14th Jan2016

ЕС – Съюз на самостоятелни национални държави или Европейски съединени щати

by Черно и Бяло

Европейският съюз трябва да се развива главно като гъвкава икономическа конфедерация, а не като монолитна политико-икономическа федерация

Проф. Иван АнгеловНа 28-29 януари 2012г. в. ДУМА публикува моя статия, където между другото писах:
„ЕС е изправен пред голям проблем при съчетаването на фундаментални интереси в общността. От икономическа гледна точка е необходима интеграция на националните икономически, социални и други политики. Това обаче, няма да е лесно поне по две причини:
Първо, бързо сближаване и уеднаквяване, например на бюджетните политики, между най-богатите и най-бедните страни-членки ще е много трудно. Данъчна основа или проценти на преките данъци, подходящи за най-богатите страни едва ли са такива и за най-бедните.
Второ, много е важно каква философия на икономическата политика ще преобладава. Страните, управлявани от десни партии ще предпочитат консервативна икономическа политика с предоверяване на пазара, по-малко държавни регулации, поголовни рестрикции, ниски данъци за богатите, поставяне на финансовата стабилност във фокуса на държавната политика, силно подценяване на социалната стабилност. Страните, управлявани от леви партии ще предпочитат регулирана пазарна икономика, стимулиране на растежа и заетостта чрез увеличение на съвокупното търсене, активни държавни инвестиции, гъвкава бюджетна политика, умерено прогресивни данъци, балансирано третиране на труда и капитала, подпомагане на дребния бизнес, повече конкуренция отколкото приватизация, категорично поставяне на човека във фокуса на икономическата политика.

Ако ръководството на ЕС е дясно ориентирано (както е сега) и използва високата степен на интеграция за налагане на своята консервативна политика може да се стигне до пренебрегване волята на суверена – народите на странитечленки. Техните граждани трудно ще се примирят всички важни решения по икономическата и социалната политика да се вземат и налагат от десни пазарно-фундаменталистки ръководства в Брюксел. Това ще изпразни от политическо съдържание и смисъл парламентарните и другите избори в страните-членки. Гражданите на тези страни едва ли ще се откажат от изконните си права да определят чрез свои избранници икономическата и социалната политика в собствените си държави! Ще бъде много трудно да се намерят компромисни решения, които съчетават безспорната нужда от икономическа интеграция със също така неоспоримата воля на суверена да решава съдбата си. Възможен ли е компромис между тях?” (виж „2012 – трудна година за Европа”, публикация №195 в моя сайт в интернет на адрес www.iki.bas.bg/CVita/angelov/index.htm ).

Изминаха 4 години. Времето показа, че моите тревоги са били основателни. Тогава не бях готов с отговор на въпроса – дали е възможен компромис между тях? През тези години се натрупаха допълнителни факти, чийто анализ улеснява търсенето на отговор на този архисложен въпрос. Какви са тези факти?

  1. Рестриктивната политика на върховете на ЕС в Брюксел продължи и натрапването й на страните-членки се задълбочи. Свидетели сме на десен икономически догматизъм, който потиска развитието на икономиката в името на балансираните бюджети. Това забави излизането на Европа от кризата (2008-2009). Европейската икономика вече 6 години е в стагнация или мека рецесия. Америка отдавна излезе от кризата, благодарение на по-гъвкавата си икономическа политика, включително и с така наречените «количествени улеснения», въведени от Председателя на федералния резерв Бен Бернанке преди няколко години. Европейската централна банка пристъпи към тяхното прилагане с нейния председател Марио Драги в по-скромни мащаби, едва от началото на 2015 г.

В своя статия от 4 януари 2016г. Джоузеф Стиглиц пише: «Единственото лекарство за преодоляване неразположението на световната икономика е в увеличението на съвокупното търсене… Трудностите пред които е изправена световната икономика не се коренят в икономиката, а в политиката и идеологиите. Частният сектор създаде неравенството и екологичната деградация, с които сега трябва да се справяме. Пазарите не могат да разрешат тези и други критични проблеми, които създадоха, или да възстановят сами просперитета. Необходими са активни правителствени политики. Това изисква преодоляване фетишизирането на дефицитите. То е целесъобразно за страни като Америка и Германия, които могат да вземат заеми при отрицателна реална лихва за необходимите им инвестиции. В повечето други страни доходността на публичните инвестиции превишава чувствително кредитните лихви… За съжаление, много страни, включително и Франция, се занимават с ограничения за постигане на балансиран бюджет». Виж “Why The Great Malaise of the World Economy Continues in 2016”. Project Syndicate.

При сегашния централизъм и десен догматизъм в EС, рестриктивната политика, която Стиглиц отдавна осъжда, се натрапва и в страните-членки, независимо дали техните правителства и народи го желаят. Те нямат избор, защото ако не изпълняват инструкциите от Брюксел ги наказват със съд, лишаване от глас и финансови глоби. Макар и номинално, гражданите са представени пряко само в Европейския парламент (ЕП), но то е символично и без реално съдържание.

