23rd Sep2015

Джагаров – един строител на държавата на духа

by Черно и Бяло

Разговор на Мюмюн Тахир с Величко Хинов, автор на книгата „Последно” – последни интервюта с Георги Джагаров

снимка на публициста Величко Хинов при награждаването му с голямата награда на СБЖ „Златното перо” през 2013г. от Снежана Тодорова

снимка на публициста Величко Хинов при награждаването му с голямата награда на СБЖ „Златното перо” през 2013г. от Снежана Тодорова

МТ: Величко, неотдавна излезе книгата „Последно” с твоите интервюта с Георги Джагаров. Тя разбуни доста литературни и не дотам литературни духове. Защо се появи тя?
ВХ:
За да отговоря на този въпрос, трябва да се върна назад във времето, по-точно седемнайсет години назад. Става дума за 1994г. С Румен Балабанов, Венко Евтимов и по-късно с Анго Боянов, издавахме вестници в издателска група „6+” и „Супер 7”. В тях извоювах страница, в която публикувах разговори с писатели, интелектуалци… В онова много бурно време тези интервюта се превърнаха в значителни събития. Хората четяха, коментираха, общуваха с нас. Имаше обратна връзка.

МТ: А как стояха нещата конкретно с Джагаров?

ВХ: Тогава в писателското кафене Джагаров беше сам на масата – замислен. Край него минаваха довчерашни обожатели – клакьори и не го поздравяваха, а навремето се натискаха винаги да са край него, сипеха комплименти за поезията му… носеха му вода… Сега го отбягваха, не смееха дори да му кимат… Той идваше по едно и също време – най-често около обяд. При него без притеснение сядаше Богомил Райнов… Никога не съм бил в ухажорския кръг. Нито пък от онези, които се страхуваха вече да го доближат, за да не загубят позиции в „новото” време. Сядах спокойно при него. Говорихме за всичко наоколо, тогава се говореше непрекъснато. Нашите разговори бяха дълги, бих казал нескончаеми, защото душата му болееше да събеседва откровено и да бъде разбран…

МТ: Колко продължи това „изпитание” преди да те избере за душеприказчик, както се казва, след като не си бил преди около него?!

ВХ: Ами пак времето показа. Той знаеше за голямото ни приятелство с Дамян П.Дамянов. Упрекваше се дори, че малко време му е отделял по човешки, но подчертаваше, че винаги го е ценял и обичал. Каза ми, че е чел мои материали и се е убедил в журналистическата ми почтеност и човешка етика толкова, че да се реши да „проговори” пред мен след дългото си и болезнено мълчание. А той, както виждате в интервютата в книгата „Последно”, имаше какво да каже… Или по-точно беше го сторил вече пред мен. Оставаше да се „официализира”.

МТ: И как минаваха тези ваши разговори?

ВХ: Не мислете, че съм бил някаква „попивателна”. Често спорехме по някои житейски и литературни ситуации, разчепквахме обаче спорните проблеми и така стигахме до позиции, които защитавахме. Не е вярно, че Джагаров не променя възприето становище – ако се убеди в правотата на другия, в мотивировката, още повече когато тя е честна и безкористна – намираше сили в себе си да признае другата позиция.. Чувствам се, смея вече да кажа, малко горд, че големият поет, държавникът, човекът Джагаров ме прие в най-трудното за него време и аз съхраних мислите и позициите му, каквито изповядваше тогава. Нещо повече – дадохме на хората възможност да се запознаят с тях, а сега и да са им под ръка. Говоря за книгата „Последно”.

МТ: Не се ли тревожите, че младото поколение не го познава и ще остане с непознанието си?

ВХ: Не! Той винаги е бил с тях и за тях. „Не искам младите да губят”, пише той. Спомнете си неговата програмна статия в „Литературен фронт”: „Здравей, поколение, младо и талантливо”. Един истински проглас за младите творци в литературата. Той винаги ги е подкрепял и закрилял. Дал е път на цяла фаланга кадърни млади хора, от която израсна поколение творци.

