22nd Mar2014

СФФ 18, част 4

by Черно и Бяло

Здравейте приятели на доброто арт кино!

София Филм Фест продължава до 30 март. Все още имате възможност да видите скандалната “Нимфоманка”. Тъй като аз все още не съм я гледала, изпращам ви предварителната информация на Прес отдела. Филмът, както ще разберете, е закупен и ще се разпространява от Арт Фест.

 ЛАРС ФОН ТРИЕР ПРЕДИ НИМФОМАНКА

 Ретроспектива на провокативния датски режисьор очаква зрителите на 18-ия София филм фест

Ларс фон Триер e eдин от малкото съвременни европейски режисьори, признат заслужено за велик новатор в киното. Почти невъзможно е да си представим кинематографията на последното десетилетие на ХХ век без филми като „Европа”, „Порейки вълните”, „Идиотите”, „Танцьорка в мрака”. Всяко ново негово творение е очаквано с нетърпение на най-престижните международни фестивали и почти винаги предизвиква дискусии и спорове. Филмите му винаги излизат от рамките на тривиалното и баналното. Експериментатор като творческа нагласа, Ларс фон Триер непрекъснато търси нови изразни форми, разработва оригинални теми и проблеми.

Датският режисьор и сценарист е роден в Копенхаген на 30 април 1956 г. През 1979 г. постъпва в Датския филмов колеж, където снима „Ноктюрно” (1980) и „Картини от освобождението” (1982), като и двата печелят награди за най-добър филм на Мюнхенския филмов фестивал. В този период заради прекалената му аристократичност и надменност режисьорът се сдобива с прякора „Фон Триер”.

Веднага след завършването на филмовата академия през 1983 г., той се заема с т. нар. „Е-трилогия”, посветена на Европа. Първият филм „Елемент на престъплението” (1984), който е и пълнометражният му дебют, представлява уникален опит за смесване на две параноидални естетики: на немското експресионистично кино от 20-те години на миналия век и на американския „черен филм” от 40-те и 50-те години. Филмът е триумф на визуалния стил. Печели „Гран при” за технически постижения на кинофестивала в Кан и бързо носи култово признание на своя автор.

През 1987г Ларс фон Триер снима „Епидемично”, като изпълнява и главната роля в него. Филмът разказва за това как компютърен вирус унищожава киносценария, над който Ларс и приятелят му работят с години. Странното е, че никой от тях не си спомня неговото съдържание, поради което възстановяването на текста е невъзможно. Започват да пишат наново, опитвайки се да разкажат за мистериозна болест, обхванала цяла Европа. Междувременно наистина избухва епидемия.

През 1991г „Е-трилогията” завършва с „Европа”, удостоен със Специалната награда на журито в Кан. Чрез него датският режисьор потапя публиката в дълбините на един от най-мрачните пространствено-временни митове – Германия, непосредствено след войната, през така наречената година нула.

В екранизацията по нереализирания сценарий на великия датски кинорежисьор Карл Теодор Драйер „Медея” (1988) Фон Триер демонстрира поразително умение да си служи с камера от ръка и с метода на рир-проекцията, пренасяйки образи от античното изкуство и от току-що излезлия по европейските екрани последен филм на Тарковски „Жертвоприношението”.

През 1995г Ларс фон Триер и Томас Винтерберг основават авангардното филмово течение Догма ’95. Те създават манифест със строги правила, които връщат филмите към класическите ценности: сюжет, актьорска игра и смисъл, и абсолютно изключват специални ефекти и използването на високи технологии. Към тях се присъединяват още двама от водещите датски режисьори – Кристиян Левринг и Сьорен Крах-Якобсен. Едновременно с това Триер декларира, че ще започне да прави нова трилогия, посветена на темата за „доброто”, чрез която възнамерява да изследва природата на женската безусловна любов. Той споделя, че идеята му хрумнала, след като си спомнил за приказката „Златно сърце”, която много обичал като малък.

Трите филма, включени в новата трилогия, са „Порейки вълните” (1996), „Идиотите” (1998) и „Танцьорка в мрака” (2000).

Действието в „Порейки вълните” ни пренася в края на 60-те и началото на 70-те в малка презвитерианска община по западното крайбрежие на Шотландия. Едно простовато селско момиче на име Бес Макнийл (Емили Уотсън) се омъжва за работник от океанска петролна платформа на име Ян. След трудова злополука той претърпява мозъчна операция и остава парализиран. Ян уговаря Бес да прави секс с други мъже и да му разказва подробностите, за да подклажда еротичните му фантазии. В крайна сметка Бес загива от ръката на моряци садисти, а Ян оздравява и устройва ритуално погребение на жена си сред океана.

