24th Feb2014

Джоко Росич – вечно препускащият…

by Черно и Бяло
joko_rosich_2_1102

Фотография Васил Танев, източник sofialive.bg

Отиде си татко Ловер/ героят на Джоко от “Законът на циганите”/, скъпият мой приятел, с когото ни свързваха искрени и топли човешки чувства, както и всеобщата ни любов към голямото Кино… Мир и свобода на духа ти, светла ти памет, бащище мой… Обичаме те! И НА 80, ВСЕ ТАКА НАПЕТ!

Неповторимият Джоко Росич от години се радва на всенародната любов! Едва ли има някой, който да не го познава и харесва. Висок, елегантно снажен, с характерния  басов глас- дълбок и чувствен,  с тъмните живи очи- с неспокойните  пламъчета на търсач, с прошарени дълги коси и запазена марка-  мустаци /никога не ги е бръснал/, със своеобразната осанка и  походка… Наричат го каубоя в киното, актьора на кон. Житие битие неспокойно и динамично. Сякаш препускащо- от раждането и детството, та чак до сега!  Мъжкар с ранима душа, талантлив човек и творец. Иначе е зодия “Риби”- натура искрена, чувствителна; романтик, суров и нежен , роден естет и кавалер. Мислещ и обичащ хората! Тачен от няколко поколения.

Живот като  на кино. Над 120 филма- дебютът е през 1961 г. в “Хроника на чувствата”- открива го Любомир Шарланджиев, редят се “Смърт няма” “Осмият”, “Езоп”, “На всеки километър”, “Гоя”, “Антихрист”, “Иван Кондарев”, “Сватбите на Йоан Асен”, “Войната на таралежите”, “При никого”, “Златната река”, прословутият “Камионът”, “Време разделно”, българският уестърн “Съдията”, “Жребият”… Част от богатия унгарски актив  също е красноречив: “Хайдути”, “Дълга езда”, “Под краката им свири вятърът”, “Девет месеца”, “Унгарска рапсодия”. За образа на Ловер от филма “Законът на циганите”  и  за участието си в “Страст” получава уникално  признание- за пръв път на унгарски национален фестивал чуждестранен актьор е отличен в категорията за най-добра мъжка роля. След толкова години в киното, призове и отличия  много: Голямата награда в Джакарта през 1963 , в Монреал- през 1997; “Черноморска звезда” от Фестивала в Албена за принос към световното кино, приз за цялостно творчество на Варненския кинофестивал “Любовта е лудост”, наградата “Златен век” на Министерството на културата за големите му заслуги към българското кино… Продължава неуморно да се снима у нас и  в чужбина.

Мразовитият  февруарски ден е стоплен от присъствието на г-н Джоко Росич. В навечерието на неговия 80-ти юбилей  си припомняме нашето интервю преди пет години, за 75- годишнината. Позволявам си да говоря на “ти”, тъй като е отколешен мой колега от Българското радио, а сега често се срещаме по фестивали и прожекции.

ЧиБ: Чедо на три родини – България, Сърбия, Унгария, или накратко – гражданин на света.

ДЖ.РОСИЧ: Чувствам се като човек с три майки, които са ме кърмили. Роден съм в Сърбия, в далечното градче Крупан, на границата между Сърбия и Босна; от баща сърбин и майка българка, аз съм мелез. Там завърших и основно училище, гимназия. След войната останах без баща, мама беше учителка. През 1951 година емигрирах в България по политически причини и първо стоях в затвора, докато се изясни кой съм. Завърших Икономическия институт, без да съм искал особено много.В Радио София съм прекарал 18 години от най-хубавата част от живота си, от деветнайсет годишен. Там се запознах с Лиляна и се оженихме. Случайно съм влязъл в радиото. Не съм кандидатствал, не съм се явявал на конкурси. Трябваше им човек с глас да чете, а на мен ми е дадено, от татко и мама- по наследство. Работих като журналист, взех си и изпитите. След събитията през 1968 година в Чехия направиха чистка и ме изгониха. В киното започнах през 1961 година, пак случайно Сашо Дяков, художникът по костюми на Любо Шарланджиев, на “майтап ме откри” за ролята на Мишо Големия в “Хроника на чувствата”. И после роля след роля.. Снимал съм в много чужди кинематографии- главно унгарската, участвал съм в немски, полски, чехословашки, руски, френски, италиански, американски филми.

