неговия сайт: www.zlatnaroza.bg

Мариана Енева