13th Apr2013

Проблемите в образователната система в България – позицията на един млад човек

by Черно и Бяло

Скъпи читатели,

Наскоро станах участник в малък дебат. Темата беше “Образованието в България”. Спорът започна с едно простичко изречение: “В България висшист е синоним на безработен.”. Моят отговор беше: “Е, много ясно!”. Всичките ми събеседници, включително и аз, бяхме учудени от светкавичния отговор, който дадох. В крайна сметка спорът се превърна в разпит, защо смятам, че понеже уча във Франция, получавам по-добро образование, от това което получават студентите в България. Тъй като не можах да се аргументирам, се извиних и разговорът продължи в друга посока. Въпреки всичко, не оставих нещата така.

Преди години случайно чух разговор между двама мъже и единият каза на другия, че в кантората, в която работи, даже и чистачката е висшистка. Тук съм съгласна, че можем да кажем популярното: “Това може да се случи само в България!”. Въпросът, който не спирам да си задавам е “Защо?”. Защо това може да се случи само в България? Първоначалните отговори до които стигнах, бяха:

  1. Нямаме развита икономика и фирми, които да търсят, да наемат висшисти.
  2. Университетите ни “бълват” прекалено много висшисти.

Оказа се, че и двата отговора са верни, но както много често се случва, отговорът на един въпрос, отваря нови два. Ако няма търсене на висшисти на пазара на труда, защо университетите, приемат толкова много студенти и защо има толкова много кандидат-студенти, когато на всички е ясно, че няма да си намерят работа след дипломирането? Парадоксално? Абсурдно? Може би. Аз решх, че всеки участник (студента, университета и работодателя) си имат своя собствена мотивация и логика, за да може тази “абсурдна” образователна система да съществува.

Ако рзглеждаме дипломата за висше образование като “продукт”, можем да приложим логиката за търсенето и предлагането. Специфичната позиция на университетите, е че те са в средата на “верига”, в която търсенето идва от две страни: кандидат-студентите и работодателите. Търсенето от едната страна естествено не е адкватно, на търсенето от другата. В други държави университетите се явяват като регулатор между двете страни. Те приемат различен брой студенти всяка година, в зависимост от прогнозите за пазара на труда след пет години, което до някаква степен гарантира, че студентите ще могат да си намерят работа след завършване. Иначе казано: университетите, предлагат на кандидат-студентите определен брой от “продукта-диплома”, съобразен с търсенето от страна на работодателите.

Парадоксалното в България, е че университетите определят предлагането, спрямо търсенето от страна на кандидат-студентите (което е много по-голямо от това в други държави). Защо в България има толкова много кандидат-студенти? Защо толкова много младежи решават да пожертват четири, пет, а понякога и повече години от живота си за диплома, която очевидно няма стойност.

След дълго мислене достигнах до няколко възможни обяснения:

Първото, е че по някаква странна причина, в България, хората без висше образование са смятани за “втора ръка”, за хора без бъдеще. В “нормална” държава, когато някой каже, че е висшист, хората си казват: “Той/тя е интелигентен/а, щом има висше.”. В България, обаче, когато кажеш, че нямаш висше образование, хората те гледат и автоматично си задават въпроса: “Толкова ли е тъп/а, че не са го/я приели в университет?”. Ситуацията започва малко да прилича на тази с яйцето и кокошката. У нас мнозинството от младежите имат висше и това кара все повече ученици да кандидатстват в университети, само за да не са част от “малцинството” без образование. Това естествено увеличава “търсенето” и съответно, “предлагането” от страна на университетите.

Друга причина, поради която учениците искат да бъдат студенти са многоброините легенди, истории и хвалби на завършилите студенти, които често описват студентските си години като “най-хубавия период от живота ми”.

Тук намирам за важно да наблегна на факта, че след завършване на училище, пълнолетните младежи се сблъскват с реалността, необходимостта да си намерят работа и т.н. За студентите, както и да е, нещата не стоят точно така. Те често продължават да са на издръжка на родителите си по време на петте години обучение, което е един вид удължаване на детството, но без недостатъците на родителския контрол. Или иначе казано, това което гордите родители виждат като “продукта-диплома”, в очите на кандидат-студентите изглежда като “продукта-Невърленд” от историята за Питър Пан.

Не бих искала да забравя и едно чисто прагматично обяснение и то е че образованието е инвестиция. Казват, че инвестицията в себе си е най-добрата възможна инвестиция, но добрата инвестиция е тази, от която сме сигурни да извлечем дивиденти. Ако кажем, че в България по-малко от 6/49 студенти намират работа по специалността, то тази инвестиция прилича повече на хазарт.

Нека си зададем въпроса, какво и колко “губят” младежите от тази си инвестиция. Първо губят пет години. При средна продължителност на живота в България от 73 години, пет години е значителен период. Докато живота на висшиста започва на 25, неговият връстник средниста, има вече пет години стаж. Докато на висшиста му отказват работа, поради липсата на стаж, среднистът вече живее самостоятелно (понякога и в собствено жилище на кредит) и най-вероятно има и собствена кола. Докато висшистът тепърва добива самостоятелност (в слуай, че са го наели) среднистът вече е положил основите на семейство. Ако обаче висшистът не си намери работа по специалността, започва работа като тази на средниста, но с повече от пет години закъснение.

