25th Jan2015

Икономически и социални измерения на нашата образователна система

by Черно и Бяло

В следващите редове ще се спра на три икономически и социални измерения на образователната ни система.

  1. Финансиране на образованието в България

Политиците през последните 15-20 години упорито ни внушават, че образованието е национален приоритет на България. За същото четем и в документите на Европейската комисия – че то е приоритет на Европа и на това основание се говори за интелигентен и устойчив растеж. Като икономист вярвам повече на числата и фактите, отколкото на изявленията на политиците. А какви са числата и фактите?

Разходите общо за средното и висшето образование в България за 2014г са били 3.06 млрд. лева (3,8% от БВП). В бюджета за 2015г са предвидени 3.04 млрд. лв. (3,7% от очаквания БВП). България, заедно с Румъния, е страната с най-нисък дял на разходите за образование и наука между страните-членки на ЕС. Средно за ЕС разходите за образование са 5,25% от БВП, в Литва са 5,17%, в Естония – 5,16%, в Латвия – 4,96%, в Полша – 4,94%, в Унгария – 4,71%, в Чехия – 4,51%, в Словакия – 4,06%. В най-развитите страни-членки те са в порядъка на 6-7% от БВП. Дания заделя 8,75% от БВП, а Кипър – 7,87%.

За средното образование у нас през 2014г са заделени 3,2% от БВП, а за 2015г се предвиждат 3,1%, при 4,0% средно в ЕС. Около 15% от нашите деца веднага след завършване на гимназия заминават да учат в чужбина. Заедно с намаления брой завършващи средните училища поради по-ниската раждаемост, това улеснява приемането в нашите университети. Някои от тях дори не могат да привлекат необходимия брой кандидати и се приемат хора с успех 3,00 в дипломите за средно образование, докато преди 15-20 години не се приемаха дори кандидати с успех 5,00. Това, на свой ред, има сериозни негативни последици за качеството на специалистите с университетско образование.

За националните образователни програми са изразходвани 256,8 млн. лв. в 2008г, 238,5 млн. лв в 2009г, 55,4 млн. лв. в 2010г, 30,3 млн. лв. в 2011г, 96,1 млн. лв. в 2014г, а за 2015г са предвидени 45,0 млн. лв. И това се прави за така наречения национален приоритет.

Според тригодишната финансова прогноза за 2016г се предвиждат 3.09 млрд. лв, а за 2017г 3.06 млрд. лв. При очакван дефицит по консолидираната бюджетна програма за 2014г 3,7% от БВП, за 2017г се предвижда намаляването му до 2,0% от БВП. Изводът е ясен, за образованието вместо изпълнение на деклариран приоритет правителството планира стагнация. Властите намериха бързо над четири милиарда лева за финансиране последициците от фалита на Корпоративна търговска банка, вместо да ги отнемат от виновниците за провала на банката, но не могат да осигурят поне 250-300 млн. лв. за подобряване финансирането на образованието и науката през 2015г. Намаляването на бюджетния дефицит до 2,0% от БВП, което беше авантюристична измислица на Дянков (при допустими по правилата на ЕС 3,0%), се постига и с цената на стагнация и дори намаление на разходите за образование. Неоправданото с нищо престараване на нашето правителство за намаляване на бюджетния дефицит, и то по време на продължаваща криза, се оказва по-важно от най-важната цел на всяко съвременно общество – приоритетно развитие на образованието и науката, с цел да се създаде основана на знанието икономика и по-интелигентно общество. Такива препоръки бяха направени и в международното изследване PISA за знанията на 15-годишните в България.

През последните 25 години в България беше допусната масова бедност, съчетана с остра доходна и имуществена поляризация. Над 1,5 млн. души живеят сега под прага на бедността с месечен доход под 286 лв. Над 50% от населението е застрашено от бедност. Дори в ЕС и в Световната банка то се отчита като най-драстичното между страните-членки. Наред с всички други усилия на държавата, училището би трябвало също да работи за смекчаване на социалната поляризация през следващите години. Образованието е жертва на бедността и на доходната поляризация, но е и един от важните инструменти за нейното смекчаване и евентуално преодоляване след години.

