19th Apr2015

ЗАВИНАГИ В НАШИТЕ СЪРЦА

by Черно и Бяло

Слово посветено на Мими Дичева

Трудно се говори за хора, които в продължение на 30 години са били твои приятели и част от твоя живот. Не само защото болката от загубата е много жива, а и защото ти напомня, че всичко е преходно, че животът е много кратък и всеки един от нас ще си отиде от този свят. Както в български средновековен паметник мъдро е казано «Човек и добре да живее, умира и друг се ражда». Но не всичко изчезва в небитието. При нас и сред нас завинаги остават паметта и уважението към личности, които са живяли не само за себе си, но и за другите. Мими Дичева беше такава личност. За всички нас тя беше просто МИМИ. В общуването с нея ние забравяхме разликата в годините, разликата в социалния статус, разликата в интересите и непосредствено и спонтанно казвахме МИМИ. Но колкото и близка да беше Мими, нейната личност и нейният личен живот си оставаха за нас табу и загадка. Колко от нас например знаят кога е родена Мими? В един от последните ни разговори през ноември 2014г., при празнуване на 95 годишнината на доайена на българската общност във Виена, Гарбис Папазян, си позволих да я попитам „Мими, а ти кога си родена?” и тя тъжно ме погледна и каза: «аз съм само 20 години по-млада от Гарбис». Истината е, че Мими не беше 20 години по-млада и ако днес беше жива, през октомври щяхме да празнуваме нейния 80-годишен юбилей.

И така, коя е Мими Дичева? Ще си позволя да разкажа някои подробности от нейния живот. Родена е на 11 октомври 1935г. в София, в семейството на Мария-Мика Чепишева и Петко Дичев. Майката на Мими умира много рано и всъщност баща ѝ отглежда както Мими, така и нейните по-малки брат и сестра.

Решаваща роля в израстването, възпитанието и цялостния житейски път на Мими имат нейният баща и нейният брат. Бащата, Петко Дичев, е личност, известна със своята ерудиция и пословично трудолюбие. С неговото име е свързано развитието на земната и въздушна фотограметрия в България през 30-40г. на миналия век и топографското заснемане на страната. Дичев учи първоначално в Машинното-морско училище във Варна, но през 1919г. се отказва от кариерата на офицер и заминава да следва инженерни науки в Берлин. Липсата на средства, тежките материални условия, необходимостта да финансира сам образованието си го принуждават да прекъсне следването и да се завърне в България. Годината 1925 е съдбоносна за страната. След атентата в църквата „Св. Неделя”, влиза в сила Закона за защита на държавата (ЗЗД) и негови близки, като приятелят му Кирил Чепишев, брат на неговата бъдеща съпруга Мика, са изгорени живи в Дирекция на полицията. По същото време жестоко са убити без съд и присъда Гео Милев, Сергей Румянцев, Христо Ясенов, Йозеф Хербст и много други. Бил ли е застрашен живота на Петко Дичев ние не знаем, но в един решаващ момент той се качва на палубата на попътен кораб във Варна и заминава за Цариград. От там съдбата го отвежда във Франция, Белгия, след това към Новия свят – Куба, Мексико, Тексас, Калифорния, Нови Орлеан и отново на път към Стария континент – Париж, Швейцария, Австрия. Без да се свени от тежък физически той труд работи като миньор в мините в Белгия, като обикновен работник на пристанищата във Франция, като сервитьор в барове и ресторанти в Париж и Берлин, но и като виртуозен цигулар по улиците на Виена. В края на 20е години се записва да следва инженерни науки в Грац, в известния политехнически университет – „Ерцхерцог Йохан” (ErzherzogJohannUniversität Graz) и през 1933г. успешно се дипломира. Странствуванията по Стария и Новия свят го превръщат, нека да употребим израза на Илия Троянов – във Weltsammler!!! С годините натрупания житейски опит и уроците от него той ще се опита по-късно да предаде и на своите деца.

През 1933г. след почти 10 години години митарстване инженер Петко Дичев се завръща в България. Оженва за своята приятелка от детските години – Мария-Мика, сестрата на вече споменатия Кирил Чепишев и се установява да живее в София. През 1935г. Дичев е назначен като геодезист (фотограметър) в Държавния географски институт, който се намира под непосредственото наблюдение на двореца, а през 1936г. за началник на първата фотограметрична група в България. Създадените през 30-40г. с негова помощ карти и днес лежат в основата на модерната българска картография. След 1944г. Дичев продължава да работи в Географския институт, който преминава под егидата на БАН и става началник на Фотограметричното отделение. Инженер Петко Дичев умира в София през януари 1971г.

