15th Jan2015

Двете Българии

by Черно и Бяло

Спомени на един емигрант

bulgaria-travelКогато след 15 годишно отсъствие отново се върнах за пръв път в Родината изпитах странно чувство, защото светът за мен беше спрял във времето, когато я напуснах. Спомените за София и за хората, които останаха там бяха непокътнати, но мащабите бяха други, а лицата състарени: Витоша беше много по-ниска от колкото в моите представи и сгушената в нейните поли столица, беше всъщност едно малко градче. Огромната ми бащина къща с големия двор се оказа само една скромна къща разположена на неголям парцел земя. В центъра веднага ми направиха впечатление разбитите, мръсни улици със занемарените, стари кооперации с олющени фасади. Може би нищо не беше променено особено и София по всяка вероятност да е изглеждала така и по времето на моята младост, но тогава нещата са били за мен напълно естествени и понеже не съм имал възможност за сравнение, околността не ми е правела впечатление поради факта, че съм израснал познавайки само двата цвята – черния и сивия във всичките им нюанси. Когато питах мой приятел от Калифорния, който също беше посетил столицата след дълго отсъствие, за неговите впечатления, той ми отговори лаконично: “прилича на разсипана кофа с боклук ритната от някой“.

Страната не е изглеждала винаги така, защото знам от разкази на моите родители, от документални филми и от фотографии за чистата и спретната България, която е била давана за пример на другите западноевропейски държави. Преди много години говорих с един възрастен австриец, който като разбра, че съм българин ми разказа следната история: “през войната служих като млад войник във Вермахта на територията на Румъния. Когато получавахме отпуска за 2-3 дни веднага отивахме в България и това беше най-хубавата почивка и моите единствени приятни спомени от военната служба. Напускайки мръсната и неугледна Румъния, веднага след преминаването през Дунава, картината рязко се променяше: чисти и спретнати улици, прекрасни селски къщи с подредени дворове, усмихнато и симпатично население, охранен добитък, поддържани ниви и ливади…“

След идването на комунистите на власт тези картини, както и цялата ни слава на народ и страна, като например изказването на Бисмарк, че българите били прусаците на Балканите, изчезнаха за винаги в небитието. В момента на дали има в Европа по-мърляви и неугледни села от българските, които използват на всичкото отгоре реките, които минават през тях за бунище. Имам чувството, че преди войната българинът е бил по-голям патриот от сегашния и много по-привързан не само към страната си, но и към неговото родно градче или село. Не познавам нито един български студент от поколението на баща ми завършил образованието си в западноевропейски университет, да е останал след следването си в чуждата страна, или да е предпочел да живее в София, а не в родното си градче. Изключение правят само малцината, които са знаели точно какво ги очаква след 1944 в Родината и поради това не са се завърнали. В годините след това провинцията се устреми към столицата от съображенията на затворник, който би желал да смени килията си с по-голяма и уютна. Комунистите, които бяха запазили атрактивната София за своите паразитни цели и нямаха интерес от отлив на населението работещо по провинциалните заводи, фабрики и ТКЗС-та, въведоха т.н. „Софийско жителство“, което беше по-бледо подражание на участта на съветските крепостници, които трябваше да искат разрешение от милицията за да пътуват от един до друг град във „великата страна“. Имаше някакво изключение за простосмъртните кандидат-столичници, че ако робуват на партията 15 години в Кремиковци, можеха да получат така желаното право да живеят в столицата.

След 1990-та година софийското жителство бе премахнато и хората от всички краища на България се устремиха отново към София, но този път от съвсем различни съображения. След като бе прекратено пласирането на некачествени и неконкурентноспособни индустриални и земеделски продукти за СССР, повечето предприятия в страната фалираха и хиляди хора останаха без хляб. За да оцелеят и да изхранят семействата си те се принудиха да отидат на „гурбет“ в столицата в която единствено има още работа: там са министерствата, посолствата, всички представителства на чужди фирми и международното летище. Заради по-големите разстояния в София има работа и за шофьорите на такси, докато техните колеги в провинциалните градчета са принудени да возят населението по околните села за цената на автобусния билет за да не стоят напълно без работа.

