28th Aug2015

Обърни се с гняв назад, част 2

by Черно и Бяло

Едно интервю на Величко Хинов с поета Георги Джагаров

Георги Джагаров, снимка: monitor.bg

Георги Джагаров, снимка: monitor.bg

Георги Джагаров: „Знам, че Луканов извърта и хитрува”…
ВХ: Изглежда, че отново настъпи време разделно?
ГД:
Настъпи и то по-лошо, защото преди бяхме се научили да заобикаляме така наречения класово-партиен критерий, за нас той беше повече обща фраза, отколкото практика. Сега отново се връщаме към него, но в разделителната му, антикултурната му същност. Враждуваме помежду си, за да доказваме кой е бил по-близо до предишната власт и в зависимост от това да му теглим ножа.
ВХ: Според вас какви ще бъдат резултатите?
ГД:
Много просто – политическо разчистване на сметки. До вчера вие бяхте талантите, от днес нататък сме ние. Но въпросът е там, че талантът не се дава с политика, той е дар от природата и ако една политика не се съобразява с този факт, както сега това става у нас, тя рано или късно се проваля.

ВХ: В този смисъл предишният режим подкрепяше ли талантите?

ГД: Безспорно! Това може да се види по отношението към Илия Бешков, Елин Пелин, Багряна, Панчо Владигеров и много други. Режимът им прощаваше политическите увлечения, за да ги привлича на своя страна и да укрепва положението си. Не забравям, че са били извършени и престъпления, но тях ли ще използваме сега като примери?

ВХ: Като вземем предвид само талантливи хора, може ли един талант да се замени с друг?

ГД: Талантът е изключение и той не може да се замени дори с по-голям талант. Не може с Христо Ботев да замениш Димчо Дебелянов или Николай Лилиев. За обратното да не говорим. Такава замяна била една варварска реституция, при която вместо да възстановим някаква ценност, ще съсипваме и унищожаваме други ценности. А като вземем предвид и покровителството, което бившият режим отдаваше на социалните, патриотичните и революционните мотиви в нашата литература, нищо няма да ни попречи да посегнем и върху имената на Ботев и Вазов.

ВХ: Вие бяхте приятел на Пеньо Пенев. Неотдавна в „Демокрация” излезе една бележка срещу вас, в която се цитираха думите на Пеньовия брат, защо не излязохте с опровержение?

ГД: Такива бележки не се опровергават. По-добре е да запушиш нос и да отминеш, и да не се обръщаш назад, дори и с гняв. За мен паметта на Пеньо е свята. Аз съм му посветил стихотворение още когато беше жив. Той също ми е посветил. Завещал ми е тетрадките си, нарекъл ме е и в живота, и в смъртта си свой брат. Повече какво бих могъл да кажа, освен да спомена за трийсетте сребърника? И кой, и защо ги дава?

ВХ: Не виждам да сядате сега с Дамян Дамянов, Любомир Левчев, Константин Павлов и някои други поети, за които някога така решително се застъпвахте?

ГД: С Дамян Дамянов не сядам по понятни причини, но продължавам да обичам неговите талантливи и силни стихове. Същото бих могъл да кажа и за Любомир Левчев. Не съм се отказал и от Константин Павлов, въпреки че върху нашите отношения отдавна е легнала студена сянка. Не мога да се откажа, защото не аз, а той някога написа, че няма нищо по-противно от затлъстял поет, както и онзи страшен стих за пепелянките, които изпраща за дребни услуги при свои приятели. Не съм се отказал от нито един автор, за когото някога съм си мислил, че ни носи предчувствие за пролет в нашето общество.

ВХ: Изобщо вие редовно се застъпвахте за млади автори. На какво се дължи тази ваша слабост? Или това беше някаква роля, която ви се диктуваше отгоре?