Втората важна личност в живота на Мими е нейният по-малък брат – Тодор Дичев, дългогодишен посланник на България в Япония, Филипините, САЩ и представител на българската мисия към ООН във Женева и Виена. Господин Дичев е Доктор хонорис кауза на Токийския университет. Всички членове на семейството се отличават с музикален талант и художествен усет. Вече споменах виртуозните изпълнения на цигулка на бащата и музикалната дарба на Мими. За разлика от тях, Тодор Дичев се изявява като писател и е автор на няколко книги. По негово либрето е създадена операта на Александър Йосифов „Съдба за двама”, чиято премиера с успех се състоя през ноември 2006г. в Софийската опера. Сюжетът е по действителен случай от 30те години на 20 век и разказва за невероятната любов между Анастасия – млада, красива българка от Пловдив и Иошинари Маеда, японски журналист.

Но нека да се върнем към Мими. Музикалните ѝ способности се изявяват много рано. Чувствителна, изключително музикално надарена, дръзка и самоуверена Мими е надраснала децата от своята възраст и от своето обкръжение. Детският свят за нея е тесен и тя търси изява в един друг свят, в света на музикалното изкуство. Започва да взема уроци по пиано още на 6 годишна възраст и от малка участва в концертни програми. След завършване на музикалното училище „Любомир Пипков” заминава през 1960г. за Полша за да учи пиано в Държавната консерваторията във Варшава, а от там пътят я отвежда във Виена, където се дипломира в прочутия Концертен отдел на Музикалната академия. Нейното голямо желание е да се реализира като концертна пианистка. Следват професионални изяви, свързани с концертна дейност, участия в радио- и телевизионни предавания и музикални записи на нейни клавирни изпълнения.

Но ако през 60-80 години на миналия век истинските посланици на България по света бяха оперните певци и певици като Райна Кабаиванска, Ана Томова-Синтова, Гена Димитрова, Борис Христов, Николай Гяуров, то в света на клавирното изкуство доминираха мъжете. Олимп бе зает от виртуози като Владимир Хоровиц, Светослав Рихтер и Фридрих Гулда.

Бих казала, че голямата мечта на Мими да стане световноизвестна пианистка не се осъществява. Реално преценявайки своите възможности тя насочва цялата си енергия в педагогическа дейност и в изпробването на нови методи на преподаване на пиано. Работи активно както в Австрия, така и в Швейцария. Това е периода, в който Мими все по-активно започва да участва в живота на българската културнопросветна организация във Виена „Кирил и Методий”. Създава и ръководи детски групи, детски хор, организира детски концерти. Една друга сфера на изява е нейната журналистическата дейност. Тук идва на помощ журналистическия ѝ талант. Малко известен факт е, че тя е завършила журналистика в СУ „Климент Охридски”. През 1971г. Мими става член на редакционната колегия и замредактор на издаваното във Виена списание „Новини”, а по-късно и на изданието «Наша трибуна».

Годините на прехода са особено тежки за българската организация „Кирил и Методий”. През 1996г. Мими Дичева е избрана за председател на организацията. Благодарение на нейната активна и неуморна дейност БКПО „Кирил и Методий” не се разпада, а продължава да съществува с нови форми на изява и дейност. Под нейно ръководство са осъществени редица инициативи и дарителски проекти, като поставянето в Парка на ЮНЕСКО, в Голс (Австрия), на първия паметник на Христо Ботев в Европа и ежегодното организиране на Ботеви дни и тържества във Виена и Голс. Редовно събитие е и инициативата „Произход и духовни корени на българите”, на което гостуват творци като Павел Матев, Петър Караангов, Блага Димитрова, Лиляна Стефанова, Георги Константинов и много други. Родолюбието и авторитетът на Мими, и нейният принос за запазване на българското и разпространяването на българската култура и традиции сред българската общност и сред приятелите на България в Австрия – са неоспорими и високо ценими.

За живота и дейността на Мими могат да се разкажат много неща, но аз бих искала да завърша краткия екскурс с едно нейно изпълнение на музикалното произведение на Михаил Глинка Variation IV. Записът е незавършен. Липсва последният акорд, сякаш Мими иска да ни каже – последната дума все още не е казана и тя все още е сред нас.

Сбогом Мими, ти завинаги ще останеш в сърцата ни!

Мими Глинка Мими Дичева, албум Russische Klaviermusik, №5

проф. др. Искра Шварц

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*