ЧиБ: След последните два унгарски филма “Конец” и “Мансфилд” накъде те отведе киносъдбата  от филм на филм?

ДЖ.РОСИЧ : Участвах в италианския “Мария Венера”, където си партнирах с Оливия Маняни /внучка на знаменитата Ана Маняни”, представен на  МФФ “Любовта е лудост”-2007 във Варна, в копродукцията “Прима, примавера” се снимах заедно с Весела Казакова,  в “Дзифт” съм в расо, обличали са ме във всякакви дрехи, правил съм и сърдечна операция във филма на Марта Месарош “По пътя”. Много харесвам ролята си в “Момчето от слънчевата долина” на Дьорд Сомяш /б.а.- това е режисьорът на любимия филм на Джоко “Под краката им свири вятърът”/. Един наш дипломант, следва в Москва кинорежисура,  Милен Ангелов, успял да се пребори и екранизира разказа на Йовков “По жицата”. Играх Моканина, много приличен филм стана. Той  ходи с него на няколко фестивала, беше навсякъде добре приет. А дали ще го видим- това е въпрос на разпространение. Маса филми, в които аз съм играл, никога не са видели екран в България, а са били много хубави /б.а.- разбира се, става дума за унгарското кино/. Направих нещо много сладко с младия режисьор Стоян Чолаков- един късометражен филм “Муха”, аз играя човека в мухата, накрая се появява и моят приятел Асен Блатечки. От моята кръвна група!

ЧиБ: Стана дума за добри филми. От няколко години  насам българското кино се съживи, постигна хубави успехи, донесе много награди от фестивали. Тръгнахме ли отново напред?

ДЖ.РОСИЧ: Българското кино никога не е умирало. То беше в една тотална криза, даже в една тотална катастрофа- това са ония една- две години, когато бяхме на нула, не бяхме направили нито един филм. Само че ние останахме живи, нито сценаристи, нито режисьори, нито актьори бяха мъртви, всички бяха налице и след като всички ние бяхме налице- значи битката продължава! И това, което сега се получава, е резултат от тази неистова битка, от този неистов инстинкт за самосъхранение. Ние успяхме, въпреки всичко и на инат на всичко! И на мен ми е много смешно, когато ме срещат и казват: “ Е, напоследък няма никакви филми…” И аз винаги задавам контра въпрос “Кога за последен път сте ходили на кино?”Отговарят ми: “ Ами, не си спомням…”- “Тогава защо говорите за българско кино, след като не сте ходили!”

Човек трябва да отиде, да види, па да прецени. Тези хора, които продължават да гледат кино са видели, че чудесни филми излязоха напоследък. Това за мене е радостно. Например, една Америка прави  около 300 филма годишно, от които, разбира се, задължително има 1-2 шедьовъра, защото количествените натрупвания водят до качествени. Появяват се 4-5 много хубави, 30-40 солидни филми и останалото е плява, л….а. Ние ги гледаме тия л….а, щото са евтини, набутват ни ги, зарибяват ни. Това е държавната политика на Щатите- промиване на мозъци. Докато ние нямаме количествени натрупвания, но постигаме невероятно качествено изменение, което е феноменално, което е страхотно. И показва какъв заряд, какъв потенциал има в нашето кино! Какъв невероятен сценарен замах, какви режисьорски похвати, каква актьорска игра, за да се получат тези филми, които аз наричам филми- “трепачи”.

ЧиБ: Зная,че обичаш и цениш младото поколение?

ДЖ. РОСИЧ: Аз винаги съм вярвал в младите и мразя този израз, който винаги е съществувал. И преди 50 години са казвали “А бе, едно време какви актьори имаше, а пък сега вие…” На мен често ми го казват, аз пък отговарям: “ Не сте прави, има млади момчета, които са много талантливи, цепят екрана на две и са действително страхотни. Не искам да изброявам имена, щото ще забравя някога и ще ми бъде криво. Има невероятни момчета! Онова, което ме радва мен самия- аз ги обичам тия момчета.

