01st Feb2015

Залезът на турската демокрация

by Черно и Бяло

Ако хората в една страна се събуждат с мисълта – да видим днес колко журналисти ще бъдат арестувани, това показва състоянието, до което е сведена демокрацията в нея. В Турция на 14 декември 2014г (неделя), беше извършен преврат срещу свободното слово. Арестувани бяха общо трийсет и един журналисти, сценаристи, режисьори, колумнисти, сред които и главния редактор на най-влиятелния вестник с най-висок тираж „Заман” Екрем Думанлъ, както и генералният директор на една от водещите телевизии „Саманйолу” Хидайет Караджа. Тази дата ще остане в историята на републиканска Турция с епитета „черната неделя” на турската демокрация. Анализаторите са единодушни, че акцията е извършена с цел отклоняване на вниманието навръх годишнината от гръмналия на 17 декември 2013 г. корупционен скандал, в резултат на който четирима министри бяха принудени да подадат оставки, а в дома на шефа на Халкбанк полицията откри стотици хиляди долари в кутии за обувки.

Осемдесет часа след задържането им съдът постанови генералният директор на телевизия „Саманйолу” Хидайет Караджа да остане в ареста, а главният редактор на в. „Заман” Екрем Думанлъ бе освободен, но със забрана за напускане на страната. Обвиненията срещу Екрем Думанлъ и Хидайет Караджа са просто смехотворни. Докато прокуратурата повдига обвинение срещу първия, че е допуснал публикуването във вестника на две аналитични статии и една публикация, които уж го „уличават” в „създаване на терористична организация, с цел нарушаване на държавния суверенитет”, вторият е обвинен в същото, само че заради прилика с действителни лица в един от сериалите, излъчени в управляваната от него телевизия! Според турския политолог и колумнист в „Заман” Шахин Алпай, професор в университета „Бахчешехир, Истанбул, атаката срещу в. „Заман” и телевизия „Саманйолу” не е случайна. „Истината, която ни разкрива операцията срещу свободата на словото от 14 декември е, че „Заман” и „Саманйолу” са най-силните крепости на свободното слово в Турция. Никой не може да отрече, че в Турция „Заман” и „Саманйолу” заемаха категорична позиция както срещу доминиращата роля на военните в обществено-политическия живот, така сега го правят и срещу авторитарната власт на един управленец. Фактът че „Заман” и „Саманйолу” са двете крепости на свободното слово се дължи на това, че те получават подкрепа от Движение „Хизмет” (служене), което е най-силното звено на гражданското общество в Турция.”, заявява Шахин Алпай и допълва: „След тази акция срещу вестника и телевизията стана ясно поне едно нещо – че журналистите и колумнистите на „Заман” и „Саманйолу” не пишат, нито публикуват материалите си под диктовката на Фетхуллах Гюлен, който се смята за вдъхновител на движението. Както журналистите от двете медии, така и членовете на Движението споделят само общата ценностна система на Гюлен. Разбирането, което те споделят е, че всеки човек трябва да се приеме такъв, какъвто е, те уважават демократичните принципи, секуларизма като свободно изповядване на убежденията, правовата държава, универсалните човешки ценности и различията. „Заман” и „Саманйолу” не са рупор на Движението, както някои твърдят. Тези две медийни групи винаги са били отворени за всички гледни точки, защитаващи демокрацията, човешките права и свободи.”

Какво се крие зад акцията срещу независимите медии?

Един поглед отвън позволява да се видят няколко важни пункта.

Първо, единодушно е мнението, че Турция върви към едноличен режим на управление. В близкоизточен мащаб формата на едноличните режими е автокрация. Ето какво споделя по темата турския социолог и колумнист в „Заман” Али Булач: „Преди утвърждаването на автократичен режим, властниците, които са решени на това, твърдят, че срещу тях се готви преврат. И когато се потушава този измислен преврат, пречките пред установяването на автократичната власт се отстраняват една по една. Гамал Абдел Насър установи автократичната си власт като твърдеше, че Мюсюлмански братя готвят заговор срещу него. Оттогава насам Египет не можа да се избави от авторитарните режими. Когато един режим добие авторитарен или автократичен характер, той не се задоволява само с това да подчини своите противници, но поставя под свой контрол цялата опозиция и не се отчита за действията си пред никого. Турция върви в същата посока.”

Второ, поляризацията в Турция достигна застрашителни размери. Имайки предвид хетерогенната структура на обществото, това увеличава вероятността от сблъсък между потенциалните рискови полета.