Това брилянтно кинематографично изследване на темата за страданието и чудото е заснето в суперкрупни планове с камера от ръка от великия немски оператор Роби Мюлер, който преди това снима основно с Вим Вендерс. За „Порейки вълните” Лар фон Триер получава Европейската награда за най-добър филм, а Емили Уотсън е обявена за най-добра актриса.

„Идиотите” е може би най-шокиращата творба на датския режисьор в края на ХХ век, предизвикала скандални тълкувания още по време на представянето й в Кан. Филмът е своеобразна парабола, в която се оглежда модерното общество, издигнало в култ хедонизма, консуматорския нагон и егоизма.

„Танцьорка в мрака”, с участието на Бьорк и Катрин Деньов, е сред най-силно въздействащите музикални драми, в която гениалността на режисурата буквално извира от всеки кадър. За тази си творба Ларс фон Триер е отличен със „Златна палма” в Кан, както и с Европейската филмова награда за най-добър филм за 2000г. В Кан Бьорк печели приза за най-добра актриса.

Три години по-късно във филмографията на Ларс фон Триер се появява „Догвил”, с Никол Кидман в главната роля. Филмът е първият от новата трилогия на режисьора, посветена на Америка. Догвил или градът на кучетата, се намира в Скалистите планини в Америка, която е изцяло продукт на въображението на Ларс фон Триер, тъй като режисьорът никога не е стъпвал в САЩ. В действителност този филм въздейства като преобръщане на американската мечта, показвайки сцени на зависимост, унижение и жестоко отмъщение, вместо предполагаемия от наложените клишета апотеоз на свободата и справедливостта.

Втората част от замисления епос е „Мандерлей” (2005). Чисто сюжетно кинотворбата започва оттам, където свършва „Догвил”. Грейс напуска града и пътят й минава през Мандерлей, където все още съществува робството. Грейс е потресена. Тя иска да освободи робите и да ги научи да живеят в демократично общество. Но се оказва, че за тях този начин на живот е по-естествен, отколкото демокрацията, която възприемат като нещо натрапено и чуждо на природата им.

„Aнтихрист” (2009), с участието на Уилям Дефо и Шарлот Генсбур, шокира всички присъстващи на предпремиерата му в Кан. Филмът разбуни духовете за броени часове след първата си прожекция, но въпреки това донесе на французойката признанието за най-добра актриса. Сюжетът разказва за скърбяща двойка, която се опитва да преживее загубата на невръстния си син. Двамата главни герои се опитват да преоткрият себе си, като се преселват в хижа в гората. Вместо спокойствие обаче, там те откриват най-големите си страхове. „Антихрист” е истински неистов филм, който едновременно привлича със силата на своята визия и отблъсква с правдоподобността на показаното насилие”. Това го прави и най-добър скандинавски филм за 2009 година.

В „Меланхолия” (2011) Ларс фон Триер за пореден път демонстрира умението си да разкрива убедително интересни женски персонажи и да режисира превъзходно някои от най-добрите съвременни актриси. Джъстин (Кирстен Дънст) и Клер (Шарлот Генсбур) са две сестри, които търсят своето място под последните лъчи на слънцето в няколкото оставащи дни до края на света. „Меланхолия” е психологически трилър с елементи на филм-катастрофа, в който Земята е изправена пред унищожение, след като орбитата й се пресича с тази на странстваща планета. Творбата на Триер е номинирана за „Златна палма” в Кан, а Кирстен Дънст получава Наградата за най-добра актриса. На Европейските филмови награди „Меланхолия” е обявен за най-добър филм.

„Забрави за любовта!” е мотото на Ларс фон Триер в най-новия му филм „Нимфоманка”. Той е поетична история за еротичното пътешествие на една жена от нейното раждане до 50-тата й годишнина, разказана от гледна точка на главната героиня – самообявилата се за нимфоманка Джо (в ролята отново е Шарлот Генсбур). Партнира й цяла плеяда от небосклона на холивудското и европейското кино – Стелан Скарсгард, Шая Лебоф, Джейми Бел, Кони Нилсен, Ума Търман, Крисчън Слейтър, Уилям Дефо и др. Филмът ще бъде показан не само пред фестивалната публика през март, но и ще стане част от програмата на кината в София и страната, разпространяван от „Арт Фест” и програмата „София Филм Фест на път”.

Провокативният датски режисьор проследява „сексуалната еволюция на една жена от 0 до 50 годишна възраст”. Ларс фон Триер твърди, че във филма има „много секс и много философия”.

