05th Feb2014

Остана във вечността, защото вярваше: «Сменяват се хората, остават идеите»

by Черно и Бяло

Книгата на Петко Дичев „Миг от вечността” (второ допълнено издание) и нейното представяне събра в Централния военен клуб в София на 24 януари 2014г  учени, писатели, журналисти, военни от запаса. На видно място бе сложен портрет с маслени бои на инженер-полковник Петко Дичев – един от първите деятели на българската фотограметрична наука, идеен баща на разузнавателното фотограметрично отделене в армията, създател на първите комунистически групи в Куба… Всеки от присъстващите получи книгата „Миг от вечността” – неговият дневник,  диск с произведения на Рихард Щраус, изпълнени на пияно от проф. Мими Дичева, както и интервюто с нея във в. „Жарава” на Калина Канева.

korica123

Гост на събитието бе вицепрезидентът на Република България (2002-2011г) Ангел Марин. Всеки от присъстващите искаше да стисне ръката на дъщерята на Петко Дичев – проф. Мими Дичева и но неговия син – Тодор Дичев.

В началото, като припомни първото представяне на «Миг от вечността» в Централния военен клуб през 2009г, на което много от присъстващите са изразили непосредствените си впечатления, водещата Снежана Тодорова – главен секретар на СБЖ, заяви: «Много съм щастлива, че днес ни е събрало второто издание на книгата. То е допълнено с прекрасните лични спомени на децата на Петко Дичев – проф. Мими Дичева и доктора на икономическите науки Тодор Дичев. Много са приятни тези лични преживявания, които те споделят на страниците на второто издание на книгата, за което най-сърдечно благодаря от името на читателите. А сега ми позволете да изразя  благодарност към тези, които имат особена заслуга за издаването на книгата. Разбира се, това е издателство «Ентропи 1» – наистина, едно много качествено издание на наше разположение. Тук бих искала специално да благодаря на редакторката Елеонора Ангелова, на художника Иван Додов, на художествения редактор Дора Узунова, за превода от руски на Магда Русева, за превода от немски на Барбара Мюлер, предпечатната подготовка на екипа на издателство «Ентропи 1» ЕООД. Много се радвам, че тук, сред нас е и художникът, който е създал този прекрасен портрет на Петко Дичев – г-н Николай Янакиев. Много се радвам, че тези, които са допринесли за това прекрасно издание, са днес сред нас. На всички казвам «добре дошли».

Особено ми е приятно, че тук е генерал Ангел Марин – наш вицепрезидент доскоро, който, сигурна съм, че ще вземе отношение към книгата. Аз не бих искала да повтарям тези топли думи, които сме казали ние, участниците в първото представяне на книгата – те са събрани тук в приложение към дневника на Петко Дичев, но все пак се изкушавам да прочета някои неща, които сме длъжни да си спомним за дейността на Петко Дичев, за това какво е бил той за голяма част от хората, с които е работил през годините в България и по света: «С името на Петко Дичев е свързано развитието на земната и въздушна фотограметрия в България през 30-те и 40-те години на миналия век. Неговата ерудиция, трудолюбие и упоритост му позволяват да развие значителна практическа дейност при внедряването и приложението на различните фотограметрични методи при топографското заснемане на страната и успешното ѝ прилагане в артилерийските части на Българската армия. След завръщането си в България през 1934г инженер Петко Дичев постъпва на работа в Държавния географски институт като геодезист. Като хонорувани преподаватели и асистенти на първото висше техническо училище неговите колеги са привлечени като едни от най-добрите специалисти в Географския институт и на първо място сред тях е Петко Дичев. За периода от 1945 до 1952г, през който инженер-полковник Петко Дичев е началник на фотограметричното отделение, е заснета повече от 30% от територията на България».

Позволявам си да прочета и няколко изречения от вълнуващото есе на нашата известна поетеса Теодора Ганчева за това какво всъщност тя усеща от този дневник, от тези лични преживявания на Петко Дичев: «Това е една личност, оказала силно въздействие върху хората, които са го познавали и го помнят. Един  човек с качества на съвършен професионалист в областта на фотограметрията и нейното развитие в България, а освен това със забележителните качества на достойнство и вярност към идеите, които е изповядвал. Удивляват ме и впечатляват сентенциите му за живота, които сам той оставя като послание, в които е вярвал убедено: «Сменяват се хората, остават идеите». «Всичко, що имах в сърцето си,  раздадох по мини, фабрики, пътища, морета и пръснах по безкрайната шир». И още: «Колко нищожни сме в този свят, ако нямаше величието на духа».

Наистина, това са забележителни размисли на човек, който е създал неизменна и мъдра програма за живота, за дейностите, които е вършил, за идеите, на които се е посветил всеотдайно.

Необятна и непредсказуема е човешката душа. Тя търси своите простори и истински измерения и ако ги открива и постига, това е нейната значимост и поверие за силата на постижението.

Книгата «Миг от вечността» е една многоцветна панорама на достоен и творчески преживян живот, за който много хора си спомнят с преклонение, възхищение и благодарност, защото инженер-полковник Петко Дичев остави светла диря след себе си, която озарява и днес. «Миг от вечността» е искрена и вярна книга за светлинните мигове в живота и дейността на инженер-полковник Петко Дичев и макар че той казва «Нямам желание за величие – имам човешка душа», аз мисля, че неговата човешка душа с делата си оставя неугасимо зарево във вечността».

Към тази книга – второто издание, има допълнения, които са направени от децата на Петко Дичев. Аз съм щастлива, че те са сред нас и много бих искала да ми разрешите да прочета и няколко думи от интервю на  проф. Мими Дичева, което бе публикувано във в. «Жарава», направено от нашата уважаема колежка Калина Канева: На въпрос «има ли нещо, което лично вие да не сте споделили», г-жа Дичева отговаря: «Да, има. Ще разкажа това, което запазих за в. «Жарава». След като получих отказ да замина за следване във Виена, присъствах с моя баща на два негови разговора. Първият беше с ген. Демир Борачев, заместник-министър на вътрешните работи по това време. Направи ми силно впечатление с каква непосредственост разговаряше ген. Борачев. Знаех само, че са работили съвместно от началото на 50-те години на миналия век по преместването на Военния географски институт от София в Троян. Изминалите години не бяха намалили дълбокото уважение и доверие, което имаха един към друг. Моят въпрос беше между другото. Вторият разговор беше в Дирекцията на милицията на Лъвов мост. Не зная името на човека, който разговаряше с моя баща и никога не го разбрах. Беше с много приятно интелигентно изражение и в тъмнен цивилен костюм. Когато баща ми влезе, той стана и каза, че знае какво означава за моя  баща тази сграда. Разменяха реплики, които бяха непонятни за  мен, защото не знаех фактите, но много добре и завинаги запомних думите, които каза: «Другарю Дичев, Вие сте от тези, които в България се броят на пръстите на едната ръка». И сякаш, за да потвърди, вдигна лявата си ръка с петте пръста. След това се извини на баща ми, че е ходил до там и му потвърди, че за дъщеря му, т. е. за мен, всичко е уредено.

