09th Jun2015

Хора и събития, известни на историята…

by Черно и Бяло

Magphil-Konstantin-Bradvarov-S3170-159x240Това е една странна организация в която членуваше българската социалдемократическа партия (БСДП) в изгнание във Виена, с тогавашния председател Стефан Табаков. Странна, защото се прави на социалистически и демократичен съюз, а в същност е конгломерат от крайно леви елементи. Корените на СИ са в основаната на 28. Септември 1864г. от Карл Маркс, „международна работническа асоциация“, която се е разпаднала след изключването на анархиста Бакунин и е била основана отново шест години след смъртта на Маркс в Париж. Постоянното седалище на тази организация е в Лондон (може би само заради Карл Маркс, кой знае).

След падането на комунизма в Източна Европа, всички леви партии направиха по една стъпка на дясно: бившите комунисти се преименуваха на социалисти, а западноевропейските социалистически партии приеха името „социалдемократи“. Всъщност това привидно дистанциране от доказаните „сатрапски“ политически течения в Европа е доста по-старо явление. След инвазията на червената армия в Чехословакия през 1968 година например, най-големите комунистически партии на Запада, френската с Жорж Марше и италианската с Енрико Берлингуер, се преименуваха набързо на „еврокомунисти“, за да не ги слагат под общ знаменател със съветския танков комунизъм, където в същност им беше и мястото. След 90-та година в СИ членуват заедно с други 168 партии и организации и бившите комунисти от българската социалистическа партия, а БСДП от изгнание се завърна в България и беше известно време под председателството на Петър Дертлиев. Завърна се в Родината и печатния орган вестник „Свободен Народ“ на който аз бях един от редакторите във Виена и имах публикувани статии във всеки брой. По този повод ми се обадиха от редакцията в София за сътрудничество, но аз отказах защото имам по-десни убеждения. Членството ми в БСДП беше само защото в Австрия нямаше други български опозиционни партии, а социалдемократическата ми беше удобна като антикомунистическа трибуна.

През 80-те години ходех на конгресите на СИ заедно с Табаков по три причини: първо – мислех че организациите – членки на СИ не са чак толкова леви докато на конгресите не се убедих в противното; второ – в социалистическия интернационал по това време членуваха и няколко други източноевропейски организации в изгнание, които по времето на „студената война“ имаха нужда от подкрепата на СИ, но в крайна сметка получиха само привидното съчувствие на някои от западноевропейските социалистически партии, защото тяхното политическо верую беше загнездено в съветската доктрина. И на трето място – по това време председател на СИ беше Вили Бранд, който беше политик с харизма и чрез това свое качество беше допринесъл много за популяризирането на организацията, особено в Западна Германия. След промените в Европа Социалистическият Интернационал видя, че вече „няма работа“ на стария континент и пренасочи активностите си в третия свят. Той е и за глобалното премахване на капитализма, но само на теория, защото в същност си живурка в прекрасна симбиоза с него. СИ има съветнически статус (първа категория) при ООН – друга паразитна организация, която от създаването си до сега не е предотвратила нито един конфликт по земята. По време на конгресите се запознах с доста политици – тогавашни лидери на партии и министри, някои от които и в днешно време заемат високи постове. Представители на австрийските социалисти бяха Фриц Марш и Петер Янкович. Последният беше по това време министър на външните работи в кабинета на канцлера Враницки. В Мадрид ме запознаха и с „краля – слънце“ на Австрия, Бруно Крайски. Спомням си, че ръката му при запознаването беше мека като гъба за баня. Хитрото старче беше вече пенсионирано и живееше във вилата си на остров Майорка, но посети конгреса крепено от бастун и от австрийски правителствен телохранител, който го придружаваше навсякъде до смъртта му на държавна сметка. Познавах и Найл Кинък, който имаше уж леви убеждения, но и баронска титла. Той пък беше лидерът на английската работническа партия (лейбър парти) и вицепрезидент на Европейската комисия. По-късно, от 2004 до 2010 г. е заемал поста на председател на „Бритиш Кансъл“. Друг заслужил „социалист“ в Интернационала беше Бетино Кракси, който беше домакин на участниците на конгреса на СИ в Рим. Няколко думи за него: неговата политическа кариера беше осъществена благодарение на многогодишните усилия на италианската вътрешна политика, да парира влиянието на силната комунистическа партия в правителството. Възходът на Кракси продължи докато италианската прокуратура откри, че той е създал система за плащане на рушвети при строежа на метрото в Милано. Беше установено, че тази система се прилага във всички италиански градове с участието на всички партии. Самият Бетино Кракси призна в края на краищата, че партията му имала нужда от пари и затова била принудена да си служи с нелегалната система на корупцията. Ставало въпрос за смешните 93 милиона долара. Неговата тактика пред италианския съд не беше да се изкарва невинен, а да докаже, че всички са виновни. „Праволинейният“ социалист живееше в скъпия римски хотел „Рафаел“ на пиаца Навона и притежаваше вила на морето в туниския курорт Хамамет. През май 1994 г. Бетино Кракси избяга от италианското правосъдие в Тунис. В негово отсъствие беше осъден на общо 28 години затвор, от които не излежа нито един ден.

