15th Oct2015

Постоянни са само промените: Съвременен Китай през погледа на един Източен Европеец

by Черно и Бяло

path_4405Валентин Добрев е бивш посланик на България във Великобритания (1998-2005г.), преди това постоянен представител към ООН и другите международни организации в Женева. На два пъти е бил зам.-министър на външните работи – през 1991-1993г. и съвсем за кратко през 1997г. По-късно Добрев за около година беше съветник на президента Петър Стоянов. От 2005 се занимава с частен бизнес. В края на миналата година е превел и направил свое тълкуване на Дао Дъ Дзин или Книга за пътя и добродетелите, написана от Лао Дзъ през 6 в. пр.н.е. Книгата е основоположна за Даоизма и китайската философска мисъл има огромно растящо влияние върху съвременния свят.

Повод за срещата ни е националният празник на Китай 1 октомври – Деня на провъзгласяването на републиката (1949).

Познатият-непознат Китай – какво все още не знаем за тази велика страна при цялата осведоменост на съвременния човек, г-н Добрев?

След последното си пътуване в Китай осъзнах, че европейците знаят твърде малко за този народ и древната му култура и представите им са доста едностранчиви. Като чуят за Китай, все си представят това, което може би донякъде бе вярно преди 15-20 години – затворени в своята система хора, които се страхуват да изказват собствено мнение.
Днес нещата са коренно различни. Аз бях много впечатлен от разговорите, които имах с хора от най–различни кръгове по време на едномесечния си престой.
Но да почнем може би с това, че на 1 октомври китайците празнуват 66 години от обявяването на независим Китай, народно-демократичен Китай и 70 години от освобождаването от японска окупация. В промеждутъка има 4 години гражданска война, завършила с победата на Китайската народна армия, водена от ККП и Мао Дзе Дун. Спорът е за това каква посока да поеме развитието на Китай.
Важно е да се спомене, че България е втората държава, която признава КНР и китайците не са го забравили. Още повече в онези тежки години, колкото и да е била бедна, България се е опитвала да помага на бедстващото население в китайските райони, най-тежко пострадали от опустошителните войни, особено след японската окупация.

Това е интересна представа – как малка България се опитва да храни Китай?

Малка България едва ли се е опивала да изхрани китайците, но това е демонстрация на солидарност, която не срещаме често в международните отношения. Малко известен факт е, че български лекари са помагали по време на Освободителната война, един от тях е от известната фамилия Канети. Китайците помнят тази помощ. В Освободителната война и по време на японската окупация близо 30 милиона китайци са загубили живота си. Вярно е, че китайското население е голямо, но това си е чиста проба геноцид. Японците продължават да премълчават тези факти и още не са поднесли официално извинение, подобно на това, което направиха в Германия към Израел и еврейското население.

В Азия като че ли са други обноските. Но ако се абстрахираме от миналото и от отношенията между двете държави, в момента кой е азиатският лидер – Япония или Китай?

Като икономическо производство и икономическа мощ в момента Китай е водещата сила в региона. Прогресът за последните 20 години е изумителен. Аз самият съм свидетел, защото през 1992 година и през 1997 година посетих Китай в качеството ми на заместник-министър на външните работи. Имам някаква представа какво представляваше тогава Китай и какво е сега. Невероятни комуникации, инфраструктурата може да се сравнява с най-модерните държави в света. Улици, магистрали, скоростни влакове. Ние пътувахме между Пекин и древната столица Анян, където възниква китайската писменост, с влак и над 1000км изминахме за по-малко от 3 часа. Открих един много чист и подреден Китай. Ситуацията бе доста различна преди две десетилетия.

В анализ на демографските промени обаче американски учени казват: светът ще мине оттам, където е Япония сега…

Доскоро беше така, но що се отнася до технологиите, не съм сигурен дали Япония е по-напред от Китай. Китайците се развиха с такива бързи темпове, че в много отношения задминаха Япония. В областта на електрониката няма никакво съмнение – Китай върви нагоре, Япония не. В роботиката започва съревнование – японците обръщат повече внимание на този сектор, но Китай бързо ги настига. Що се отнася до обществото, промените също са значителни. На Запад винаги се набляга на това, че има еднопартийна система, че отсъсътва демокрация.