Какво могат да направят 17-те български депутати в ЕП при общо 751 депутати от 28те страни членки? Нищо! Няма гаранции, че решенията в Брюксел ще съвпадат с волята на мнозинството от българските и дори на европейските избиратели. По-скоро обратното. Няма и механизми, с които волята на народите на страните-членки да се налага при гласуването в Европейския парламент. Двете най-големи фракции – християн-демократическата и социал-демократическата вече не представляват интересите на европейските народи. Те са се откъснали от тях и са загубили до голяма степен доверието им. Мнението на милионите граждани се изразява още по-слабо в решенията на Европейския съвет, а в Европейската комисия е нулево. Прилаганите механизми за вземане на решения гарантират само доминацията на правителствата на няколко най-големи държави и на корпорациите – чрез технократите. Гласът на малките страни-членки може да се чуе само ако се обединят. Това обаче се постига много трудно и е съвсем рядко и краткотрайно.

  1. ЕС все повече се отдалечава от принципите на основополагащите договори: Римския договор от 1958г. и Договора от Маастрихт в 1992г. Колкото и да е странно, на практика общността се управлява от ръководителите на Германия и Франция, които предварително се договарят за решенията на Европейския съвет и ги налагат под една или друга форма на другите страни-членки. Само премиерът на Великобритания от време на време възразява по отделни въпроси. Понякога го прави и премиерът на Унгария. Другите, и особено нашият премиер, се съгласяват покорно с «началниците». А «началниците» се грижат преди всичко за интересите на своите страни и корпорации.
  2. Ръководството на ЕС се оказа безпомощно пред предизвикателствата и се движи след събитията, вместо да ги изпреварва и дори направлява. Много остро се чувства липсата на големи политически лидери със стратегическо въображение, каквито бяха Де Гол, Аденауер и Де Гаспери. Сегашното ръководство на общността се лута между две крайности: пасивност или брутална намеса в някои кризисни ситуации в отделни страни-членки: Гърция, Португалия, Испания, Кипър и други. Това поражда растящо недоволство на правителствата и народите на по-малките страни-членки от управленския диктат на големите. Недоволството достигна своя връх с назначения референдум във Великобритания през 2017г. по членството на страната в ЕС, а също и в избуяващото напрежение в южна и източна Европа. Расте отчуждението и пропастта между управляващата група в Брюксел и народите на страните-членки.
  3. Въвеждането на обща парична политика и обща валута, без обща бюджетна политика, сляпото налагане на Общия европейски пазар в икономически и социално разнородна общност, липсата на симетрия между участието при вземане на решения и носенето на отговорност за последствията, егоистичната политика на най-големите държави, двойните стандарти в отношенията към поведението на големите и малките страни-членки, а и други причини повишиха напрежението между най-богатите и най-бедните страни-членки, между старите и новите членки, между северните, централните и южноевропейските членки.

Германия трупаше все по-големи излишъци в търговския и платежния си баланс, за сметка на нарастващите платежни дефицити в южно- и източноевропейските членки. В същото време Германия, чийто главен източник на растежа беше и е високата конкурентоспособност и големият експортен излишък, и в по-малка степен – вътрешното потребление, налагаше рестриктивна политика върху вътрешното потребление на другите страни-членки, което беше и ще продължава да бъде техният главен източник на БВП. Това потиска техния растеж и задълбочава още повече конфликта на интереси. Този тип макроикономическа политика облагодетелства богатите и ощетява бедните страни-членки. Това отлага икономическото им сближаване за още по-далечното бъдеще.

  1. Тази погрешна политика, наред с други фактори, доведе до голяма задлъжнялост на някои страни-членки: Гърция, Италия, Португалия, Испания, Белгия, Франция, Кипър, Ирландия и др. Средната задлъжнялост на ЕС превишава значително установената от самия него максимална граница до 60% от БВП. Ръководството на ЕС и на еврозоната наложи брутални рестриктивни мерки на някои страни със задлъжнялост между 100 и 150 и дори повече процента от БВП и особено на Гърция, Кипър, Португалия и Испания, в съответствие с неолибералната теория и практика. Това предизвика голяма безработица, срив на доходите, засилване на доходното неравенство, съкращения в социалните програми. То беше направено против волята на правителствата и народите на тези страни, които имаха свои по-малко болезнени и по-ефикасни програми за излизане от дълговата криза. От Брюксел обаче не им позволиха да приложат своите програми.