МТ: Вярно ли е, че Джагаров не се е смятал за писател-професионалист?

ВХ: По-скоро твърдеше, че е писал от време на време, че не е развивал с труд и постоянство таланта си, а е давал превес на вдъхновението. Но то не винаги идва само, дори и да се затвориш някъде с намерение да пишеш. Признанието му не ми звучи странно. Знае се, колко сложен е творческият процес, обагрен с вдъхновение…

МТ: Всъщност не е ли това реакция на една противоречива личност?

ВХ: Лесно се слагат етикети, ала питам се, коя творческа личност не е противоречива, особено в периода на своето формиране и изграждане. Джагаров е мащабна фигура, творец с място и значение в българската литература.

МТ: Георги Джагаров беше един от първите поети, заели високи държавни постове. С него се олицетворяват и едни от първите реформи в българската култура по време на така нареченото „размразяване”… Как той се вписваше в него с поезията си?

ВХ: Веднага ще кажа, че не високият държавен пост, а височината на поетичния слог на литератора, на мислителя, на философа респектират в съприкосновение с личността на Джагаров. Не че е стъпил на своя пиедестал и от там да наблюдава околните високомерно и надменно, да сее ехидни забележки, както карикатурно са се опитвали да го представят еднопосочно недоброжелателите му. Джагаров е многостранна, трудно измерима за малкия човек фигура. Ако той рови под краката му, ще открие може би кофичка от кисело мляко, не кюлчета злато, или сребърна лъжица за чер хайвер. Златни са строфите, оставени в наследство. Помнете винаги: „Земя, като една човешка длан…” и тежкия юмрук на „Прокурорът”, който ни липсва и днес. Да, наистина с него се свързват едни от първите значими реформи в българската култура. Но да не забравяме, че те тръгнаха и от литературната ни нива. А за да жънеш тежки ръкойки се иска не толкова голяма крина, а едри и здрави семена и ръка, която с размах да ги хвърли в угарта, за да поникне жито в нивата ти. Здравите класове ще родят стръкове, опрели рамене срещу набезите на вятъра, за да оцелеят и да ни нахранят с хубав, български хляб. Георги Джагаров, един широко скроен творец, българин, не е могъл да не обърне очи към младите. Да помогне да изберат посоките в творческия си път. „Знам какво е да ти се каже навреме добра дума” – отбелязва отношението си към младите литератори и поетичното ято. Приносът му, застъпничеството и борбата му за утвърждаването на творческото поколение след него са били успешни, въпреки размахвания показалец и предупрежденията от ЦК. Същественото, успехът, идват от упорството, от отстояването на позиция, да се пише според личните преживявания. Опитът да бъде изолиран или противопоставен на примиренците и правоверните не успява.

…Спомням си, питаха го за неговия земляк от Сливен, поета Дамян П.Дамянов, с когото през годините бяхме изключително близки, за наследника му в СБП Любо Левчев, та дори и за предишното му приятелство с Константин Павлов. Не скри слабостта си към Дамян: „Обичам неговите талантливи и силни стихове”. Същото отбеляза и за Левчев. А за Коцето Павлов не скри „студената сянка”, паднала помежду им. Но всъщност той потвърди: „Не съм се отказал от нито един автор, за когото някога съм си мислил, че носи предчувствие за пролет в нашето общество.”

МТ: Драматургът Джагаров?! Дали само административният пост му даваше кураж или човекът в него винаги е бил на висота?

