05th Apr2013

Руският поет Иван Переверзин: „Пътят към съвършенството е отворен, вървете по него!” Пиша тогава, когато не мога да не пиша.

by Черно и Бяло

В Русия той е от най-популярните съвременни поети, у нас за първи път се превеждат негови стихове. Събрани са в книжката „Път към сърцето”. За нейното представяне неотдавна Иван Переверзин посети България. И ни разказа за своите пътища – към поезията, Москва, София…

Роден е в с. Жатай, на р. Лена, в  Якутия, където родителите му се озовават в резултат на Столипиновски реформи. Завършва Хабаровския лесотехнически техникум, после Плехановската академия. Работи като тракторист, бригадир, началник на горско стопанство, инженер, директор на софхоз. Има 27 години стаж на ръководни постове: първо в селското стопанство, а после и в администрацията на Република Саха /Якутия/.

Завършва Висшите литературни курсове в Литературния институт „А. М. Горки”. Автор е на множество поетични сборници и книги с публицистични материали. От 2000 г. е председател на Литературния фонд на Русия, а после и на Международното общество на съюзите на писателите, в което членуват 25 страни. По стихове на Переверзин легендарни композитори като Ал. Морозов и Рим Хасанов са написали над 200 песни, балади, романси.

Казвам му, че в поезията му силно ме впечатлява присъствието на розата като образ… и че тя е символ на страната ни. Може би това е още една причина българите да усещаме стиховете му толкова близки. А той отговаря с усмивка: „Нима е възможно да е другояче? Розата е символ на красотата. Тя е символ на съвършенството, а всеки поет би трябвало да се стреми към него. Ние, поетите, не можем да минем без розата.”

 

– Г-н Переверзин, кой е пътят, който ви доведе до София?

– Няма нищо случайно на този свят. Нашата история, за съжаление, е пропита с кръв. Имам предвид кръвта, която са пролели нашите предци и в Руско-турската война 1877-1878 г., и във Втората световна война 1941-45 г. Общо над 200 000 руски хора са загинали за Освобождението на България и са погребани тук. Техните души мен, като писател, сякаш ме викаха.

Но преди да дойда в България, аз посетих Германия. Ще ви кажа защо. Моят баща е участвал в боя за Берлин и дори се е подписал на зданието на Райстага. Едно от стихотворенията ми описва моите чувства, когато посетих това място. Когато докоснах с ръка колоната на Райстага и по този начин сякаш отдадох дължимото на паметта на моя баща.

Мен много ме превеждат. Имам преводи на стихове на 10-12 езика. Но аз никога не съм ходил на представянията на моите книги в чужбина. Винаги си намирах причина и изпращах мой заместник. Така беше в Армения, така беше в Таджикистан… Но когато ме поканиха в България, казах: „В България аз ще отида!” Душите на нашите предци, нашата духовна близост, нашето славянско братство са пътищата, които ме доведоха тук. И се радвам, че сега, при вас, имам усещането, че съм у дома си.

– А как протече пътуването ви към поезията?

– То има два етапа. Първият бе до 22-та ми година. Започнах да пиша на 15, бях в 8 клас. Но стиховете ми не бяха хубави, не се получаваха. А аз съм максималист. Мечтаех си – или нивото на Пушкин и Лермонтов, или нищо. Затова си казах: „По-добре отивай да работиш!” И го направих. Прекратих писането. Но тъй като все пак не можех да не пиша, започнах да се занимавам с журналистика – на обществени начала. В свободното си от работа време пишех очерци, статии за тези, които ме обкръжаваха. Така направих две книги. Първата се наричаше „Нека земята дава повече” за селското стопанство, а втората, която излезе в 100 000 тираж – „Слово за руското поле”.

Бях на 32 години, когато отново започнах да пиша стихове. Разбира се, продължавах и с журналистиката. Но тя започна да ме напуска за сметка на стиховете. И тогава втората поетична вълна му похлупи. Цели 6 години писах само за себе си. Появих се на хоризонта като поет чак на 38! Пристигнах в Москва, както Есенин в Санкт Петербург, само дето той е носел със себе си 60 готови стихотворения, а аз – 120. И всичките за една година бяха отпечатани в най-големите руски издания: „Москва”, „Литературная Россия”, „Юность”… И тази година станах прочут. Какво ме убеди в това? Когато излезе моята книга „Утринняя птица”, районната библиотека реши да направи представяне. Аз просто щях да откача, защото там видях хора, които бяха дошли чак от Якуткс, тоест бяха минали повече от 1 500 км., за да присъстват. По-късно, в Москва, реших да отида на ресторант. И когато седнах, чух, че музикантите изпълняват песни по мои стихове. Тогава разбрах, че независимо от мен, моите стихове живеят.

– И ви доведоха от с. Жатай до Москва?

– Когато бях директор на софхоза в нашия район, там имаше 4 дирекции и всички знаеха, че аз пишех стихове. Дори се отнасяха с известно пренебрежение към моето литературно занимание. И изведнъж, аз се появих в Москва и получих признание. А когато се освободи мястото за председател на Литературния фонд на Русия, президиум от 25 души ме избра и назначи. Веднъж един от онези директори там, пътувайки през Москва, ме посети. И виждайки ме, каза: „Е, какво значи това? Ние ти се подигравахме, а стиховете те доведоха до Москва!” Ето това е моят път.

Който пък сега ви води от Москва по света…

– По мое дълбоко убеждение, ако човек е талантлив, много талантлив, без значение какъв е – поет, художник, певец… ако той достига определени върхове в своето творчество, той вече не принадлежи не само на себе си и на своя народ, той принадлежи на целия свят. Той отива към вечността. И нищо не можем да направим.