Особено драматични бяха събитията в Гърция през последните години. Народът избра правителство на СИРИЗА с програма за излизане от дълговата криза, одобрявана и от най-видни световни икономисти – Нобелови лауреати, но ръководството на прословутата «тройка» наложи по най-брутален и унизителен начин друга, очевидно погрешна рестриктивна програма и принуди правителството да изпълнява натрапената от вън, а не своята, с която е дошло на власт. Това го постави в изключително конфузно положение пред своите избиратели.

След оповестяването на резултата от референдума (61% против исканията на «тройката») на 5 юли 2015г. и в разгара на мъчителните преговори с нея Ципрас заяви: «Те могат да пренебрегнат волята на едно правителство, но не могат да пренебрегнат волята на един народ!» Уви! Оказа се, че въоръжени с «евроатлантическите ценности», могат и това. Цинизмът на финансовия капитал нямаше граници.

Този акт беше национално унижение за правителството и народа на Гърция. Изоставено в международна изолация, след безуспешни опити за помощ от някои страни, то нямаше друг избор, освен подчинение на диктата на Меркел и Шойбле или невъобразим хаос и още по-големи страдания за гръцкия народ, тъй като гръцките банкови и небанкови финансови институции бяха блокирани с външна намеса, а достъпът до международните финансови пазари затворен за Гърция. Ципрас избра по неволя по-малкото зло – унизителното подчинение. И това беше преценено в Брюксел като голяма тяхна победа, макар че дори МВФ бе на особено мнение, като настояваше и за едновременно чувствително опрощаване на гръцкия дълг. Ръководствата на Еврозоната и на Европейската Централна Банка и Германия, обаче не се съгласиха. Да, наистина победа на бруталния диктат на европейския финансов капитал над здравия разум, над икономическата логика и над гръцките граждани.

Унижението на Гърция беше насочено не само срещу гръцкия народ и неговото правителство. То беше замислено и като предупреждение към всички други европейски народи с леви намерения и с повече независима национална политика. Особено в навечерието на парламентарните избори в Португалия и Испания – да не си губят времето да гласуват за леви или патриотични партии, които си позволяват да отхвърлят пазарно-фундаменталисткия десен догматизъм на ръководството на ЕС. Защото «началниците» в Брюксел няма да го допуснат! И въпреки това не успяха да изплашат до край избирателите на Португалия и Испания.

Тази груба намеса от Брюксел дава сега възможност на консервативния президент на Португалия – Анибал Кавако Силва, противно на принципите на съвременната демокрация, да не възлага съставянето на правителство на обединената левица, въпреки че тя има мнозинство в парламента. Неговият официален аргумент е, че не желае да утвърди правителство, което нямало да изпълнява исканията от Брюксел за рестриктивна политика. Оказва се, че нарежданията от Брюксел са по-важни от волята на португалския народ, избрал такова правителство. Подобен прикрит натиск сега се упражнява и върху Испания, където десните партии получиха около 10 млн. гласове на изборите на 20 декември 2015г., а обединената левица 11 млн., но тя е блокирана в усилията да състави правителство, под косвения прикрит натиск от Брюксел и управленски маневри в Мадрид.

Консервативното дясно ръководство на Европейския съвет и на Европейската комисия използва всяка възможност да налага волята си над народите на страните-членки. Това противоречи на фундаменталните принципи на демокрацията, но е важен елемент на «евроатлантическите ценности» и на десния догматизъм. Все повече се убеждавам, че сегашните десни западни правителства са демократи на думи и диктатори в действията си. Така е и в България.

На 4 януари 2016г. Янис Варуфакис, бивш министър на финансите в първото правителство на Ципрас, съобщи, че като продължение на събитията в Гърция през 2015г. създава «Движение демокрация в Европа 2025», което ще бъде учредено официално на 9 февруари 2016г. в Берлин. По думите на инициатора това ще бъде ляв паневропейски съюз, който си поставя за цел да демократизира Европа и да спре растящата ѝ фрагментация. Според Варуфакис това ще е «трета алтернатива между фалшивата стратегия за капсулиране в пашкула на националните държави» и неправилния курс «на подчинение на антидемократичните институции на ЕС». За разлика от общото правило, Движението ще бъде създадено първо на европейско ниво и след това ще навлиза в националните политически системи.

  1. Ръководството на ЕС не провежда самостоятелна политика, а изпълнява волята на американските власти. Някои европейски ръководители участваха, заедно с тях, в дестабилизацията на Ирак, Афганистан, Либия, Йемен, Египет, Тунис, Судан, Сомалия, Еритрея, Сирия, под прикритието на така наречената «Арабска пролет», «износа на демокрация»,»защита на правата на човека» и други подобни клишета. Важна роля в подкрепа на ислямския фундаментализъм играят също Турция, Саудитска Арабия, Катар и някои страни от Залива.