Излязохме от сградата. Никога няма да забравя минутите, в които вървяхме до Лъвов мост. Говорехме за обикновени неща и нито дума за току-що проведения разговор. Аз бях в страхотно тягостно състояние, защото тогава осъзнах, че има една бариера, зад която аз нищо не знам за моя баща. Наскоро след този разговор свирих на концерт в българското посолство във Виена. На другия ден съпругата на тогавашния посланик д-р Любен Стоянов – леля Цанка, ми каза, че на концерта е присъствал генерал Борачев и като ме чул, казал: «Талантливо дете!». Аз отдавна не бях дете, бях вече голяма, но за генерал Борачев останах детето на инженер-полковник Петко Дичев.

От тогава изминаха много години, но те не заличиха тези спомени.

Въпрос: «Четейки дневниците на баща Ви, освен философската задълбоченост и емоционалния изказ, забелязвам един  великолепен стил. Има ли редакторска намеса?» – Не, нищо не е редактирано, нито граматически, нито стилово».

Изкушена съм да цитирам редове от дневника на инженер-полковник  Петко Дичев за спомена «все същ и ненакърнен – величествения лик на моята бурна младост, на моята партийна работа!» И редове на равносметка: «Преминах дълги пътища, учих се, работих, борих се, изминах интересен, опасен и достоен живот. Живях не за себе си, никога личните цели не са занимавали мечтите и плановете за бъдещето. Видях – доживях победата, за която много пъти животът ми е бил на косъм. Много от моите най-близки другари и роднини си отидоха от слънчевия свят…».

Според Калина Канева, аз в момента чета нейни думи, «не мога и да не цитирам и неговото трогателно

«Поръчение към моите деца»:

  1. Обичайте хората, природата и общувайте с тях.
  2. Стремете се да бъдете полезни и търсени.
  3. Работете, учете се и поучавайте с любов другите.
  4. Стремете се делата ви да са за пример.
  5. Знайте – животът ни е кратък МИГ!»

Разрешете ми, уважаема публика, с тези няколко думи да дам думата на доктора на икономическите науки, нашия посланик в Япония, известния дипломат, дългогодишен, синът на Петко Дичев – Тодор Дичев. Заповядайте, г-н Дичев.

Тодор Дичев: Понеже гледам почти всеки ден телевизията и се научих от парламента – най-напред към председателя!

Уважаема госпожо председател ,

Уважаеми г-н вицепрезидент,

Уважаеми гости, приятели!

Аз бих тълкувал даването на думата  само в един аспект:  да ви очертая съвсем сбито това, което считам, че важи за всеки един от нас. Който и да е в тази зала и извън нея си има свой живот. Един – по-добър, друг – по-къс, един – по-наситен, друг – по-ненаситен. Всеки живот е интересен. Може би в тази книга има едно нещо, което също е валидно за всеки един от нас: ти си жив /такова е народното поверие/,  жив си, докато споменът за тебе е жив. Петко Дичев, на мен и на сестра ми баща, тази вечер – берекет версин, както се казва на чист български език, толкова много се спомня, значи още е жив. И в това няма нищо загадъчно. Напротив. Тя, сестра ми, прави тази книга, аз съм дотолкова, доколкото да помагам технически, отколкото нещо друго. Разбрах, че ще се прави това представяне. Естествено се зарадвах и си помислих, че може и на мен да ми дадат думата, а председателят ми я даде изведнъж и аз не съм напълно «в курс дела», както се казва. Продължавам нататък. Значи, идвайки насам си скицирах в главата и си написах няколко – за да не ги забравя, защото вече май  и забравям.

Животът на това поколение, което баща ми представя, е малко като един сериал. Неговият баща, моят дядо, на който аз съм кръстен Тодор, живее в Османската империя. Баща ми се ражда в края на Княжество България – както всички вече знаем Княжеството не е Царството, значи е малко по-малко от Царството. Баща ми не хваща османското /каквото и да е било/, а хваща Княжеството в накрая. Фактически тогава той е още зависим – т. е. неговото начало е в Княжеството. Не знам дали ме разбирате, но аз в един сериал… Той е много добър специалист – моят приятел, да не кажа още по-силно, Владимир Герасимов. Много от вас са чели неговите книги. Ей там, мисля, някъде седна. Той може да направи един такъв сценарий за сериал.

Един човек, говоря за Петко Дичев, е започнал. Началото е в детските години. Тогава не съм го разбирал. Е, как да го разбера? Вика: тука «Александър Невски» беше бунището на София. И ходехме, вика, като деца, че са щели да строят църква. Да, много неща човек като погледне, започва да ги осъзнава. Т. е. това му е началото. И началото завършва с това, че… Той е пирдопчанин.

Той описва в книгата рода. Знаем, че в България всичките сме по една или друга линия братовчеди. Представяте си, в Пирдоп всичките го знаят – той е от един  от по-заможните родове и са доста деца. Преди него е бил моят чичо Димитър, който загива в Първата световна война в Добруджа. По онова време по-малкият му брат Петко е курсант във Военно-морското училище. По какви причини, така и не можах да разбера от баща ми – напуска го. Нещо подобно прави Вапцаров – никакво сравнение не правя. Но изкарва там 2-3 години и го напуска, напуска го, минава през София, както сега гастарбайтерите  – на Запад. И попада в някакви мини в Белгия. Какви са тези мини? – Мъчих се по една или друга линия да разбера, така и не разбрах. Но в Белгия е копал долу, за да изкара пари. Защо да изкара пари? – Защото някой му казал за Слънчевия български календар. И на тази основа той събира пари и заминава, за да следва в политехниката, това което председателят тук сподели – геодезия.  Защото без геодезия и без всичките тези точни науки не можеш да правиш Слънчев календар. Най-малкото с такова впечатление съм останал от приказките ми с него.