Nymphomaniac 03 photo by Christian Geisnaes

„НИМФОМАНКА” е поетична история за еротичното пътешествие на една жена от нейното раждане до 50-тата ѝ годишнина, разказана от гледна точка на главната героиня –самообявилата се за нимфоманка Джо. В една студена зимна вечер старият ерген Селигман намира Джо почти в безсъзнание, пребита и захвърлена на улицата. Той я приютява в апартамента си, почиства раните ѝ и се опитва да разбере какво се е случило. Осем глави са посветени на богатата, изпълнена с факти, асоциации и преплитащи се инциденти история на живота ѝ.

На Шарлот Генсбур, звездата от „Антихрист”  (с награда за най-добра актриса в Кан) и „Меланхолия”, е поверена ролята на главната героиня Джо. Старият приятел на Триер Стелан Скарсгард е един от първите актьори, който получава покана за участие във филма. През цялата 2012 година актьорският екип бе допълван, за да се стигне до впечатляваща комбинация от имена – Шая Лебоф, Джейми Бел, Кони Нилсен, Крисчън Слейтър, Ума Търман, Уилям Дефо, Стейси Мартин, Софи Кенеди Кларк, Миа Гот, Николас Бро, Джаспър Кристенсен и Удо Киер.

От юни 2013 започна „разгръщането” на рекламната кампания на филма в световен мащаб, която залага на традиционни прийоми (кратък откъс, снимка, няколко изречения в провокативен стил) и постоянство – всеки месец да се разкрива по една глава от историята. Ето ги и тях:

Chapter 1: The Complete Angler  – Първата среща предложи облог между младата Джо и опитната й приятелка B за свалки на мъже и награди с шоколадови лакомства.

Chapter 2: Jerome – Втората глава бе посветена на запознанство с Джером – „проникнал през всички защити” на младата Джо.

Chapter 3: Mrs. H – В третата глава се появява Ума Търман като Мисис Х. – „благоверната” на един от многото посетители в секс-гнездото на Джо.

Chapter 4: Delirium – Четвъртата глава е решена в черно-бяло и за пръв път чуваме Стелан Скарсгард, който рецитира Едгар Алън По. Силует се отдалечава от камерата. „Делириум: объркване. Самоизмама. Халюцинация. Бащата на нимфоманката е мъртъв.

Chapter 5: The Little Organ School

Една хорова прелюдия от Бах: три гласа, всеки със собствена идентичост, звучат в пълна хармония. С други думи: ПОЛИФОНИЯ. Нимфоманката лесно се вдъхновява и действа.

Chapter 6: The Eastern & Western Church (The Silent Duck)

Църквата на източното православие е позната като “Храм на радостта”, католическата църква е наричана “Храм на страданието”.

Ако потеглите на въображаемо пътешествие на изток от Рим, ще откриете, че се отдалечавате от вината и болката, за да се срещнете със светлината и радостта. Въпреки всичко Джо ще узнае, че болката и насладата могат да бъдат по-близо, отколкото в представите ни…

Chapter 7: The Mirror

Образът, който виждаш в огледалото, на пръв поглед изглежда като точна реплика на обекта, който гледаш. Но всъщност това не е вярно – образът, винаги огледален и в този смисъл променен, е просто версия на обекта.

Джо се опитва да се отърве от сексуалността си.

Chapter 8: The Gun

Понякога нещата се крият, защото са ни познати. Но ако смениш гледната точка, те внезапно могат да придобият съвсем различно значение.

Джо навлиза в опасен бизнес и бързо разбира, че нейният живот я е научил на някои много важни умения.

А ето и мнението на колегите от Фестивалния вестник, който излизаше всеки ден до закриването, 16 март:

“В този филм от името на душата говори тялото. На душата – част от божествения дух, е отредена специална роля във филмите на Ларс фон Триер. И тук е така. В “Нимфоманка” плътта е във в изкушение и изпитание. Страданието на плътта и извисяването на душата са проведени през централния образ- задължително и единствено жена. На пръв поглед нищо ново за “жестокия театър” на Триер. Но разликите се проявяват в нивото на въздействие на случващото се пред очите на зрителя. Кинематографичният подход към средата в “Нимфоманка” е прост, груб, графичен. Джо, обсебена от секса жена, е оставена да бъде само тяло и лице, предмет и инструмент на желанията си. Визуалните ефекти се свеждат до разделяне на екрана на части, прибавяне на черно-бели кадри и типичната облачна, разплакана природна среда. Животът, разказан от Джо на стария, апатичен, единствено към секса Селигман, е разделен на глави, озвучени от разнородна музика от Бах до Рамщайн. Наред с любопитната структура, сарказма към порядките и порядъчността и секса. “Нимфоманка” е изумителен най-вече с физическото усещане за близост до страданието, самотата, екстаза и свободата на душата.”

Мариана Енева

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*