В резултат на техните деструктивни действия и военни интервенции се стигна до разрушаване на държавните институции, целенасочено провокиране на много опасна изкуствена конфронтация между шиити и сунити и тотален хаос в тези държави, което породи масовите миграционни потоци от дестабилизираните райони към Европа. През 2014 г. имигрантите в Европа са били около 250 хил. души, а през 2015 г. над 1 милион. През следващите години се очакват около 8-10 млн. имигранти в Европа, подгонени от бедността и хаоса. Не е изключено техният брой да бъде и по-голям.

Ръководителите на ЕС се оказаха неподготвени да се справят с миграционната криза. Граничните страни на ЕС: Гърция, Италия и Испания бяха изоставени в началото да поемат сами натиска на миграционните потоци и да се грижат за пристигащите мигранти, съгласно решенията от Дъблин – III от 2013г. Макар че тези решения бяха нереализуема недомислица. Ниското качество на живота у нас ни направи непривлекателни дори за мигрантите и ни спести доста неприятности. След това се опитаха да прилагат «квотния принцип» за разпределяне на имигрантите по страни-членки, уж в името на солидарността, без те да са виновни за причиняването на миграцията. Тези опити също пропаднаха. Америка и някои западноевропейски страни подпалиха миграционния пожар, а наложиха на другите членки на ЕС да го гасят. Дори бедните страни от Източна Европа сега са принудени да плащат част от цената за потушаването на миграционната криза, без да са участвали в нейното провокиране. Без дори да са питани за това. То ще продължи през тази и през следващите години, когато пристигнат новите миграционни колони.

Опитни политици като бившият президент на Чехия Вацлав Клаус дори смятат, че миграционните потоци към Европа се насърчават и организират от добре известни среди, за да се разводни силният многонационален характер на Европа, с подчертаната ярка национална идентичност на народите от страните-членки. Целта е «да се уеднакви Европа», да намалее подкрепата за националните държави, да се отслабят, а в по-далечна перспектива да се ликвидират настоящите уникални вековни национални характеристики, национални традиции и влиятелната християнска религия в Европа. За да не стане това, тези дни Клаус препоръча «миграционните вълни да се спират на границите на Европа».

Надеждата на организаторите на масовата миграция е, че европейската по дух и национална по съдържание модерна идентичност ще се разводни и избледнее в резултат на масирана имиграция през следващите години и десетилетия на много милиони пришелци с по-агресивна религия и коренно различни от нашите духовни ценности. Имигрантите искат да ползват наготово социалните облаги на високо развитите европейски страни, постигнати с труда и предприемчивостта на много поколения европейски граждани, без те – мигрантите, да са допринесли с нищо за тях, и «ще се стремят да ни диктуват как да живеем в нашия дом през следващите десетилетия», както се изрази напоследък министър-председателят на Бавария Хорст Зеехофер.

Новогодишните изстъпления на мигранти над жени в Германия (Кьолн, Хамбург, Берлин, Франкфурт на Майн, Щутгарт и други градове), в Австрия, Швейцария, Франция и други европейски държави, са сериозно предупреждение за това, което можем да очакваме през следващите години и десетилетия, ако не се вземат контрамерки. Още по-голямо очудване поражда фактът, че след като на германските медии е било наложено от най-високо място да мълчат три дни за изстъпленията на мигранти през новогодишната нощ в Кьолн и други градове, днес 9 януари, позовавайки се на новини от германския в. Билд, световните медии съобщиха, че «на полицейските управления в няколко области на Германия е наредено да не съобщават за престъпления, с участието на мигранти, за да не се създават обществени настроения срещу тях».

Помнете също, че религията на мигрантите ги учи да не се страхуват от смъртта. Дори да я желаят по волята на техния бог. Много ще е трудно да си имаме работа при конфликти с такива хора, особено с най-фанатичните между тях. Така, под покривалото на «мултикултурализма» американските стратези целят да изтощят и елиминират Европа като свой конкурент на световната сцена. От това ще пострадат милиони граждани на Европа.

  1. В ЕС напоследък се вземат нови нелогични решения и се прилагат двойни стандарти. Всички знаят, че Турция отдавна помага на Ислямска държава с оръжия, рекрутиране, обучение и транзитиране на терористи, изкупуване на крадения петрол от окупираните от ислямистите иракски и сирийски находища, активна дестабилизация на Сирия и Ирак, а следователно и в създаването на миграционните потоци към Европа. А Европа мълчеше и се преструваше, че не забелязва нищо. Дори включваше Турция в антиислямистката коалиция. Стигна се обаче до там, ЕС да моли Турция да ограничи мигрантските потоци и в замяна й обеща 3 млрд. евро. Малка част (0,5 млрд.) ще бъдат осигурени от бюджета на ЕС, а останалите 2,5 млрд. евро ще бъдат събрани от вноски на страните-членки. Следователно и България, която емитира голям външен държавен дълг за решаване на своите проблеми, ще плаща на Турция със своя дял за мигрантската „услуга”. Странно нали!