Действително системата е еднопартийна, но в никакъв случай не може да се каже, че няма демокрация и свобода на изразяване на мнението. Моето впечатление е, че хората говорят много по-свободно и нямат задръжки в критиките, в това число и спрямо своите лидери. Подкрепят силно политиката на техния президент в борба с корупцията. Близо 3000 висши чиновници са в затвора с вече действащи присъди, в това число и бившият министър по сигурността – една от най-мощните фигури в Китай.

Какъв строй е сега там, ако използваме някогашната терминология?

Точно това е най-интересното. Трудно е да се каже, че това е комунистически строй, въпреки че партията не е променила името си. Този въпрос бе засегнат в един от моите разговори с известен техен професор по философия от гледна точка на китайската философска традиция за така наречения Среден път. И в даоизма, и в будизма и в конфуцианството съществува понятието доктрина за средата. Тя е описана в едно от класическите произведения, компилирани от Конфуций и неговите ученици.

При Конфуций средата се изразява в постоянното движение и стремежа към усъвършенстване – подобно на човек, който ходи по опънато въже, спре ли – пада. Движейки се по въже, намира верния път. Т.е. трябва да е постоянно активен. При даоистите висшият смисъл на Средата е единението с Дао. В Будизма този термин е ориентиран към търсене на абсолютната реалност в дебрите на собственото съзнание – двете крайности са илюзорната реалност и нейното пълно отрицание. Според тях за да се излезе от едната илюзия, трябва да се отиде в другата крайност. На този принцип са така наречените коани. Излизаш с някаква абсурдна, крайна теза на общоприетата, за да постигнеш средата или пустотата. Това и днес е важна форма на медитация в китайския Чан будизъм, възприет от японците по-късно като Дзен.

Казахте, че това е изразено и в модерен Китай – как?

Основният принцип на развитие на китайското общество и от който се ръководи днешен Китай се изразява с термина „централна хармония“. Самото название на Китай – Джонгуо означава „средната държава“. Тук възниква въпросът на какво средата? Моят събеседник, професор от университета Синхуа, изключително ерудирана личност, ми обясни с прости думи: „Вижте, в тази огромна държава, /един милард и триста милиона човека/, всеки говори с различен глас. Представете си един хор от гласове с различен глас и всеки пее различна партия – той би звучал в пълен дисонанс. Целта на държавата е да накара този хор да звучи в хармония, независимо, че гласовете са толкова различни. В тази хармония се състои и смисълът на свободния диалог, за който се говори.

Когато се даде възможност на хората свободно да се изразяват и да критикуват без манипулации на медиите, това води до хармония в обществото.
Гледах документални филми, в които показват избори в селата. Цялото село се е събрало, техните села са по-големи от нашите градове, и винаги има по няколко кандидата. Вярно е, че и петимата вероятно са от една партия, но всеки е различен индивид с различна платформа. Оказва се, че в самата партия има поне четири фракции, всяка от които излиза със свои листи и кандидати на изборите. И още нещо – в края на изборите отваряха урните и извършваха преброяването пред всички избиратели.

Това означава ли, че изборът е мажоритарен?

Избира се между личности, така се оказва. Което е изключително важно, ако някой се е провалил по време на управлението, бива сменен. Т.е. зад него Партията не стои на всяка цена и той не е несменяем. Доколкото разбрах, смените се извършват постоянно в зависимост от това дали управниците се одобряват от хората или не.

Доколко са свободни китайците в личния живот – извън обществените отношения?

Често в западния печат се критикува свободата на религията. Аз не видях никъде преследване, а ходих в най-различни храмове в пет големи града. Вярно е, че има ограничения в Тибет, но там въпросът опира не толкова до свободата на религията, колкото до проблема за териториалната цялост. Не мисля, че в Тибет проблемът опира до свобода на религията. Традиционните религиозни вярвания в Китай са свързани с Даоизма и Конфуцианството. Будизмът се появява по-късно, навлиза от Индия и в началото се счита за чужда – „варварска“ религия.

С времето Будизмът се китаизира, добива доста различна насока, нещо повече – в Китай се създават множество различни течения. В момента основните са 4, но са били много повече, поне 10 основни. Смесени са с голяма доза даоизъм и с местни традиционни вярвания, те постепенно се възприемат от китайския народ и от управляващата класа. Оттам пък тръгват в целия район на Далечния Изток – Индокитай, Япония, Корея. Мизон всъщност е китайското име на тибетският будизъм, наричан също езотеричен будизъм. И днес се практикува на места в Китай, например в древната столица Сиян, откъдето тръгва пътят на коприната.