Изчезналия патриотизъм видях отново в лицето на старата емиграция всред членовете на Българската Лига за Правата на Човека и то в един толкова чист и безкористен вид, който не подозирах, че все още съществува. Запознах се с деца на бивши политици и индустриалци, които бяха отраснали с прислуга и частни учители. Всеки от тях владееше по няколко езика и имаше осанката и държанието на роден аристократ. В тези прекрасни българи нямаше и следа от надменност или високомерие. Те обичаха страната и народа си и правеха всичко възможно без да жалят собствени средства и сили, за да помагат на техните сънародниците в емиграция. Навън представяха достойно Родината като неделима част от общоевропейския дом. Те можеха да получат по няколко поданства, но имаха само нансеновия емигрантски паспорт, въпреки затрудненията с издаване на визи при пътувания зад граница. На въпроса защо не приемат поданството на страната в която живеят отговаряха така: „ Аз съм български поданик на Негово Величество Царя и не се нуждая от друго гражданство, само в момента се намирам в изгнание, защото страната ми е окупирана от узурпатори“. Повечето от тези хора за съжаление вече си отидоха. Ще спомена някои от имената на довоенната българска аристокрация с които имах по-близки контакти и с които можем само да се гордеем: Бистра Балабанова, Димко Статев, Стефан Попов, Свилена Статев-Мартели, Николай Тошков, близначките Гешеви (от рода на Евлоги Георгиев – строител на Софийския университет) и много други. Единствено жива от изброените е Бистра Балабанова, която се върна в България след 45 годишна емиграция и въпреки преклонната възраст управлява реституираните семейни имоти. Тя пътува почти всяка седмица по домовете за сираци и деца с физически и психически увреждания, раздава им лично (за да не бъдат присвоени от персонала на сиропиталището) пакети с дрешки, храна и пари, и освен това дава милиони за старчески домове и други благотворителни акции. Тук не свършва нейната каритативна дейност: г-жа Балабанова плаща стипендиите на няколко български студента в наши и чужди университети, като изисква от тях да учат допълнително по един западен език, събира ги един път годишно да им види успеха в студентските книжки. Когато някой от тях завърши и се ожени, тя подарява хладилник, електрическа печка или перална машина, а на неговото място взима друг студент или студентка. В къщата на Бистра има често приеми на които присъстват високопоставени лица, посланици, политици, банкери и прочее. След банкета тя не си ляга веднага, а заедно с една нейна приятелка от детинство, шие чаршафи, които подарява на болниците. Бих искал да знам коя от „дамите“ на новото българско общество се занимава с подобна дейност? За тази цел е необходимо съответното възпитание без оглед на финансовото състояние, но това възпитание вече не се упражнява. Ето един пример за него: бащата на Балабанова е индустриалец и живее със семейството си в огромна къща с 17 прислужника, в това число готвач и градинар. Завършва учебната година и Балабанов вика двете си дъщери-ученички и им казва с тон, който не подлежи на възразяване: “това лято няма да ходите на почивка във вилите ни на Черно море, или Чам Кория, а ще се учите на занаят в нашата тъкачна фабрика“. След това той вдига телефона и нарежда на директора на фабриката следното: “Утре пристигат дъщерите ми с влака. Вземете ги с файтон, не със служебната кола и ги настанете в работническите общежития, не във вилата ни. На другата сутрин да започнат в 6 часа първа смяна на тъкачните станове и ако някой във фабриката разбере от Вас, че те са мои дъщери, отговаряте за това с мястото си!“ Така ги научил на занаят и на дисциплина, за което му били много благодарни, защото почувствали предимствата на това възпитание в емиграция. А пропо „капиталистическа експлоатация“ – Балабанов построява със собствени пари работническите общежития, които представляват китни къщички с отделни градини. Освен това там има още детска градина, старчески дом и поликлиника.

Николай Тошков от своя страна използвайки приятелските си връзки със собственичката на американски концерн, съдейства по времето на президентството на Петър Стоянов дарението на операционна апаратура за българските болници на стойност над 20 милиона долара. Той организира и транспорта от Бургаското пристанище до болниците, чиито директори не си мръдват пръста да приемат подаръка. При една наша среща Николай ми се оплака, че му било неудобно пред американските дарители, защото нито министърът по здравеопазването, нито президентът си направили труда да благодарят с телеграма на концерна за даренията. Чак след съответната реакция в интернетната страница на Българската Лига за Правата на Човека отговорните лица се сетиха да благодарят и да наградят Тошков с някакъв орден, както и да го направят почетен гражданин на Перник.

Друг мозаечен камък от българската история е членът на БСДП във Виена, Асен Драндаревски, който почина края на 80-те години на почти 90 годишна възраст. Драндаревски е родом от Лом и идва като младеж във Виена през 1926-та година. Бил е търговски представител на десертното сухиндолско грозде от лозята на чичо му. По това време е нямало реномиран хотел в Западна Европа или по френската и италианска Ривиера, в който да не се е предлагало това грозде. Продавало се е не на щайга, а на чепка опакована в конусовидна кошничка с трикольорна бандерола с царската корона. Тъй като Драндаревски от 1927 год. до смъртта си не беше се връщал в България, та и българският му бе същият като говорът от онова време. Като разговарях с него имах чувството, че чета нередактирани книги на Захари Стоянов. Речта му беше изпълнена с отдавна изчезнали поговорки от сорта на: „този е пунгашин“, „това са приказки за Иванча“ или „женски пари – змийски кости“. Бащата на Драндаревски е бил генерал и е командвал български военни части по време на руско-турската война. Като прозрял истинските стратегически интереси на „дядо Иван“, който се притекъл да „освобождава“ своя славянски брат само защото видял, че на османската империя и е пречупен гръбнакът и може да се заемат важни стратегически позиции на Балканите, генерал Драндаревски водил известно време сражения срещу „освободителната“ руска армия. За този факт не знам никакви допълнителни подробности, защото за това никъде не е писано, а не съм чувал и някой историк да се е изказвал по въпроса. Смятам обаче, че е вярно, защото Асен Драндаревски беше изключително честен и праволинеен човек, който говореше само истината.