Масираният натиск на мигранти, предизвикан частично и поради непремерени изказвания на г-жа Меркел, сега принуждава все повече страни-членки да възстановяват граничния контрол. Казва се, че това ще е временно, но временните решения често се оказват най-трайни. Системата на Шенген вече се пропуква и може би е пред разпадане, а българските власти, със забавените си рефлекси напират да влизат в нея. Защо ли?

Обсъжда се и въвеждането на външни граници на общността, които ще бъдат охранявани от европейската гранична полиция Фронтекс. Те обаче обхващат само страните от еврозоната. България, Румъния и Хърватия, които не са членки на еврозоната, остават извън охраняваните граници. Това ще създаде сериозни проблеми на тези страни. То, освен че е недопустимо пренебрежение към нас, дава основание и за някои въпроси, на които трябва да се отговори веднага. Един от тези въпроси е: след като се ограничава свободното движение на хора, какво става със свободното движение на стоки? Не трябва ли и то да бъде ограничавано? А ако това стане, каква ще е съдбата на Общия Европейски пазар?

  1. Някои европейски ръководители разчитат на притока на бежанци за компенсиране на ниската раждаемост, намаляващото население, застаряването и намаляващата работна сила. Така те признават демографската си безпомощност да осигурят нормално възпроизводство на населението и на работната си сила. Такива страни са осъдени на рязко свиване, а някои от тях дори на изчезване към края на столетието. Освен това, при наличната вече висока безработица в повечето европейски страни, те не могат да осигурят нормална заетост на очакваните милиони имигранти, огромната част от които са без образование и са професионално неквалифицирани. Голямата част от имигрантите ще тежат изцяло на социалните програми на европейските страни, за сметка на техните граждани. И ще изтласкват от пазара на труда местната работна сила. Всичко това ще поражда нови социални, етнически и политически конфликти за които трябва да се мисли отсега.

Над тези проблеми трябва да се замислим и ние българите, особено като се има предвид високата ни обща и структурна безработица и настоящият етнически състав на населението у нас – с относително висок дял на турската и ромската етническа група (виж моята статия «Миграционния пожар трябва да гасят тези, които го запалиха», от септември 2015г., публикация №272 в сайта ми в интернет на посочения по-горе адрес).

Тези две етнически групи сега са около 15% от населението в България. При евентуални бъдещи имиграционни потоци след 15-20 години те могат да достигнат 25-30% и дори повече предимно неквалифицирани хора. Дават ли си сметка българските политици какви могат да бъдат последствията за икономиката, за социалните програми и дори за вътрешния мир в страната! И не забравяйте също, че издръжката на един имигрант сега ни струва повече от издръжката на един наш пенсионер. Това също ще е източник на сериозни конфликти. И ще е много трудно да се оправдае пред нашите хора.

Политиката на ЕС и на страните-членки трябва да бъде поддържане на раждаемост и смъртност, гарантиращи нормален естествен прираст или поне стабилност на населението. Масовият приток на бежанци от Африка, Близкия Изток и Азия не трябва да е главният източник за решаване на демографската стагнация и дори на демографската криза в някои европейски страни. Масовата имиграция съдържа някои плюсове, но притежава още повече икономически, социални, етнически, религиозни, нравствени и други негативи за приемащите страни. Особено за имигранти с коренно различни религии, традиции и духовни ценности. И за по-бедните страни-членки, които трудно осигуряват заетост и социални помощи за собствените си граждани. Това, разбира се, не означава, че Европа трябва да се огради с телени мрежи срещу всякаква нормална умерена миграция, каквато винаги е съществувала през вековете и ще я има и в бъдеще.

  1. Властите на САЩ и на няколко европейски страни участваха в подготовката и извършването на въоръжения преврат в Украйна на 22 февруари 2014 г. Така започна Украинската криза, която не беше нужна на Русия. Напротив, Русия пострада и ще продължава да страда от нея. Въпреки това, действителният агресор – САЩ и НАТО обявиха Русия за агресор и, заедно с ръководството на ЕС, й наложиха икономически и други санкции, в които бяха принудени да участват всички страни-членки. От това сега страдат и всички страни – участници в санкциите. Недоволството между гражданите, бизнеса и дори политиците в Европа срещу санкциите расте. Да не говорим, че то противоречи на всички съвременни световни норми за търговия, икономически и финансов обмен между държавите.

Отново, едни предизвикаха кризата, а сега всички плащат цената за последствията. Това е поредна проява на стила на управление на ЕС от Брюксел. Един от многото задкулисни елементи на «евроатлантическите ценности». За това плаща и нашият народ, въпреки че, първо, понасяме загуби от участието ни в санкциите и, второ – мнозинството от българите е против санкциите и за приятелски отношения с Русия. Нашето правителство оправдава послушното си участие в санкциите срещу Русия с членството ни в ЕС и в НАТО. Няколко други европейски страни със същия статут обаче се държат по-достойно.