ЧиБ: За образа на Ловер от филма “Законът на циганите”  и  за участието си в “Страст” получаваш уникално  признание- за пръв път на унгарски национален фестивал чуждестранен актьор е отличен в категорията за най-добра мъжка роля.

Напоследък събитията в Катуница разбуниха духовете срещу ромите. Иначе гледахме доста филми на тази тема: югославския/тогава/ “Срещал съм и щастливи цигани “ на Александър Петрович, съветския “Таборът отива в небето” на Емил Лотяну, нашия “Черната лястовица” на Георги Дюлгеров. Какво изповяда  “Законът на циганите” в унгарския филм?

ДЖ. РОСИЧ: Основният закон на циганите и основният закон на моя герой, когото аз играя, казва се Ловер, гласи: ”Да бъдем добри, поне толкова, колкото можем. Не повече от това.” И аз мисля, вече съм възрастен човек, не ми е неудобно да го кажа; мисля, че това нещо съм го направил.

Ей на, не мога да разделям обществото на тези и на онези, на цигани и нецигани… И тъй като познавам цигани от няколко страни, стигнах до заключението: въпреки че са повлияни от нацията, сред която живеят, не тя е толкова определяща, колкото поминъкът им. Уседналите се различават от катунарите. Има много фамилии, които се занимават с калайдисване, има кошничари. Кой може да ти оплете по-хубава кошница от циганин? На този свят- никой. Все пак нацията дава своя оттенък. Свирнята на сръбските цигани е различна от свирнята на унгарските. Но и едните, и другите свирят, та се кинат… до един са родени музиканти!

Колкото до циганите въобще- аз имам специално, лично отношение към тях. Сигурен съм, че това са априорно добри хора. Добри по душа, добри по сърце, добри приятели. Когато аз  съм бил роден, в оная далечна година, майка ми беше учителка, тогава не даваха отпуск по майчинство по 280 или 360 дни. Тя на 40-ия ден е трябвало да се яви в училище. И е трябвало някой да поглежда туй бебе. В същото време, леля ми Люба, сестрата на баща ми, беше родила моята първа братовчедка. Мама ме кърмеше сутрин, леля идваше за едно кърмене преди обяд; а имаше и една циганка Фатима – Фата ѝ викаха нашите, която беше наета у нас да помага- и тя беше родила по същото време, така  едно- две кърмения ми е давала и тя. Имам млечна майка циганка. Как да не ги обичам.! И циганите, ако щете  роми, пак се делят като всички хора на тоя свят, на добри и лоши. Ако погледнем в нашите затвори колко е процентът на циганите и българите, ще се окаже, че е толкова процента, колкото е процентът на населението. Така че, проблемът с тях е остър социален проблем, обществен проблем, държавен проблем.

ЧиБ: Винаги съм гледала на човека и твореца като едно неделимо цяло. При Джоко Росич те съжителстват в пълно единение и светла хармония. Ролите са над 120. Зная, че обичаш героите си-  как се ражда, как излиза от тебе образът, самият ти наричаш процеса “магията на подсъзнанието”?

ДЖ. РОСИЧ:  Цифрата на ролите е относителна, защото сериалите аз броя за едно цяло, а те са 10,14 серии, да речем. Въпросът е само до технологията- дали режисьорът своевременно ще направи договор с тебе, какво ще играеш, или ще те извика от днес за утре. Това е игра на “прима виста”, тогава работи рутината- онова натрупване, което имаш по времето на целия си живот. Случаят с доста унгарски режисьори и Иванка Гръбчева, например, Прочитам сценария и от там нататък почва един подсъзнателен процес. Човек кара кола или се вози в трамвая, сеща се, че му предстои да играе даден образ и мисли за него. Едно продължително мислене и натрупване, което актьорът иска да направи. До такава степен, че започва да ходи другояче, да се храни по друг начин, става друг, влиза в кожата на героя си…

ЧиБ: Нека поговорим за новия ти герой от тв сериала “ Отплата”, който ще започне да се излъчва през месец март.