Връща се в България, както сега се връщат студентите от чужбина – 1-2 години, през това време научава да свири на цигулка. На път за Берлин остава във Виена. Защо остава? – Питал съм го много пъти: защо не мина през Прага, а през Виена? – Така и не разбрах. По кафенета, ресторанти свири на цигулка, изкарва някакви пари и не продължава за Берлин. А се записва /да учи/  в Грац, където и до ден днешен, доколкото знам, е водещата политехника на  Австрия. Връща се в България. Слава Богу, вече са минали някои събития, ужасни, след Първата световна война. Той е дипломиран инженер. Да, ама стават събития – минало е въстанието 1923-та година, ама идва атентатът в «Света Неделя», за който и до ден днешен доста се пише в българската преса – негативно или позитивно, не мога да кажа. Поради каква причина – също не знам, но той също след атентата заминава за Цариград. Ползвайки си знанията от Морското училище, се цани, както се казва жаргонно, на някакъв параход и представете си, пристига в Куба.

Години по-късно, когато бях по линия на ООН в Куба и се срещнах, не само аз и други мои колеги от други държави, с комендаторето Фидел Кастро и се установи, че те си пазят в архивите неговото досие, само че под друга фамилия: Педро еди кой си. Снимков материал, всичко. Държат го там. Той седи там  една година. «Същите тези, – както той ми е казвал, – другари, ме товарят една нощ на някакъв параход и отиват в Мексико». Калин Герасимов беше там най-дългогодишен посланик. «Оттам – в Монтерей. И как ме заболя зъб и ми го извадиха защото аз по диплома съм японист. И един, вика, японец ми го извади и аз не разбрах, че ми е извадил зъба. Така че, вика, заминавай за  Япония – барем не се страхувай от зъболекарите!» Много добри били.

Много интересно споделяше как го прекарват – като пред Дунава, до Рио Гранде. Всички знаеме Рио Гранде, Мексико, границата с Щатите. «Тъмна нощ. Предадоха ме на някакъв лодкар. Нищо не говори, кара там. Стигнахме отсрещния бряг. Нищо не се вижда. Разтовари ме и си замина, и аз останах. Нищо не знам». И тъй нататък, и тъй нататък.

Стигам /прескачам това, което ми е споделял как е преживял, пътуването си до Далас, небезизвестния Далес, където застрелват Кенеди. Постъпва в завод, тогава не е имало Изток-Запад. Показва си тескерето – висшист, машини някакви. Обаче ЦРУ-то и тогава е било ЦРУ – не знам дали тогава не е било по-силно, или тогава е било по-слабо, не знам. След няколко месеца идват. «Господине, айде, екстрадиран сте». – Викам, добре де, за какво? – Има време, ще говорим. Това време така и не дойде». И обратно – в Европа.

Вече започва, както аз визирам, вторият му период . Казва, «аз съм на 34 години вече, Христова възраст, трябва да се задомя. И тогава – старата си любов от детството, от юношеството – сестрата на Кирил Чепишев /некой от вас може би е чувал, може би не е чувал, който заедно с Гео Милев и Сергей Румянцев е изгорен жив от Дирекцията на полицията, която и аз не обичам, заобикалям я, ужас ме обхваща, като тръгна към гарата. Да, и то на някакви си 26-27 години. Защо? – Управляващите тогава ще могат да дадат отговор/. И той се жени за малката му сестра Мария, поема пътя вече, не сам в живота, със съпруга и постепенно с децата.

Но времето върви. Отива вече в Географския институт, за който стана дума, който между другото е тук в съседство. Ние от деца тук по празниците винаги идвахме да гледаме парадите, които тук се движеха. И няма да повтарям какво е правил в Географският институт, но на 9 септември…

Между другото, Географският институт той е бил, не по документи, а по разговорите, той е бил към Двореца .  Географският институт е невоенизирана институция до 1944 година. След 9 септември го военизират и като такъв тогавашният началник Рогев е оставен за началник, но баща ми фактически е реалният началник. Щото съм го питал:

–  А бе, баща ми, – тогава не съм се интересувал, нямах знания. Веднага го произвеждат полковник – файтони и не знам какви си други истории – защо ги имаш такива лампази? Други гледам, виж, са с други лампази?

– Виж, аз съм на генералска длъжност, но няма свободно место. Затова, за да се отличаваме, ни дават тези лампази.

Дали е така? – Генерал Марин и другите колеги тука могат да кажат. Говоря за след войната, а не за сега.

Тъкмо укрепва Институтът, организационно, кадрово и решават да го местят в Троян /вече беше казано за Троян/. Но го постига нещастие, че неговата съпруга напуска този свят, майка ми.

Дали заради това, дали по други причини, но той се връща в София вече като пенсионер, както аз казвам – млад пенсионер. Мен ме уволниха на 54 години, него – горе-долу се пенсионира на 55 години. Но вървя по неговия път барем в това направление.

Но не спира. Той отива във Военно-картографската фабрика, която и сега работи, сигурно е приватизирана – на спирка Павлово. От залата: Ликвидирана е. –  Ликвидирана, то по-скоро ако работеше, щеше да е изключение. То в България какво е останало – всичко се ликвидира! Извинявам се, че направих, без да искам, некой коментар.

Значи там работи десетина години, ако не и малко повече. Но ще завърша с това – този, неговият втори период, когато не е сам, че строи моста, който всички ние, сигурен съм, че знаем… – където е КАТ, при парк-хотел «Москва»  нали има там един мост, където и метрото има станция. Това му е последната работна площадка, където съм ходил и хората го наричат бай Петко. Никой не го знае кой е той – инженер, полковник, генерал – нема никакво значение. Хората го обичаха, де. Аз се радвах, защото чувствах – българинът да каже на некой «бай», значи го уважава. Така беше преди 20 години – сега не знам, аз съм извън.