Европейският съюз и Световната банка ни съветват да вземем мерки за намаляване зависимостта на образованието на децата от икономическото положение на родителите, така че всички да имат достъп до качествено образование. Такива препоръки ни се правят и за намаляване на неравенствата между училищата в различните региони на страната, за да се осигури еднакво по качество образование за всички деца. Благозвучни демагогски декларации! Ние знаем това не по-зле от тях, но нашите политици не го правят, защото робуват на неолибералните икономически теории и изпълняват послушно нарежданията на същите тези европейски и световни институции за рестриктивна икономическа политика.

На фона на това общо мизерно състояние на финансирането на образованието заслужава внимание анализът на два различни подхода в два проектозакона за средното образование, които се обсъждат сега в Народното събрание.

  1. Финансиране на държавните и частните училища

В единия проектозакон се предвижда държавата да финансира пряко частното и публичното образование. В този проект обаче няма и дума за контрола по изразходването на получаваните от държавата средства за частните училища, нито задължение на техните собственици да обявяват как ще формират образователните си тарифи. От предвидените мизерни средства в държавния бюджет за финансиране на образованието през следващите години, според този проектозакон, ще се отделят средства и за частните училища, които и сега имат гарантирано собствено финансиране. В резултат на това в бюджета ще остават още по-мизерни средства за държавните и общинските училища, които нямат други източници за финансиране.

Наистина е неприемливо да се взема от тези, които разполагат с нищожни средства, за да се дава допълнително на тези, които имат достатъчно, а някои от тях – предостатъчно, от частни източници. Ако такъв подход съдържаше нещо рационално, той щеше да се прилага масово в страните-членки на ЕС, а и извън него. Единственото изключение в ЕС е Швеция, където преди 10 години е бил направен подобен опит с ваучерната система, но не е успял. Това, наред с други причини, е довело до влошаване качеството на образованието в тази страна, въпреки два пъти по-високия дял на средствата за образование в бюджета, в сравнение с нашия. Дори и в САЩ държавата не финансира пряко частните училища. За авторите на този наш проектозакон това, изглежда, няма значение. Ние сме свикнали страната ни да бъде шампион по негативните показатели в развитието на икономиката и обществото в цялост и вече го приемаме за нормално. И продължаваме да го правим, напук на здравия разум.

В другия проектозакон се предвижда бюджетът да финансира пряко само държавните и общинските училища. В него е посочено, че държавата следва да подпомага частично (както е в повечето страни от ЕС) частните училища с безплатни учебници за децата до VII клас, със стипендии за талантливи ученици и с методическа подкрепа.

Българската държава осигурява средства за еднакво по качество обучение на всички деца в държавните и общинските училища. Изборът на частно обучение от някои родители е извън и над осигурените равни условия за всички деца. Много родители очакват, че частното училище дава по-добро образование от държавното. А това не винаги е така. Зная го от непосредствени наблюдения. Но допълнителният информиран свободен избор на едни родители да предпочетат частното училище не може да поражда в същото време и задължения на държавата да финансира този избор, без да участва в него. Това би означавало тя да третира неравностойно родителите, избрали частното училище, понеже имат необходимите средства и родителите, които не са направили такъв избор, защото нямат средства. С други думи, да възнаграждава имащите и да наказва нямащите. Да е майка за едни и мащеха за други.

Сходни ситуации има и в здравеопазването. Държавата и осигурителната система гарантират еднакво по качество обслужване на всички пациенти в болниците, в рамките на своите възможности. Някои от тях, обаче искат да бъдат лекувани и при нужда – оперирани, от най-авторитетен лекар по свой избор и да са в самостоятелна по-добре обзаведена стая, като заплащат за тази услуга, без да претендират за допълнително заплащане от държавата и НЗОК. Ако някои от тях претендират, желанията им няма да бъдат задоволени. И това е общоприето в обществото. А защо трябва да се постъпва по друг начин в образованието?

И още нещо, много важно. В частните училища, като правило, се обучават децата на богати и заможни родители, а в държавните – на родители със средни, ниски и най-ниски доходи. Немалък брой деца изобщо не посещават училище или отпадат през първите години на обучението, защото родителите им нямат доходи. Делът на богатите и заможни родители е под 10% от възрастното население на България. Същите хора са облагодетелствани от много години с най-ниските в Европа 10 процентни «плоски» преки данъци – върху доходите на физическите лица и върху печалбата, с 5-процентния данък върху дивидентите, с ниския данък върху доходите от хазарт, с реверансите на държавата към капитала за сметка на труда чрез политиката на доходите, чрез престъпната и полупрестъпна приватизация, свръх изгодните концесии, свръхвисоките изкупни цени на енергията от слънчеви инсталации и т.н.