ВХ: Някои хора навремето наистина имаха превратна представа за него като държавник и поет. Използвах в един от разговорите ни да се пошегувам. И попитах дали държавникът пречи на поета или обратното – поетът да спъва държавника. Той веднага отвърна, че „държавната работа е задължение, работата на поета е по призвание.” А после смени сериозния тон: „И двамата си пречат”. Отдъхнах, когато обясни, че то било „за добро и на гражданите, и на читателите”. Настроенията му тогава се сменяха неочаквано, пък и не бих си позволил словесни каламбури. Душата го болеше…

МТ: След ноември 1989г. подобно на много други големи творци и върху Джагаров бяха стоварени непосилните грехове на миналото. В България безцеремонно се зачертава личностната публична опозиция – това винаги е било драма за най-талантливите ни творци. Изпитва ли обаче обществото ни сега вина за поругаването и отрицанието им? Има ли възмездие за хората на духа? Какво е то?

ВХ: Питате ме за драматурга! И аз го питах. Съвременник съм, занимавах се и с филмова критика. Жив парадокс е. Пиесата „Прокурорът” видя най-накрая бял свят. Прескочи и на европейската сцена по-късно – зад „желязната завеса”. Тълкуванията там я определяха като първи художествен удар срещу механизмите на сталинската система… А режисьорът Любомир Шарланджиев направи великолепен филм с ярки образи на чудесни, силни актьорски превъплъщения. Самата Невена Коканова се опитала да ходатайства пред Първия, а той, както и пред Джагаров се оправдал, че „запретата” идва от другаря Романов. Кой знае защо – от съветското кино. Разбира се, истината е страхът от партийната критика. И все обещавал да го види този филм пак. Всъщност бях много близък с Венчето и Шарлето и знаех за тези безплодни петиции навремето. Резултатът – 20 години забрана за екранния двойник на пиесата.

Джагаров добавяше в разговора ни да не съм си мислил и аз, че като е на такъв висок пост в йерархията на държавата всичко му е разрешено. И с много болка в гласа добави с въпросителна как си обяснявам, че в това време е престанал да пише. Възползвах се и попитах, ако сега (1994г.) трябва да напише пиесата отново, какви биха били героите? Цитирам дословно отговора му: „Същите, както и пиесата! Със същия патос, със същите болка и надежда.” Той наистина обичаше „Прокурорът”, сякаш повече от „Тази малка земя”.

Позволих си да го попитам в края на нашия разговор – за какво най-много съжалява в живота си, макар да знаех, че задавам неудобен въпрос, че меланхолията, която го обземаше от време на време, се чувстваше и в стиховете му. Достъпът до душевността на поета ми позволи да го сторя. Той обаче каза ясно: „Съжалявам, че разпилях много от силите си и не успях да дам на хората всичко онова, което те очакваха от мен”. Окуражен отидох още по-нататък: Какво би могло да ви пречисти от угризенията на съвестта? Той без двоумение отсече: „Съзнанието, че мога да поправя грешките си, че мога да изгарям в творческите си мъки и разбира се – да обичам с най-чистите пориви на душата си.”

МТ: Георги Джагаров е ярка, релефна и неповторима личност. Тревата на забравата не поникна върху поезията му, както се надяваха някои…

ВХ: „Я памятник себе воздвиг нерукотворный, / к нему не зарастет народная тропа…” – казал го е Пушкин. Това единствено е отговорът за делото на поета, държавника, човека Георги Джагаров. И ще предам думите на една характерна актриса, Виолета Славова, съвременник за Джагаров: „България – тази „земя като една човешка длан” ще има все по-силна потребност от ТВОРЦИ като ГЕОРГИ ДЖАГАРОВ, за да съхрани МИСИЯТА – „ДЪРЖАВА НА ДУХА”.

МТ: Къде е поетът Георги Джагаров в този поетично анонимен със своя авангардизъм и безкрайни словесни експерименти XXI век?

ВХ: В челото. Джагаров е в челото на българската поезия, на българската литература. Не за пигмеите, за литераторстващите пигмеи, а за истинските творчески личности, за събратята му по перо ТОЙ Е НАЧЕЛО.

Мюмюн Тахир

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*