Последният му период е когато отново остава сам, без съпругата си, бих казал и без децата си – защото децата, всички знаем: като пораснат, те излитат и си поемат там своя  път. Остава сам, но – едно голямо НО – когато си правих своя анализ, – но с другарите си. Нема нищо по-ценно на този свят да имаш действително ценни приятели-другари. Кой както иска да ги определя! Това е моето категорично мнение – той имаше такива. И ще ви кажа във времето – така, като спомен. Първо по майчина линия – «Чепишев», ресторанта, който и сега е на същото место в Бояна, тогава беше чифлик. Той е на дедо ми брат, Васил, който е собственика. Значи, съвсем по тази линия. И там ходехме – като деца ни водеше баща  ми, майка ми. Там съм се запознал, а след това се оказа, че той води срещи – и там и сестра ми Мими е присъствала – с Георги Димитров. Мавзолея го бутнаха, обаче Георги Димитров си е Георги Димитров. Бутат го, не го бутат – това е положението! Извинявам се, че казах и мойто мнение. Под рубриката, а това е моята рубрика сега пред вас: покажи ми кои са ти приятелите, и аз ще ти кажа кой си ти. Затова искам да спомена няколко имена. Малко неудобно, защото пред вицепрезидента си говоря да такива неща. Но говорим на него, за Петко Дичев – с какви хора е поддържал връзка или са били, дето се вика, другари. Има приятелство, другарство с  генерал Захариев – кой не знае кой е генерал Захариев! Хе, така си мисля. Генерал Панчевски – по същия начин. .Първия директор – без значение генерален или не – на Сопотските военни заводи Благой…, чичо Благой Игнатов. Това всичко е кръг от хора. Ами, ако вземем Веселин Андреев – ще ви припомня: Веселин Андреев, поета, който истинското му име е чичо Жоро. Ние, децата, му викахме чичо Жоро, защото истинското му е Георги. Не е Веселин – това е псевдонимът му. Или Станислав Севриев, това е много важно за военната част от аудиторията. Станислав Севриев е наш втори-трети братовчед и т. н., да не влизам в този детайл, роднински, писател и главен редактор на «Народна армия», вестинка. Моля? – Може нещо и да бъркам, всичко това го казвам по памет. Тук беше споменато името на  генерал Борачев, искам и аз да го повторя, защото си заслужава. Имаше една много интересна личност – най-дългогодишният политзатворник от 1923г. Той беше в един период и шеф на кадрите на външно министерство, само че сега се напъвам да си спомня името му… Както и да е, това не е толкова важно. Важното е, че такъв кръг от хора баща ми имаше до края на дните си. И те го търсеха, и той ги търсеше. И неговото обръщение или посвещение, или препоръки към децата му вече ги чухте и ще кажа, че когато сестра ми реши да напише тази книга, т. е. да я прави такава, още в първото издание един от въпросите беше как да се казва – защото нали «Дневника на Петко Дичев» е много… И тогава се хванахме на тази последна «Животът е миг». И се произведе това заглавие «Миг от вечността». Това е нейният принос /М. Дечева: Твоят/ – Не «Животът е миг». Имаше доста спорове между двамата и между други, защото «Животът е миг» – дали е така не знам, но че е миг от вечността, тук смятам, че имаме консенсус. Нали така се казва. Прекалих със споделянето. Това, което бих допълнил към написаното в книгата.

От сърце искам още един път да благодаря на всички присъстващи и да им пожелая преди всичко здраве, без здраве нищо не става, а на председателя – символичен букет – той не знам дали се казва букет или цвете, от всички нас и от сърце. Това е важното. Пък другото е от Лукавого. Благодаря ви за търпението, че ме изслушахте. /Аплодисменти/

Снежана Тодорова: Мисля, че стана ясно защо дадох още в началото думата на г-н Тодор Дичев. Пропуснах да кажа, че той е японист и почетен доктор на Токийския университет, освен че е бил много заслужил човек. Аз много бих искала тези лични емоции да бъдат първо споделени от децата. Затова с удоволствие предоставих думата на г-н Дичев. А сега всеки от вас, който има желание, да каже нещо за книгата на Петко Дичев «Миг от вечността». Моля, имате думата.  Заповядайте. Генерал Марин, всички погледи към Вас са устремени. Заповядайте!

Генерал Марин: Драги почитатели на паметта на Петко Дичев, искам да се присъединя към думите на благодарност и да кажа няколко  похвални думи за стопаните на тази зала – Централния военен клуб, за генерал Стоян Топалов, който оглавява Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва, за това, че дадоха възможност тази среща, този разговор, посветен на паметта на Петко Дичев да се проведе.

Когато прочетох книгата, си обясних някои черти от характера на проф. Мими Дичева, с която се познаваме от доста време и  част от поведението ѝ, което досега не можех да си обясня. Активен, заангажиран човек, всеотдаен, борбен – каквото си науми и реши, че трябва да с направи, не го оставя, докато не се изпълни. С нея в битността ми на вицепрезидент на нашата държава работехме доста за българите в Австрия. Тя е лидер на българската общност в Австрия. Освен това благодарение на нея всяка година в Австрия се провеждат Ботеви дни. И аз съм имал възможност да участвам  в тези празненства и за мен  са останали незабравими  срещите с нашите сънародници, с домакините от Австрия пред паметника на Христо Ботев.

Мисля си, че обяснението за всичко, което досега не можех да си обясня е едно: проф Мими Дичева е просто дъщеря на своя баща. От това, което разбрах от книгата за нейния баща. Много е хубаво, че не са оставили нещата, които са съхранили в своята памет за своя баща – тя и нейният брат – само за себе си. Постъпили са много мъдро, много разумно, отговорно, когато са събрали необходимите материали, за да бъде издадена тази книга. По този повод бих казал: Достойна постъпка на достойни деца за един достоен човек. Всичко си идва на мястото.

Когато четях книгата, първото обобщение, което се опитах да си направя от впечатлението, което тя произвежда, е за силата на паметта. Че паметта се оказва по-силна от времето. Времето си тече с еднаква скорост, с еднаква сила – нито прибавя, нито отнема от тях, а паметта може да добавя все повече и повече: с мигове от вечността, със спомени за хора, включително такива като Петко Дичев. И знаете известната приказка, че времето е нещо всесилно – само пирамидите са по-силни от времето. Така е, защото това е една следа, оставена от човека, едно творение, създадено от човешкия дух. И с написването и публикуването на тази книга нашата памет се обогатява, и ние можем да се преборим със забравата на времето. Не искам да цитирам пространно, но един голям български писател е казал, че едно от на-големите нещастия на този свят е забравата.

Книгата е много необходима и полезна за нас – хората, които живеем сега и които ще живеем в бъдеще. Поне три големи задачи изпълнява тази книга. Първата е, чет я ни дава един пример за достоен живот на един истински българин. Втората задача – тази книга, с това, което ни разказва за Петко Дичев, е една опора за нас, особено в такова тежко време като днешното, когато е много трудно да издържиш на простащината /извинете за грубите думи/, на дивотията, на агресията, на наглостта, която навсякъде ни дебне и мачка. И третата задача – тази книга ни дава един ориентир как можем и как трябва да живеем и да се борим.