ГД: На мен никой никога не ми е диктувал, някаква роля. Не е възможно да ми се диктува. Ролята, за която ме питате, се наложи естествено. Тогава аз публично се бунтувах срещу сталинизма във всичките му модификации. Наоколо се създаваше електромагнитно поле, което привличаше и моите връстници, и по-младите от нас. След унгарските събития през 1956 година срещу по-младите започна масирана атака в печата, но целта беше да бъде изолиран от тях, да им бъда противопоставен като човек, който им оказва лошо влияние. Ние решихме да отстояваме правата си заедно. Това стана на едно обсъждане през 1957 година. Така продължавахме по своя път, докато през 1963 година Тодор Живков произнесе известната си реч за литературата.

ВХ: Как я възприехте, като нападка или като грижа за вас?

ГД: Имаше и едното, и другото. Но същественото беше, че се отричаха нашите опити да пишем така, както изискваха нашите преживявания. На предварително съвещание в ЦК е било цитирано стихотворение от Велин Георгиев, след което е било прочетено и едно мое. Разгневени гласове са викали по мой адрес – мястото на този е в затвора, да се изключи от партията, той е тарторът и др.п. Всичко това бързо го научихме, но струва ми се, че не се уплашихме.

ВХ: Това личи и от редица ваши статии.

ГД: Знаете ли, аз съм израснал в страшно бедно семейство, не съм имал нито културна среда, нито вуйчо владика да ми подаде ръка. Забелязаха ме мои учители, а по-късно и редакторът на „Българска реч” Малчо Николов, появи се една вечер и Радой Ралин. Когато през 1945 година получих от Христо Радевски едно насърчително писмо, три пъти съм обиколил Сливен от вълнение. Знам какво е да ти се каже навреме добра дума. Това изби у мене като вътрешен подтик. Освен това вярвах и на усета си за таланта и на радостта, която ми доставяше неговото появяване. Като си мисля сега за тази роля, разбирам, че общо взето правилно съм се насочвал.

ВХ: Блага Димитрова, с която заедно сте следвали в Ленинградския и Московския университет и заедно сте завършили Литературния институт „Максим Горки”, как се отнасяше към вас?

ГД: Да, тя беше аспирантка, подготвяше кандидатска дисертация за Маяковски, аз бях студент. Помагала ми е, разбира се. Тогава тя плуваше по гребена на вълната и оттам понякога ми помахваше с ръка да опитам и аз по-нависоко, но не успявах, не ми вървеше, обърквах се сред другите вълни на живота, които бушуваха около мене.

ВХ: Защо отношенията ви сега не са добри?

ГД: Не сега, а отпреди двайсетина години. Защо? Ще ви разкажа за един случай от началото на месец септември 1989 година. Повика ме в ЦК Тодор Живок, сложи две тъмнозелени папки на масата, седна.