  1. Както посочих по-горе, в сегашния си вид ЕС е общност в която най-важните решения вземат правителствата на най-големите държави, а последствията понасят всички останали. България също е принудена, като член на ЕС, да плаща астрономически цени за последствията от натрапените ни решения. Така стана с преждевременното закриване на трети и четвърти блокове в АЕЦ Козлодуй; с прекратеното изпълнение на проектите за нефтопровода Бургас – Александрупулис, с АЕЦ Белене и с газопровода «Южен поток». Тези решения бяха взети, за да се отстранят руските и да се разчистят терени за американски и западноевропейски компании – производители на ядрени блокове. Същото важи и за «Южен поток», където освен руските, пострадаха интересите на България и на група страни в Югоизточна и Централна Европа – настоящи и бъдещи членки на ЕС. Нима това не противоречи тотално но световните пазарни принципи и на нормалните междудържавни отношения! И това ни се натрапва от правителствата на страни, които ни препоръчаха преди 26 години въвеждането на пазарно стопанство и спазването на пазарен морал!

Загубите на България от блокирането на изброените проекти възлизат на много десетки милиарди долари, което ще чувстваме болезнено през следващите десетилетия. Помощите от европейските фондове компенсират нищожна част от нашите загуби (Виж моята статия «България плати най-скъп входен билет за ЕС», юни 2015г., публикация №268 в моя сайт в интернет). Решенията за това бяха взети във Вашингтон, Брюксел и Берлин и сведени за изпълнение от българските власти при очевидни вреди за нашите национални интереси. И тук оправданието беше членството ни в ЕС. Отново, едни вземат решенията, а други плащат сметката. Такъв е стилът на управление в ЕС.

  1. Едно от най-важните решения в рамките на ЕС беше създаването на Общия европейски пазар. Ползата от такъв общ пазар е безспорна ако ЕС бе икономически еднородна високо развита интеграционна общност, каквато беше докато в него членуваха 12 държави до 1980г., преди присъединяването на Гърция, Испания и Португалия. Той обаче не е такава общност, особено след приемането на десетте страни от Източна Европа, Малта и Кипър. ЕС ще стане още по-разнороден ако бъдат приети скоро и по-бедните държави от Западните балкани. Това ще бъде поредната грешка в политиката по разширяването. Казвам – поредна, защото разширението с приемането на десетте страни от Източна Европа, Кипър и Малта през Май 2004г. и януари 2007г. беше погрешно от гледна точка на критериите от Копенхаген.

Дори е неточно да се нарече «грешка». Защото действителното състояние на неподготвеност на страните-кандидати се познаваше добре от тогавашните ръководители на ЕС и на най-големите страни-членки. Това разширение беше продиктувано главно по добре известни стратегически геополитически съображения с антируска насоченост. Решението от 2014 г. за временно замразяване на разширението на ЕС за няколко години е правилно.

Общият европейски пазар е полезен за високо конкурентните развити икономики и е вреден за неконкурентните, каквато е нашата. Внушенията, че търговската политика на «отворени врати» е полезна за всички участващи страни, са предназначени за неинформирани или наивни хора. Само един поглед върху състоянието на нашата икономика в 1988 и 2012 или 2015 г. показва разрушителните последствия от присъединяването ни към СТО, ЕС и либерализацията на нашата външна търговия (виж моята статия «Разгромът на българската икономика», май 2015 г., публикация № 267 в моя сайт). България понесе до сега и ще продължава да понася през следващите години (а може би и десетилетия) големи загуби от участието си в този Общ пазар, правилата за който се пишеха от други, а деструктивните последствия понасяме пак ние.

 

  1. Над България и другите страни от ЕС е надвиснала нова опасност със Споразумението между САЩ и ЕС за свободна търговия и инвестиции (ТТИП). Вече минаха 10 секретни преговорни кръга и обществеността продължава да не знае почти нищо за неговото съдържание. Дори евродепутати срещат трудности докато се доберат до текста, като им се забранява да фотографират или да си водят бележки. Със самия акт на пълна секретност по време на преговорите, инициаторите на споразумението неволно демострират, че в него има нещо за «криене» от широката общественост. То ще постави в още по-тежко положение по-ниско конкурентните икономики на повечето страни от ЕС, в това число и нашата. Споразумението съдържа клаузи, които допускат по-широко използване на генно-модифицирани организми в Европа, прилагане на спорни методи в проучванията за шистов газ и т.н.

Проектът съдържа и клаузи, позволяващи на големите международни корпорации да съдят правителствата на европейски държави за нанесени им щети (например намаление на печалбите или повишение на разходите) с промени в своята икономическа, социална, енергийна, екологична, санитарно-хигиенна и друга политика и стандарти. Това споразумение легитимира властта на корпорациите над правителствата. Постиженията на трудовото законодателство на държавите, плод на вековна борба за правата на трудовите хора, сега се превръщат в търговска бариера, която може да бъде лесно елиминирана.

