10th Mar2017

Екстрасенс ли ни трябва или психиатър

by Черно и Бяло

Двадесет и първи век е. Век, в който съществува особен морален проблем, изразяващ се в нарастващото безразличие на човека към страданието на другите хора. Губенето на тази човешка уникалност в психо-социален аспект се изразява във висок процент от статистиката на инвалидизирани хора, в следствие на пропуснатия момент, в който някой е можел да им помогне. Един от начините за превенция е да се мобилизират ресурсите на семействата за привличане на партньори към активности за защита правата на хора с увреждания, за намаляване на стигматизацията и нарастване осъзнатостта за масово наличните в социалния ни контекс дискриминационни нагласи и практики към „различните“. Принципът, залегнал в доктрината на СЗО, че психичното здраве се явява ключът към здравето въобще, както и към социалните въпроси и е „абсолютната фундаментална база” за това как функционират цели общества. Ползата от ранната превенция обикновено се измерва с финансовия ресурс, който частните и обществените предприятия, и като цяло икономиката на държавата спестява, при ранна диагностика,в сравнение с финансовия ресурс, който се загубва, изчислен като болнични, неприсъствени дни намалена трудоспособност и т.н. Но има и едно друго измерение на въпроса, което не е финансово и неговото отражение, реално ще бъде отчетено в един по-късен етап. А именно: практиката показва, че децата един от родителите, на които е с психично разстройство са високо рисков контингент по отношение на психичното здраве. В този смисъл в момент, когато семейството е абсолютно необходим компонент за подкрепа на член,  който се намира в начална фаза на психично заболяване, то действа частично, защото децата на възраст между 6 и 10 години също се нуждаят от подкрепата и на двамата си родители. Това е особено валидно, когато към момента на избухване на психичната болест на родителя децата са на възраст между 6 и 10 години. Периодът е важен, защото през него  семейството е основната „референтна среда” за детето. Едновременно и детето и здравият родител са под ударите на първия епизод от психиатричната криза, както и факта, че здравият родител, също преживява стрес и объркване от случващото и всъщност се оказва, че и той също има нужда от помощ. Нуждата от намеса в този случай, за оказване на ранна преванция се определя от необходимостта от информация, познание и модели за комуникация в подобни ситуации, както и насочване на дейността на  дневните центрове, не само в посока профилактика на регистрираните психично болни, но и в предварително даване на информация, консултации и други форми.

Стигмата

Необходимостта да се избегнат предразсъдъците, които обществото има към психично болните е процес, който трудно би се акомодирал в съзнанието на хората. Страхът, който съществува, както по отношение на потенциалната опасност, която съпътства тези хора, така и перманентния страх на всеки един човек по-отделно, да не би да се окаже в един момент „от другата страна“, са два от най големите проблеми  по отношение на стигмата. Стигмата, прилагана към болните, но стигмата  и по отношение на ранната превенция, която всеки би могъл да приложи върху себе си,  без да смята думите „ психоаналитик“ или „психиатър“ за застрашителни. По отношение на психично болните съществува и  друга предубеденост, а именно, че  болестта им е перманентно  неизличима. Научните изследвания доказват, че това не е вярно. Психично болните не са опасни. Те имат нужда от един специфичен подход на специалистите, които работят с тях, и на цялото общество. При добра рехабилитация те биха могли да се излекуват.

Стигмата действа и по такъв начин на общественото съзнание,че при едно съпоставяне със ситуацията в европейските страни или Америка, би се установило,че българите биха потърсили, в по-голяма степен помощ от екстрасенс или невролог, но не и от психоаналитик или психиатър. Оказва се, че срамът от наченки или наличие на едно заболяване е по-силен от необходимостта да се получи добро лечение. Не случайно Европейската комисия по здравеопазване поставя, като един от приоритетите си,  борба със стигмата.

Ефемия Фард

Ефемия Фард е дипломиран магистър по право и здравен мениджмънт. От 2012 г. започва да се развива и в сферата на филмовото изкуство, завършвайки квалификационен курс в НАТФИЗ по режисура и магистратура в НБУ по „Филмово и телевизионно изкуство”. Предстои ѝ дипломна защита по спезиализация „Филмова и телeвизионна режисура”. Владее пет езика: английски, италиански, руски, гръцки и фарси. Участвала е в множество международни филмиво конкурси и е печелила награди за документалните си филми.