В книгата се разказва за един изключителен човек. Аз мога да съдя само по това, което е написано в нея за Петко Дичев, но то е достатъчно, за да придобие човек представа за едно поколение, за един представител на едно поколение, което оставя следа – да не говорим такива велики приказки, в историята на страната ни, макар че и това е така, но преди всичко в съзнанието, в душевността на хората.

Книгата не може да се преразказва и да се обяснява – тя просто трябва да се възприеме, да се съпреживее. Пред нас се извайва обликът на един човек на идеала – идеала за един хубав, справедлив свят, човек на дълга, който не само мечтае за това да живеем по-добре, но и прави всичко, за да стане то. И човек не само на делото, но и на дълга. Да изпълни своя дълг  – там, където е, във времето, в което живее. Човек на идеята, на идеала, човек на дълга, на делото. Какво по-голямо от това!

А каква житейска философия! Настръхвам сега, когато си спомням един откъс от книгата, в която той споделя, според мене, житейското си верую. Приблизително цитирам, не буквално: Искам, казва той, да живея, да се боря, да умра, за да направя нещо светло и добро, макар и толкоз малко, че никой даже да не го забележи и угади  /тази е негова дума, която той използва/. Какво величие на духа! Правиш нещо, не за да се харесаш, не да те забележат, не за да изглеждаш много значим, а за да направиш едно, макар и малко, добро, което никой няма да узнае. Каква сила, вътрешна, трябва да имаш, за да си готов така да живееш и така да се бориш! А свещеният завет?! Тук бяха цитирани неговите поръчения към децата си, както той се изразява в текста на Дневника си. Пак ще го цитирам по памет: любить друг друга! Непрекъснато живей и се бори, и умри за вечната правда и добро! Живей, бори се и умри за вечната правда и добро! Тук, когато четях, спрях и си спомних за и мои преживелици и много прочетено – няма да го разказвам подробно. Само ще ви кажа, че първото нещо, за което се сетих, е един разказ от Христо Пелитев от неговите известни «Разкази и приказки за хора и животни», в които той разказва за вечната  борба между Правдата и Кривдата. И тъй като силата е на страната на Правдата.. Все пак тя побеждава Кривдата и я затваря в клетка, зад решетките. Но Кривдата, нали е хитра, нали е подла, нали е лъжовна, започва да заблуждава Правдата и да ѝ казва: «А бе и уж си Правда, а много си жестока, никакво милосърдие не проявяваш! Дай ми нещо са хапна. Аз много заслабнах». Е, Правдата какво да прави, от доброта, започва да къса от залъка си и да дава на Кривдата. Заяква Кривдата, разбива решетките, излиза на свобода и пак продължава вечната борба между Правдата и Кривдата.

И си мисля – ето защо Петко Дичев и хора като него не могат да победят злото. Защото доброто, включително и към злото, проявява понякога благородство.

Много силно впечатление ми направи – може би защото е много актуално, неговото разсъждение за отношението между човека и властта, така бих го нарекъл. На едно  място той казва: «Колко празни са хората! /това е точно цитиране/ Празни хора. Колко са празни хората, които смятат, че са достойни да бъдат водачи, а не си дават сметка, че случайно са попаднали на тези високи постове!». Помислих си:

Майко мила, а какво би казал, ако можеше да види сега какво става в нашата мила България?! Спомням си, че в древността е имало племена. Каква е тази жажда за власт! Няма значение дали заслушаваш или не заслужаваш, дали си за тази длъжност или не – в България всеки е най-малко за министър и нагоре. Почти всеки – да не слагам всички хора под един знаменател. Все пак има свестни и мъдри хора, иначе отдавна да не съществуваме като държава. Имало е племена в древността, които избирали вожд сред най-умните и най-силните, естествено, и са виждали в него свой представител пред божествата. Но когато заслабнел телесно и духовно вождът на племето или пък не можел да предотврати суша, наводнение и други природни бедствия, те го убивали и изпращали при боговете, за да си почива. Избирали друг вожд и винаги имало кандидати, макар че всеки от кандидатите е зваел как ще завърши. Е, и в България не разбрахте ли как ще завършите – който и да си, където и да си, каквато и власт да имаш?!

В моите представи за различни категории хора той попада сред т. нар. драматични максималисти – иска всичко да бъде хубаво, иска всичко да бъде добро, иска всичко да бъде както трябва. И много стоях над тези негови редове. Той – човекът, който се е борил за идеала, който е искал светът да става по-добър, в България нещата да се променят, изпитва разочарование. Един разговор, който се провежда на 1 декември 1947г,  както се спомена в дневника, със стария закален болшевик бай Евтим Стоицов. Онзи човек кой знае какво е преживявал, та споделя пред Петко Дичев: «Не мога вече да търпя. Искам да оставя всичко и да отида някъде отшелник». И какво му отговаря Петко Дичев? «Няма какво да добавя – същото мисля и аз». Каква болка само! Защото е виждал, че нещата не стават както са били представени в идеала. То впрочем понеже не ставаха както трябва, затуй и претърпяхме това поражение! Разбира се, той е бил достатъчно умен човек и е разбирал нещата. Но не се пак на всички и сега продължава да ни се иска светът да бъде по-съвършен, а той е несъвършен. Хората да не са толкоз далеч от съвършенството, колкото са сега. И сигурно ще са необходими много време и много поколения, за да стане така, както ни се иска. Но то ще стане!

И няколко думи искам да кажа във връзка с неговия професионален път. Аз имам специално отношение към професионалния път на инженер-полковник Петко Дичев, защото когато кандидатствах за Военното училище като младеж втората специалност, която бях записал, беше «Геодезия, картография и фотограметрия». Такава специалност във Висшето народно артилерийско училище «Георги Димитров» в Шумен имаше от 1959г, когато стана висше военно училище. Влечеше ме особеността от този дял на науката, това че в моите представи тази наука е свързана с моята любов към природата, но имаше и нещо друго. Аз имах слабост към картите и изучавах развитието на картографското изкуство в историята на човечеството още като младеж. И в моя стремеж към тази наука имаше известен  патриотичен заряд. Работата е там, че средновековните европейски картографи никога не са забравяли, включително и по време на петвековното османско робство, че има Царство България, че има държава на българите. Само един пример ще ви посоча. Една от картите, която не е нито най-ранна, нито най-късна в Средновековието. Вардербурге, един голям европейски картограф в Средновековието, създава карта на нашия район тука с най-точно изобразяване на морския бряг, защото тя е имала за цел да обслужва търговските интереси на западните страни. Тази карта е направена в 1737 година. Тя се казва: Царство на българите. Картата така е озаглавена. Разбира те ли? Двадесет и пет години преди да бъде написана «История славянобългарска» от Паисий Хилендарски западните картографи в Европа не са приемали, че тук  е… Има надпис Османска империя, да, но заглавието на територията на България е Царство на българите. Това е.