– Това не е ли съдба?

Всяка съдба е път. Път, който си длъжен да извървиш. Всеки го извървява по своему. Задачата е да го извървиш така, както ти подсказва душата, съзнанието. Твоят Бог, твоята съвест. И в края на пътя ще видиш светлина. Защото, според моето дълбоко убеждение, няма смърт, има преминаване от едно състояние в друго. И аз няма да имам нищо против, ако в другия си живот, например, се превъплътя в роза. Ние имаме едно прекрасно цвете в Якутия, което наричаме дива роза. Така че нямам нищо против да се появя като такава роза, а може и като врабче.

– Руската критика ви определя като „поет-предвестник на светлото начало към вселенската хармония”…

– Прекрасното не е възможно да съществува без хармония. Когато човек се стреми към съвършенството, когато иска да направи нещо от цялата си душа, той може да го постигне само в един случай. Когато е в хармония не само със себе си, с душата си и със съвестта си, а и със света, който го обкръжава. Само тогава той ще постигне истинска хармония. И затова казвам на младите: „Радвайте се, че пътят към съвършенството е отворен, че той съществува, вървете по него, търсете своята светлина!” Сигурно затова така ме наричат.

– Но не намирате ли светът днес за твърде дисхармоничен?

– Да, намирам го. Това ме първо ме огорчава, а после, като помисля, се успокоявам, защото тази дисхармония е направена от хората. Така че, ако ние, всички, пожелаем да променим света, сме в състояние да го направим хармоничен. Както казва Гогол в „Тарас Булба”: „Аз те сътворих, аз ще те убия.” Така че всичко е в нашите ръце. Аз съм против всякакво насилие – без значение дали то е война, или заповед на началника, или постановление на правителството. Аз съм човек, който приема само еволюционния път на развитие. Тоест, ние сами ще стигнем до хармонията, само трябва да ни се създадат определени условия. И единственото, което трябва да направят нашите управляващи, е да създадат такива нормални човешки закони, които да ни позволяват да осъществим това.

– В тази връзка да ви попитам, изкушава ли ви социалната тематика? Особено в годините на криза.

– Да, дори неотдавна публикувах стихове, които бяха остро социални. Имам много и за времето, когато воювахме в Чечня. Мен ме е срам, че е имало такава война. Срам ме е, че нашето правителство я допусна. И тъй като моите корени, моите прадеди са от Кавказ, написах цикъл от стихотворения за тази война. Те бяха публикувани още през 1996 г. После, като станаха взривовете в метрото, помните ги сигурно, писах и за тях.

– Какво може да ви вдъхнови за ново стихотворение?

– Знаете ли, писателите се разделят на две групи, на два типа. Едните имат лозунг – нито ден без ред. Другите пишат тогава, когато не могат да не пишат. Аз съм от втората група. Пиша тогава, когато не мога да не пиша. Естествено, отчитам моята работа като ръководител, която ми дава само три пъти годишно възможност за това – през лятото, когато обикновено пътувам за Крит /прамайката на човечеството/, напролет – когато съм в Карлови Вари и през зимната ваканция. Тогава се вглъбявам и тогава може да ме вдъхнови всичко, дори най-дребното – птичка, поглед, дума…

– По ваши стихове има много песни, романси…

– Това е жанрът, към който аз съм напълно равнодушен. Въпреки че смятам, че такива композитори като Рим Хасанов, който пише и класика, и други произведения, са гениални.

Саша Морозов създаде музика предимно по любовните ми стихове – романси. Рим Хасанов писа и по социалните, направи шедьоври. И двамата имат потресаващ музикален талант. Когато слушаш нещата на Морозов, имаш усещането, че преживяваш нещо разтърсващо, страшно, а после, като пуснеш Рим Хасанов, си отдъхваш.

– Музиката обаче проправя път на поезията…

– Има един изключителен поет, много известен в Русия, който си отиде рано от този свят – Николай Рубцов. Той имаше голям успех. Известността си дължи на Морозов, който написа 54 музикални произведения по негови стихове.

– И литературните четения помагат за популяризирането на поетическото творчество. Но сега интернет поезията няма ли да ги замени?

– Не. Когато се появи радиото, също се говореше така. После се появи телевизията и пак се говореше. Не, няма да изчезнат. Аз не използвам интернет, и много хора като мен също не го използват. Нека да има от всичко по малко. Човечеството не бива да стои на едно място, то трябва да се развива. Но аз съм дълбоко убеден, че когато на човек му се прииска да има досег с прекрасното, той няма да включи интернет, а ще си вземе томчето със стихове, ще се уедини, и ще чете. Защото класическите произведения имат това качество – всеки път, когато човек ги чете, пред него се откриват различни краски, всеки път той вижда нещо ново. А пък ако ти му се прииска, може да чуе думите в музикален съпровод. Това интернет не може да даде. Така че всичко е нормално.

Пътят на вашата поезия към българската публика, минава през труда на нашите преводачи…

– И съм впечатлен от професионализма им. Когато пристигнах в България, същата нощ, или по-точно в ранна утрин, започнах да ги чета, по-скоро да ги разшифровам. И прекрасно разбрах за какво са тези мои стихове, разбрах кои са те. И ме обзе възторг. Българските преводачи са проявили изключително висок професионализъм, за да покажат най-ценното от моето творчество, при това са го направило от цялата си душа. Изказвам им своята голяма благодарност и дълбок поклон.

 

Екатерина Павлова

 

 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*