Трето, процесът за търсене на решение на кюрдския проблем достигна най-критичната си фаза. Засега обаче не е ясно докъде са стигнали преговорите и консултациите, които текат между властите и кюрдския лидер Абдуллах Йоджалан. По този въпрос Али Булач твърди следното: „Разбира се, че правата на кюрдите трябва да се дадат незабавно, без това да служи като средство за пазарлъци.”

Четвърто, измина точно една година откакто гръмна най-грандиозния в историята на републиканска Турция корупционен скандал в правителството, след полицейската акция на 17 декември 2013 г. Сега властите се опитват да потулят случая, но в общественото мнение витаят сериозни съмнениея, че наистина е имало корупционни схеми по най-високите етажи на властта. Това се подсилва и от факта, че делата по този процес не се задвижват. „Ако наистина акциите срещу в. „Заман” и телевизия „Саманйолу” нарочно са били стартирани точно навръх годишнината от големия корупционен скндал и целта е била отклоняване на вниманието от него, то това без съмнение е много аматьорско изпълнение. Напротив, хората ще говорят още повече за корупцията и злоупотребите във властта, а подозренията ще нараснат. Това, което ме тревожи най-много е, че тези събития се случват по време на управлението на „набожни” хора.”, заявява Али Булач.

Но същественият въпрос е – как Турция стигна до това дередже?

От демократизъм към авторитаризъм. Преображенията на един лидер

Партията на настоящия президент на Турция Реджеб Тайип Ердоган дойде на власт на 3 ноември 2002 г. с 34 на сто от гласовете на турците. Тогава Ердоган обещаваше да се бори срещу корупцията, бедността и забраните. Но как Ердоган, който искаше турците да гласуват за него, обещавайки им по-демократична държава, стигна до това дередже след дванайсет години начело на изпълнителната власт?

През 2013-та в своя реч в град Афйон Ердоган заяви: „Ако се налага, ние ще излезем и на лов за вещици!”, което шокира мнозина. Защото в една демократична и правова държава „ловът на вещици” е недопустимо нещо. В Турция лов на вещици е имало само по време на военните преврати. Когато се яви за пръв път на парламентарни избори през 2002-ра, основен акцент в предизборните речи на Ердоган бяха демократичните ценности, човешките права и свободи. Основният му призив бе: „От бюрокрация към демокрация!” Сред обещанията му фигурираше и написването на нова конституция. Ердоган се показа като лидер, готов на диалог с всички слоеве на обществото. А борбата с корупцията, бедността и забраните бяха основните акценти в програмата на неговата Партия на справедливостта и развитието (ПСР). На 3 ноември 2002г ПСР получи подкрепа от най-различни обществени слоеве и успя да състави самостоятелно правителство. Отначало кормилото на държавното управление пое Абдуллах Гюл, тъй като Ердоган имаше забрана за участие в политиката, която по-късно отпадна и той застана начело на управлението на страната. Партията успяваше да се пребори с всички пречки по пътя си, защото се ползваше с подкрепата на преобладаващата част от обществото, както и на Запада. Турците подкрепяха главно идеите на правителството за демократични промени в Конституцията, инициативите за възстановяване правата на малцинствата, политиката на нулеви проблеми със съседите, властта твърдеше, че ако се наложи критериите от Копенхаген ще станат критериите на Анкара. Полицейските служители, които днес са разследвани или арестувани, защото са участвали в разкриването на корупционните схеми, по онова време водеха битка срещу военните хунти.

На 22 юли 2007г ПСР отново спечели парламентарните избори с 47 на сто. Но дали Ердоган щеше да си остане същият?

На 12 септември 2010г 58 на сто от турците подкрепиха референдума за промени в Конституцията, защото тази от 1982-ра беше следствие от военния преврат на 12 септември 1980г, а хората искаха по-демократични закони. Окуражена от резултатите на референдума, ПСР отново се яви на избори и пожъна успех. Ердоган окачестви третия си мандат с фразата „майсторски период” – алюзия за степените на израстване в занаятчийството (чирак, калфа, майстор). Но оттук нататък последва серия от обрати. Ердоган развали сделката с демократичните фактори. Отношенията с Евросъюза силно се обтегнаха. А след започналите на 27 май 2013г протести в парка „Гези”, Ердогановата политика започна да генерира напрежение и неразбирателство в обществото. След събитията в „Гези” той започна да използва твърда и поляризираща реторика. С изключение на неговия електорат, всички останали бяха обявени за „други”.