Като говорим за пътя на коприната – къде е България в съвременните измерения на тази визия?

България по някакъв начин присъства и в древността, и днес по пътя на коприната. Началото датира от династия на великия първи император, Цин Шъ Хуан Ди, и се развива по време на династията Хан, след нея са 14 династии до преместването на столицата в Пекин. През целия този период, 15 века, столицата е в Сиян – най-големият град в света в продължение на много векове. Конкурирал го е само Вавилон. 1 милион жители, от тях поне 10 процента са били различни етноси. Предполага се, че в този район са живели и родоначалниците на древните българи, това е една от теориите, поддържана от проф. Съселов. Така или иначе, в Централна Азия определено е имало древно българско присъствие. Тази тема не е изследвана докрай, но има неща, които говорат за контактите им с китайците.

Прабългарският календар е на практика същия като китайския. Нашите патриоти спорят, че българският бил по-стар, че ние сме го дали на китайците, но без писмени документи това не може се докаже. Важен е фактът, че сме ползвали един и същи календар. Само едно животно е различно – вместо тигър в древнобългарския календар има т.нар. „барс“ или рис.
Има и много други косвени знаци, в списъка на българските канове от рода Дуло, например. Интересно е, че емблемата на древната столица на Велика България – Болгар, днешен Казан, е била дракон и дълги години след завладяването на града от Златната /Татарска/ орда остава емблема на Казан. Става дума за добър дракон, който помага на воините по време на битки с врага. На пръстена на цар Калоян също е изобразен нещо като дракон. И в двата случая изображенията са комбинации от дракон с други същества, подобно на китайските дракони. Много от глинените съдове, намерени край Плиска и техните апликации, наподобяват китайските. Очевидно е имало сериозен културен обмен.
Колкото до днешното място на България, тя е включена в китайската инициатива за пътя на коприната в трасето между Турция и Румъния. Очевидно България може да бъде важен елемент от този път към и от Европа.

Да се върнем на отношенията на държавата с църквата. До каква степен вярванията и духовното наследство подпомагат модернизацията на днешен Китай?

Днес много западни политолози твърдят, че за модернизацията на Китай допринасят най-вече християнските църкви, основно протестантски – според някои, те обхващат между 80 и 100 млн. китайци, което ми се струва доста преувеличено, но определено говори за религиозна толерантност – следва да се има предвид, че християнството често е налагано с военна сила. Матео Ричи, първият католически мисионер в Китай, се е опитвал да приспоособи християнството към местните религиозни вярвания. Дори когато е възниквал въпросът как да наричат бога, той използвал термина небесен господар. В древнокитайските вярвания Небето е онзи абсолют, който управлява всичко. Някои западни изследователи на Китай, свързват огромния възход на Китай с това, че в страната бил навлязъл протестантския дух на капитализма. Сочат се разбира се и други три фактора: модерните технологии, образованието, конкуренцията, но като основен се сочи протестантският дух на капитализма. Това звучи доста странно, защото нито в началото на промените, нито днес тази религия е толкова популярна.

В Китай се е запазил по-скоро конфуцианският дух, убеждението, че всеки човек изпълнява някаква небесна воля в интерес на своето семейство и своята родина. Струва ми се, че там все още е запазен този дух в семейството и държавата, за китайците субординацията е по скоро естествена, тя не е дошла от комунизма и от множеството авторитарни режими преди него. Конфуцианството се оказва доста по-дълбоко като основа на обществената организация, обикновено го свързват със създадената от него йерархична структура, но от него тръгва и идеята за човечността – Жън. Всеки човек бидейки като останалите хора, се идентифицира с тях и така става част от общността. Това налага солидарно отношение към всеки друг човек. „Не прави това, което не искаш другите да ти сторят“ – тази фраза на Конфуций и днес се използва.
В Доктрината за Средата /равното отстояние/ се казва: ако искаш да си добре със съседните държави, помисли какво правиш в собствената си държава; ако искаш държавата ти да е наред, погрижи се за твоя град/или село; ако искаш в селото ти всичко да е наред, виж какво става в твоето семейство; ако искаш в семейството всичко да е наред, почисти първо себе си/ своите мисли. Прости правила от 5-6 в. пр.н.е., които са общовалидни и днес.