Това са децата на родителите, които живеят в най-луксозните вили край София и другите големи градове, в затворени жилищни комплекси с охрана, притежават вили край морето и в планинските курорти у нас или в чужбина. Това са същите богати и заможни родители, които имат най-големи възможности да изпратят децата си да учат в реномирани чуждестранни средни училища и университети и дори да им издействат добри стипендии чрез своите солидни задгранични връзки. Нима тези родители се нуждаят от допълнителна държавна помощ!

Четейки тези редове някой може да ме упрекне, че обвинявам богатите родители или че насъсквам другите хора срещу тях. Нищо подобно! Само изреждам факти. Нека някой докаже, че писаното тук не е вярно.

В същото време трудът в България е силно подценен. В резултат на това при достигнат БВП на човек от населението у нас около 45% от средното в ЕС, по доходите сме едва 22-23% от средното равнище в ЕС. И двете величини са по паритетни стандарти и в съпоставими цени. В структурата на БВП по елементи на доходите делът на трудовите възнаграждения у нас е под 50%, докато в западноевропейските страни е около 80%. И обратното – делът на печалбата в тази структура у нас е много по-висок, отколкото в другите страни-членки. Това показва, че в България има много по-висока норма на експлоатация и на печалбата, получавана от същите тези 10% от нашето население, отколкото в Западна Европа. Показателно е и равнището на заплатите. Заплатата на един главен директор на банка у нас е 80-100 пъти по-висока от заплатата на професор в БАН или в Софийския университет. Освен това, нашата данъчна система не признава необлагаем минимум за най-ниските доходи, какъвто има във всички страни от ЕС. Миналата година Народното събрание въведе една пародия на необлагаем минимум за най-ниските доходи до 340 лв. месечно, който администрацията тази година отмени по същество. Десет процента данък върху дохода плаща този, който получава 200 лв. месечно и този с 200 хил. лева. Във всички цивилизовани страни се прилага прогресивно облагане, достигащо в някои от тях 50 и повече процента.

Държавата е длъжна да осигури еднакво обучение на всички деца, независимо от икономическото положение на техните родители. С други думи, еднакъв достъп на всички до еднакво образование, в рамките на икономическите възможности на държавата. Тя не трябва да пречи на родителите, които желаят да платят повече, за да постигнат по-добро образование на своите деца, ако смятат, че частното образование е такова, но не е длъжна, не е по нейните възможности, а и не е справедливо да ги насърчава чрез допълнително финансиране над това, което предоставя за всички останали деца. Ако трябва да говорим за някакво задължение на държавата за финансова подкрепа, то следва да е в обратната посока – да помага на бедните родители, за да осигури равен достъп до качествено образование на техните деца, между които един ден могат да се окажат и големи таланти, прославящи България. Никой не е доказал, че природно надарени има само сред децата на богатите родители. Нито пък обратното!

Държавното финансиране на частните училища би означавало с данъците от средно и ниско доходните групи (около 90% от възрастното население) да се доплаща на 10-те процента заможни и богати български граждани, които бяха облагодетелствани по много линии от държавата през последните 25 години. Това би означавало подпомагане на богатите родители, чиито деца учат в частните училища, от милионите бедни родители – данъкоплатци, чиито деца учат в държавните и общинските училища. И без това острата доходна и имуществена поляризация да се изостри още повече. Така към съществуващата крещяща несправедливост би се добавила още една доза несправедливост. Очевидно, това не бива да се допуска.

  1. Брой на учебниците по един предмет

Между двата проектозакона има още една важна разлика със силен социално-икономически заряд. Имам предвид броя на учебниците по даден предмет. В действащия закон за народната просвета те са до три учебника.