Та много преди да започнат скандалите около Кракси, участниците на конгреса на СИ, бяхме поканени на банкет организиран от италианската социалистическа партия в „Театро Тиберино“ в Рим. Постройката е от 17-ти век, намира се до реката в близост до ботаническата градина, но вече нямаше функциите на театър, а беше преобразувана на луксозен ресторант за около 200 души. Още като прекосявах парка към входа преминавайки през шпалир от запалени факли, усетих, че цялата дейност на СИ е в същност гавра с идеите на Маркс, защото банкетът нямаше нищо общо със световното работническо движение, а беше достоен и за короновани лица. На входа Бетино Кракси и съпругата му посрещаха поканените гости и се ръкуваха с делегатите. Вътре редовете със столове бяха заменени с ресторантски маси. Сервираха ни много стилни келнери с папийонки и бели престилки, дълги до земята. Докато вечеряхме морски деликатеси и пихме избрани вина от Тоскана, на сцената малък камерен оркестър облечен в старинни костюми, свиреше барокова музика. Аз седях на партера на кръгла маса за 5 души, а съседът ми от дясно беше Шимон Перес, който тогава още не беше президент на Израел, а само лидер на тяхната „лейбър парти“. От двете страни на масата бяха поставили специално да пазят Перес, две италиански „горили“, които ми развалиха вечерята, защото висяха изправени непрекъснато като дамоклеви мечове над седящите на масата. След вечерята компанията от две-три маси на балкона, развеселена и окуражена от консумираното вино, започна да пее „Интернационала“. Тогава прозрях кой членува в Социалистическия интернационал. Ходят правозащитниците на „…париите презрени и роби на труда…“ (от текста на „Интернационала“) по конгреси да решават световните социални проблеми и да заклеймяват капитализма, но отсядат в хотели от веригата на „Шератън“ за сметка на трудещите се и докато се тъпчат с омари и пият френско шампанско, пеят комунистически химни. Спогледахме се с Перес без да коментираме безвкусната случка, но видях по погледа му, че и той бе възмутен от левия парад на „другарите“ от балконските маси на „Театро Тиберино“. След този случай престанах вече да посещавам конгресите, за да не срещам вече представители на червения фалш.

——-

Използвах пътуването си до Мадрид на един пореден конгрес на СИ и за да посетя цар Симеон. Тук ще опиша това посещение въпреки, че няма нищо общо с темата, защото е (поне за мен) много по-интересен факт от този за дейността на Социалистическия интернационал. Тогава нямаше още безжични телефони, затова уговорих аудиенцията чрез писма. Аз и преди това вече бях в писмен контакт с него, защото тогавашния председател на Българската Лига за Правата на Човека, Димко Статев, който беше много близък на Царския двор, ме беше препоръчал на Негово Величество като консултант по емигрантските въпроси в Австрия. Вилата на Симеон Сакскобургготски се намираше на един хълм над Мадрид, на „Авенида дел Вайе“, близо до университетското градче. Тя беше много стилна неголяма постройка обградена с висок зид. Някога е била самотна къща над испанската столица, но вече целият район беше застроен и вилата беше сгушена между новите кооперации. Наблизо освен университетските постройки, имаше и една модерна болница. Доколкото си спомням недалеко се намираше и последната спирка на една от линиите на метрото. Бях уговорил точния час на аудиенцията с Царската канцелария, но пристигнах малко по-рано. Разхождах се в района, докато настъпи точното време за срещата. Позвъних на входната врата. Отвори ми прислужникът на Симеон, облечен в раирана ливрея и с бели ръкавици. Мисля, че беше индиец, но Царят говореше с него на френски. Прислужникът ме поведе през коридор и висок остъклен хол. Пътьом очите ми поглъщаха жадно изложените като музейни експонати картини, скулптури, саби, знамена и други редки и интересни предмети, свидетелстващи за едно по-достойно минало от настоящето на измъчената България. Цар Симеон ме посрещна в работния си кабинет, облечен в светлосив костюм (аз бях с черен, бяла риза и вратовръзка, както подобаваше за случая). Разговаряхме по различни емигрантски въпроси, докато пиехме поднесеното от прислужника кафе. Направи ми впечатление, че Симеон го пиеше по ориенталски, като държеше с една ръка и чашката, и чинийката между пръстите си. Преди срещата дълго мислих какво мога да му подаря, което хем да му хареса, хем да го няма. Занесох му дългосвиреща грамофонна плоча на „Йоан Кукузел“. Зарадва се на подаръка и каза, че още не притежавал тази плоча – не знам дали това беше така – възможно е да е било само жест на учтивост от негова страна. Царят, от своя страна, ми подари книгата „Корона от тръни“ на Стефан Груев на английски с ръчно написано посвещение (по онова време още не беше преведена на български език). Прекарахме заедно около час и половина – той ми отдели за моя радост рекордно време, като знаех от други посетители, че аудиенциите на случайни българи при него не траели повече от половин час. По едно време Симеон си погледна часовника и ми каза:

„ – Съжалявам Брадваров, но ще трябва да Ви „изпъдя“, защото чакам да дойде един дипломат“ – на което аз му отговорих:

„ – Ваше Величество, вече отдавна мислех да Ви предложа да ме „изпъдите“, но понеже не съм запознат с етикета в такива случаи, не знаех дали не трябва да почакам Вие да го сторите“.

Царят се засмя и ние се сбогувахме.

—-

Пиша за хора и събития, които са известни на историята и на обществеността. Правя го, защото имам преживявания и впечатления, които поради личния си характер, никъде няма да бъдат отразени. Не съм много уверен, че този вид информация може да представлява широк интерес, но тя е въпреки всичко част от миналото, която може да послужи някога и някому, като свидетелство за онова време.

Константин Брадваров

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*