От книгата на Лао Дзъ насам се е запазило и отношението на Китай към света, концепцията за външната политика. Той казва (парафразирам): Великата държава печели съюзници със своя пример. Така привлича малката на своя страна – не със сила, а като заема по-ниска, /отстъпчива/ позиция. Естествено малката държава има интерес да си продава стоките, има нужда от защита – получава я в съюз с голямата. Голямата също има нужда от съюзници, но този съюз е възможен ако голямата е по-отстъпчива. Този подход може да се проследи в дългата китайска история. Китайците не са водили агресивни войни. Донякъде са воювали за влияние или за своите съюзници, какъвто е случаят с първата война с Япония за влияние върху Корея.

Как се отнасяте към теориите, че днес разселват свои общности в Европа и така създават пета колона във всяка страна?

Китайците са били пътешественици още от най-древни времена. Те са подобни на евреите. Отиват там, където има икономически интерес. Нормално е в една пренаселена държава да има хора, които търсят щастието си извън страната. Тъй като от край време са били най-многобройни, днес цяла Югоизточна Азия е гъсто населена с китайци, в някои страни техният брой достига до 30-40% от населението. Навсякъде има китайски общности, на много места те владеят финансите на тези държави, защото умеят да го правят по-добре от останалите. Но не вярвам в конспирацията, че това се ръководи централно. В големите полиси на Европа и Америка навсякъде има китайски квартали, те придават колорит, не виждам защо някой трябва да се притеснява от присъствието им.

У нас на приемните изпити в математическата гимназия и в Американския колеж често първите места се заемат от деца на китайци, които продават стоки по сергиите в Илиенци. Как си обяснявате това, че са толкова конкурентни, макар и отскоро в страната?

Прави ги конкурентни тяхната образователна система, създадена още по времето на Конфуций. В 5-6 в. пр.н.е. имат първата демократична образователна система в света, където се дава равен шанс на всеки, независимо от неговия социален произход да се издигне в обществото, стига да мине определен набор от задължителни изпити, които са били изключително сурови и стриктни. От цял Китай и се събират, преминават различни фази докато да стигнат до крайната фаза, за да бъдат допуснати във висшата администрация на императорския двор. Това е целта на всеки китаец още от древността – да попадне във висшата администрация. За всяко място е трябвало да преминават през невероятно сито. Още тогава са се конкурирали с хиляди. Днес за едно място в престижен университет може да се конкурират десетки хиляди.
Човек от беден произход от ранна възраст получава напътствия от родителите си да полага усилия и да се старае в учението, за да успее. Тази амбиция – да се докаже в учението, мисля, че вече е генетично заложена в китаеца. Затова имат толкова много способни хора.

След смъртта на Мао, Дънг Сяо Пин извежда идеята за ударно догонване на развития свят. Всъщност още в началото на миналия век, когато в Китай усещат огромното военно-икономическо превъзходство на Япония в региона, те разбират, че това се дължи на модерните технологии на Запада, още тогава започват да се въвеждат западни методи на производство и западни машини, но по времето на Мао Дзе Дун този процес е преустановен.

Говорейки за модерен Китай, непрекъснато се връщаме към корените. Разкажете за вашите занимания и преводи, как изучитехте китайската писменост, с какво се занимавате сега?

Древната китайска метафизика и паралелите със съвремената наука е тема, която ме занимава от доста време. В Книгата на промените, И Дзин и тълкуването в така наречения Велик трактат – Си Цъ Джуан е изложено най-древното схващане за устройството на вселената, като в основата му е поставена диалектиката на промените. В света всичко се променя и трансформира в един безкраен кръговрат на проявеното и непроявеното, на материалното и нематериалното/духовното. В основата на промените е дуалността, взаимната полярност, Ин и Янг, животът и смъртта, движението и покоя, действието и противодействието, силното и слабото и т.н. Тези полярности постоянно се привличат и отблъскват, постоянно си взаимодействат. Това са най-древните принципи на Диалектиката, формулирани в човешката история.

