13th Sep2013

Поезия, Красимир Колев

by Черно и Бяло

1157621_10152049899358243_1440661723_nСЪЛЗИ НА ЕДНА ЗАГУБЕНА ДУША

Когато рисувам, а дъждът вали

и облак на несигурност е увиснал над мен,

Всяко живописно петно прилича на стих,

в който римата се реди със тъга.

Аз рисувам стиховете на живота

и нежна хармония изпълва платното.

Погледът ми се размътва,

и дъждът вали.

Ромоли върху прозорците на моята душа…

Мираж…! Видение…! Мечта…!

Тъй аз съжалявам, че ме няма при теб!

Аз те рисувам…, а живописта ми прилича на стих,

в който римата се реди със тъга!

Дъждът вали и вятърът стене…!

Това са сълзите на небето!

Това са сълзите на една загубена душа!

Къде ми е пролетта…!?

 

Красимир Колев

 

РАЗСКЪСАНА МЕЧТА

970673_10152013872963243_198467422_n

Музиката, мечтите, игрите, всичко беше едно.

Аз живеех в свят на музикалана красота, в хармонии и тонове.

Мелодии, сътворени от майстори на музикалното изкуство изпълваха живота ми с радост и жизнено удовлетворение.

Помня един ден как моята учителката топло ме погали по гладките ми кафяви коси и каза

– Детето ми, цигулката е най- добрият ти приятел! Обичай го, играй си с него, пази го и не го наранявай.

Така израстнахме с музика, с мечти, с игри…! Бяхме заедно всеки ден.

Вървяхме ръка в ръка безгрижни, тайни си споделяхме. Бяхме всичко един за друг!

Но минаха години… Порастнахме…

Учителката отново ме погали по косите. Погледът и беше зрял, изискващ и сериозен.

– Сега не си дете, жена си! Цигулката не е приятел вече, тя е твой любовник!

Порастни сега момиче! Вече не е време за игри! Любете се, обичайте се, интимно изживейте най- съкровенните  мечти!

…Изпаднах в шок!

Този ден на път за дома си мислех:

“Как госпожо, не зная, как с приятеля си да правя любов!? Как ще съм интимна с него!? Как ще мога да се съблека!?

Как така, ще го погаля!? Как да си излея върху него аз страстта!?”

Не исках да държа цигулката вече в ръцете си! тази нова роля така ми натежа!

Минаха детските безгрижни години, а аз не исках да порастна! Исках да си играем!

Но играта не беше вече така весела и безгрижна.

Всичко като че ли бе по- сериозно!

Изискваше се цялостно отдаване един на друг, а аз не знаех дали мога, не знаех дали искам!? Как ще съм интимна с него!?

Как ще мога да се съблека!? Как така, ще го погаля!? Как да си излея върху него аз страстта!?

…Какво ми остана сега!?

Не смеех да порастна, не смеех да се отдам, не смеех да направя крачка в зрелостта…!

Лежи цигулката до мен, като една разскъсана мечта!

Смачкана, пренебрегната, непосмяна…. любов!

Вързана от страх аз плача!

Аз пак искам!

Но не смея!

И… всичко  остана само една смачкана и разкъсана мечта….

 

Красимир Колев

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*