Наскоро говорих с младежи на около 20-тина години, които като разбраха в кои времена съм живял в България ми казаха: „За ония години само сме чували – родителите разправяха, че тогава животът е бил по-добър“. Тъй като ми се е случвало да чувам подобни изказвания и друг път, се замислих какво е било добро за тези хора по време на комунистическата диктатура в България. Естествено в случая става дума за по-ограничената прослойка на населението за която съществуванието е сведено до римската максима „хляб и зрелища“, въпреки, че по онова време в страната нямаше зрелища, а хлябът беше типов. Аз лично, не познавам нито един истински интелигентен човек, който да има комунистически убеждения. При кариеристите-лакеи на тогавашния режим не става въпрос за интелигентност, а за липсваща съвест и достойнство. Безсмислено беше и да обяснявам на младежите, че лошото на сегашното време е в същност наследството оставено от комунистите, които след като обраха народа „до шушка“ го оставиха сам да се оправя и изчезнаха с откраднатите пари на Запад, или станаха бизнесмени. По-неоправните другари се принудиха да съставят „демократични“ правителства за да могат да дооберат още неоткраднатото в България. Но явно за по-простите сънародници привидната сигурност на вегетацията им е била по-важна от например липсата на политически плурализъм и на свобода на словото. Те имаха осигурена работа и на фона на общото нямане, животът им се е струвал хубав. А работа имаше, защото предприятията произвеждаха стоки за Съветския Съюз, който ги приемаше редовно според директивите на тогавашния СИВ и никой не се замисляше над факта, че ако този пазар изчезне производителите веднага ще фалират, защото никой друг няма да им купи стоките (както и стана). Един преувеличен пример за сравнение: фирма произвежда дълги години компютър, който е от чугун, тежи тон и има само една изчислителна функция: 2+2=5, но произведението се купува редовно. Но нещеш ли, един купувачът не се появява повече и фирмата е принудена да конкурира на международния пазар с произведението си миниатюрните, всичкоможещи компютри на „Шарп“ или на „Касио“. Естествено е затваряната на предприятието и уволняването на всички работници. Единствената надежда беше използването на фирмените капацитети и евтина работна ръка за привличане на западни технологии за „джойн венчър“. Но и тези старания бяха осуетени от рушветчийската политика на българските държавници.

Ще завърша повествованието си с една притча, която наподобява тези от стария завет, посредством която ще се опитам да алегоризирам причините за носталгията по комунизма всред някои хора от българското население:

Живяло едно време едно стадо овце. То имало строг стопанин, който го държал затворено в кошара и не го пущал да пасе свободно по тучните пасбища, като другите стада. Вратичката на кошарата пък се охранявала от зли псета, които не допускали никой да припари там. Овчарят редовно стрижел и доял овците, а от време на време и заколвал по някое агне, но на фона на цялото стадо това не правело особенно силно впечатление. По-важно било, че им се подхвърляло сено и през зимата били скътани на завет. Така минали около 45 години, когато един ден овчарят неочаквано и съвсем внезапно умрял. Псетата пък от своя страна останали без господар били обвзети от паника, започнали да се лаят и хапят помежду си и накрая се разбягали на всички страни, като оставили кошарата на произвола на съдбата. Овцете заблеяли жално, защото никой вече не им хвърлял сено и всред тях настанала суматоха. Една от тях бутнала случайно вратичката с муцуна – ръждясалата панта паднала и портичката се открехнала със скърцане. Една по една овците се изнизали предпазливо от кошарата, докато накрая цялото стадо се намерило на свобода. Ах, колко хубаво му било да се скита на воля по тучните пасбища и да хрупа сочна трева. Да, външният свят се оказал много по-хубав и пъстър от затворения живот в кошарата…

Лятото обаче свършило бързо, задухал леден вятър и сняг покрил последните стръкчета трева. Разнесъл се и далечен вълчи вой. Овцете се сетили колко спокоен бил техният живот в кошарата, където кучетата ги пазели и не трябвало сами да се грижат за прехраната си. Заблеяли пак те от мъка по стопанина си, защото прозрели, че от тях дивеч не ставал – те си били и си останали само едно стадо овце.

Константин Брадваров

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*