По-късно Хегел продължава това схващане по отношение на човешката историята и я формулира като циклична. Маркс, който се учи от него, въвежда концепцията за диалектическия и историческия материализъм, но според него историята на човешката цивилизация се развива еднопосочно и има крайна цел – светлото бъдеще на комунизма. Но се оказва, че това не е съвсем точно, защото цикълът се повтаря. Древните китайци изглежда са били прави. Интересен факт е, че Мао Дзе Дун чете Маркс в превод от японски, където терминът за диалектиката е бил преведен грешно, като понятие от китайската медицина – че всичко в човешкото тяло е взаимно свързано и взаимно зависимо.

Какво е предизвикателството при превода от китайски?

Когато се задълбочих в изучаването на Лао Дзъ, събрах десетки най-различни преводи на езиците, които ползвам. Оказа се, че са до такава степен различни, като че ли са превеждали различни текстове. Когато се опитах да дешифрирам йероглифите от първоизточника, разбрах защо е така. Всеки йероглиф има толкова много значения, че изборът на точното значение започва да зависи от предварителната подготовка по темата, от степента на осъзнаване и опита, който си натрупал. Разчитам само около 400-500 йероглифа, но слава Богу, разчитам най-вече на компютърните речници, с които лесно се търсят значенията. Много е важно да се опиташ да влезеш във времето, в мисленето на автора, да познаваш атмосферата, в която е творил.
Харесва ми това занимание, защото е добър начин да си събереш мислите и да разсъждаваш за най-абстрактни теми. В това число какво правим на този свят и откъде би могло да тръгне всичко.

Нека потърсим обобщение – какво не бива да забравяме, когато говорим за Китай днес?

Някои хора на Запад си мислят, че трябва да убеждават китайците в правотата на западния модел на обществено устройство. Държат се нравоучително, като забравят, че говорят на представители на цивилизация на 5 хиляди години. Най-древната цивилизация, която се е запазила до наши дни, не говорим за шумерската, египетската, на маите и прочие изчезнали култури. Това, което се е съхранило до наши дни от онези древни времена, е единствено китайската цивилизация. Китайската писменост е оцеляла до днес. Седем века преди Гутенберг в Китай са печатали книги – през шести век, по време на династията Танг. Печатните книги са се разпространява в цял Китай и в Далечния Изток.
Освен това има толкова много китайски изобретения, освен компаса, барута, шаха, които са привнесени в модерния свят от Китай.

Лайбниц например е проявил огромен интерес към китайската култура. Имал е приятели сред йезуитите-мисионери, които му изпращали преводи на китайски философи. Той постоянно говори за това, че двете велики цивилизации – европейската и китайската, трябва да си подадат ръка и да си взаимодействат.
Ще припомня, че Лайбниц е този, който създава първия модел на изкуствен интелект. Той е бил обсебен от идеята да създаде универсален език чрез неговата двоична аритметична система (в която всички числа се изобразяват с нула и едно), днес тя е в основата на съвременните компютри. Лайбниц я извежда от идеята за Ин и Янг в китайската философия, така според него с нула се изобразява небитието, а с едно – битието. Цялата му концепция за пространството и времето, която се потвърждава през последните години, „теорията за монадите“ – също е изведена от древен китайски трактат. Но да спрем дотук.

Нещо практично, на което да се поучим от цялото това наследство?

Може би е добре да припомня, че от 1978 година насам КНР неотклонно следва два прости принципа на управление, формулирани от Дънг Сяо Пин: „1. Няма значение дали котката е бяла или черна, важното е да лови мишки“ и „2. Истината се установява от фактите, по пътя на проверката, не от думите (на политиците)“.
На този фон с мъка наблюдавам как в Европа се усилва празното говорене, повторението на идеологически мантри, които не съответстват на новите реалности, великите европейски принципи и ценности на човешкия морал и поведение започват да звучат като абстрактни пожелания и добри намерения, без да имат същата подкрепа сред мнозинството европейци.
В България пък, от край време, цветът на котката, дали е своя или чужда, е най-важното условие за политиците, от там и администрацията ни продължава да е в окаяно състояние.
Убеждават ни, че имаме най-добрия инвестиционен климат в Европа, но не е ясно защо инвеститори не идват.
Не ясно също така защо китайските студенти на обучение в чужбина се връщат обратно в своята страна, а българските – не? Въпросите, които възникват, когато се сравняваме с китайците, нямат чет.

Лили Тодорова
източник: novinite.bg

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*