Фотограметрията е много важна за създаването на карти, а те са необходими, освен за развитието на стопанството – без карти няма военно изкуство. Без топографски карти нито може да има разузнаване, нито огнево поразяване на противника – казвам ви го като ракетчик и артилерист, – нито тактика, нито оперативно изкуство, нито военна стратегия. Няма. Впрочем, трябва да ни кажа, че в артилерията и в ракетните войски, но най-вече в артилерията, без карта 1:50 000 не може да се изпълни нито една задача по поразяване на противника. Един снаряд не може да се изстреля. А модерната, съвременна карта не може да бъде създадена без фотограметрия. Основно е въздушното фотографиране. И още нещо ще ви кажа. Докато бях на служба – до 1998г, сигурен съм, че и сега е така, картите, особено картите 1:50 000, се правят въз основа на измервания от 1952г с допълнения през определен период от време. Защото има промени, географски – гори, постройки и т. н. Т.е. и сега в Българската ария се използват карти, които са създадени благодарение работата на полковник-инженер Петко Дичев. Ето това е. Като професионалист мога да кажа, че той е бил на изключително високо равнище. Когато казвам това, знам какво говоря.

Драги приятели, искам да изразя моето голямо удовлетворение от книгата, защото тя дава възможност малко да се намаже с благ мехлем една рана, която така и не може да зарасте в мен. Това е че сред широката общественост, включително и сред културни и интелигентни хора, има създадена една представа… Няма съмнение, българският народ обича военните. Но има една представа, че това са едва ли не ограничени хора, а бе хора там облечени в мундир, те знаят слушам, заповядвам. Заболяла ме е устата да обяснявам, даже на моите домашни, че да си началник, командир, не означава да заповядваш. Всеки глупак може да заповядва, но да ръководиш, да управляваш – могат единици. А то това е да си командир. Като че ли не се очаква друго от един военен човек, който е в редовете на Българската армия освен «наляво, надясно, кръгом марш или напред». Трябва да ви кажа, че, за съжаление, хората в армията не са масово на такова равнище, интелектуално, като Петко Дичев, но ви уверявам, че имаше, дано и сега да има, много високо интелигентни хора в нашата армия. Моята теория е, че на такива хора като на полковник-инженер Петко Дичев се крепи държавата, крепи се обществото, крепи се светът. Ако няма такива хора над известен  критичен минимум всичко ще се срути! Високо интелигентен, с широка обща култура, патриот, родолюбец, човек на дълга, човек с чувство за лично достойнство, човек, който се държи естествено, уважително към другите – това е полковник-инженер Петко Дичев.

Мисля си, че Петко Дичев не е живял напразно и това, за което е мечтал и за което се е борил ще го бъде. Ние в миналото сме живели с Петко Дичев, макар че не всеки от нас го е познавал. Аз го знам само от книгата. Ние в настоящето живеем с Петко Дичев дори и когато не го осъзнаваме. Но най-важното е, че Петко Дичев не е човек от миналото и настоящето. Това е преди всичко човек на бъдещето. Така че, драги приятели, мигът от вечността продължава.

Снежана Тодорова: Огромна благодарност към Вас, генерал Марин, за това прочувствено, толкова вълнуващо и толкова точно слово. Да сте жив и здрав! Наистина, ние днес сме се събрали по повод тази книга «Миг от вечността», но всъщност, както каза и синът – Тодор Дичев, всъщност Петко Дичев е с нас, защото след като той ни е събрал, след като неговото слово ни е развълнувало и ние сме без дъх, за да говорим за него, значи човекът е жив. Човекът е жив докато го помнят, докато е с нас. И наистина, това, което той е направил през годините за България, за българския народ, за толкова добри дела по света – това ще се помни още много и много години, аз бих казала – винаги. Така нашата вечер продължава. Така че, ако имате желание за изказвания за книгата и за личността на Петко Дичев – някои от вас сигурно са го познавали лично, освен децата,  разбира се, повечето – такива като мен се запознават с него задочно от книгата му, за което разбира се са много благодарни за тези негови лични впечатления. Позволете ми да дам думата на наша колежка, фотожурналист от в. «Ереван» г-жа Мари Каменян. Заповядайте!

Мари Каменян: Сега, след вицепрезидента, цялата книга така е обобщена, даже и в повече, но аз се познавам лично с него. Затова ще ви кажа няколко думи – само за 2-3 минутки. Това, което прочетох в книгата, просто не мога да повярвам, че това е човекът, с който аз съм се познавала толкова години.

Познавам се с инженер-полковник Петко Дичев от 1958г. Бях  много близка приятелка на семейството им. Почти всяка вечер се виждахме – или аз отивах в тях, или те идваха у нас. След заминаването на дъщерята Мими Дичева във Виена и на сина Тодор Дичев, който замина да учи в Москва, а след това – посланик в Япония, не бяхме се виждали дълго време.  Проф. Мими Дичева стана отличен музикант и педагог. Миналата годна случайно се срещнахме в Съюза на българските журналисти. Тя ми даде книгата «Миг от вечността» за дневника на баща си Петко Дичев. Аз я прочетох на един дъх и тя ме развълнува много. Не очаквах, че един военен разузнавач, отдал целия си живот на другите, много изпатил, може да напише толкова мъдри житейски истини. Много често, когато отивах в тях, инженер-полковник Петко Дичев го виждах със старата си военна униформа – някаква, която на мен не ми беше известна. И не ми беше удобно да го попитам, защото той изобщо не е споменавал какво е работил, какво е правил – никога. И се чудех каква е тази униформа, винаги.