Като оставим настрана заплатите, които студентът не е спечелил, докато се е учил, нека сметнем парите, които е похарчил за университетски такси, учебници, наем, храна и др.

След като си дадох сметка, колко нерентабилно е висшето образование в България, се замислих, че все пак, трябва да се крие някаква логика зад тази “лоша инвестиция”. Заключих, че има и трета причина за наплива на кандидат-студенти, а именно студентските бригади. Дали една, две или повече бригади могат да направят инвестицията във висшето образование и загубеното време рентабилна, това знаят само студентите. При всички положения, “продуктът-диплома” има още едно лице: “еднопосочен билет за запад”.

Мисля, че е време да обясня защо реших да използвам термини като “търсене”, “предлагане” и “продукт-диплома”. Причината е, че висшето образование в България, както и в много други държави в Европа, малко по малко преминава в частния сектор. Не само частните университети, но и държавните започват да се издържат почти изцяло от университетските такси. След като държавните субсидии и бюджетите се орязват с всяка изминала година, университетите са длъжни да запълнят дефицита си. Вместо да разпределят дефицита вурху 200 студента с непосилни за плащане ткаси, го разпределят върху 2000. Така или иначе кандидати има.

В Щатите, където университетите са частни, с изключение на няколко, има система, в която студентите първа година “издържат” университета. За целта биват приемани пет пъти повече студенти от необходимото. “На всеки се дава шанс”, както казват те. Лекциите са само на потоци, залите са претъпкани, а качеството на лекция пред 500 студента не е като това пред 50. В края на първата година 4/5 от студентите отпадат. Със сигурност тези, които са останали, заслужават да продължат. Останалите са свободни да презапишат, все пак “На всеки се дава шанс”.

В българските университети, нещата не стоят точно така. У нас от приети 2000 студента, завършват 1800. Дали причината е в това, че висшите учбни заведения са в процес на преход от пълна държавна издръжа, към не съвсем пълна такава? При всички положения, докато цялата държава и нейното население са в криза, бизнесът “висше образование” процъфтява.

Според списък, побликуван в Wikipedia в България има 50 университета. Петнадесет от тях са основани след 1990 година. Интересен факт, е че Софийския университет е основан през 1888 година, от което следва, че две трети от университетите в България са основани в продължение на един век, а една трета, през последните 10 години. В същата тази листа в Wikipedia, само 22 от 50-те университета, са посочили броя на студентите си. Общия брой на студентите от тези 22 университета възлиза на 190 337. Не знам дали е логично, да умножа броя на студентите по две, за да получа прблизителния общ брой на студентите в България.

За да можем добре да си направим сметка за ръста в този “отрасал” е нужно само да сравним броя на студентите за учебната 2008/2009 – 274 200, с логичния, приблизителен брой от тази година – 380 000.

За още по-ясна картина, ще ви предоставя друга база за сравнение:

Държава България Франция
Население 7 476 000 65 436 000
Брой университети 50 77
Брой студенти 380 000 2 347 800

Може да се каже, че в България има “малко” повече студенти на глава от населението, от колкото във Франция. Тази малка разлика обаче не е обяснение за огромната разликата в процента на успеваемост сред висшистите у нас и в чужбина. Както вече казах, университетите в чужбина приемат студенти, въз оснава на прогнози за пазара на труда след приблизително 5 години. Те също така се свързват и с вече завършилите студенти и водят статистика за тяхната успеваемост. Ако някой випуск е “изостанал” (голям брой студенти още не са си намерили работа по специалността), университета намалява бройките си за новата година с броя на “изостаналите” студенти. В крайна сметка “продуктът”, който “предлагат” на студентите, трябва да е съобразен с “търсенето” от страна на работодателите.

Що се отнася до разликите в качеството на образованието, откривам няколко.

Днес ситуацията по света е такава, че никой вече не търси тесни специалисти. Тези, които си намират работа са “поливалентните” или “мултифункционалните”. Ако във Франция кандидатствате за дадена специалност, в последствие ви се дава избор за специализация (всяка специализация е приложима в повече от 5 професии ). Въпреки, че сте избрали една специализация, след кратък стаж, можете да практикувате всички професии от специалността си (повече от 20). В България всяка професия има специалност. Колкото по-тясно сте специализиран толкова по-малък е шансът да си намерите работа, защото по-малък брой работни места отговарят на вашата компетентност.

В България изпитите са върху материал от учебник, което изисква от студентите да го научат, запаметят. Във Франция изпитите са върху проблем, на който студентите трябва да намерят решение. Целта е студентите не само да знаят, но и да могат да прилагат знанията си.

Достигам до заключението, че студентите в България са “жертви” на образователната система. Ако в продължание на пет години те се сблъскват с познатите професионални проблеми и решения, в един момент, се научават да се справят сами в непознати ситуации. За съжаление, начинът на преподаване, изпитване и оценяване, систематично изкоренява креативността на студентите.

Проблемът на дипломираните студенти е, че отиват на пазара на труда, където никой не търси точно тяхната специалност, а университетът се е погрижил те да нямат и капацитета да решат този проблем.

Людмила Миткова

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*