12th Feb2016

Поезията – хляб наш насъщний в четири стъпки любов

by Черно и Бяло

Получих една жълта папка със стихове. Жълтия цвят ме бодна да кажа на приносителя:Ако са „поетични” драскулки, ще я получиш веднага обратно. Не понасям стихоплетски опити. В литературата приятелство няма. Взискателността е основно правило – подбор и оценка. Литература е! Най-святото нещо! Всеки творец има място под слънцето, ако носи в сърцето си божията искра на добротворство. Ако е искрен и почтен, ако е трептяща антена за болките и радостите на себеподобните,на времето. Ако буди чувства,които пораждат размисъл и действие.

Пиша тия редове, разсъждавам точно на рождения ден на авторката. Случайността е почти екзотична. Радка Атанасова-Топалова си подарява за своя най-личен ден, поетична книга. Тя е четвърта по ред в творческата и биография. И ми напомня една славянска, руска авторка, преодолявала успешно четвъртата си височина – пример за поколенията с искреността и твърдостта си.

В смутно, в болно време, творецът е творец, ако точно опъва тетивата на словесния си лък. В подобно тревожно време Дамян П. Дамянов ми казваше: „Кому е нужна сега моята поезия?” Отбрали бяхме шейсет нови стихотворения за една книга за юбилея му. А бяха остри и любвеобилни стихове. Даваха кураж и надежда на хората, своеобразен подарък за рождения му ден (18 януари 1935г.).

Разбираеми бяха опасенията ми за „поетичната” папка, която трябваше да роди настоящия сборник ,кръстен „На тишината гласа”. Хубавото е, че срещнах изискана, нетрадиционна поетична словесност, че страховете ми не се оправдаха. Докоснах се до метафорични строфи, заредени с жизнелюбие и искреност, с чувства, които гравитират в най-деликатната, крехка, човешка чувствителност, в любовта. Интимната лирика е пробвало не едно поетично перо. Всъщност няма поет, който да не е потопил върха му в огъня на това светло чувство, да не е изкачвал вдъхновени висоти и да не е слизал в дълбините на трагичното разочарование. От Шекспир, та до наши дни, стихотворци песни са редили в поетичен слог. И ето: „Навън. В душите ни да няма мраз./ Застанеш ли там долу – под балкона”, изповядва поетесата в своя „Шекспиров балкон”, откровено „Заслушан във стиха. И в моя глас / това ми стига – като лист щастлив да се отроня.” Е , не може да мине и без възглас, като „Не се уморявам да те очаквам…Любов!”/Очаквам те, Любов/ и успокоеното: „в душата си я среща всеки със „Добре дошла!”/Добре дошла,Любов!/, защото”…искам да съм стръкче нежност”/Аз искам/, ала „Тя пристига. Любов е. Не пита.” /Стария аплик/. И тогава идва трепета, тревогата: „Ще можеш ли да прочетеш… обичта ми… и да останеш бездумно, Любов!”/ Бездумие: Любов/. След третата книга личи – поетичния слог е овладян, почти съвършен, стихът е изискано метафоричен. Поетесата е направила значителна крачка в развитието си. Всеки ще открие бисерчета от думи, емоции от метафори. Една опредметена, неочаквана поезия. От сетивата и извира мъдрост. Защото поезията е философия на духа. Малко е да се каже разпиляни чувства, сбрани в стихове. Трябваше да се съберат! Те са различни, изповедни, ала дружни като петте пръста на ръката. Най-здравото, неразривно цяло. Истинското, точно, силно слово е като диаманта бял.Пречупва светлината, ала излъскан – блести с лъчите си. Интимната поезия! Най-тихата поезия. Тя не шуми, а свети с вътрешната си светлина, като икона. Неистова светлина блика от духовния иконостас. Сам Христос проповядва Любов – да се обичат людете. „На тишината гласа” е поезия обагрена от нежност, дири хармония, излъчва любов. Преди всичко любов! Допира до стиховете и е магнетичен, те искрят от любов! Казва го един неизкушен критик, в ролята на непредубеден читател.

Какво да очакваме след четвъртата височина? Летвата е вдигната високо, високо. Успех на поетесата Радка Атанасова-Топалова!

Един голям поет, обичан от поколения българи, щедро дарявал любов в изисканите си, красиви, прочувствени стихове бе възкликнал: „Студено ми е на душата. Искам някой да ме обича!”

Хора,обичайте се! Защото…всичко е Любов!

Величко Хинов, критик

korica Na tishinata glasa (6)

Докосване

И се докосват краят и началото,
във временното тържество на сетивата.
Люлее полъх всяко утро,
а стъпките ни- преброени.
… За оттатък.
Остава сливането на душите. Нямо.
На обичта –безкрайните нюанси.
И тихата човечност на нещата.