Вечерите ни събираше около масата и с дъщеря си, която беше останала в София, даже ни казваше как се готви, правеше ни супи от леща, фасул чорба, мажеше ни филиите с масло… И така. Винаги ми е давал добри съвети как трябва да се жертваме за благото на ближния и  тогава можем да се почувстваме истински щастливи. Хубав спомен ми е останал когато станах абитуриентка и чичо ми ми купи една много хубава рокля. Аз първо изтичах в тях, за да видя дали ме одобряват те. Често ни извеждаше на разходки в парка и тогава винаги ни съветваше да умеем да си избираме приятелите. Учеше ни да говорим истината. Инженер Дичев често посещаваше нашия дом и показваше своето уважение към моите родители. И в тези задушевни вечери аз откривах изключителното му благородство и се възхищавах на неговите размисли и сентенции върху живота. Една от сентенциите, която ми харесваше много, беше, че много, безкрайно много любов е завещана на човеците, а кой я търси?!

Дълбоко уважение и поклон пред паметта на Петко Дичев, един безкрайно чист човек, работил за доброто на нашата страна!

Снежана Тодорова: Благодаря, Маре. Г-жа Калина Канева, известната журналистка, човек, който е направил много, за да пребъде духовното и моралното в днешно време. Заповядай, Калина!

Калина Канева: С Мими Дичева бяхме съученички. Живеехме и наблизко. Тя свиреше на пияно, пък аз много мечтаех за това. И затова ден през ден бях у тях. И се наслаждавах на музиката, която излизаше изпод нейните палци. А вратата, като звъннех, ми отваряше нейният баща. Не зная дали някога съм се обръщала с думите чичо Петко, но в моето съзнание това е останало. Отваряше ми вратата чичо Петко, който беше наметнал своята военна куртка, тихо се усмихваше и съответно ме отвеждаше при Мими. Това беше време на нашата младост, рана младост, когато по 5-6 пъти ходехме да гледаме съветските филми, когато се увличахме от разузнавачите, «Повестта за разведчика», ако си спомняте, с прекрасното участие на големия артист, съветски Павел Кадачников. Ние се влюбихме в съветските артисти, всеки си имаше някакъв свой герой. Лично аз – Павел Кадачников ми беше голямата любов, така да се каже. И никога през ум не ми е минало, че ми отваря вратата един истински разведчик, един истински герой, който толкова скромно е преживял своя живот, че ние днес не знаем точно какво е направил, ние не знаем какво се крие зад маркираните негови мемоари, които той е мислел да напише – дали ги е написал даже не знаем. Изобщо колко малко знаем за своите родители. Отново ме гризе съвестта, когато попадна в мен това, което Мими Дичева и Тошко Дичев успяха да направят за своя баща. Много съм впечатлена, много съм възхитена от това, което те успяха да направят – да ни го върнат, Макар и без да знаем подробности как е създал  партийна комунистическа група в Куба, как се е оказал в затвора, как е бил сам, как е бил в Мексико, какви задачи е изпълнявал, а и след това. Но се знае точно какво е направил за нашето икономическо, научно и – това, което току-що се говореше – за този ръст на освободената България, за която, както той казва, «животът му е висял на косъм много пъти». Така че съм още веднъж възхитена от моята съученичка, възхитена съм от децата на Петко Дичев. Няма да говоря вече – генерал Марин достатъчно, прекрасно разказа за тази личност Петко Дичев. Но съжалявам много, че като журналистка аз служех така на едно кредо, че отминалите поколения имат право на живот и ги търсех тези отминали поколения в архивите, ровех в тях, изпитвах огромна радост, когато попадах на интересни моменти. Спомням си, аз работех в редакцията на в. «Антени» и имахме една много интересна експедиция с един бивш съветски войн, който впоследствие стана известен писател и е водел дневник, и пребиваването му в България беше много мило отразено от тогавашния младеж-войник. И намерихме хората, чиито имена там бяха зафиксирани: Калина Баева му е изпяла еди каква си песничка и му я е записала в бележника, и т.н. и т.н. Спомням си колко много се зарадвах, когато в някакъв музей аз намерих едни позиви, едни прокламации, свързани с идването на Съветската армия, минаването на Съветската армия през България, обръщението към българския народ. А впоследствие разбрах,и от тази книга, че Яш-Кишеневската операция и по-нататъшният ход на Съветската армия към Балканите е била подпомогната от топографски карти, направени нелегално, предадени на съветското военно ръководство. И този човек ми е отварял вратата, когато звънях, но аз тогава не знаех. Когато беше жив, тогава можех да взема от него интервю, а не само да се радвам, че някъде в архивите съм намерила запазена от това време бумажка. Благодаря още веднъж на Мими и на Тошко, благодаря, че съдбата ме е свързала с тях, много се радвам на тази книга – на второто издание, на тази прекрасна корица, която е направил художникът, изобщо прекрасно е, че отминалите поколения се връщат сред нас. Всичко хубаво на всички желая!

Снежна Тодорова: Благодаря много на Калина. Има думата г-н Николай Пиперков. Заповядайте.