В единия проектозакон се предвижда за всеки предмет да има само по един учебник, избран чрез публичен конкурс при широко обсъждане. Той трябва да отговаря на държавните стандарти за образованието и да е утвърден от Министерството на образованието и науката. Този учебник трябва да съдържа най-важния комплекс от знания, които всички деца трябва да притежават след завършване на средното си образование. Който желае повече знания може да ги получи от допълнителна литература на хартиен и електронен носител – самостоятелно или с помощта на частен учител – една широко разпространена практика от много години. Такова е и мнението на огромното мнозинство от учителите и родителите.

Единственият съществен недостатък на този вариант, според мен е, че допуска злоупотреба с монополно положение от влиятелни авторски колективи с високо властово положение и солидни връзки в Министерството на образованието и науката.

В другия проектозакон се предвижда неограничен брой учебници по всеки предмет, при условие че отговарят на държавните образователни стандарти. Можете ли да си представите как при голям брой учебници 45000 учители ще избират варианта по който да преподават. И какви ще са обективните критерии за избора? Тези критерии могат да се окажат субективни и зависими. Субективни, защото професионалните, естетическите и други вкусове и убеждения на различните учители ще са различни. Понякога диаметрално противоположни. Зависими, защото при сравнително ниското заплащане на учителите, което ще стане още по-ниско с лишаването им от възнаграждение през лятната ваканция (записано в същия проектозакон), ще се умножат опитите на заинтересовани издатели и разпространители да изкушават учителите с допълнителни възнаграждения, за да избират желаните от тях учебници, между предложените и утвърдените от Министерството. Много често това едва ли ще са най-добрите учебници. В този избор ще се преплитат множество нечистоплътни интереси.

Ако се опитаме да преценим кой губи и кой печели при такова многообразие от учебници, установяваме следното:

Ще губи държавата, която ще трябва да прави по-големи разходи за авторски колективи, издатели и разпространители. Ще губят учителите, които често пъти ще трябва да оценяват и избират между 3-5 учебника, съдържащи различни позиции и интерпретации на едни и същи факти и събития от различни автори. Те ще станат и обекти на корупционен натиск от заинтересовани среди. Ще губят и учениците, които в тази възраст трудно ще се ориентират кое е вярно и правилно. Те ще бъдат затруднени при усвояването на необходимите знания в средното училище и особено при кандидатстването в университетите. Защото специалистите, оценяващи кандидатските им работи в университета могат да имат различни възгледи от тези на авторите на учебниците, по които съответните кандидат- студенти са учили в своите гимназии. Ще губят и родителите, защото (както и до сега) ще трябва да помагат на своите деца в този хаос от учебници, в който те самите трудно ще се ориентират.

Ще печелят членовете на авторските колективи на учебници, понеже ще могат да участват със свои раздели в няколко колектива, за няколко учебника и ще получават по-големи хонорари. Ще печелят и издателите, понеже ще издават неограничен брой учебници по всеки предмет и ще правят по-големи обороти. Ще печелят и разпространителите на многобройните учебници, които ще трябва да транспортират и разпределят по-голям брой учебници и ще получават по-големи възнаграждения за това. Издателите вече предявиха и нови претенции: трябвало да им се разреши и постоянно неограничено преиздаване на учебниците, защото ако починел един от авторите на учебника, неговият наследник можел да има други виждания за съдържанието. Такъв подход за преиздаване дава простор за безкрайни абсурдни претенции в името на по-голямата печалба. За тези три групи хора няма значение, че се внася хаос в обучението на децата, което ще им тежи през целия живот. Те са обективно заинтересовани от наличието на такъв хаос.

  1. Препоръки

Според мен, решението на посочените проблеми трябва да се търси в следните направления:

  • постепенно повишаване на държавните разходи за образование до 5,00-5,20% от БВП към 2020г, при най-рационално използване на средствата;
  • държавата да финансира пряко само държавните и общинските училища, а частните – чрез предоставяне на безплатни учебници до VII клас, стипендии за най-талантливи деца и методическа подкрепа;
  • за всеки предмет да има по един учебник, който да отговаря на държавните образователни стандарти, избран чрез публичен конкурс при широко обществено обсъждане и утвърден от Министерството на образованието и науката. Само по изключение, когато трябва да се противодейства на очевидна злоупотреба с монополно положение от авторски колектив за учебник по даден предмет, да се допускат до два учебника.

Проф. Иван Ангелов
Член-кор. на БАН

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*