ДЖ. РОСИЧ: По сценарий на Иво Милев, режисьор – Иво Симеонов, оператор – Росен Даскалов, играят много добри актьори. Аз съм бащата на главния герой. Има една сцена, която играем с актьора Слави Павлов и майка му/ Пламена Гетова/; сцената е в съда, където е изправен синът. Тази сцена отложихме два пъти. И процесът си работи за себе си, за да се стигне до заснемането. Излизам с мои три хрумвания  за режисьора, той си има своя концепция и може да приеме или не предложението. Честният подход в работата е да кажеш това, което мислиш.

ЧиБ: За какво е тази отплата? Сериал на човешките истории ли е ?

ДЖ.РОСИЧ: В никакъв случай няма да кажа кой е убил управителят. Не обичам да говоря за нещо, което тепърва предстои, защото има и Господ. Налице са предпоставки сериалът да стане добър. Въпросът е как да ги използваме- дали ще ги съберем в едно и дали ще стане като ударна сила! На мен ми харесва, защото това се е случило  онзи ден, днес, или ще се случи утре.

ЧиБ: Наскоро чух един твой израз, който ме накара да се замисля :“аз съм заслужил този късмет”. Вярваш ли в случайността, съдбата и късмета?

ДЖ.РОСИЧ: Това е много просто. Хората са различни, познавам много хора, които си гонят кариерата, професията, кога предстои повишение, планират семейния живот- дали да имат или да нямат деца. Аз съм опериран от тези домогвания. Никога не съм правил планове и не съм си поставял цели.. Никога не съм гонил жена в живота си. Много пъти съм казвал, че съм благодарен на съдбата, затова че на мен нещата ми се случват, без да съм полагал никакви усилия. Но на човек може никога да не му провърви, ако той не е готов за този късмет. Ако не е петимен да хване птичката, която е кацнала на рамото. Това е да имаш добра майка, добър баща, добро възпитание. Получих великолепно възпитание от родителите си. Да си бил успешен ученик, почтен с приятелите, да си попил много ценности от обкръжаващата среда. Тогава си един акумулатор, напълнен с енергия.

ЧиБ: С киното винаги вървят опасни приключения и весели случки. Навярно са много…

ДЖ. РОСИЧ: Весели случки почти няма. Играл съм в трудни филми, натоварени са. Много рядко съм имал жена, съпруга, да не говорим, че никога не съм имал любовни сцени. Било е само един единствен път, когато е трябвало да целуна момиче. Беше една за всички останали. Беше невероятна / б.а.- “Под краката им свири вятърът” и красивата унгарска актриса/. Човек, когато потегли в киното, влиза в някакъв коловоз, един основен, а там се иска силно физическо присъствие и умствена енергия. Какво правим без умствената!/смеем се и двамата/.

И още колко опасни случки. Малко ли е,че се давих!/ б.а.- във филма “Камионът” на Христо Христов/. Ако не беше тогавашният капитан Марин Велев да ме извади, сега нямаше да разговаряме с теб. А във филма “Осмият” на Зако Хеския,  март месец от Рилския манастир през Рилската  река, когато снеговете се топят, когато тя минава като ураган, трябваше два-три пъти да я прекосяваме. И Кольо Анастасов тогава се изрази “Останахме бездетни!” От всички превозни средства не съм карал самолет и катафалка.

ЧиБ: Преживяванията със световноизвестни знаменитости като Омар Шариф /любим мой актьор/, Джон Савидж /”Коса”/ и Гойко Митич се помнят завинаги…

ДЖ. РОСИЧ: Омар Шариф е един от моите университети. Голяма част от прийомите, които аз знам в киното , до ден днешен използвам и играя, съм научил от него. Той е от онези актьори, които се раздават;  не се къта, не се стиска- напротив. Гойко е същият, великолепен партньор, страхотен приятел. Жалко, че с тия хора няма как да се виждам вече…