Николай Пиперков: Добър вечер на всички присъстващи в залата. След тези прекрасни, бих казал чудни думи, които бяха казани преди мен, е много трудно да се съсредоточа върху това многообразие, върху това богатство, върху такъв живот, който много малко хора могат не само да изпитат, както казаха тук – броят се на петте  пръста на едната ръка – при срещата,  която е имала Мими Дичева в управлението, полицейското. Но трява да ви кажа, че аз лично имх щастието и удоволствието, благодарение на едни казани от него думи, които сега бяха подчертани, че на човечеството е завещана любов, много любов, но кой я търси. И може би аз я намерих за един миг още в невръсна детска възраст. Шестгодишен бях. Къщата на дядо ми и баба ми беше изгоряла от жестоката бомбардировка на София. Той беше създал едно стопанство, образцово в полите на Витоша около село Симеоново и като малчуган тичах и гледах всяко нещо, интересно, което ми правеше впечатление. Тогава беще валял дъжд и избликваха от земята изворчета през 5-10 метра, които бяха действително нещо невероятно на тази възраст. И така, мокър до колене, чувам изведнъж един непознат, но силен, плънет мъжки глас: Ето те, юнако, къде си бил! – Обръщам се и замръзнах. И сега ме побиват тръпки, когато пред мен като исполин във военната си униформа с фуражката този строен, висок мъж ме гледаше и ми говореше. Докато се усетя ме грабна с ръцете си като перушинка, взе ме на конче и така ме заведе обратно вкъщи. Его това е един много силен спомен, който се помни цял живот. Детските спомени, знаете, колко са силни. След това, когато е идвал вкъщи, говорили са с баща ми – те бяха единомишленици в много отношения, избираха заедно пияното на Мими Дичева – тогава, като започваща пиянистка. Но искам да цапочна с нещо друго, което в книгата «Миг от вечността» така пределно ясно е очертано. Този герой, тази личност, този човек с голяма буква се държеше мило. Хората по някакъв свой начин му казваха бай Петко. И с някакво особенно чувство на топлота, на уважение. Той беше готов да отиде при всеки, а и всеки  можеше да иде при него си – било за съвет, било за приказки, било за общуване само с него. И си спомням едни думи на великия Гьоте, който казва, че човекът това е своеобразен сбор от минало. И каква по-точна характеристика за този герай, минал през толкова огньове на живота, И този живот, описан в книгата «Чиг от вечността» е един живот-подвиг, един живот-епопея, тъй като не мога да не призная този талант, който проявиха децата му – известната у нас и в чужбина концертна пиянистка профессор Мими Дичева и дипломата, първия японист на България и може би единственият българин, който е почетен доктор на Токийския университет. И спиряйки се върху книгата, трябва да ви кажа, че каквато и книга някой от нас да е чел на млади години – обикновено всеки чете книгата на младини заедно с мечтите, които има. А когато мине определена възраст, вече настъпи зрялата му възраст, чете със спомените. Ето, в тази книга се преплитат невероятно тези негови мечти в младините, когато всеки очаква от бъдещето, всеки очаква от живота нещо положително, когато силна е вярата в околните и особено на околните към теб. И тогава разбираш, чеовекът е чонек, какъвто е. И думите на поета във ватенката Пеньо Пенев, че човекът е човек когато е на път, особено силно илюстрират цялата му младост. Това безконечно изпълнение на задачите, нелегалната борба, както днес разбрах от неговия син – братовчед ми Тодор Дичев, как  той от Цариград с параход заминава, а хората знаят, че той отива със специално поръчение. Разбира се, които са знаели – не всички. Със специално поръчение отиват в Куба, където основава първите коунистически дружества. След това се прехвърля в Мексико наистина. След това пътува за Щатите. В Аризона попада в затвора в Калифорния и когато го освобождават се връща отново в Швейцария, оттам се връща в България… Не искам да изпадам в подробности. Това всичкото е много добре описано в книгата и особенно онази част – за професионалните му качества и достоинства, че той е един от основателите на фотографометрията у нас, че той след като завършва следването си в Грац в политехниката и идва нече окончателно в 1934г,  постъпва тук в Държавния  географски институт, и започва 20-годишната му кариера на човек вече не както в младините си е бил – с поръченията на Партията и на Коминтерна… Трябва да отбележа, че той още незавършил гимназия, на 19 години е приет в младежкия съюз на Партията. Така че за него трънливият път към бъдещето, за което цял живот се е борил и мечтал, започва още в невръстната му възраст. Особено впечатление ми направи – още на първата страница – мотото на книгата, че «аз не се боря за величие, но имам човещка душа». Ето това мото е червената нишка на цялата книга. И всяко поведение, вски акт, всяко изпълнение на поставена задача трябва да пречупваме през тези му силни думи. Затова бих искал също да добавя, че в професионално отношение, което е засегнато много добре в книгата,  голяма заслуга има бившият началник на Военно-картографския инстиут полковник-инженер Костовски. Днес ми направи впечатление изказването на генерал Марин, който още от студетските си години е разбрал стойността на този човек, който даде скромно – отказвайки се от кариерата си в току-що създадената политехника тогава, получава катедра и професорка титла, той остава верен на армията – това което той е започнал още от студентските си години, той се мъчи да го доразвие. Да знаете какъв отрасъл е военната промишленост за всеки народ и какво би предсталявало, ако беше още жив между нас. Така че позволете ми да ви припомня още едни думи, много силни. Това е, че бихме били много нищожни в този свят, ако нямаше величието на духа. Е, именно показател за величието е този живот, описан в книгата «Миг от вечността». И още нещо: Аз сравнявам безсмъртните латински пословици, които са от векове за векове – не умират, което ни приближава именно към тези му думи, че идеите остават вечно, сменяват се само хората. Ето това е един от показателите, които той ни завеща и които трябва да следваме. И бих накрая пожелал на всички вас да следваме, да запазим духа на полковник-инженер Петко Дичев, за запазим и да се движим занапред по законите, по които той е живял, творил и работил, борил се и така даде пример на всеки от нас какъв трябва да бъде честният и истински българин в този жимот. Благодаря ви.

Снежана Тодорова: Някой друг желае ли да каже още нещо? Благодаря Ви, последното изказване ме провокира да прочета още едни лични преживявания, лични и тъжни наблюдения на Петко Дичев, които звучат особено пророчески в днешния ден.

«Мислех си снощи, така отвисоко, като че ли съм се пренесъл в невидимия задгробен свят на сенките и гледам този мир на Земята как се създава или по право как се крепи и на какво се изгражда. Има народ, който руши стотици години, руши и твори, а ние рушим и много малко творим. Нима други ни напътстват така или ние сме негодни за по-добро? Може би, може би аз не виждам добре, може би бъркам, тъй като животът ми е вече много дълъг и не мога да чакам хубавото и доброто. Студено е във въздуха, студено е и в отношенията между хората. Взаимните връзки и ласки са много често привидно сърдечни. Чета «Историята на българския народ» от Мутафчиев, прозирам във вековете на миналото и виждам същата тази поквара и нищожество в средата на ръководителите и интелигенцията – продажни и недостойни са хората на мисълта».

Не бих искала точно с тези наистина пророчески думи да завършвам днешната вечер, но ми се струва, че големият човек, умният, талантливият, искреният, честният, достойният – той наистина е един пророк, който вижда във времето това, което като че ли тези, които живеят с него и до него не винаги забелязват.

Много бих искала да благодаря от името на всички на проф. Мими Дичева, на доктора на икономическите науки, посланик Тодор Дичев за това, че ни подариха прекрасната книга на Петко Дичев «Миг от вечността» – неговия дневник, който, мисля си, става любима книга на всички, които сме днес тук, а ние сме тук заради Петко Дичев и от уважение към Вас, неговите близки. Благодарим ви за тези откровения, които вие ни дадохте и искрено вярвам, че това второ издание ще продължи със следващи книги в памет на Вашия баща. Той и неговото дело, което е завещал на всички ни, заслужават това. Пожелавам ви много сили, много вдъхновение и много здраве, защото здравето наистина е много важно, ако искаме да успеем. Благодаря на всички за това, че бяхме заедно тази вечер.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*