След приключването на преговорите проектът ще се внасе в Европейския парламент за гласуване само с «да» или «не». Корекции в текста по време на обсъждането в парламента не могат да се правят. При последващата ратификация от националните парламенти се прилага същия принцип – «да» или «не», без право на корекции.

Показателни в това отношение са резултатите от подобно споразумение между САЩ и Канада от преди няколко години, причинило големи вреди на канадската икономика. Последствията наверно ще са същите и за европейската икономика.

 

  1. Германският министър на финансите Волфганг Шойбле напоследък предложи да се създаде обща армия на ЕС, която да замени сегашните 28 национални армии. Това щяло да спести много средства на ЕС. Надявам се, че тази идея ще бъде отхвърлена от правителствата и народите на страните-членки. Наличието на национална армия е един от най-важните атрибути на държавността от векове, оправдал съществуването си по безспорен начин. То не се решава само или главно от финансови съображения. Трудно ми е, например, да си представя как ще се чувстват българите в един средно голям наш град, където ще има казарма на бъдещата обща армия, с команден състав и редови войници частично, предимно или изцяло с чужденци – от Турция, Гърция, Сърбия, Македония, Албания. Та дори и от другите страни-членки.

Националните армии може да бъдат ликвидирани само ако изчезнат националните държави в Европа. Между пазарните фундаменталисти и най-десните консервативни политици може да се намерят хора с такива налудничави идеи. А настоящата политика на ръководството на ЕС води постепенно и тихо до такъв краен резултат. Тази идея навежда на тревожни мисли и много въпроси. Особено при настоящите, а и бъдещите обществени настроения у нас и в Европа през следващите няколко десетилетия!

От 1993 г.започна работа по създаването на дипломатическа служба на ЕС. Тя беше активизирана с Лисабонския договор през 2009г. и най-вече след декември 2011г. със създаването на Дипломатически корпус на ЕС. Там сега има голям брой служители – в центъра и в дипломатическите представителства в страните извън общността. Съзнателно не употребявам израза «там работят». Защото ползата от такъв корпус, според мен, е повече от съмнителна.

Напоследък все по-често се говори за създаване на обща прокуратура, като средство за преодоляване недостатъците на сегашната ни прокуратура. В някои глави може да се роди идеята и за обща съдебна система. След създаването на обща армия и обща съдебна система може да се появи идея и за общо разузнаване. При тази инфлация от нови идеи някой може скоро да предложи създаването на общи футболни, баскетболни, волейболни, атлетически, гимнастични и други спортни отбори. Тръпки ме побиват при тези мисли! Правителствата и народите на европейските страни трябва да спрат нашествието на тези недомислия от Брюксел. Поне засега!

Този списък от факти за последствията от нашето членство в ЕС в сегашния му вид, може да бъде продължен, но и изброените са достатъчни за някои предварителни изводи.

През последните десетилетия бяхме свидетели, а и през следващите няколко десетилетия в Европа наверно ще преобладават силни дезинтеграционни процеси в многонационалните държави. Някои от тях се разпаднаха: СССР, Чехословакия, Югославия. В други зреят силни дезинтеграционни процеси: Белгия, Великобритания, Испания, Румъния, Украйна, Македония, Сърбия, Молдова. Държавите в Европа се множат.

През последните години намалява влиянието на традиционните дясноцентристки и лявоцентристки партии и расте влиянието на новите националистически и патриотични формации, които възприемат много от хуманните принципи за ограничаване на бедността, на доходната поляризация, на престъпността и корупцията, за възстановяване на социалната справедливост. Масираната имиграция от Африка и Азия през 2015 и следващите години и поведението на стотиците хиляди и дори милиони имигранти в Европа, ще засилва националистичните и патриотични движения в европейските страни.

В такава обстановка не може да се очаква насилствено налагане или дори меко поощряване на общоевропейски интеграционен процес – превръщане на многонационална Европа с традиционно силни от векове национални държави с ярка национална идентичност и народопсихология в единна монолитна федерална държава с доминираща консервативна философия, като продължение на настоящия ЕС през следващите години и десетилетия. По-скоро можем да очакваме обратното. Това, което започва да се случва сега в Полша наверно е само прелюдия на онова, което можем да очакваме през следващите години, ако не се пристъпи към радикални промени в ЕС.

КАКВО Е ВЪЗМОЖНОТО РЕШЕНИЕ?

А/ Европа трябва да е икономически обединена с помощта на гъвкави, доброволно възприети, а не наложени на страните-членки механизми, за да бъде конкурентоспособна спрямо настоящите и бъдещите световни икономически гиганти: САЩ, Китай, Япония, Индия, Бразилия и други. Разпокъсана Европа има ограничени шансове за успех в бъдещата конкуренция в многополюсния свят с неговия мощен конкурентен пазар.