АЗ: (все още прав): Добър ден, другарю Живков!
ЖИВКОВ: (разсеяно): А-а! Сядай, сядай!
АЗ: (сядам): Някаква задача ли има?
ЖИВКОВ: (изведнъж грубо): Слушай, ти докога ще се занимаваш с тази Блага Димитрова?
АЗ: (стреснато): Как докога?…
ЖИВКОВ: Търсиш връзки с нея и мъжа й, Йордан Василев ли беше? Опитваш се да хвърляш мостове! (Гледа ме строго). Джагаров, тя те мрази! Разбираш ли какво ти говоря? Мрази те повече от мене! Като чуе името ти – побеснява, змии и гурещи бълва!…
АЗ: Това са наши лични отношения!
ЖИВКОВ: Лични! Каквито и да са, няма да ги оправиш! Знаеш ли коя е тя?
АЗ: Заедно сме учили. Знам какво ще ми кажете.
ЖИВКОВ: (отваря горната папка): А това на кое разузнаване служи, знаеш ли? На КГБ или на ЦРУ? Или и на двете едновременно? Или и на трето? Знаеш ли!…
АЗ: Другарю Живков, не ме поставяйте в неудобно положение!
ЖИВКОВ: (прелиства папката): Виж тук, виж! Ако искаш, сам чети! Това са достоверни сведения! Не съм ги събирал аз, за това си има специални органи. Сто пъти съм ги предупреждавал да не измислят! Ето – виж, виж!
АЗ: Нищо не искам!…
ЖИВКОВ: А мъжът ѝ знаеш ли кой е?
АЗ: Беше състудент на жена ми. През 1955 година му помогнах да бъде назначен в списание „Септември”. Но Тодор Павлов го уволни без мое знание. Оттогава…
ЖИВКОВ: (прекъсва ме): Бачо Тодор имаше верен усет за хората!
АЗ: Верен – неверен, поводът беше, че Блага и съпругът ѝ са изтъквали на преден план в нашата критика Владимир Василев.
ЖИВКОВ: Не това, Джагаров! Ние към Владимир Василев си оправихме отношението. Не това е поводът! (Затваря едната папка, отваря другата, прелиства я.) Баща му на този, как беше, Йордан, Йордан Василев, е умъртвявал ранени партизани! Ти представяш ли си? Не ги е лекувал, а ги е умъртвявал, тровил ги е! Какъв лекар? Убиец! Затуй е пострадал след Девети! Затуй сега синът му мрази всичко! Другите мрази! Себе си мрази! Може би е развил някоя болест…
АЗ: Не ми се вярва.
ЖИВКОВ: (рязко, натъртено): Не ти се вярва! (Гледа ме остро). Не ти се вярва и предложи Блага Димитрова за Димитровска награда!
АЗ: Блага Димитрова е факт в нашата литература. Написала е хиляди страници стихове, поеми, проза…
ЖИВКОВ: (прекъсва ме): Възхваляваше вождовете! Стихове за вожда! Червенков на мавзолея! Литература! Опитвал съм да чета, не може да се чете, а ти!…
АЗ: Тя заслужаваше признание. Безпартийна е, но винаги се е вдъхновявала от борбата за социализъм, от успехите в нашето общество.
ЖИВКОВ: Заслужавала е според тебе, но Политбюро мисли иначе. (Прелиства ту едната папка, ту другата.) Ето – виж!…
АЗ: Може да е допускала грешки…
ЖИВКОВ: (затваря папките): Джагаров, това не са грешки, а престъпления! Къде, в коя страна се търпи такова нещо? Ние не сме отмъстителни. След Априлския пленум крачка по крачка вървим към демокрация. Разбира се, наша си демокрация, социалистическа. Подаваме ръка на всеки. Но тези хора са тръгнали против Конституцията и законите! Какво искат? Да кажат поне какво искат! (Мисли). Искат власт, това е! Власт, власт! А ти им пригласяш!
АЗ: Моля ви, другарю Живков, не вярвам, че…
ЖИВКОВ: (тупва с лявата длан по масата): Е, като не вярваш, троши си главата! (Става). Хайде, че имам работа! А ние ще видим…

ВХ: Потвърди ли се това, което ви е казал Живков?

ГД: За папките не знам, но другото – за властолюбието и двуличието, се потвърди. Бях потресен, когато една жена, една поетеса, каза – да изсъхне ръката, която!… Блага проклинаше, а Данчо размахваше бич из коридорите на научните институти. Потресен беше и Петър Динеков. А той не може да бъде обвинен в пристрастие.

ВХ: Значи ли, че Младенов не случайно я покани да го придружава до Париж през май 1989 година?

ГД: Много преди това аз сам ходих в Министерството на външните работи да убеждавам Младенов, че Блага е човек, който заслужава доверие, че на нея могат да се възлагат по-специални и престижни задачи.

ВХ: Умеете ли да забравяте лошото, което някои хора са Ви сторили в живота?

ГД: Мисля – да.

ВХ: Тогава защо на няколко пъти споменахте в лош смисъл Младенов и Луканов?

ГД: А вие не знаете ли какво направиха те срещу мене? Нямам ли право на самоотбрана? Моята самоотбрана е да казвам истината и ако тя е неприятна, аз ли съм виновен?

ВХ: Откога се познавате с Петър Младенов?

