23rd Jul2013

Професионалните изкушения на две актриси

by Черно и Бяло

Може би най-добре е да се започне с предисторията. Имало две актриси, при това много добри актриси. Едната работила активно в България, възприемала театъра като съдба до такава степен, че започнала да пише пиеси. В началото театралната общност я гледала със снизхождение и подозрение като автор, но пиесите ѝ започнали да печелят награди, както в България, така и в чужбина и това променило отношението към нея. Това е Анна Петрова, която работи като актриса в Младежкия театър „Николай Бинев” в София. Има повече от 50 роли в театъра и над 20 в игрални и телевизионни филми. Носителка е на Наградата на Съюза на българските артисти. През 1998г е отличена като „Най-добър европейски артист” от фестивала в Сараево, а през 2003г, в Марсилия (Франция), получава награда за творбата си „Кажи здравей на татко”. Миналата година, в Казахстан, актрисата взе приз за главна женска роля. Тя е лауреат от Фестивала на съвременната българска пиеса, а спектакълът ѝ „Всеки цвили подир жената на ближния си” е номиниран за най-добър текст в Литва. Автор е на 12 пиеси, които са поставяни 28 пъти в България, Литва и Македония. Член е на Съюза на българските писатели.

Другата е Лина Гладийска-Георгиева– актриса, която живее от 1991г във Виена, но е завършила ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” в класа на проф. Надежда Сейкова. Дипломира се с роли в спектаклите „Много шум за нищо” (от Уилям Шекспир) като Херо, „Чудаци” (от Максим Горки) – Зина и„Златният храм” (по Уилям Голдмън), където се превъплъщава като Тери Кларк.

От 1978 до 1984г играе във Врачанския драматичен театър, след което се премества в Пазарджишкия театър „Константин Величков”. На тази сцена тя играе Мария в „Процесът срещу богомилите” на Стефан Цанев, графиня Орсина в „Емилия Галоти” на Лесинг, ТеаЕлвстед в „ХедаГаблер” на Ибсен, Мирандолина в едноименната пиеса на Карло Голдони, ЖилТърнър в „Пеперудите са свободни” на ЛеополдГерш, Мамчето в „Който рискува, печели” на АкошКертес и други. В момента е културен референт на просветната организация „Кирил и Методий”, участва в създаването на студентски театър като постановчик на пиесите „Лице” от Бойчо Дамянов и „Женско царство” от Ст. Л. Костов. Консултант е към Българското училище във Виена, където режисира концерти и представления на деца по различни тържествени поводи. През сезон 2009/2010 и 2010/2011 изпълнява ролята на Деспина в спектакъла „Черни очи за случайни срещи” по Любомир Пеевски, постановка на режисьорския тандем Флеминг &Петранов и на БКИ в Австрия.

Най-после криво-ляво и двете са представени пред уважаемите читатели, но все още същността на тяхната знаменателна среща предстои. Пропуснахме да отбележим, че Анна Петрова е изключително контактен човек, завързва трайни приятелства, които отглежда като любима градина – тори, подрязва, почиства и на които дава много обич. Готова е на странни и необичайни жестове, изискващи усилията на миньор или алпинист. И в един хубав ден, преди години, нашите героини пият светско кафе във Виена. Лина споделя, че театъра ужасно ѝ липсва, че сънува репетиции, а Анна в отговор обещава да напише специално за нея пиеса. През следващите години приятелството се задълбочава, обменят се идеи, сюжети, теми, изкушения. Има подобни случаи, когато в творчеството на преден план излиза приятелството, което налага различна парадигма на отношенията. Така може да се наложи точно в името на приятелството не само да напишеш пиеса, да поемеш не само ролята на автор, но и съвсем нелеката на режисьор. А не е ли това направо някакво провокативно изкушение? И за едната, и за другата. Да се надмогнат, да покажат друга, различна страна от привичното. Представям си как и двете са си казвали – „Няма страшно! Няма страшно!” Давали са си кураж – „Ще успеем, та ние сме готини и талантливи! Няма страшно!” Може би така са стигнали и до заглавието на своя спектакъл „Няма страшно”, което е и повода за тази толкова дълга интермедия. Предполагам колко усилия са били потребни на Лина да „запали” за идеята виенските ни организации – Българската културно-просветна организация „Кирил и Методий”, Българския културен институт (БКИ) Дом „Витгенщайн” (HausWittgenstein), Австрийско-българското дружество. И всяка от тези организации дава своята лепта за представлението. Постановката открива театралната 2013-та в обичания от виенските българи Дом „Витгенщайн”. Доволни от резултата нашите героини пристъпват към следващото усилие – да покажат работата си и на софийската публика. Това, разбира се, отнема не малко време. Тук, в София по институциите действа Анна и в края на софийския театрален сезон на сцената на читалище „Славянска беседа” публиката е поканена да съпреживее радостите и терзанията на героинята на Анна-Лина.

„Няма страшно” е комедия, но само на пръв поглед изглежда лековата и безметежна. В същността си това са пет нелеки актьорски монолога, провокирани от битието на един мъж. Петте женски образа – съседката, съпругата, любовницата, майката, санитарката в моргата, са изградени драматургично сочно, съобразени са с точен лингвистичен изказ. Лина Гладийска влиза от образ в образ, намирайки точната граница, без да прекрачва в самоцелност, а съсредоточено изграждайки съответната героиня. Отсъстващият мъж без да иска предизвиква различни състояния и отношения. У съседката, любителка на мъжките тела – копнеж по допир и ласка, първична настървеност към мъжката същност. У вечно мърморещата съпруга – подозрителна отчаяност, недоволство и раздразнение. У блондинката любовница – настойчива меркантилност, алчност към мъжката ласка и дебелооко равнодушие към всичко, извън това. У самотната майка – отчаяност, тревога, мистичен трепет и недостиг от синовна обич. У циничката санитарка – откровена завист, овче възхищение и своеобразна отвъдна милост. В приключението по изграждането на героините си Гладийска изригва в прецизна професионална точност, настройва плавно майсторството си към изграждане на съсредоточен и обогатен вътрешен паралелен и невидим, но усещан от публиката живот на съответната героиня.

Като режисьор Анна Петрова се стреми към дискретност и търси решения, които уютно ще приласкаят героинята, ще ѝ позволят интимно да разположи образа, да не го насилва и преекспонира. Съзнавайки вкусната актьорската театралност, сладостта и трепета, носени от играта и превъплъщенията, режисурата не се натрапва, а внимателно и незабележимо води колежката си през игровите уловки. Без никакви притеснения и по всички показатели можем да отбележим „Няма страшно” като успешен режисьорски дебют. Дали това е важно за Петрова ще покаже бъдещето.

Гостуването на представлението в София показа и още едно безспорно качество на театъра, който се прави извън граница. Става дума за безупречен български език и прекрасна актьорска дикция – същностни качества на спектакъла, които за съжаление често липсват по родните сцени.

Веселина Гюлева

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*