Жаждата любов

От храма на сърцето с отстояние,
което никога не наруших,
към теб протягам отмалели длани
със хоризонтно в мен изстрадан стих.

И с тихата повърхност на душата
се сгушвам в чупките на времето,
в което кехлибарено асмата
на глътки ще попие в тленното
на жаждата…
наречена любов.

Безглаголно

Без нашивки.
Без дати.
Без тире- за пътека.
Без срок. И причина.
Без адрес. И без име.
Безрезервна.
Безотказна.
Безпардонна.
Без съд. И мотиви.
Безвъпросна. Незрима.
Безмълвна.
Без зов.
Просто…любов.

В безкрая

То не е просто обичане. Не.
Вкоренено дърво в камъка.
Подмолно, бясно пресичане.
Ранен,болезнен цъфтеж
на есенни вишни.
Сълза на суха бреза.
Замръкване с мечта.
Будуване с издишан стих.
Драгоценно обичане.
Ослепели сетива
към слънчева точка
… в безкрая.

Божи благослов

Във бучка пръст.
Във стих.
Или в зеница.
В дърво. Или във цветето,
отгледано с любов.
Оставяме от себе си частица,
за мисия на този свят.
Като Човеци,да заслужим
…Божи благослов.

Боса

И боса още тичам
със изподрани колене.
Проклинам все наум.
Недоизричам.
На половин век съм
… и отгоре още две!

Препъвам се,политам.
Задържам се едвам…
Все още мога да замеся пита
и на врага си залък да подам.

Все още с бялата си риза
и тръни в уморените нозе,
аз на живота примката си ще прегризя
…но никога не ще подгъна колене!

Бяла икона

На Сн. Т.

Тя е истинска…бяла икона.
Тъгата … изографисана.
Сякаш…самата Мадона.
В добротата на мислите.

И е нежност. И съпричастност.
Ореола е скрит във сърцето.
Неистово . Тихо израстло
от душата красиво съцветие.

С дъх на здравец. И теменуги.
Като кремък – в тъгата иконна.
Слънчева ласка. Лъч изумруден.
Тя е истинска…бяла икона.

Просто любов

Тя е тиха. Много прозрачна.
И невидима с просто око.
Ала всели ли се в здрача ти,
бос към нея ще хукнеш.Няма що!

Тя е нежна. Ранима.
Има много луни. И слънца.
Даже мъртва- незримо
бие в много сърца.

Тя е грях. И причастие.
Живот…във неземен обков.
Наричат я щастие.
А, е просто…Любов.

Скитница

Вилнее зимата
като душа на скитница.
По стръмни пътища.
По серпентините на радостта.
Със бели цветове цъфти.
Във жаждата за пролет.
Увяхват зимни страхове.
А стихове се гушат
във гнездо на гълъби.
Вилнее зимата.
В две чаши…
с огнени искри.
В две глътки вино,
като за причастие.
Наздравица …
под снежния покров.
Със младото ни вино
…и зрялата любов.

Сам

По хребета на чувствата
и долините на тяхното утихване.
По зъберите на нежността.
В потоците подземна страст.
По ледените глетчери на страха,
да не се изгубим в годините.
В подмолно глождещото съмнение,
което ни държи изправени. И живи.
В пещерите със неясни изходи.
Пред входа с тихото „Сезам”,
събираш пъзела на този свят,
във който си дошъл и ще си тръгнеш
…сам.

На тишината… гласа

Тишина в неподредените мисли.
Хаос във подредената тишина.
Бяла нежност в очите разплискана.
Цъфнало цвете. И прецъфтяла вина.

Топлина, избуяла под веждите.
Стегнат възел. Неразлистена страст.
Ревността, до полуда болезнена,
мисълта дирижира с компас.

И се сменят посоки. Сезони.
Пътят води към корена скрит.
Като лист,като цвят са отронени,
семената на обичта …преоткрит.

Черно-бели

По нишките на думите те търся
в най-топлата си есенна сълза.
А те са черно- бели. Вързани
на възли. Всички до една.

Изгарям възлите във пламък,
отблясъци играят във нощта.
Мигът е нежност. И е кратък,
но сянката остава в пепелта.

По нишката от думи те намирам
и зная-има те.И си –сега.
Със бялата ми риза, закодирано
се свлича сивата мъгла.

Взривява се тъгата ми- от стъпка
и разцъфтявам в утрото на есента.
Неосланена, оцеляла тръпка
напомня край на песента.

По нишките на думите се търсят
копнежно сродните души.
Без бронята-решително разкъсана,
побягват сякаш буря ги руши.

Радка Атанасова-Топалова

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*