Обединението в рамките на ЕС следва да е главно в икономиката, без да ограничава прекомерно суверенитета на страните членки в тази област и без да засяга сериозно управленските им компетенциии в другите области, извън икономиката. Кои сегашни функции на националните държави могат да се делегират на единния наднационален ръководен център на ЕС и къде да бъде червената линия, зад която не бива да се допуска посегателство върху националния суверенитет на страните-членки, е въпрос на специални проучвания с участието на експерти от различните области на знанието и управленската практика.

Б/ Най-общият контур на препоръчвания статут на националните държави-членки на ЕС е превръщането на общността в гъвкав съюз на самостоятелни национални държави, а не в монолитни европейски съединени щати. Националните парламенти трябва да запазят много силни правомощия, включително и право на вето за своята държава по конкретни решения на централните ръководни институции в Брюксел, които увреждат силно съответните национални интереси. Действащият сега принцип за върховенство на нормативните актове на ЕС над националните нормативни актове, трябва да отпадне и да се определят конкретно границите за управленска компетентност между централните и националните институции в различните области. Когато се определят тези граници също трябва да има червена линия, зад която е недопустимо да се навлиза в компетенциите на националните институции.

Това е зоната на най-важните решения, където най-компетентен трябва да е СУВЕРЕНЪТ – народите на страните членки. Правомощията на суверена трябва да се увеличават, а не да се ограничават. Само народът на съответната държава – член на ЕС трябва да има ненакърнимото право да решава кой и какви политически формации да го управляват, с каква програма и каква икономическа, социална и всякаква друга политика да провеждат в тяхната държава. Правата на суверена не подлежат на ограничения, освен при извънредно положение, когато е застрашено бъдещето на държавата.

В/ Първостепенните и най-важни решения трябва да вземат гражданите на съответната държава, като например: членството в ЕС, НАТО, СТО, Евроазиатски съюз, Споразумението за международна търговия и инвестиции между ЕС и САЩ и т.н. Националните референдуми да се превърнат в инструмент за вземане на най-важните национални решения. Всякакви опити за прилагане на принципите на организация и вертикално разпределение на управленски компетенции на САЩ – с федерално управление и щати, са неприемливи за Европа по силата на много исторически и съвременни причини, на които не е възможно да се спирам тук.

Ако «Движението за демокрация в Европа 2025» на Варуфакис се окаже успешна инициатива и то се разпространи широко в европейските държави към 2025-2030г., демократизирането и хуманизирането на Европейския съюз ще се улесни и ускори. Ако европейските народи го подкрепят то ще обхване не само националните, но и централните институции на общността.

Г/ Фундаментален принцип на бъдещия ЕС трябва да бъде симетрията между участието във вземането на важните решения и отговорността за техните последствия. Само правителствата, участващи пряко във вземането на важно решение на наднационално равнище ще носят отговорност за последствията. А по най-важните наднационални решения, преди да изработят своя позиция националните правителства трябва да се допитват до своя суверен. Трябва да се сложи категоричен край на сегашната практика, когато едни вземат решенията, а други плащат цената за последствията.

Д/ ЕС следва да поддържа тесни икономически връзки с Русия на основата на взаимната им допълнимост – да се съчетаят модерните технологии на Европа с неограничените суровинно-енергийни ресурси на Русия. Това би направило Европа и Русия най-мощния икономически гигант в света, наред с Китай. ЕС, разбира се, трябва да може да поддържа активни търговско-икономически връзки със САЩ и другите региони на света.

***

Европейският съюз в сегашния му вид е изхабен и дискредитиран модел. Той е изиграл някаква полезна роля до сега, но е с изчерпан потенциал и вече затруднява развитието на общността. Това признават и някои от най-високопоставените личности по върховете на съюза. При поемането на поста председател на Европейската комисия на 1 ноември 2014г. Жан-Клод Юнкер заяви, че това е последният ни шанс да спасим съюза. Той изрази публично тази си загриженост още няколко пъти през 2015г. Такива тревожни изказвания направи през 2015г. и председателят на Европейския съвет Доналд Туск. Подобни тревожни гласове за съдбата на ЕС чухме през изтеклата година и от други комисари.

ЕС може да оцелее и да допринася за развитието на Европа само ако бъде реформиран из основи. Ако това не се направи той ще продължи да стагнира и ще се срине сам в не много далечното бъдеще. Историята ни предлага много примери на отживели времето си и саморазпаднали се политически и други конструкции. Това ще се случи и с ЕС ако той замръзне в сегашния си вид или продължи да се променя по досегашния начин и в сегашната посока към все по-голяма централизация и десен догматизъм, въпреки волята на европейските народи.

Проф. Иван Ангелов
Член-кор. на БАН

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*