ГД: От времето на Световния младежки фестивал в София. Младежки деец, който до такава степен превъзнасяше Живков, че ми дотегна и се скарахме. Предполагах, че прави това, за да се похвали на Живков и не се излъгах. Оттогава все съм си мислил, че този човек е груб и безпощаден кариерист, но съм допускал, че като министър на външните работи ще се поотрака, ще стане по-внимателен към хората, ще се промени за хубаво. Допусках това до самия десети ноември 1989 година, затуй и гласувах за него. Допусках това и до 14 ноември, когато изведнъж възстанових старото си впечатление и реших – дотук, другарю Младенов!

ВХ: А с Андрей Луканов?

ГД: Познавам го от по-рано. Андрей беше умното, способното момче на мама и тате, на целия род Луканови. Така растеше той. Да расте, да порасте, да управлява България! Няма да си кривя душата, изпитвал съм симпатии към него, радвал съм се на стремителното му издигане към върховете на властта. Безспорно умен, безспорно културен, безспорно способен и обигран в политиката. По едно време Живков го гласеше или за министър-председател, или за генерален секретар, беше му открил дори някаква роднинска връзка с Левски. После замлъкна, не споменаваше вече името на Луканов, питаше се защо, а то било, защото Луканов наляво и надясно уреждал хора от родата си, провалял валунтите баланси на страната и други подобни.

ВХ: Изпитвате ли неприязнени чувства към Луканов?

ГД: По-скоро противоречиви. Не може той, ако е човек с култура и съвест, да събере Комисията за вината на БКП и да й нареди да включи името на един поет въ всички списъци. Такава постъпка може да си позволи само един потаен и опасен демагог. Бях на негова страна, когато незаконно го арестуваха, но съм против него, когато го слушам да говори от трибуната на парламента или по телевизията и радиото, защото знам, че извърта и хитрува. А сега, кажете ми, с кого още искате да ме сблъскате?

ВХ: За някои лидери на крайно сините няма да Ви питам.

ГД: Някои от тях бяха някога мои близки по работа и на чашка, разбирахме се, много неща сме си казвали за съдбата на България, а те, изглежда, са забравили това, но Бог вижда, както се казва в един старобългарски надпис.

ВХ: Може ли за малко да се върнем към началото на нашия разговор. Хората имат превратна представа за Вас като държавник. Той ли пречеше на поета или поетът пречеше на държавника?

ГД: И двамата си пречеха, а това беше за добро и на гражданите, и на читателите. Казвал съм го и друг път. Държавната работа е по задължение, работата на поета е по призвание.

ВХ: Пиесата ви „Прокурорът” се игра по много сцени на света, тълкуваха я като първи художествен удар срещу механизмите на сталинската система у нас, режисьорът Любомир Шарланджиев направи филм с великолепни актьори, но филмът повече от двайсет години беше забранен, а вие бяхте на такъв отговорен пост, как да си обясним този факт?

ГД: А вие как си мислите, че всичко ми е било разрешено? А как си обяснявате, че престанах да пиша? Живков е казвал за мене – не пише, защото знае, че партийната критика отново ще го погне, но този път ние няма да го защитим! Казвал съм му – другарю Живков, пуснете поне филма! Отговарял ми е, че отново ще го види, но ми е казвал и друго – че съветските другари били против, някакъв Романов! Веднъж с Венчето, Невена Коканова, се бяхме разбрали и тя да говори с Живков, и аз да говоря, говорихме, но нищо не се получи.

ВХ: Ако сега трябваше да напишете пиесата, какви щяха да бъдат героите ѝ?

ГД: Същите, както и пиесата! Със същия патос, със същата болка и надежда.

ВХ: Живков по този начин не е ли държал поета за гърлото?

ГД: Днес всичко може да се каже. Но на Живков аз съм признателен, че ме е спасявал от моите противници, които не бяха малко, а не затуй, че ме е държал за гърлото, ако изобщо е правил това.

ВХ: Всъщност може ли да се твърди, че всичко е започвало и завършвало с Живков?

ГД: Всичко това е системата. Живков ли я започна? Не, разбира се! Макар че той най-дълго стоя начело. Но пред нашите очи той все повече откриваше нейната негодност, а през последните години направо я отричаше, и то в спорове с Гобрачов. Ще мине време и ако не ние, нашите деца ще разберат какъв държавник сме имали.