Виж с Джон Савидж имахме приключение- веселата случка е от филма “Дълга езда”. Историята е от 1945 година, когато един американски самолет, връщайки се от бомбардировките от Румъния, минава над Унгария. Там немските противосамолетни батареи го уцелват и пада. Пилотите скачат  с парашут да се спасяват.  Германците ги стрелят и някои умират още във въздуха. Двама от тях успяват да паднат в пустата, където унгарски каубои гонят стадата- едни табуни диви коне. Аз водех унгарските каубои, а Джон Савидж падаше. В първия епизод на терена си говорих с момчетата от продукцията на унгарски, те ми се радват и аз на тях, играли сме заедно и в други филми. Приключи снимачния ден и слушам встрани Джон Савидж да казва на Габор Пал, именит унгарски режисьор: “Знаеш ли, трябва да сменим нещо в сценария?”- “Какво да сменим”- “Нали аз съм някакъв супергерой в този филм? Добре, аз какъв супер герой да бъда при тоя човек?” Същият ден аз влизам в ресторанта в Дебрецен; ресторантът пълен, няма къде да седна, а той беше със съпругата и дъщеря си. Видя ме и с жест ми показа да отида при него. Седнах, и когато започнах да му говоря на неговия роден език, той осъзна, че съм разбрал онова, което е казал на снимките. Малко се сконфузи, но после настана едно приятелско отношение. Той е сладко момче.

ЧиБ: Искам да поговорим за твоите четириноги приятели и партньори на снимачната площадка. Превъзходен ездач си, ще спомена Йохана, Плевра, Марион, незабравимия любим Цайс… Аз също обожавам конете.

ДЖ. РОСИЧ: Яздих дълги години . Научих се покрай филмите. В Средна и Източна Европа имаше само един актьор, който яздеше по-добре от мен- това беше Гойко Митич. Първата кобила в моя живот беше Йохана Ето като погледнете сега, имам счупени пръсти на дясната  ръка, това е изпотрошено от Йохана. От втората, Плевра, с която много се обичахме, имам извадена ключица и плаващо рамо. Единствено, когато плувам ми  пречи. В унгарския филм “Хайдути” работих с коня Марион, беше много хубав кон,  който по-късно беше продаден на тогавашния шах на Иран. Висока класа кон. А в любимата ми роля на Фаркаш Капо играх с жребеца Обаян- черен като врана, с бяла звезда на челото. Като актьор съм яздил  много коне, но между тях над всичко стои жребецът Цайс. Той беше просто любов. Невероятен- Цайс беше актьор, той имаше повече филми, отколкото всички актьори в България. Беше красавец, червен! Страхотно можеше да се изправя на задните си крака, всичко можеше да прави, беше кон с характер Той знаеше командите в киното. При удрянето на клапа тръгваше, без никой да му каже, че трябва да тръгне. Беше своенравен, не понасяше върху себе си човек, който не знае да язди. Никога не търпеше да има някой пред него, трябваше той да води. Той беше роден водач. Първо го яздеше доста време моят приятел /Бог да го прости/, велик наш каскадьор, ръководител на групата и неин основател; човекът, който изнесе конницата в “Хан Аспарух”, където бяхме заедно- Митко Кехайов. След него аз почнах да яздя Цайс и 13 години във всички филми, в които съм играл с кон, съм яздел точно Цайс. Когато  дойде в конната база  беше 3 годишен, наперен, як, силен. За да бъде по-кротък го скопиха, макар че той никога не стана кротък. Имахме си приятелски отношения с него, той  не ме е хвърлял. Веднъж паднахме заедно двамата, щото ни нападна един друг кон- имаше съперничество кой да води. А Цайс беше водач. В почивката бяхме на конете, онзи скочи с двата предни крака, паднахме и двамата и ми затисна крака, как се разминах с коленете…

После се разделихме, той почина, щото галоперите умират много млади. Невероятно животно, беше с излъчване!

ЧиБ: Не питам  как ще празнуваш юбилея, зная, че не обичаш тази дума…

ДЖ.РОСИЧ:  Да, не обичам и рождени дни. Никакви  тупурдии и специални тържества. Пожелавам си здраве и да ми се случват случайни неща, както през целия ми живот!

ЧиБ: Изпих най-вкусното си кафе с Джоко Росич и чух още една негова мъдрост: “Още като дете мама ми даде един динар, за да бъда  винаги кавалер с дамите!”

ДЪЛБОК ПОКЛОН!

Мариана Енева
Фотография Васил Танев, източник: sofialive.bg

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*