На 17 декември 2013г стартира най-мащабното в историята на републиканска Турция разследване срещу корупция и злоупотреби по най-високите етажи на властта, в резултат на което четирима министри подадоха оставки. Втората вълна на разследването е било планирано на 25 декември и било насочено директно към сина на Ердоган, но операцията беше осуетена. Ердоган окачестви тези операции като опит за преврат срещу правителството (за оправдание той измисли т. нар. „паралелна държава”), впоследствие висшите магистрати и полицейските началници, които стояха в основата на разследването, или бяха освободени от длъжност или назначени в други области на страната.

По време на „майсторския период” някои от съратниците на Ердоган разделиха пътищата си с ПСР. А бившият президент Абдулах Гюл беше изолиран. Един от основателите на партията Денгир Мир Мехмед Фърат също подаде оставка, като заяви, че не вярва в твърденията за „паралелна държава”, която уж иска да бори управлението и, че управниците са отровени с власт.

По този повод известният турски журналист Идрис Гюрсой заявява: „Авторитарният облик на Ердоган пролича след корупционния скандал във властта от 17 декември 2013 г. Той искаше да управлява страната с едно управленско ядро, приближено на него, с финансов кръг, който се обогатява от държавни търгове, както и чрез медиите. След като бе избран за президент през 2014-та, той заговори за президентска държава именно в този смисъл на думата. Направи първи стъпки към авторитаризъм. Постигна съгласие с представителите на стария режим. Правомощията на МИТ (турското разузнаване) бяха увеличени. „Нова Турция” започна да си служи с всички методи и средства на старите режими. Единствената разлика се състои в това, че референциите, налагани на обществото имат „ислямски„ облик.”

Ердоган успя да стане президент, но не успя да си остане същият – човекът от народа, който проливаше сълзи, четейки хилядите писма на хвърлените в затворите граждани след преврата през 1980г! Истинското намерение на ПСР, която през 2002-ра тръгна с обещанието за повече демокрация и членство в Евросъюза пролича от законопроектите, предложени от нея на 14 октомври 2014г в меджлиса. Съгласно новите законови предложения, за издаване на разрешение за обиск, вече няма да е необходимо конкретно доказателство, достатъчно е само наличието на т. нар. „обосновано предположение”. В случаите на „престъпление срещу Конституцията и държавния строй”, ще се издават разрешения за арест, подслушване и конфискация на имуществото. А новите съдилища, създадени в противоречие с Конституцията, ще получат повече правомощия.

Отражението на вътрешната върху външната политика

Противоречията и несъответствията в изказванията на турския президент все повече добиват очевиден характер. Това намира отражение и във външната политика на страната.

Например, при всяка възможност Ердоган поставя акцент върху трагичната обстановка в Сирия и отправя язвителни критики към Башар Асад, когото той държи отговорен за случващото се. Но точно Ердоган навремето демонстрираше близостта си с Асад! От друга страна, той е в много близки отношения и с поддръжниците на режима на Асад. По този въпрос политологът Шахин Алпай отбелязва: „При посещението си в Техеран в началото на 2014-та, Ердоган заяви: „Тук се чувстваме сякаш във втория си дом…” Прави впечатление и искрената му близост с руския президент Владимир Путин, когото той явно е избрал като модел за подражание. Той не оронва и дума срещу анексирането на Крим от Русия, както и срещу намесата ѝ в Украйна. Ердоган не се присъединява към санкциите на САЩ и ЕС срещу Русия. Главната причина затова е, че близо 60 процента от енергийните източници на Турция се доставят от Русия.”

От друга страна, след протестите в „Гези” реториката на турския президент срещу САЩ и главно срещу Запада се изостри чувствително. В едно от изказванията си той заяви: „Нашите проблеми можем да решим само ние. Казвам ви най-откровено: онези, които идват отвън обичат само петрола, златото, диамантите, евтината работна ръка на ислямския свят, както и конфликтите, кавгите, неразбирателствата. Повярвайте, те не обичат нас…” Очевидно е, че Западът проявява търпение спрямо тези критики и антизападно говорене, не заради самия Ердоган, а защото отдава значение на съюзничеството с Турция. Но е ясно, че както във Вашингтон, така и в Брюксел въпросителните около Ердоган стават много. В заключение ще цитираме думите на Шахин Алпай, който във връзка с това казва: „Курсът, по който се развиват връзките на Турция с Русия е тревожен. Няма съмнение, че управлението на Ердоган, който се отдалечава от Запада, ще добие по-произволен и по-авторитарен характер.”

Мехмед Юмер, главен редактор на в. „Заман – България”
Статията е публикувана в сп. “Клуб Z, януари 2015г, брой 1 (11), стр. 93-97, под същото заглавие.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*