ВХ: Казахте ми, че не умеете да лъжете и че това Ви е струвало твърде скъпо както по време на борбата срещу фашизма, така и по-късно – в условията на тоталитаризма. Какво ще кажете за тези ваши другари, които писаха срещу вас?

ГД: Случайно се срещнах с един от тях, смее се, върви към мене, протяга ръка, казвам му – Не ви ли е срам! – а той ми казва – Ти защо напусна партията?

ВХ: Наистина – защо?

ГД: Сто пъти ли да обяснявам? Каквото е имало да казвам, казал съм го в писмото до партийната организация. Вижте там, в „литературен фронт” от януари 1990 година. А може и да прочетете някои неща, които съм публикувал преди пет или преди двайсет години. Слушали сте предаването по телевизията за посещението на една група писатели в САЩ през 1980 година. Помните ли, че тогава повече от половин час говорих срещу партийната пропаганда, че тя ни лъже за американския начин на живот? Помните, нали? Не съм от онези, които бързо си сменят възгледите, бързо се приспособяват към новата обстановка.

ВХ: Разочарован ли сте от днешната политика?

ГД: Не разочарован, а ужасен! Търсим път към Европа – на запад или на изток, на север или на юг, но не и към себе си, а може би този път към самите нас е най-верният, защото Европа е в нас, и то много по-рано, отколкото за някои други народи. И какво постигнахме досега, освен приказки за свобода и демокрация? Стопанска разруха, грабежи и спекулации, престъпност, проституция, СПИН, безработица, глад и мизерия за по-голямата част от народа! Съсипахме държавата си, объркахме отношенията си със съседите, отново затваряме всички изходи, за да си оставим само един, от който най-сигурно ще влезем в клопката.

ВХ: Вярвате ли на нашите днешни политици?

ГД: Има умни и гъвкави политици, на които вярвам, без да ме интересува от какъв цвят са. Вярвам например на Беров, че той и неговият екип ще овладеят хаоса, ще сложат спирачки на инфлацията, ще въведат поне малко ред и законност в нашите обществени отношения.

ВХ: Смятате ли, че за българина е характерно да бяга от себе си и да търси спасение навън?

ГД: Не мисля, че това е черта на българина. Изобщо не мисля, че за българина трябва да се говори така на едро, ту да го изхвърляме на сметището, ту да го въздигаме до небесата. Той е и такъв и онакъв, каквито сме и ние, и ако някой от нас е подлец и разбойник, това не означава, че всички сме подлеци и разбойници, както не означава, че ако някой от нас е гении, то и всички ние сме гении. Защо едни остават тук да носят заедно кръста на родината ни, а други бягат към чужбина? Накъде бягат? Не съм Албания или към Бангладеш, а към Германия, Франция, Съединените американски щати, защото се надяват, че там наготово ще получат това, което не са успели да постигнат с труда си в България. Бягат, за да грабят от богатствата на други страни и народи. Но това не е спасение, а пълно нравствено падение. За тях се отнася приказката, че ние сме племе талантливо, ученолюбиво, работливо, горделиво и най-вече – крадливо! Това ли е българинът? Не, това са някои българи!

ВХ: За какво най-много съжалявате в живота си?

ГД: Съжалявам, че разпилях много от силите си и не успях да дам на хората всичко онова, което те очакваха от мене.

ВХ: Какво би могло да ви пречисти от угризения на съвестта?

ГД: Съзнанието, че мога да поправя грешките си, че мога да изгарям в творческите си мъки и, разбира се – да обичам с най-чистите пориви на душата си.

ВХ: Вашият бивш шофьор имал няколко мерцедеса, това може и да не е вярно, вие вече не се возите на служебен мерцедес, липсва ли Ви?

ГД: От служебния мерцедес слязох в въздишка на облекчение, наблизо нетърпеливо потропваше с крак моят млад и силен Пегас, хванах го за гривата и сега той ме носи навсякъде, където си наумя.

ВХ: Благодаря Ви за този разговор.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*